Пристигам първи на върха на огрянята от парещите слънчеви лъчи дюна. Този факт не ме изненадва - аз винаги пристигам първи. Около час след мен се появява и Исак. Струва ми се че е отслабнал от последната ни среща, но това е нормално, все пак тя се състоя преди близо половин хилядолетие. Тесни, съдрани на някои места дънки очертават тънките му крака, а мършавият му торс е покрит с черна тениска, на която личат останки от лого на някаква отдавна забравена пънк група. Следи от коса по главата му няма. Усмихва ми се и ме поздравява учтиво, след което ме пита кога трябва да очакваме Фридрих.
- Нямам идея. - промърморвам. Той знае че го лъжа, но не протестира.
Фридрих се появява чак на другия ден. Върви бавно и уверено и докато го гледам не мога да се отърва от напиращото в мен чувство на възхищение, изглежда сякаш всяка следваща негова стъпка е нещо добре познато, репетирано отново и отново безброй пъти, от походката му лъха студена самоувереност, която колкото и да се мъча, не мога да не приема за привлекателна. Облечен е в черен костюм, косата му е прилежно пригладена назад. Едната му ръка е прибрана в джоба на панталоните, а в другата държи кожено куфарче. Кима ни мълчаливо. Обноските никога не са били силната му страна, дори храня подозрения че въпреки големия период, който отделих за да го запозная с етикета, той все още не е успял да възприеме цялата идеология.
- Време ли е ?
Не съм сигурен, кой от двамата зададе въпроса. Навивам ръкава на дясната си ръка и поглеждам един от множеството часовници, които нося. Обмислям отговора си известно време, след което отронвам:
- Не, ще останем тук още една нощ.
Не възразяват. Наклаждаме огън с големия вързоп сухи съчки, който Исак вади от единствения джоб на дънките си, и се нареждаме в кръг около него. Говорим си за добрите стари времена, преди появата на хората, когато светът беше само за нас и онези големи влечуги. Спомняме си с радост лова, с който запълвахме дните си. Скоро обаче сянката на тъгата пада над нас - споменът за тези векове, когато бяхме свободни, необременени, волни като диви зверове, когато все още не бяхме зависими, ни носи само горчилка. Не след дълго идва време за ритуала. Исак отново бръква в джоба си и след няколко секунди търсене, изважда малко ревящо човече. Хванал е бебето за дясното краче и го държи надолу с главата, като не обръща внимание на настойчивия му плач. Изяждаме сладките му розови ръчички, после и меките, нежни крачета, а за десерт оставяме бялата главичка. Главичката на бебето винаги има най-хубав вкус и излъчва аромат на младост и здраве, който аз лично намирам за неустоим.
Внимателно полагаме миниатюрния торс в огъня, след което се изправяме и танцуваме около него, изпаднали в първичен, животински екстаз, който не ни напуска чак до залеза на пълната луна, часове по-късно.
Тръгваме на път с появята на първите лъчи на слънцето. Малко съм изморен след пира снощи, но другите изглеждат пълни с енергия и се налага да полагам големи усилия за да не изоставам. Сам съм си виновен. Заради значително по-големия период употреба, който имам зад гърба си, ефектът върху мен започна да се промена, да еволюира може би. Може да се каже че съм минал в някаква следваща фаза, за която Исак и Фридрих дори не подозират. За тях хората все още са стимулант, изпълват ги със сила и необятно желание да я оползотворят. При мен вече е друго. Когато поглъщам човешко месо, вместо някогашния прилив на енергия чувствам нещо различно. Губя желание да се движа, да гледам, дори да мисля и единственото, което искам е да се радвам тихо и спокойно на неповторимата красота, която изпълва цялото ми съществуване в този точно определен момент. Блаженство, което те няма да познаят още дълго време. Блаженство, което в момента ми струва скъпо, защото изпитвам чувството че никога няма да успея да съкратя делящото ме от тях разстояние от пет или шест метра.
Вървим дълго, дни, може би седмици, иронично е че точно аз губя представа за времето. Повече не спираме за да задоволим глада си. След период, който е прекалено дълъг за седмица, но прекалено кратък за месец, студената пот и треперещите крайници, стават мои постоянни мъчители - първите отличителни черти на обладаващата ме абстиненция. Другите все още се държат. За пръв път съжалявам, че съм задълбочил навика си до такава степен.
Зрението ми става все по-замъглено с всеки изминал ден, а студената пот по тялото ми ме мъчи все повече.
Разбирам че сме стигнали още преди Исак да обяви че вижда нещо в далечината, изглежда абстиненцията все още не ме е лишила от уменията ми напълно. Когато влизаме в малката постройка, небето вече е оцветено в ярко-червено от залязващото слънце. Това е тоалетна. Изненадан съм че събитие от такъв титаничен мащаб ще се състои на такова място. Покривът е пробит на множество места, но надали някога ще завали тук, така че това не е от голямо значение. Стените отвътре са изцапани със засъхнала урина и екскременти, контрастът с трите лъскави, бели, сякаш недокосвани писоари по стените е болезнено набиващ се на очи. Приближавам се и измъквам едно сапунче с аромат на лимон, което без ясен мотив изяждам. На пода в ъгъла на стаята, в локва кръв се е свила жена, чиито викове ме изкарват от обърканото ми състояние и ме връщат обратно в реалността. Ражда.
Плаче, моли ни да и помогнем, повтаря с лигавото си гласче, че не е възможно това да се случва.
- Защо да не е възможно? - пита Исак с объркана усмивка. Любопитството е слаба негова страна.
- Защото е девица, глупако. - срязва го Фридрих, рязък както винаги.
- Спокойно, скоро ще свърши. - казвам и без да обръщам внимание на безмисления им диалог. Не я лъжа. Наистина ще свърши много скоро, аз го знам най-добре. Навивам ръкава си за да погледна един от часовниците и отброявам последните секунди на глас с неприкрита радост. В момента, в който детето излиза от утробата и, жената надава неистов писък, различен от досегашните, причинен не от родилна болка, а от непознат, изначален ужас. Нещо в нея се прекършва и знам че никога вече няма да бъде същата. Исак вади от джоба си нож и прерязва пъпната връв. Новороденото не е човек, а огромна черна муха.
Фридрих се приближава, поглежда го любвеобилно и прошепва едно тихо "Добре дошъл, Исусе"
Вече кръстена, мухата сякаш придобива нова сила и расте, изпълва цялата стая. Тримата коленичим пред Младенеца и полагаме даровете пред себе си. Доволен е. Отблагодарява ни се с видение, което споделяме с неистова радост - виждаме как той ни води и с него сме по-силни от когато и да било досега, а хора.. хора има колкото искаме, всякакъв цвят, на всякаква възраст, във всякакви форми и разновидности. Никога повече няма да сме гладни. Този момент ще настъпи много скоро.
Аз го знам най-добре.
) 
