Градът на птиците
Posted: Thu Nov 22, 2007 9:44 pm
Това е началото на книгата . Критикувайте на воля , нали за това пускам текста . Надявам се критиките да са конкретизирани и да ми помогнат за това , което пиша :
Горещо слънце изгаряше пустошта и никой не смееше да развали хармонията обзела безкрайната пустиня на странстващия пътник. Името като от само себе си подсказваш че само хора търсещи предизвикателства и нови изживявания биха се осмелили да навлязат дълбоко в дебрите на неизвестността . Тих вятър развяваше изсъхналата отдавна фауна и показваше, че в тази пустош няма място за живот.
Като мираж, блещукайки в далечината се появиха три силуета, привличайки към себе си вниманието на всяка песъчинка затънала в мълчание. Вятърът сякаш затихна именно заради появата на тези скитници облечени в одежди прикривайки лицата си от силното слънце.
Стройният и висок човек откри лицето си около устата и измъмри:
- Няма да успеем да преминем през пустинята, а слънцето още не е преминало и на половина своя път. - казвайки това неговите спътници спряха бързоногата си крачка и открехнаха леко качулките си.
- Ще трябва да решим бързо какво да правим. - изрече силно и енергично с женски глас ниският на ръст персонаж, който разкри лицето си и остави на вятъра да развее нейните буйни черни коси.
В този момент на земята се струпали държащият се на красиво изваяна гега стар човек, като със своите ръце призова своите са пътници да се приближат до него. Красивата му мантия, инкрустирана с драконови елементи спря да се вее. Побелелите бради от изпитания и грижи също затихнаха в покой. Осните му едвам се помръдват, за да изкажат може би последните си думи:
- Роан, Кая елате по близо. Знам че ви се вижда невъзможно пътуването до летящият град на птиците , но това е единствения шанс . –промълви стареца и продължи с бодър глас – Деца мой трябва да продължим пътавнето , дори и без мен трябва да вярвате че ще достигнете до там и ще откриете вашата вътрешна сила.- казвайки това той подаде ръка към сина си и Роан му помогна да се изправи.
Без посока, но с целта да открият този мистичен град без дори да са го чували освен в разказите на баща им и неговите деди Роан и Кая заедно с Джон продължиха дългия път. Те вървях вече втори месец през планини и гори , през ливади и реки и всичките им запаси бяха свършили . Единственото, което ги крепеше бяха думите на баща им и надеждата, че скоро това дълго пътуване ще приключи.
- Какво е тази съборетина - изрече Кая, като разцепи монотонният път, по който не се виждаше нищо по различно от пясъчни буни.
Роан се втренчи и веднага забеляза ниската къщурка, чийто покрив бе покрит с пясък, а прозорци липсваха. Въодушевление настъпи в душата на тримата пътешественици, защото това можеше да означава нов приятел и храна, но разбира се и опасност грозяща изпълнението на мисията им. Старецът погледна отново къщата и почесвайки дългата си брада като че ли забеляза нещо познато. Озадачен той закрачи смело редом със своите деца и прибра гегата, с която се предвижваше по лесно през пустошта.
Тримата герой застанаха пред прашната врата и като най – нетърпелив Роан почука и като не чу отговор побърза да провери дали дървения вход е заключен. С рязко движение той отвори, учудвайки се, че не е заключено. Пред тях се разкри празна стая, в която имаше просто една закачалка и обикновена врата.
- Стая като стая – рече Кая – да продължим напред - и понечи да премине в следващата помещение, когато нещо се разтресе и всички застанаха нащрек. Дори старецът извади своята гега и запази внимание. Кая се отдръпна от вратата и зачака реакцията на своя баща. Той изпъна петата на своето ходило, за да усети всяка вибрация на треперещата земя.
Всички притихнах в очакване, когато вратата, която Кая не отвори заскърца и от там се показа процеп светлина. С бавно движение цялата врата се отвори и пред тримата скитници се показа гърбав старец с оръфана шапка на главата и мантия, чийто краища бяха обилно изцапани от разноцветни петна. Сбръчканото му лице не променяше своята физиономия и с ясен жест той показа, че е живее в къщата.
- Вие странници какво търсите в моята къща насред пустошта, където няма жива душа – рече човекът отворил вратата.
- Търсим подслон и храна, място, където да отпочинем от дългия път. - изрече бащата на Роан и Кая, който безмълвно потвърдиха изреченото.
- Вярвам, че сте изтърпели хиляди лишения, за да достигнете до тук. Няма да ви оставя на голата пустош.
Старецът се отдръпна и с ръка посочваща прага на своята къща ги покани да влязат. Още с влизането си пътешествениците забеляза всъщност какъв огромен дом има любезният домакин. Те слязоха по стълби, който водеха към голяма зала, изпълнена с орнаменти напомнящи дракони и древни рицарски сражения. Там имаше дълга и широка маса, върху чийто покривка бяха сервирани три блюда и три чаши, в който се разтичаше кафеникаво червена течност, която ухаеше на горски плодове и различни примеси от цитруси.
- Ще се радвам да заповядате на моята трапеза и да споделя храната си с вас.
Нейзчаквайки думите на стареца Роан, Кая и баща им се нахвърлиха върху отрупаната маса. Домакинът седна до тях и започна да разпитва своите гости:
- Разказвайте от къде идвате за къде сте се запътили. Не всеки ден идват хора в моя дом. В тази пустиня малцина се осмеляват да бродят и дори да я прекосяват. - изрече стареца, като побърза да допълни:
- Забравих да ви се представя аз съм Ортадел и за да избегна всякакви въпроси за моето минало ще спомена, че съм магьосник или по скоро ученик, който има още много да научава в дебрите на магията.
Щом чуха магьосник Роан и Кая веднага застинаха и започнаха да обмислят всяка своя реакция и поведение. Баща им със завидно спокойствие и в учудване на неговите деца промълви:
- Ние идваме от далечна Енвита, а аз се казвам Джон. Това е моят син Роан – посочвайки стройния мъж с черна права коса и светли очи – а това е моята дъщеря Кая – тя се усмихна и продължи с яденето на вкусните гозби на вълшебника.
- Сигурно сте чували за града на птиците – вметна Джон и изчака търпеливо реакцията на мага .
- Много неща знам за този град - почесвайки се загадъчно по брадичката и продължи – Още в древността е била изолирана от видимия свят планина наречена горещия пламък. Там ставали сбирки на най – големите магьосници във видимия и невидим свят. По важното е, че в тях се включвали властелините на невидимото, а именно Фениксите. Най – могъщите същества по онова време, когато се водили титанични сблъсъци между магически светове и отдавна изчезнали цивилизации .
Роан и Кая спряха да се хранят и започнаха да анализират всяка дума на Ортадел. Той им отваряше очите за неща, който не са предполагали, че съществуват. Това породи в тях множество въпроси, но не смеех да прекъснат магьосникът, който не беше хапнал нищо от тяхното пристигане. В същото време Джон стана и спокойно отметна наметалото си и го разположи прилежно на закачалката. Безгрижно се върна на своето място, изчаквайки техният домакин да довърши историята си.
- Тази планина била неутрално поле за битки и всички големи главно командващи се събирали там, за да обсъдят бъдещото на необятния свят, в който живеят. Както предполагам знаете последвала война, в която взели участие всички митични и магьоснически същества начело с трите основни, който се борели за надмощие над останалите, а именно хора, дракони и Феникси. Битката била ожесточена и всички страни поели големи загуби. За да сложат край на това без мислено унищожение хора и Феникси решили да направят едно последно заклинание за тази ожесточена война. То предизвикало разделянето на хората фениксите и драконите на различни светове.
Джон прекъсна магьосникът и отбеляза, че е станало твърде късно.
Роан веднага отсече, че иска да чуе краят на тази така развълнувала го история. Привършвайки с яденето той скръсти ръце и още по-задълбочено погледна Ортадел, за да чуе останалото.
- Така или иначе – започна да разказва отново мага - планината все още съществува и този, който иска да научи нейните тайни ще успее, стига да го желае истински и да не се страхува от предизвикателствата.
- Значи градът на птиците се намира някъде в тази планина – осмели да се обади Кая.
- Да градът се намира в подножието на планината - изрече Ортадел и с едно движение на ръка превърна чашите с благоуханна течност и блюдата с храна в прашинки, който мигновено изчезнаха.
- Е мисля, че днес достатъчно ви размътих главите, а и изморени от дългия път бихте искали да се отдадете на почивка. - не изчакал потвърждението на гостите си Ортадел им показ гостната, където те се отдадоха на мечти и сънища в меко кресло каквото не бяха сънували от месеци.
Нощта беше прохладна и цялото небе беше озарено в звезди. Буните се бяха превърнали в замръзнали черни планини, чийто била бяха гладки, а песъчинките лежаха и чакаха отново вятъра, който ще ги погне в безмилостната игра на пустинни бури. Всички твари отдавна се бяха скрили в своите бърлоги и спяха в своите животински легла. Утрото дойде неусетно и всичко започна да се раздвижва. Лек ветрец разлюля изсъхналите кактуси и вдигнаха във въздуха всички заспали песъчинки. Още в ранни зори Джон беше станал и обсъждаше бъдещето на своите деца с любезния маг. Те пиеха билков чай чийто аромат се носеше и з всички помещения . Загриженият баща знаеше несигурността на своята мисия , та той дори не знаене пътя за нея . Ортадел запита с любопитство своя гост и отпи от топлата напитка:
- С моите магически способности не видях във вас никаква нотка на магия или друга свръхестествена енергия, докато вашите деца са изпълнени със сила, принадлежаща на други светове, която може да се оползотвори в могъща съдба. – изрече на един дъх мага и продължи . – Как така знаете за вълшебното място наречено града на птиците?
Джон се замисли отпи една глътка, после втора и рече бавно с премерен тон като на близък приятел:
-Знам че нямам нищо общо със света на магията и изглежда невъзможно точно аз да достигна този митичен град, но тези деца имат бъдеще те могат да станат нещо велико. Те не са ми истински деца , бяха оставени на моите грижи със завещана бележка която описва всички онези невероятни неща който им казахте.- сложи горещата чаша на таблата която беше поставена върху красиво избродираната покривка на масата и продължи:
- Това сигурно ви обяснява как неук човек в магията би знаел за съществуването на дракони феникси и градове със странни имена.
- Искате ли нещо за закуска. Има препечена филия и сладки – побърза да смени темата Ортадел и изпи до дъно своето питие.
Джон преглътна гладно и утвърдително заяви желанието си да опита някоя от предложените му вкусотии. Магьосникът дори не махна със ръка и пред двамата ранобудници се изпълни маса със всякакви сладки и солени неща който щях да стоплят и нахранят всеки измръзнал пътешественик.
Похапвайки си вкусните сладкиши двамата незабелязана как Роан и Кая внезапно влязоха. Не изчаквайки покана те се нахвърлиха на богатата трапеза. Те толкова бързаха, че без малко Кая да се спъне в набръчканият красив килим, но с грациозно движени отмина препятствието и се залепи за масата, където я очаквах шоколадовите деликатеси. Ортадел отхапа поредния сладкиш и с пълна уста подхвана отново темата за града на птиците:
- Та значи миналата вечер си говорихме за планината горещ пламък. Всъщност аз съм израсъл там. Детството ми е преминало в игри и забавления именно в горите и поляните на тази планина. Познавам я като петте си пръста. Аз не съм живял в град на птиците, но учих там. Всичко, което знам в изкуството на магията дължа именно на училище Ризерхол. То се намира в центъра на града и едно от най – известните в мистичния свят.
Децата на Джон искаха да прекъснат магьосникът, като го помолят да ги заведе до чудноватото място, но те оставих Ортадел да продължи разказа си започнат още от миналата вечер. Роан взе чаша с топло мляко и заслуша още по внимателно старият човек:
- В моето училище са учили всички майстори на магията, който с гордост мога да кажа, че използват своята сила за защита на хората и добри дела. Трябва да знаете, че градът не се състои само от това, което вие имате като представа за един нормален средновековен град. Може би просто трябва да се види, но мога да кажа, че в своето продължение градът стига чак до върха на планината. - допълни Ортадел и се протегна да вземе чинията с понички.
-Значи вие наистина сте вълшебник , който ние само сме сънували че съществува и ни казвате че това магическо място е наистина велико - рече Кая обръщайки поглед към мага.
- Нашият баща ни завещава послание да достигнем на всяка цена града на птиците, без да ни каже дума дори за магия и вълшебства - допълни Кая, обръщайки се вече и към Джон.
- Защо ни разказвате тези невероятни истории, без да искате нищо в замяна и как ние обикновени жители на още по обикновена неизвестна област като Енвита ще можем да стигнем до града на птиците.
Последва секунда мълчание, в която цялата къща притихна така сякаш жива душа не е стъпвала никога в нея. Единствено се чуваше лекото подрънкване на лъжица. Джон разбъркваше своя чай с нея и угрижено гледаше Ортадел, като очакваше от него да даде отговор на приковалите вниманието на всички въпроси на Роан и Кая.
-Може да смятате Енвита за проста и не магическа , но мога да ви заявя че в миналото е била една от най - големите и неприкосновени области в света на вълшебствата. – започна нарицателно магьосникът но отново продължи с благ тон в желанието си да не обиди своите гости.
- Вие принадлежите на древен род, който се е славел със своята непоколебимост и устременост. Знам че всъщност Джон не е вашият истински баща , но той завинаги ще си остане тъй като ви е отгледал и възпитал в духа на истински бойци и хора търсещи своят корен.- при тези думи лицата на Роан и Кая светнаха защото проумяха че имат нещо общо със това което говори магьосникът , но и в недоумение защото те вече знаеха че Джон не е техен роден баща и в действителност ще са продължители на делото на друг род.
-Знам че може би трябваше да ви кажа че аз не съм ви истински баща , но също смятам че научавайки всичко за вашия нов път по който трябва да поемете ще приемете и тази нова действителност. – изричайки това бащата погледна своите деца и с мъдър поглед очакваше тяхното потвърждение на неговото решение.
Магът извади предмет приличащ на кадифена кутийка и с нейното отваряне всичко по масата изчезна , превърна се в прах който моментално се повдигна във въздуха и се образува сфера която се насочи към магическия предмет и с едно мигване на Ортадел тя се затвори. Домакинът знаеше че това ще впечатли неговите гости.
-Е значи сега наистина трябва да открием какво се крие на планината на горещия пламък . – каза Роан и погледна магьосникът.
- Ортадел, вие споменахте, че сте учили там и сте прекарали детството си там. Това значили, че ще можете да ни заведете до града на птиците. - обръщайки се към Ортадел Кая го погледна с очи очакващи положителен отговор.
- Мога да напусна домът си и да ви покажа посоката, но трябва да знаете, че за да стигнете благополучно до града трябва сами да извървите пътя. Препятствията и премеждията, който ще се изпречат пред вас ще ви направят по силни и всъщност ще проумеете действителността, в която тепърва ще навлезете.
Изричайки тези думи домакинът стана от стола, чийто дръжки са гравирани с орлови глави. Той отиде до стаята в дъното на коридора излизащ от гостната. С пъргавата си походка той бързо влезе в стаята отиде до гравирания с геометрични знаци шкаф. Дръпна най – долното чекмедже и изкара един свитък, обвързан със син вързоп. Обърна се и се завърна при своите нови приятели. Те забелязаха веднага че идвайки към тях мага държи свитък в едната си ръка . Той прибра синият коноп и разстели свитъка върху масата така, че да могат всички да го виждат. Първоначално той беше празен, но магът замахва с дясната ръка над парчето пергамент и пред Роан и Кая се появи невероятна карта показваща именно областта, в която се намираха.
- Сигурно искате да ви разясня това, което донесох - рече с лека нотка на хумор Ортадел.
- Да!!! - рекоха всички дружно, приближиха се и се втренчиха в магически движещите се образи по тази необикновена карта.
- Значи този сивкав черен кръст в средата на картата сме ние – придвижвайки пръста си в центъра на пергамента магьосникът продължи да обяснява.
- Виждате също и че сме обградени с пустиня, но не мислете, че не можете да се придвижите бързо извън нея. Ще трябва да се възползвате от ветровити течения и с моите магически предмети ще достигна те до тази равнина ако следвате стриктно моите инструкции.
Кимайки с глава Роан и Кая едновременно потвърдиха казаното от любезния домакин и го призоваха да продължи с разгадаването си на магическата карта.
- Стигайки в тази част на равнината ще продължите на север къде ще ви очаква мой приятел, на който като обясните за къде сте се запътили ще ви даде магически превоз, с който да достигнете до планината на вечния огън. Сега ви звучи просто, но в действителност съвсем не е така . – отдръпвайки се от картата Ортадел продължи с даването на съвети при изпълнението на пътя, който до този момент той показваше на картата.
- Пустинята е много коварна и не бива човек да подценява нейната сила. Тя може да те отведе на неподозирани места и да обърне представата ти за време и пространство.
Магьосникът застана над картата и с пръст обикалящ през пустинята търсеше знаци определящи бъдещата мисия. Той се спря над един оазис доближи ръката си до него и с поглед се обеди, че всички следяха неговото движение и всички внимаваха за това, което ще каже.
- Това е оазисът северен показалец. Името му идва от няколкото оазиса, който образуват ръка. Много легенди се разказват за нейната мистичност. Една от тях е че великият магьосник Тадел в схватка с могъщия дракон Топаз загубил ръката си при изричането на черна магия която унищожила дракона но го осакатява за винаги.-спря за секунда мага усещайки се че прекалява с историите за неговия свят и продължи по същество.
- Смятам, че стигнете ли до красивите водни образования ще се оправите и бързо ще достигнете до споменатия оазис. - каза Ортадел и прибра ръцете си в дълбоките джобове на мантията му.
- Ако е така както го описваш не смятам, че ще загубим пътя към следата, която ни показваш - рече Кая и се отдръпна от картата, която до преди секунда гледаше вторачено.
Ортадел замахва отново с ръка над карта и тя се превърна в просто парче, пергамент на което сякаш никога не е съществувало карта. Той завърза магическата предмет с въжето и излезе от стаята. Присъстващите се спогледаха и никой не казваше и дума. Те бяха едновременно изненадани и развълнувани от това, което им казваше вълшебникът. В този момент само техният баща можеше да ги окуражи и да им вдъхне сила, за да приемат действителността такава, каквато е и да докажат, че са част от род, който биха прославили.
edit : Минах един spellcheck надявам се да няма правописни грешки !
Горещо слънце изгаряше пустошта и никой не смееше да развали хармонията обзела безкрайната пустиня на странстващия пътник. Името като от само себе си подсказваш че само хора търсещи предизвикателства и нови изживявания биха се осмелили да навлязат дълбоко в дебрите на неизвестността . Тих вятър развяваше изсъхналата отдавна фауна и показваше, че в тази пустош няма място за живот.
Като мираж, блещукайки в далечината се появиха три силуета, привличайки към себе си вниманието на всяка песъчинка затънала в мълчание. Вятърът сякаш затихна именно заради появата на тези скитници облечени в одежди прикривайки лицата си от силното слънце.
Стройният и висок човек откри лицето си около устата и измъмри:
- Няма да успеем да преминем през пустинята, а слънцето още не е преминало и на половина своя път. - казвайки това неговите спътници спряха бързоногата си крачка и открехнаха леко качулките си.
- Ще трябва да решим бързо какво да правим. - изрече силно и енергично с женски глас ниският на ръст персонаж, който разкри лицето си и остави на вятъра да развее нейните буйни черни коси.
В този момент на земята се струпали държащият се на красиво изваяна гега стар човек, като със своите ръце призова своите са пътници да се приближат до него. Красивата му мантия, инкрустирана с драконови елементи спря да се вее. Побелелите бради от изпитания и грижи също затихнаха в покой. Осните му едвам се помръдват, за да изкажат може би последните си думи:
- Роан, Кая елате по близо. Знам че ви се вижда невъзможно пътуването до летящият град на птиците , но това е единствения шанс . –промълви стареца и продължи с бодър глас – Деца мой трябва да продължим пътавнето , дори и без мен трябва да вярвате че ще достигнете до там и ще откриете вашата вътрешна сила.- казвайки това той подаде ръка към сина си и Роан му помогна да се изправи.
Без посока, но с целта да открият този мистичен град без дори да са го чували освен в разказите на баща им и неговите деди Роан и Кая заедно с Джон продължиха дългия път. Те вървях вече втори месец през планини и гори , през ливади и реки и всичките им запаси бяха свършили . Единственото, което ги крепеше бяха думите на баща им и надеждата, че скоро това дълго пътуване ще приключи.
- Какво е тази съборетина - изрече Кая, като разцепи монотонният път, по който не се виждаше нищо по различно от пясъчни буни.
Роан се втренчи и веднага забеляза ниската къщурка, чийто покрив бе покрит с пясък, а прозорци липсваха. Въодушевление настъпи в душата на тримата пътешественици, защото това можеше да означава нов приятел и храна, но разбира се и опасност грозяща изпълнението на мисията им. Старецът погледна отново къщата и почесвайки дългата си брада като че ли забеляза нещо познато. Озадачен той закрачи смело редом със своите деца и прибра гегата, с която се предвижваше по лесно през пустошта.
Тримата герой застанаха пред прашната врата и като най – нетърпелив Роан почука и като не чу отговор побърза да провери дали дървения вход е заключен. С рязко движение той отвори, учудвайки се, че не е заключено. Пред тях се разкри празна стая, в която имаше просто една закачалка и обикновена врата.
- Стая като стая – рече Кая – да продължим напред - и понечи да премине в следващата помещение, когато нещо се разтресе и всички застанаха нащрек. Дори старецът извади своята гега и запази внимание. Кая се отдръпна от вратата и зачака реакцията на своя баща. Той изпъна петата на своето ходило, за да усети всяка вибрация на треперещата земя.
Всички притихнах в очакване, когато вратата, която Кая не отвори заскърца и от там се показа процеп светлина. С бавно движение цялата врата се отвори и пред тримата скитници се показа гърбав старец с оръфана шапка на главата и мантия, чийто краища бяха обилно изцапани от разноцветни петна. Сбръчканото му лице не променяше своята физиономия и с ясен жест той показа, че е живее в къщата.
- Вие странници какво търсите в моята къща насред пустошта, където няма жива душа – рече човекът отворил вратата.
- Търсим подслон и храна, място, където да отпочинем от дългия път. - изрече бащата на Роан и Кая, който безмълвно потвърдиха изреченото.
- Вярвам, че сте изтърпели хиляди лишения, за да достигнете до тук. Няма да ви оставя на голата пустош.
Старецът се отдръпна и с ръка посочваща прага на своята къща ги покани да влязат. Още с влизането си пътешествениците забеляза всъщност какъв огромен дом има любезният домакин. Те слязоха по стълби, който водеха към голяма зала, изпълнена с орнаменти напомнящи дракони и древни рицарски сражения. Там имаше дълга и широка маса, върху чийто покривка бяха сервирани три блюда и три чаши, в който се разтичаше кафеникаво червена течност, която ухаеше на горски плодове и различни примеси от цитруси.
- Ще се радвам да заповядате на моята трапеза и да споделя храната си с вас.
Нейзчаквайки думите на стареца Роан, Кая и баща им се нахвърлиха върху отрупаната маса. Домакинът седна до тях и започна да разпитва своите гости:
- Разказвайте от къде идвате за къде сте се запътили. Не всеки ден идват хора в моя дом. В тази пустиня малцина се осмеляват да бродят и дори да я прекосяват. - изрече стареца, като побърза да допълни:
- Забравих да ви се представя аз съм Ортадел и за да избегна всякакви въпроси за моето минало ще спомена, че съм магьосник или по скоро ученик, който има още много да научава в дебрите на магията.
Щом чуха магьосник Роан и Кая веднага застинаха и започнаха да обмислят всяка своя реакция и поведение. Баща им със завидно спокойствие и в учудване на неговите деца промълви:
- Ние идваме от далечна Енвита, а аз се казвам Джон. Това е моят син Роан – посочвайки стройния мъж с черна права коса и светли очи – а това е моята дъщеря Кая – тя се усмихна и продължи с яденето на вкусните гозби на вълшебника.
- Сигурно сте чували за града на птиците – вметна Джон и изчака търпеливо реакцията на мага .
- Много неща знам за този град - почесвайки се загадъчно по брадичката и продължи – Още в древността е била изолирана от видимия свят планина наречена горещия пламък. Там ставали сбирки на най – големите магьосници във видимия и невидим свят. По важното е, че в тях се включвали властелините на невидимото, а именно Фениксите. Най – могъщите същества по онова време, когато се водили титанични сблъсъци между магически светове и отдавна изчезнали цивилизации .
Роан и Кая спряха да се хранят и започнаха да анализират всяка дума на Ортадел. Той им отваряше очите за неща, който не са предполагали, че съществуват. Това породи в тях множество въпроси, но не смеех да прекъснат магьосникът, който не беше хапнал нищо от тяхното пристигане. В същото време Джон стана и спокойно отметна наметалото си и го разположи прилежно на закачалката. Безгрижно се върна на своето място, изчаквайки техният домакин да довърши историята си.
- Тази планина била неутрално поле за битки и всички големи главно командващи се събирали там, за да обсъдят бъдещото на необятния свят, в който живеят. Както предполагам знаете последвала война, в която взели участие всички митични и магьоснически същества начело с трите основни, който се борели за надмощие над останалите, а именно хора, дракони и Феникси. Битката била ожесточена и всички страни поели големи загуби. За да сложат край на това без мислено унищожение хора и Феникси решили да направят едно последно заклинание за тази ожесточена война. То предизвикало разделянето на хората фениксите и драконите на различни светове.
Джон прекъсна магьосникът и отбеляза, че е станало твърде късно.
Роан веднага отсече, че иска да чуе краят на тази така развълнувала го история. Привършвайки с яденето той скръсти ръце и още по-задълбочено погледна Ортадел, за да чуе останалото.
- Така или иначе – започна да разказва отново мага - планината все още съществува и този, който иска да научи нейните тайни ще успее, стига да го желае истински и да не се страхува от предизвикателствата.
- Значи градът на птиците се намира някъде в тази планина – осмели да се обади Кая.
- Да градът се намира в подножието на планината - изрече Ортадел и с едно движение на ръка превърна чашите с благоуханна течност и блюдата с храна в прашинки, който мигновено изчезнаха.
- Е мисля, че днес достатъчно ви размътих главите, а и изморени от дългия път бихте искали да се отдадете на почивка. - не изчакал потвърждението на гостите си Ортадел им показ гостната, където те се отдадоха на мечти и сънища в меко кресло каквото не бяха сънували от месеци.
Нощта беше прохладна и цялото небе беше озарено в звезди. Буните се бяха превърнали в замръзнали черни планини, чийто била бяха гладки, а песъчинките лежаха и чакаха отново вятъра, който ще ги погне в безмилостната игра на пустинни бури. Всички твари отдавна се бяха скрили в своите бърлоги и спяха в своите животински легла. Утрото дойде неусетно и всичко започна да се раздвижва. Лек ветрец разлюля изсъхналите кактуси и вдигнаха във въздуха всички заспали песъчинки. Още в ранни зори Джон беше станал и обсъждаше бъдещето на своите деца с любезния маг. Те пиеха билков чай чийто аромат се носеше и з всички помещения . Загриженият баща знаеше несигурността на своята мисия , та той дори не знаене пътя за нея . Ортадел запита с любопитство своя гост и отпи от топлата напитка:
- С моите магически способности не видях във вас никаква нотка на магия или друга свръхестествена енергия, докато вашите деца са изпълнени със сила, принадлежаща на други светове, която може да се оползотвори в могъща съдба. – изрече на един дъх мага и продължи . – Как така знаете за вълшебното място наречено града на птиците?
Джон се замисли отпи една глътка, после втора и рече бавно с премерен тон като на близък приятел:
-Знам че нямам нищо общо със света на магията и изглежда невъзможно точно аз да достигна този митичен град, но тези деца имат бъдеще те могат да станат нещо велико. Те не са ми истински деца , бяха оставени на моите грижи със завещана бележка която описва всички онези невероятни неща който им казахте.- сложи горещата чаша на таблата която беше поставена върху красиво избродираната покривка на масата и продължи:
- Това сигурно ви обяснява как неук човек в магията би знаел за съществуването на дракони феникси и градове със странни имена.
- Искате ли нещо за закуска. Има препечена филия и сладки – побърза да смени темата Ортадел и изпи до дъно своето питие.
Джон преглътна гладно и утвърдително заяви желанието си да опита някоя от предложените му вкусотии. Магьосникът дори не махна със ръка и пред двамата ранобудници се изпълни маса със всякакви сладки и солени неща който щях да стоплят и нахранят всеки измръзнал пътешественик.
Похапвайки си вкусните сладкиши двамата незабелязана как Роан и Кая внезапно влязоха. Не изчаквайки покана те се нахвърлиха на богатата трапеза. Те толкова бързаха, че без малко Кая да се спъне в набръчканият красив килим, но с грациозно движени отмина препятствието и се залепи за масата, където я очаквах шоколадовите деликатеси. Ортадел отхапа поредния сладкиш и с пълна уста подхвана отново темата за града на птиците:
- Та значи миналата вечер си говорихме за планината горещ пламък. Всъщност аз съм израсъл там. Детството ми е преминало в игри и забавления именно в горите и поляните на тази планина. Познавам я като петте си пръста. Аз не съм живял в град на птиците, но учих там. Всичко, което знам в изкуството на магията дължа именно на училище Ризерхол. То се намира в центъра на града и едно от най – известните в мистичния свят.
Децата на Джон искаха да прекъснат магьосникът, като го помолят да ги заведе до чудноватото място, но те оставих Ортадел да продължи разказа си започнат още от миналата вечер. Роан взе чаша с топло мляко и заслуша още по внимателно старият човек:
- В моето училище са учили всички майстори на магията, който с гордост мога да кажа, че използват своята сила за защита на хората и добри дела. Трябва да знаете, че градът не се състои само от това, което вие имате като представа за един нормален средновековен град. Може би просто трябва да се види, но мога да кажа, че в своето продължение градът стига чак до върха на планината. - допълни Ортадел и се протегна да вземе чинията с понички.
-Значи вие наистина сте вълшебник , който ние само сме сънували че съществува и ни казвате че това магическо място е наистина велико - рече Кая обръщайки поглед към мага.
- Нашият баща ни завещава послание да достигнем на всяка цена града на птиците, без да ни каже дума дори за магия и вълшебства - допълни Кая, обръщайки се вече и към Джон.
- Защо ни разказвате тези невероятни истории, без да искате нищо в замяна и как ние обикновени жители на още по обикновена неизвестна област като Енвита ще можем да стигнем до града на птиците.
Последва секунда мълчание, в която цялата къща притихна така сякаш жива душа не е стъпвала никога в нея. Единствено се чуваше лекото подрънкване на лъжица. Джон разбъркваше своя чай с нея и угрижено гледаше Ортадел, като очакваше от него да даде отговор на приковалите вниманието на всички въпроси на Роан и Кая.
-Може да смятате Енвита за проста и не магическа , но мога да ви заявя че в миналото е била една от най - големите и неприкосновени области в света на вълшебствата. – започна нарицателно магьосникът но отново продължи с благ тон в желанието си да не обиди своите гости.
- Вие принадлежите на древен род, който се е славел със своята непоколебимост и устременост. Знам че всъщност Джон не е вашият истински баща , но той завинаги ще си остане тъй като ви е отгледал и възпитал в духа на истински бойци и хора търсещи своят корен.- при тези думи лицата на Роан и Кая светнаха защото проумяха че имат нещо общо със това което говори магьосникът , но и в недоумение защото те вече знаеха че Джон не е техен роден баща и в действителност ще са продължители на делото на друг род.
-Знам че може би трябваше да ви кажа че аз не съм ви истински баща , но също смятам че научавайки всичко за вашия нов път по който трябва да поемете ще приемете и тази нова действителност. – изричайки това бащата погледна своите деца и с мъдър поглед очакваше тяхното потвърждение на неговото решение.
Магът извади предмет приличащ на кадифена кутийка и с нейното отваряне всичко по масата изчезна , превърна се в прах който моментално се повдигна във въздуха и се образува сфера която се насочи към магическия предмет и с едно мигване на Ортадел тя се затвори. Домакинът знаеше че това ще впечатли неговите гости.
-Е значи сега наистина трябва да открием какво се крие на планината на горещия пламък . – каза Роан и погледна магьосникът.
- Ортадел, вие споменахте, че сте учили там и сте прекарали детството си там. Това значили, че ще можете да ни заведете до града на птиците. - обръщайки се към Ортадел Кая го погледна с очи очакващи положителен отговор.
- Мога да напусна домът си и да ви покажа посоката, но трябва да знаете, че за да стигнете благополучно до града трябва сами да извървите пътя. Препятствията и премеждията, който ще се изпречат пред вас ще ви направят по силни и всъщност ще проумеете действителността, в която тепърва ще навлезете.
Изричайки тези думи домакинът стана от стола, чийто дръжки са гравирани с орлови глави. Той отиде до стаята в дъното на коридора излизащ от гостната. С пъргавата си походка той бързо влезе в стаята отиде до гравирания с геометрични знаци шкаф. Дръпна най – долното чекмедже и изкара един свитък, обвързан със син вързоп. Обърна се и се завърна при своите нови приятели. Те забелязаха веднага че идвайки към тях мага държи свитък в едната си ръка . Той прибра синият коноп и разстели свитъка върху масата така, че да могат всички да го виждат. Първоначално той беше празен, но магът замахва с дясната ръка над парчето пергамент и пред Роан и Кая се появи невероятна карта показваща именно областта, в която се намираха.
- Сигурно искате да ви разясня това, което донесох - рече с лека нотка на хумор Ортадел.
- Да!!! - рекоха всички дружно, приближиха се и се втренчиха в магически движещите се образи по тази необикновена карта.
- Значи този сивкав черен кръст в средата на картата сме ние – придвижвайки пръста си в центъра на пергамента магьосникът продължи да обяснява.
- Виждате също и че сме обградени с пустиня, но не мислете, че не можете да се придвижите бързо извън нея. Ще трябва да се възползвате от ветровити течения и с моите магически предмети ще достигна те до тази равнина ако следвате стриктно моите инструкции.
Кимайки с глава Роан и Кая едновременно потвърдиха казаното от любезния домакин и го призоваха да продължи с разгадаването си на магическата карта.
- Стигайки в тази част на равнината ще продължите на север къде ще ви очаква мой приятел, на който като обясните за къде сте се запътили ще ви даде магически превоз, с който да достигнете до планината на вечния огън. Сега ви звучи просто, но в действителност съвсем не е така . – отдръпвайки се от картата Ортадел продължи с даването на съвети при изпълнението на пътя, който до този момент той показваше на картата.
- Пустинята е много коварна и не бива човек да подценява нейната сила. Тя може да те отведе на неподозирани места и да обърне представата ти за време и пространство.
Магьосникът застана над картата и с пръст обикалящ през пустинята търсеше знаци определящи бъдещата мисия. Той се спря над един оазис доближи ръката си до него и с поглед се обеди, че всички следяха неговото движение и всички внимаваха за това, което ще каже.
- Това е оазисът северен показалец. Името му идва от няколкото оазиса, който образуват ръка. Много легенди се разказват за нейната мистичност. Една от тях е че великият магьосник Тадел в схватка с могъщия дракон Топаз загубил ръката си при изричането на черна магия която унищожила дракона но го осакатява за винаги.-спря за секунда мага усещайки се че прекалява с историите за неговия свят и продължи по същество.
- Смятам, че стигнете ли до красивите водни образования ще се оправите и бързо ще достигнете до споменатия оазис. - каза Ортадел и прибра ръцете си в дълбоките джобове на мантията му.
- Ако е така както го описваш не смятам, че ще загубим пътя към следата, която ни показваш - рече Кая и се отдръпна от картата, която до преди секунда гледаше вторачено.
Ортадел замахва отново с ръка над карта и тя се превърна в просто парче, пергамент на което сякаш никога не е съществувало карта. Той завърза магическата предмет с въжето и излезе от стаята. Присъстващите се спогледаха и никой не казваше и дума. Те бяха едновременно изненадани и развълнувани от това, което им казваше вълшебникът. В този момент само техният баща можеше да ги окуражи и да им вдъхне сила, за да приемат действителността такава, каквато е и да докажат, че са част от род, който биха прославили.
edit : Минах един spellcheck надявам се да няма правописни грешки !
Не съм прочел текста ти, ще го направя утре и ще ти пиша.
