ShadowDance

Аз най-накрая го прочетох това чудо ( с немалко мъки ) и останах меко казано объркан. Като цяло ми хареса, но мнението, че хайпът около книгата е преувеличен, което си изградих още в началото, си ми остана до края. Честата употреба на изречения със средна дължина по 5-6 реда всяко, които въпреки завидната си големина нямат никакъв смисъл ми беше страшно неприятна и като че ли е най-големият проблем. Често ми се налагаше да чета едно изречение по няколко пъти в отчаян опит да схвана какво се казва в него. Оригиналният разказвателен похват също няма изцяло положителен ефект, защото се оказва че при наличието на хилядата вариации на всяка една случка, на практика не става кой знае какво, действието на цялата книга всъщност може да се обобщи много бързо и лесно.
Имаше няколко героя, чиито различни личности си противоречаха доста и това ми остави усещането че авторът като че ли е забравил оригиналният си замисъл и е отишъл в съвсем друга посока с тях.

Spoiler: show

Пример е Джак, който в началото сякаш беше някакъв незначителен bad guy, а накрая се оказа едва ли не главен герой, при това добър.

Изкефих се доста на някои изключително леки препратки към хора и групи, които повечето читатели 100% няма да усетят.
Останаха и доста неизяснени неща и всъщност пускам тази тема с надеждата да получа отговори, а и да се сформира някоя дискусийка може би

Spoiler: show

Не се разбра дали първите безродственици са хора по рождение или както каза Финан са били създадени от хората.

Плот линията с Том и изхвърления на брега на морето Джак в някакъв разрушен от развихрилите се в края на книгата наномашини ли се развиваше?
Кой беше Клошаря?

Когато един безродственик умре, само една негова версия ли умира или всички? Защото Том така и не умря наистина..


Цялата ситуация с Книгата на всички часове и езика, който Джак откри през 1921 ми беше малко wtf?!! .. Книгата за да се отпишеш от реалността и да влезеш в Пергамента ли се използва (както направи Рейнард ) или в нея са написани истинските имена на всички живи хора ( както се споменаваше някъде в началото) ?
И какво беше тялото, което Джак откри в ада ?

Не цъкам на спойлерите, щото съм на средата на книгата, но се пак това е първа от общо две части, имай предвид.

аз доколкото разбрах:

Spoiler: show

Единият Джак е син на другия от "Свободииката" (тоя от света с оргоновата енергия/кундалини), но може и да греша. И той е положителния герой, май. А дори и да не е - кво ти пука: значи е тоя първия.
Безродствениците не ща да ги коментират, понеже във фантастичните книги най-много ме дразни точно този тип "свръхмогъща" клика, дето са пълни лигльовци, смотаняци и перверзни копелета (и се наричат ангели и богове... ха-ха).
Сжетната линия с Клошарчето на оня бряг ми мязаше на нещо като Зелазни в комбинация със С. Кинг. За втория съм убеден, че алюзиите препращат към него.
Онази пещера не беше ад, а мъртвият здравеняк в нея - първото шефче на безродствниците.

Като цяло свестна фантастична книга, не на нивото на което си мислех, че е, но пак пробив за родината. Ако беше с 200 странички по-кратка щеше да е перфектна. Фрагментираността на моменти е напълно излишна, излишни са и някои епизоди. Стилът е нелош, макар на места авторът да се омазва в напълно в предълги изречения, които нямат за цел друго освен да покажат, че е умник.
Абе, за дебют е страхотно всичко това.
Едно въпросче:

Spoiler: show

Имаще една глава (в началото), започваща с епизод с някакъв музикант и дявола и птица... Та въпросът ми е дали това е препратка към някой друг писател? Защото лириката на този епизод е разбиваща и ако има писател, пишещ по този начин, то задължително трябва да бъде проверен.

Ако ви се чете нещо експериментално и многопластово, зарежете "Пергаментът", а награбете "Игра на дама" или нещо на М. Павич - поне Хазарски речник (зачетох Игра на дама едновременно с "Пергаментът" и да кажа само, че първата глава размазва отвсякъде това, което бях прочел дотогава от Vellum, да не говоря за останалото - макар и да не фантастика).[/b]

Darkling, и при мен е същото положение - с много мъки я изкарах тая книга и на моменти направо ми идеше да крещя от изреченията-параграфи. След стотната страница ми стана по-лесно смилаема - може би щото посвикнах, може би щото не е чак толкова фрагментарна.
За цялата накъсаност - интересен подход, но леко прекали с него. На моменти се чудех дали Дънкан не е бил на шотландска огнена вода + трева. Най-непритната част е липсата на развръзка, но като се има предвид, че има втора част, се надявам да се оправят нещата.

Що се отнася до всичките ти въпроси:

Spoiler: show

Ба ли му мамата! Надявам се стане ясно в "Мастило"

Книгата е експериментална и определено си струва. И трябва да се препрочете.

Чудя се как хората, на които дългите изречения им пречат, биха чели нещо на Томас Пинчън - та дори и Серията 49.
Към Darkling - брато, внимавай, че и Бъроуз има по някои изречения, дето...
Аз лично си я взех книжката, веднага щом излезе и я прочетох за няколко дни без никак да се пъна. Има книги, от които не мога да чета повече от няколко страници на ден, защото са крайно многопластови (или свръхизпипани стилистично, та да не знаеш какво точно иска да каже авторът), но Пергаментът не е сред тях. Тя е просто забавна книжка за свободното ти време и не заслужава повече от един прочит (добре де - един и половина ).

Чудя се как хората, на които дългите изречения им пречат, биха чели нещо на Томас Пинчън - та дори и Серията 49. Laughing
Към Darkling - брато, внимавай, че и Бъроуз има по някои изречения, дето...

Нямам нищо против дългите изречения стига да имат смисъл. На Дънкан нямат такъв.

Може ли да си позволя едно конструктивно предложение?
Ако ще продължавате дискусията, не би било лошо да предложите малко конкретни примери - щото, не се обиждайте, ама тия приказки за безсмислени изречения и "някои излишни епизоди" и хвърляне на термини като "многопластовост" и "фрагментарност" на мен, като на прост читател на темата, не ми значат абсолютно нищо.
Но това само ако ще продължавате дискусията, де. Няма смисъл и нужда да се обяснявате подробно, ако не ви се занимава толкова.

Пример:

Spoiler: show

-На мен ми пука! - озъбва се Метатрон.
Двамата новобранци стоят онемели и мрачни, докато той ги гледа навъсено. Заместниците на Картър и Печорин са меко казано лоши. Подобно на всички крилати воини-безродственици, те не са нищо повече от оръжия с инициативата да знаят какво трябва да поразят, а на Метатрон му дойде до гуша от всички тях. Има хиляди начини, по които човек може да проникне през загражденията в мозъка им и да зърне част от Пергамента, хиляди видове кризи и катаклизми, които могат да проправят достатъчно широка пукнатина в тази преграда, та един лост, поставен на точното място, да отвори в главите им зейнали дупки, през които да се излеят дълбините на мъртвата душа. Всички поети и пророци, които виждат вечността в една песъчинка, математиците, които се борят с небесната геометрия и все пак успяват да запазят здравия си разум. Но къде тези същества откриват своите велики мигове на сатори, ослепителната светлина на просвещението? Във великата бойна слава. В това да си последният, останал жив сред поле от крайници. В.. красотата на джунглите, озарени от напалм. Затова те напускат за миг реалността и когато отново се озоват в нея, са донесли нещо от другата страна. Малък къс от вечността, запечатан в спомена им за онзи миг съвършенство.

Не знам при вас как е, но аз успях да схвана връзката между отделните части на параграфа чак след третото му препрочитане и останах с впечатлението че единствената му цел е авторът да покаже колко са яки изрази като " джунглите, озарени от напалм" и "поле от крайници." Изреченията в болднатата част пък ако бъдат извадени от текста губят какъвто и да е смисъл - като че ли ако вместо седем, бяха три смислени щеше да е доста по-добре

Не бих казал, че параграфът е безсмислен. Само не знам как е в оригинала

ослепителната светлина на просвещението

Съдейки по "саторито", трябва да е "просветление" вместо "просвещение".
Всъщност навсякъде, където авторът се опитва да използва елементи от източните школи, е сътворил откровени глупости. Сатори и война - ха-ха. От войната се оскотява, а не издига.
Книгата не ми е наблизо, та да си докажа тезите с цитати, но по общи впечатления смятам, че наистина няма нужда от накълцване на места, дето се следва една и съща сюжетна линия. Също така обясненията са ми ненужни - авторът се впуска на места да обяснява какво е Пергаментът след като всеки внимателен читател трябва вече да е разбрал, или пък да си го е представил. Епизодите, които се преповтарят - особено тези с Томас, - не носят никаква информация след 2-3 им вариация, само запълват място.
Изобщо не е нестандартна книгата - Дънкан помага на читателя да проумява за какво става дума, вместо да го хвърли "в дълбокото" без никаква представа за какво става дума. За мен това произведение не си върши работата - при толкова обяснения собственото ми въображение трудно можеше да се намеси в процеса на "вникване" в творбата.

Уф как ме изкушавате да я почна по-скоро - днес тъкмо си я дръпнах и в оригинал... обаче няма. Ще съм твърд пич, дето първо си върши работата, пък после се размазва от кеф, респ. критикарстване.

А на мен пък книгата много ми хареса, въпреки (а може би точно поради) накъсаността и на моменти безумно дългите изречения. Но все пак това беше последната ми покупка преди да изляза отпуска и имах достатъчно свободно време, за да седна и само да чета.

Понеже не ми личи от постовете - много я харесах книгата, но съжалявам, че не я изчетох в по-дълъг период от време. Някои от обратите в сюжите бяха размазващи.

Сигурна бях, че книгата си имаше тема.
Възкресявам я, за да му е по-прегледено на рант-а ми и за да отговоря на това от общата тема

Random wrote:

Jen wrote:логореята и неовладяността е във всички нива там, ако ме питаш мен - наратив, език, идеи... В сравнение Миевил е просто различна вселена на стегнатост и контрол.

Моите впечатления от Дънкан са доста противоположни Но пък на мен ми трябваше половин книга, за да му му вляза в ритъма и замисъла, така че може накрая и сам да съм се убедил, че всъщност всичко е доста добре контролирано Съдейки обаче по честата свръханалитичност на Дънкан (най-вече в статиите му) и любовта му към моделирането (в това сигурно и програмисткото му минало има пръст), съм по-склонен да мисля, че по-скоро контролът го има. Скоро мисля да подхвана Книгата пак, този път в обратен ред, любопитно ми е как ще ми понесе втория път

Да, прочетох ти ревюто - много хубаво, бтв, както обикновено - и съвсем искрено ти завидях.
На мен нещо не ми стигна, мозък сигурно, не знам, но докъм средата се напъвах да сглобя в някакъв смисъл цялата излишност на абсолютно всичко (особено на думите) в тоя роман, после се отказах и докрая се напъвах само да го завърша. В крайна сметка това, което ще ми остане, е безцелната деконструкция на всеки компонент, който би могъл да крепи връзката между читател и творба - герои, фабула, стил (в по-тесния смисъл), форма.
Пергаменът е квантов хаос от Гай Фокс, принцеса Даяна, Никола Пусен, Матю Шепърд, the-wind-that-shakes-the-barley-тип ирландси сепартистки патос, Прометей, шумерски богове, световни войни и разбира се - Джак... Никой герой си няма собствени биография и емоционална база данни в тая книга, всеки е някой друг, всеки е Джак и си няма своя история за сметка на милиони ничии (щото в рамките на този роман са си точно ничии) истории, които се мъчат да се вместят в по два абзаца. Пергаменът си няма и свое стилистично лице, защото е всички стилове, за които авторът му е можал да се сети, след което е репликирал къде успешно, къде не. Няма си и структура, защото целта на структурата му е да няма структура.
И накрая - тоновете референции, от които трябва да ти стане едно такова умно и начетено... Честно казано от препратки в стил двете изречения и половина, в които редник Мървин рисува налудните си илюстрации в окопа, се чувствам все едно някой ми прави троен флип в средата на разговор за времето - красиво, сложно и безкрайно безсмислено в контекст.

Ясно, че самата идея на пергамента е да е всичко и всеки по всяко време... страхотна идея в същността си. В резултат на реализацията й обаче на мен не ми пукаше за нищо, никого и по никое време в тоя роман. Както казах скоро и на armydreamer, имах усещането за много умно дете, но много повече дете, отколкото много умно. От тези, дето те дърпат за ръкава, за да кажат на глас и с много повече думи, отколкото е нужно, абсолютно всяка мисъл, която им минава през ума.

Свръханалитичността за мен не презюмира наличието на контрол, даже напротив в случая на Дънкан. Аз затова и нонфикшън нещата му с точно същия неуспех му ги чета и може би трябваше да предположа, че няма как в прозата му ситуацията да е по-канализирана и овладяна.

Като, разбира се, остава възможността всичко това да са просто мои предразсъдъци.

Аз съм напълно съгласен с теб, ако изключим крайния извод - на мен пък ми пукаше за всички и всичко постоянно В крайна сметка в пълния хаос открих някаква форма на ред и логика.

Мдам, именно тоя момент е важен - да видиш някаква форма/принцип, която споява нещата, за да започне да ти пука достатъчно. Щото тия два романа наистина изискват огромни колечества внимание и работна памет. Далеч не е чак толкова церебрална и не изисква чак толкова познания (макар че колкото повече, толкоз по-добре, естествено), но въпреки това изисква много отдаденост. На мен първата половина на Велъм ми беше страшно трудна и бях на ръба да се откажа по същите причини, които Жени изброи. Само че нещо прищрака в един момент и оттам насетне всичко ми течеше по вода. Пак с много осезаеми усилия от моя страна де, но пък вече знаех защо ги полагам. Мастилото го изчетох кажи-речи за две денонощия пътуване с влакове и по гарите, толкова ми хареса. Но пък и вече бях качил ниво

Иначе това, че е свръханалитичен, го написах, защото ми прави впечатление с какво внимание Дънкан мисли върху чисто теоретичната страна на литературата. Съответно, съм сигурен, че тая теоретична основа е нещо, върху което е градил тялото на романите. И наистина, ако човек успее да се преборе с Велъм/Инк и после с не по-малко трудните му за четене есетата, се вижда, че авторът наистина е вложил много мисъл в написаното. Съответно и всичките референции, към различните митологии, литератури войни, теории за съзнанието, езотерики и т.н., включително различните писателски стилове, си имат някакво място в тая рамка. Просто се изисква монументални усилия, докато човек успее да различи рамката, а вероятно и правилното настроение, докато това се случи. После вече се самонавиваш сам, че тва е едно от най-яките неща, които си чел Дънкановите триизмерни герои с постоянно изменящи се истории и самоличности, бтв, на мен са ми сред най-любимите от всичко, което съм чел. По-скоро заради втората книга, но мисля скоро да изчета пак и първата. Имам и някакви идеи да си водя по-сериозни записки и да се опитам да сглобя някакъв по-мащабен анализ за книгата. Някои от литературно-теоретичните писания на Дънкан биха били доста подходящи аналитични инструменти за целта.