Влиза в стаята ми и мърмори как ако не била тя съм щял да потъна в мръсотия и въобще нямало да ми направи впечатление. "Фригидна кучка", "уличница" и " жалка робиня" са само част от цветистите определения, които ми хрумват когато вдигам погледа си от книгата и го насочвам към майка си. Премълчавам ги и си обещавам че някой ден ще ги изкрещя в сбръчканото и покрито със старчески петна лице и почти усещам удоволствието, което ще изпитам.
Домъкнала е прахосмукачка и с рязък нервен жест пъха кабела и в контакта. Мръсницата намери кога да чисти..
Без да демонстрира особена заинтересованост от факта, че ще попречи на четенето ми, тя натиска копчето "on/off" и стаята се изпълва с Онзи звук.
Скоро не само не мога да се съсредоточа върху смисъла на размиващите се пред погледа ми редове, но и губя способността да мисля изобщо. Разтърсвам глава в опит да се осъзная. Не се получава. Сякаш хиляди черни мухи жужат около главата ми, твърдо решени да ме измъчват с грозния звук на полета си. Усещам че не мога да издържа повече, ставам и изваждам кабела. Облива ме топло приятно чувство когато прахосмукачката замлъква.
Гадта ме пита какво съм си мислел че правя. Решавам че няма смисъл да отговарям на тъпия и въпрос, би било под достойнството ми да и обърна внимание. Обръщам и гръб и се отправям към леглото с надеждата че ще мога да продължа с книгата си. Тя върви след мен и ми говори нещо. Не я слушам, думите които използва не са от значение, фактът че изобщо говори е дразнещ сам по себе си. Усещам как в мен се надига вълна на негодувание, която ми става все по-трудно да потисна. А тя продължава да говори, да отваря и затваря уста и да изкарва тези грозни животински звуци. Негодуванието се превръща в ярост и нещо в мен се пречупва, една невидима граница е премината за пръв път. Обръщам се и я удрям през лицето с все сила. Нямам време да забележа изненадата и обидата изписани в очите и защото вече съм вдигнал ръка за втория удар. След него идват и трети, и четвърти, и пети и..
Не съм подозирал че чувството е толкова прекрасно. Усещам как в мен бушува дива сила, плод на буреносния гняв, който тази отрепка предизвика. И за пръв път вместо да игнорирам тази сила, аз я освобождавам. Вия, ръмжа, пръскам слюнка и не спирам да удрям. Като на сън виждам как крайниците и падат под силата на плющащите ми като камшици юмруци. После и главата. Демонът в мен триумфира. Кръв оплисква стените, а аз не мога да сдържа екстаза си. Обезглавеното и тяло се поклаща един последен път и тупва тежко на пода. Черната локва под него се разширява все повече.
Когато осъзнавам какво се е случило изпадам в нещо, чието официално название е пост-травматичен шок.
Красиво е.
Пред очите ми се изреждат като на лента хиляди сцени на насилие - грубо, безкомпромисно в неподозирано големи дози. Виждам атомни бомби хвърлени върху нищо неподозиращи невинни хора, виждам кучета със счупени крака и отрязани уши, голи мъже разпънати на кръстове един до друг на огрян от слънцето хълм. Накрая виждам и себе си как налагам майка си със зверско ожесточение. Долавям някаква изтънченост в начина, по който нанасям ударите. Определено изглеждам много добре докато го правя.
Хрумва ми, че не съм се появил в правилното време. Може би ако се бях родил римски гладиатор, планинец от високите части на Азия, или пък индианец в степите на Северна Америка щях да получа шанса да реализирам този си потенциал и да.. натъжавам се като си мисля за пропуснатите възможности. И за всичко е виновна тази кучка.
Хубаво направих като се отървах от нея.
Бих се радвал на малко критика. Разказът бтв е напълно художествен и не е плод на някакви мои потискани чувства
