Басиста
Posted: Wed Aug 29, 2007 4:06 pm
Посвещава се на Interpreter, Roland, Trip, Scourge и всички други взели участие в крайно безсмисления спор в тази тема
Викаха му Басиста, макар малцина да знаеха какво точно означава думата. В Мегаломанската империя бяха напреднали, но не чак толкова. Имаха си гусли, цигулки, дудуци, даже две-три гайди, но бас не бяха виждали. Басиста се опита да им обясни, че е като китарата, ама не съвсем и че по принцип е четири струнен, освен в случаите когато е пет-, шест- и седем, но май не успяха да схванат идеята. Проблемът вероятно се дължеше на липсата на китари и на факта, че империята се намираше във война на няколко фронта, та на никой не му беше до музика. Зачислиха го към отряда на Бакърджиите, нещо като съвременните специални части, но не съвсем. Задачката им беше да прокопаят тунел под някой обсаден град, да се промъкнат тихомълком и да свият всички казани, джезвета, тигани, тенджери и прочие съдове използвани за готвене. Най-много седмица по-късно обсадения град се предаваше, защото хората нямаше в какво да си готвят.
Самите Бакърджии бяха големи чешити. Обичаха работата си, милееха за империята, макар последната всячески да се опитваше да им го вкара, уважаваха сержанта си и даже му бяха измислили прякор, който до голяма степен отразяваше същноста и сложната му душевност – Тъпанара Джак. Не че беше глупав или схващаше бавно, нищо подобно, просто по времето на Мегаломанската империя барабаните бяха по-скоро тъпани, та от там вместо Барабаниста Джак се превърна в Тъпанара Джак. Прякорът не му тежеше особено, защото бе мил човечец отдаден на работата и империята. Е, понякога ставаха гафове, както в старата кръчма на осмия от седемте града (наречен така, защото при сключването на съюза бил по-скоро село или дори махала), когато някакав младеж се провикна: “Ей, тъпанар, аз мааамичката ти ще...” и стана едно ми ти клане... Проблемът естествено беше чисто езиков. Джак нямаше как да знае, че тъпанар в случая е с малка буква и не се отнася за инструмента, който той толкова обичаше, а младежът нямаше как да знае, че в кръчмата се намира Тъпанар. Всъщност, както се вижда от самото обръщение младежът предполагаше, дори наблягаше на наличието на тъпанар, но не ставаше дума за Джак. Поуката от цялата история е, че ако тъпаните бяха барабани щеше да има едно клане по-малко и един съюзник повече за Мегаломанската империя, защото младежът се оказа син на местния владетел, но това е друга история...
Да се върнем на Бакърджиите и Басиста. Тъй като Бакърджиите бяха готини момчета приеха новобранеца с отворени обятия. От време на време го подкачаха за баса и го молеха да им изсвири нещо, но той промърморваше едно: “Нема ток, нема жица...” и се обръщаше на другата страна. След известно време им омръзна и го оставиха на мира. Басиста си живееше с тях мирно и тихо, доколкото последното е възможно по време на война, и мечтаеше за деня, когато към Бакърджиите щяха да се присъединят Китариста и Вокалиста. Мечтите обаче са едно, а реалноста твърде често е нещо съвсем друго и така в един слънчев ден в лагера на Бакърджиите пристъпи опърпан едноок старец. Поседна край огъня пред смаяните погледи на Тъпанара и Басиста, изхрачи се в пламъците и с напевен глас каза:
– Викат ми Гусларя...
Останалото е история. Или Легенда. А може би дори мит, отдавна превърнал се в предание. Ще оставим на лингвистите да преценят...
Викаха му Басиста, макар малцина да знаеха какво точно означава думата. В Мегаломанската империя бяха напреднали, но не чак толкова. Имаха си гусли, цигулки, дудуци, даже две-три гайди, но бас не бяха виждали. Басиста се опита да им обясни, че е като китарата, ама не съвсем и че по принцип е четири струнен, освен в случаите когато е пет-, шест- и седем, но май не успяха да схванат идеята. Проблемът вероятно се дължеше на липсата на китари и на факта, че империята се намираше във война на няколко фронта, та на никой не му беше до музика. Зачислиха го към отряда на Бакърджиите, нещо като съвременните специални части, но не съвсем. Задачката им беше да прокопаят тунел под някой обсаден град, да се промъкнат тихомълком и да свият всички казани, джезвета, тигани, тенджери и прочие съдове използвани за готвене. Най-много седмица по-късно обсадения град се предаваше, защото хората нямаше в какво да си готвят.
Самите Бакърджии бяха големи чешити. Обичаха работата си, милееха за империята, макар последната всячески да се опитваше да им го вкара, уважаваха сержанта си и даже му бяха измислили прякор, който до голяма степен отразяваше същноста и сложната му душевност – Тъпанара Джак. Не че беше глупав или схващаше бавно, нищо подобно, просто по времето на Мегаломанската империя барабаните бяха по-скоро тъпани, та от там вместо Барабаниста Джак се превърна в Тъпанара Джак. Прякорът не му тежеше особено, защото бе мил човечец отдаден на работата и империята. Е, понякога ставаха гафове, както в старата кръчма на осмия от седемте града (наречен така, защото при сключването на съюза бил по-скоро село или дори махала), когато някакав младеж се провикна: “Ей, тъпанар, аз мааамичката ти ще...” и стана едно ми ти клане... Проблемът естествено беше чисто езиков. Джак нямаше как да знае, че тъпанар в случая е с малка буква и не се отнася за инструмента, който той толкова обичаше, а младежът нямаше как да знае, че в кръчмата се намира Тъпанар. Всъщност, както се вижда от самото обръщение младежът предполагаше, дори наблягаше на наличието на тъпанар, но не ставаше дума за Джак. Поуката от цялата история е, че ако тъпаните бяха барабани щеше да има едно клане по-малко и един съюзник повече за Мегаломанската империя, защото младежът се оказа син на местния владетел, но това е друга история...
Да се върнем на Бакърджиите и Басиста. Тъй като Бакърджиите бяха готини момчета приеха новобранеца с отворени обятия. От време на време го подкачаха за баса и го молеха да им изсвири нещо, но той промърморваше едно: “Нема ток, нема жица...” и се обръщаше на другата страна. След известно време им омръзна и го оставиха на мира. Басиста си живееше с тях мирно и тихо, доколкото последното е възможно по време на война, и мечтаеше за деня, когато към Бакърджиите щяха да се присъединят Китариста и Вокалиста. Мечтите обаче са едно, а реалноста твърде често е нещо съвсем друго и така в един слънчев ден в лагера на Бакърджиите пристъпи опърпан едноок старец. Поседна край огъня пред смаяните погледи на Тъпанара и Басиста, изхрачи се в пламъците и с напевен глас каза:
– Викат ми Гусларя...
Останалото е история. Или Легенда. А може би дори мит, отдавна превърнал се в предание. Ще оставим на лингвистите да преценят...
Bravísimo!!!
