Сюжет/Герои/Сетинг/Стил

[Dwight]

Напълно съгласен с мнението за Мартин.
За Ериксън не мога да давам оценки, след като съм чел само пролога на първия Малазан- в оригинал ми направи впечатление езикът на автора, доста хубаво констуирани изречения и много добра употреба на думите.
За Салваторе- еми човекът липсва откъм описания, при него екшън, екшън и пак екшън.
Стилът на Тад Уилямс е добър и то много. Описанията му са невероятни. Обаче геройте малко куцат, поне повечето, сюжетната му линия ( тук визирам "Спомен, Печал и Трън") е доста заплетена и с обрати.
Джордан не ми харесва нито като стил, нито като герой, сюжет или сетинг- това си е лично мнение.
Кирни е много добър в сюжета и особено в намесата на религията в него.
При Бънч реализмът на повествованието е над всичко и много силно впечатление прави описанието на военните кампании- от влиянието на терена върху битката до значението на отделните части и обоза дори върху състоянието на армията (ама то не е чудно, човекът е бивш военен).
Фийст грабва със способността постепенно да разплита една сюжетна нишка в много книги и погледната под много различни ъгли- в частност борбата с Лудия бог във Riftwar i Serpentwar сагите ( че и в "Крондор" и в "Легендите").
Тери Брукс и Робърт Станек са леко наивни писатели, които можеш да четеш за забавление и ако не търсиш някакъв голям смисъл в книгите-ей тъй ако нямаш какво да правиш и ти се чете нещо блудкаво и ненатоварващо.
Фарланд има някои хубави идеи като тази с "даровете" и добри бойни сцени. Иначе за стилът му на бг не мога да дам мнение, защото книгата е лошо преведена от г-н Русинов (поне според мен). Героите му са предсказуеми и разделени на черни и бели. Сетингът е стандартно Средновековие с нищо по-запомнящо се (нормално, решава да пише книгата след като посещава Великобритания).
Едингс- приятна атмосфера, но с много глупави герои (понякога съм се чъдил дали Гарион не е бавноразвиващ се, много идиотски постъпва), сюжетът е предсказуем, но като няма какво друго да се чете, прежалвам се да го разлистя.
Джон Марко- стандартен сетинг (напомнящ малко на сетинга на Кирни, но без религиозните теми), добре изградени герои и... ненадминати бойни сцени ( в това е невероятен).
За Баркли същото като за брукс и Станек- служи за губене на времето, когато си изтормозен психически и не ти се мисли ( то и при него няма какво толкова да му мислиш като го четеш)
Николай Перумов- някой хубави идеи и малко странен сетинг. Иначе обрати в сюжета има и героите не са чак толкова зле.
Толкин- еталон за красив език, сетинга няма да го коментирам, героите също, както и сюжета ( все пак трябва да отчетем, че това е първото фентъзи начинание, което създава всъщност жанра).
Ако някъде съм се повторил, моля да бъда извинен. Извинявам се и за краткостта, но бързах и то много.

[Dwight]

Хайде. какво да те правя Шайхири. Нали си мой човек . Ще си попроваля тренировката, за да ти отговоря. Изчетох го лесно- няма какво да му мислиш. Понякога и аз съм толкова изтормозен от работата, че ми се иска да седна и да чета или гледам нещо, което няма много смисъл и е блудкаво. Е, Станек е идеален в такива моменти. Брукс, Едингс и Баркли също.

[Matrim]

Като част от неговия стил обаче са и куците му истории, особено недомислиците в тях - георите му не са издържани от психологическа гледна точка, в резултат постъпват меко казано идиотски. Във "Фионавар" например няколко студента бяха запокитени в паралелна вселена, при което те изобщо не демонстрираха изумление от факта. Пак там спретнаха невиждан спиртически сеанс, за да питат Утер Пендрагон как се казвал синът му... Артур това.

Моля те, кажи ми, че само Фионавар си чела на Кай. Защото в другите му книги героите хич не са такива каквито ги изкара ти.

Стилът на Ериксън е съвсем друг - отново богат речник и пр. Минусът му за мен са сивите му герои, които просто не могат да ме принудят да изпитам каквато и да е симпатия или омраза към тях. Ето, на Мартин героите аз лично мога да ги намразя, мога да ги харесам, мога да се вбеся, ако някой от тях умре, при Ериксън ми е общо-взето все тая кой точно мре. Това обаче също е част от стила му.

Не виждам как е част от стила му при положение, че при мен нещата са точно обратните, с други думи боли ме фара за героите на Мартин. Въпрос на лични предпочитания кои персонажи ти допадат повече, не виждам защо трябва да бутаме стила и в това.

Аз гласувах и за четирите, но главно защото няма опция "зависи от конкретната книга". Както вече се спомена, на кого му пука за герои и стил когато чете кримка тип Агата Кристи? Сетингът играе роля само в някои жанрове, после имаме plot driven и character driven книги и т.н. Както и да го погледнем, нагло си е човек да изисква примерно от книга, в която авторът ни занимава с терзанията на главния герой и нговото развитие като личност през 90% от времето, да се иска и някакъв гениален сюжет, пълен с оригиналност, обрати и какво ли още не.

[shayhiri]

Разбирам, но няма опция "зависи от книгата", защото въпросът е точно и "какъв тип предпочитате?". Значи да приема, че гласувалите с и четирите просто харесват еднакво различните типове проза? Бива.

[Roland]

Поствам си мнението от съседния топик, щото мястото му е тук.

6. За мен както има добър и лош автор, така има и добър и лош читател. Щом един слушател може да "разбира" или да "не разбира" от музика, щом слушателят, който познава принципите на музиката, може не само да я оцени по-добре, но и изобщо да "схване" по-голямата част от сериозната такава, от къде на къде същото няма да важи и за литературата?

[Corwin]

Аз съм жалкото гласче за герои.
Да, вярно е че и четирите елемента са важни за една книга. И че по Скалата на Пенчев единица за един от елементите би съсипал книгата до степен да не обръщаш внимание на другите елементи. Също че бих се накефил максимално на книга с четворка (годлайк) на който и да е елемент.
Обаче според мен темата е по-скоро не "Кой е най-важният елемент в една книга", а "На кой елемент в една книга ТИ най-много харесваш и се влиаеш". Моята равносметка е, че всичките ми любими книги имат поне тройка за герои по Скалата на Пенчев (ба олях се с тия оценки) и героите са нещото което винаги запомням и ми остава от една книга (и игра/филм бтв)...

Бтв преди 2-3 години имаше почти същата тема. Утре ще я изровя евентуално, би било интересно как са се променили критериите на хората...

[shayhiri]

Обаче според мен темата е по-скоро не "Кой е най-важният елемент в една книга", а "На кой елемент в една книга ТИ най-много харесваш и се влиаеш". Моята равносметка е, че всичките ми любими книги имат поне тройка за герои по Скалата на Пенчев (ба олях се с тия оценки) и героите са нещото което винаги запомням и ми остава от една книга (и игра/филм бтв)...

Бтв преди 2-3 години имаше почти същата тема. Утре ще я изровя евентуално, би било интересно как са се променили критериите на хората...

Точно така за темата. И дано намериш старата.

[Amelia]

Гласувах за герои, защото това е нещото, което успява да ме вывлече най-пылно в една книга, аниме, филм и прочее. Установила сым, че мога сякви лайна да преглытна, ако героите са добре избарани. Което не значи, разбира се, че ако не са, задылжително няма да харесам нещото, което чета. Примерно Толкин - кефи си ме чиляка отсекыде, пык героите му са по плоски от Калиста Флокхарт ебаси! Така че е според зависи. Компромиси винаги могат да се направят. Просто сякаш ги правя най-рядко с героите. Ненам. Иначе, много ясно че предпочитам поне 3 от 4те неща да са на прилично ниво.

Всыщност, аз като чета/гледам нещо не правя моментен сызнателен анализ дали то ми харесва или не. Ако нещо ме кефи или не ме кефи, пырво го усещам. Разчепкването следва впоследствие - задылжително е за обосновката на мнението ми пред мен самата и пред разни други лица. Много обичам да се самоанализирам и затова винаги си задавам выпроса - ок, са тва що ме издразни, или тва що ме накефи толкоз. Т.е. онова с вазата за мен важи частично - 25% от кефа е вглыбено любуване пред цялостната красота и 75% - анализыт на субстанциите. На субатомно ниво. Така поне се постигат по-интересни дискусии по форумите. Са ако всички се ограничавахме до "Нещото Х ми харесва, щото ми харесва" щеше да е много скучно.

[Corwin]

viewtopic.php?t=710&postdays=0&postorder=asc&start=0
Всъщност темата не е точно за същото, а е и доста разводнена, но поне има храна...

[shayhiri]

Ами аз в книгите обикновено търся номера на страницата - много е неприятно, но просто нямам представа къде са ми повечето книгоразделители. Е, не е зле освен що-годе логична номерация да има и някои екстри като например оригинална концепция, безвременна философия, опияняваща красота на езика, сложна творческа конструкция, завършен...не знам как да го кажа, но първото нещо, което ми идва на ум е "литературен ритъм", добре премерена описателна част ( хе-хе, Джорджо, виждам те... ), олекотена четивност, наслагващи се сюжетни линии и разни подобни, но повечето хора минават без такива луксове, та не е много наложително. Но поне от използването на десетичната бройна система при номерата на страниците няма да отстъпя.

Излиза, че практиките ни с Любо са най-сходни.

[tigermaster]

За мен пък е изключително дилетантска позицията "или ме кефи, или не ме кефи, няма да го разкоствам", еле па при сравненията с вази В смисъл, вазата не е интелектуален продукт, а и за разлика от книгата, това да познаваш метода й на приготвяне и материалите, от които е изградена, няма да промени впечатленията ти то крайния предмет.

За мен обаче тази позиция е най-правилната. Защо? От думите ти излиза, че само един писател може да оцени дадена книга. Само че аз нито съм писател, нито съм критик. Аз съм читател. Моето, така да се каже, предназначение, е да чета книгата. И ако ми хареса, ще потърся още от автора и, от същия жанр или... И аз не знам. Не искам да търся логична причина произведението да ми хареса, защото литературата е изкуство. Рядко се поддава на логиката. А и за да седна да "разкоствам" една книга, трябва нещо с книгата да не е наред.

А и вазата защо да не е интелектуален продукт? В една истински красива ваза художникът е вложил не малко творческа мисъл и не малко усилие. Ако ръката му трепне случайно, докато рисува, вазата отива по дяволите. Това не заслужава ли уважение?

При литературата е съвсем различно. Опознаването на различните елементи, средства и начинтие на употребата им допринася и за разбирането, с което ще подждаш после към други текстове. Да не се интересуваш от това ЗАЩО един текст ти е въздействал, означава да си отрежеш пътя към харесването на куп други произведения, където същите черти са вплетени по-тънко и незабележимо, което, if anything, прави текста по-майсторски. Ама като нямаш познанията да го доловиш, гориш.

За да разпознаеш по-добро произведение не е нужно да се интересуваш от това, което ти е въздействало. Трябва да израстнеш като човек и личност. Ако си на тринайсет години, ако си с детски акъл, е много по-вероятно да се изкефиш на книжките за Конан, отколкото на някоя дебела и многотомна поредица от рода на "Колелото на времето", да не говорим пък за нещо "по-възвишено" като това, което те карат да изучаваш в училище. А и не са малко случаите, в които една книга може да е перфектна във всяко отношение и просто да ме дразни. Примерно "Дядо Горио" на Балзак - учителката по литература изсипа един куп похвали за стила, сюжета, героите и всичко останало в тази книга(аз пък изсипах един куп ругатни по адрес на грандиозно дългите описания, без които книгата щеше да е поне с двеста страници по-тънка и по-приятна за четене) - и тъй като е учителка, при това с любим роман "Властелинът на пръстените", ще и повярвам. Обаче при все цялата перфектност на тази книга все още се опитвам да изтрия спомена за нея от главата си. Почти съм успял, обаче има доста да работя...

Оттам нататък за мен няма важен елемент. Голият стил спира да впечатлява, сетингът не е пример за нищо, щото малко сетинги са по-яки от Фейрун и разширената вселена на Star Wars, историята ако беше стожерът на литературата, трябваше да четем само кримки, а героите са толкова пълноценни, колкото е пълноценен стилът, с който са представени и историята, в която са поставени.

Абсолютно си е така. И тогава всичко опира до кеф-фактора или, което е същото(любим израз на професор Тагамлицки), доклко комбинацията от стил, сюжет, герои и сетинг е успяла да стигне до читателя.

Всеки елемент е дотолкова важен, колкото авторът му е преценил да бъде. От приключенския роман не искам гениални герои, от сериозната драма не чакам невероятен сетинг.

Всеки елемент е дотолкова важен, доколкото читателят е решил. Щом книгата е стигнала до издателство, значи авторът не я е писал за себе си, а за читателите - и те решават. Ако им хареса, ще продължат да го четат, ако не им хареса, няма.

[Roland]

За мен пък е изключително дилетантска позицията "или ме кефи, или не ме кефи, няма да го разкоствам", еле па при сравненията с вази В смисъл, вазата не е интелектуален продукт, а и за разлика от книгата, това да познаваш метода й на приготвяне и материалите, от които е изградена, няма да промени впечатленията ти то крайния предмет.

За мен обаче тази позиция е най-правилната. Защо? От думите ти излиза, че само един писател може да оцени дадена книга. Само че аз нито съм писател, нито съм критик. Аз съм читател. Моето, така да се каже, предназначение, е да чета книгата. И ако ми хареса, ще потърся още от автора и, от същия жанр или... И аз не знам. Не искам да търся логична причина произведението да ми хареса, защото литературата е изкуство. Рядко се поддава на логиката. А и за да седна да "разкоствам" една книга, трябва нещо с книгата да не е наред.

А и вазата защо да не е интелектуален продукт? В една истински красива ваза художникът е вложил не малко творческа мисъл и не малко усилие. Ако ръката му трепне случайно, докато рисува, вазата отива по дяволите. Това не заслужава ли уважение?

Не знам защо точно излезе така от думите ми. Не е нужно да си писател, за да разбереш една книга, а критиците, както каза Емо в друг топик, СА читатели. И моля те не ме замервай с клишета като това за литературата и логиката. Аз се занимавам с изкуство от 17 години. Седемнадесет. Години. В сериозната музика по-голямата част от произведенията са неразбираеми и нехаресваеми за кежуъл слушателя. Нужен е бекграунд, за да можеш да ги осмислиш. Епохата и средата, в която са писани, средствата, които са използвани, някаква елементарна теория на музиката изобщо... как иначе ще стоплиш какви образи иска да ти предаде композиторът, ако не можеш да разпознаеш средствата, с които го прави? Изобщо не става дума, както Мор елементарно се опита да ми излезе в съседния топик, за "техниката", моля ви се, и "виртуозността". Става дума, че ако не познаваш музикалния език на едно произведение, няма изобщо да го схванеш и ще ти е "скучно". Освен дето красотата е в ухото на слушателя, а то, милото, е доста пряко свързано с мозъка. И ако от едната страна не постъпват никакви сигнали, това, че от другата има некви шумове...
И ако в музиката е така (не приемам спорове по въпроса), от къде на къде няма да е и в литературата?

Прочее, ако искаме точна аналогия на оная мъдрост с вазата, тя ще е не вникване в ТЕКСТА, а разграждане на самата книга на съставните й елементи - подвързия, хартия, мастило... И да, ненужничко си е...

При литературата е съвсем различно. Опознаването на различните елементи, средства и начинтие на употребата им допринася и за разбирането, с което ще подждаш после към други текстове. Да не се интересуваш от това ЗАЩО един текст ти е въздействал, означава да си отрежеш пътя към харесването на куп други произведения, където същите черти са вплетени по-тънко и незабележимо, което, if anything, прави текста по-майсторски. Ама като нямаш познанията да го доловиш, гориш.

За да разпознаеш по-добро произведение не е нужно да се интересуваш от това, което ти е въздействало. Трябва да израстнеш като човек и личност. Ако си на тринайсет години, ако си с детски акъл, е много по-вероятно да се изкефиш на книжките за Конан, отколкото на някоя дебела и многотомна поредица от рода на "Колелото на времето", да не говорим пък за нещо "по-възвишено" като това, което те карат да изучаваш в училище. А и не са малко случаите, в които една книга може да е перфектна във всяко отношение и просто да ме дразни. Примерно "Дядо Горио" на Балзак - учителката по литература изсипа един куп похвали за стила, сюжета, героите и всичко останало в тази книга(аз пък изсипах един куп ругатни по адрес на грандиозно дългите описания, без които книгата щеше да е поне с двеста страници по-тънка и по-приятна за четене) - и тъй като е учителка, при това с любим роман "Властелинът на пръстените", ще и повярвам. Обаче при все цялата перфектност на тази книга все още се опитвам да изтрия спомена за нея от главата си. Почти съм успял, обаче има доста да работя...

МУАХАХАХАХАХАХАХАХА! "Да израснеш като човек и личност"? Dude, seriously КАК според теб става това "израстване като човек и личност"? Мислиш, че е автоматичен процес, който зависи от възрастта ли? Не, пич, истината е, че животът е РПГ, само че по един предателски сложен начин. Ако изчетеш 100 книги "за кеф", няма да качиш левъл, но ако прочетеш 10 с желанието да вникнеш в тях, да ги РАЗБЕРЕШ, виж, тогава е друго. Такова нещо като просто "израстване като човек и личност" НЯМА, и никога не е имало.

За протокола - разлика между Конан и Колелото НЯМА. Еднаква литература са, просто едното е по-разточено от другото. Самият факт, че ми даваш ТЯХ за пример за "израстване като човек и личност", вече казва достатъчно за това колко си "израснал като човек и личност" баш с четенето. Подковано от представата ти за сериозната литература като "нещо "по-възвишено" като това, което те карат да изучаваш в училище"... Малко разграничение все пак. Еле па в нашите училища, където наред с Юго учим и Вазов и Елин Пелин...

И викаш, дълги са ти описанията на дедо ти Горио. И значи "не те кефи"? А помисли ли КОГА е писана книгата? В каква обстановка? В коя страна? С каква цел? Можеш ли точно и ясно да ми дефинираш защо и как тя е "е перфектна във всяко отношение"? Не, не можеш. Защото "просто те дразни".

Всеки елемент е дотолкова важен, колкото авторът му е преценил да бъде. От приключенския роман не искам гениални герои, от сериозната драма не чакам невероятен сетинг.

Всеки елемент е дотолкова важен, доколкото читателят е решил. Щом книгата е стигнала до издателство, значи авторът не я е писал за себе си, а за читателите - и те решават. Ако им хареса, ще продължат да го четат, ако не им хареса, няма.

Ше предам на Селинджър, да...

И не, човече, такова нещо като "кеф-фактор" няма. Има осмисляне. Когато представата ти за "велика литература" е "Властелинът на пръстените", "Великият Гетсби" ти е скучна, заспала и безсюжетна. Когато искаш от една книга да те "кефи", получаваш Салваторе и Брукс. Защото кефът, let's face it, зависи НАЙ-вече от събитията. А събития има НАЙ-вече в развлекателната литература. Ако само кефът ще ни води, значи ще търсим само развлекателна литература, не? А би било жалко. Нямаш идея аз как се "изкефих" на въпросния Велик Гетсби

[Trip]

Гласувах и за четирите, а в най-общи линии мнението ми се покрива най-близко с това на Хриси. Една любов към произведение на изкуството, която не може да издържи (или се опасяваш, че няма да издържи) малко замисляне над него, за мен не струва много. Според мен доста от хората, които казват "книгата е необругаемо цвете" на са опитали да я "обругаят" от страх да не им умре кефа от нея и второ, виждат нещата по съвсем погрешен начин. Ще обясня по-долу.
Цялата ми теза е, че четирите неща са почти абсолютно неотделими, но трябва да са поне малко разпознаваеми от читателя, за да може човек да се наслади на произведението в неговата цялост. Сигурно звучи просто, така че моля да ме извинят хората, на които всичко по-долу ще им се стори безсмислено сложно.

1. СТИЛ

За себе си мога да кажа, че естетическата и емоционална наслада от едно произведение и наблюдателността към езика и повествованието, са неотделими. Както споменах в другата тема, не става въпрос за разкостване или дисекция или счупване на каквото и да било. Става въпрос за по-внимателно вглеждане. Ако трябва да дам собствена биологична аналогия, тя би била "вглеждане през увеличително стъкло". И както лаборантът трябва да е в състояние във всеки миг да вдигне глава и да види цялото, така читателят трябва да е способен на същото. Хората във почти всяка област на науката и изкуството го правят, защо да не го правят и отдадените читатели на литература? Да, иска се практика да се съчетаят двете неща, но се постига. Смея да твърдя, че аз съм го постигнал в някаква степен, и ще дам няколко примера:

"Песен за Лия" на Джордж Мартин.
Разправя се за двама телепати, отишли да разследват случаи на странна религиозна конверсия на хората на чужда планета. Те, изглежда, носят на главите си и се прекланят пред големи червени парчета желе, които ги даряват с психологически екстаз, но след известно време след специален ритуал ги поглъщат.
В края на разказа има една реплика, на управителя на планетата, практичен, светски човек, който леко раздразнено и така между другото подхвърля на стигналия почти до истерия главен герой:
- Какво сега, да не искаш да ми кажеш, че Бог е огромна червена пихтия, натъпкана в кух хълм?
Имайки предвид станалото преди това в разказа, тази една единствена реплика (с нищо по-специална от останалите и даже казана след кулминацията на разказа) имаше за мен невероятен резонанс. Направо изтръпнах, когато я прочетох. Но това беше само защото бях внимавал в случващото се в текста (нямам предвид само на ниво сюжет) по начина, който мнозина сред вас явно не тачат. И по този начин новелата се "отвори" в съзнанието ми по начин, по който същинската му кулминация (малко мелодраматична, според мен) никога не би могла да го стори.

Още един пример - "Бездната" на Джон Кроули. Това е автор с много изпъкващ стил, точно от поетично-наситения тип. Успях на съзнателно ниво да идентифицирам поне четири-пет стилистични хватки (превръщане на различни части на речта в епитети, по тертип на поетичните произведения, метафорично "одухотворяване" на околната среда, пропускане на свързващи частици, съзнателно пропускане на всякакви живи цветове до един момент в книгата, и т.н. ), но това по никакъв начин не ми развали впечатлението от книгата. Напротив, тия хватки "слепваха" и индивидуализираха текста така, че можех да си представя нещата много по-ясно, знаех точно с какви тонове и отсенки да нарисувам картините в ума си.

2. СЕТИНГ.

Дотук със чисто стилистичните въпроси. Стилът ще го спомена и нататък, но в комбинация с други неща.

Сега за сетинга. Първо ще се помъча да дам определение на сетинг. Сетинг, в литературно произведение, не е просто фонът, на който се развива действието. Сетингът е най-вече елементите от този фон, които авторът е избрал да използва. Станек и Мартин ползват кажи-речи един и същ тип сетинг. Мартин обаче използва много повече елементи от него, използва ги много по на място и ги използва достатъчно подходящо, за да си отвори множество възможности да обогати историята, която разказва. По този начин всъщност според мен се изгражда връзката между сетинг и сюжет, за която може да кажа някои неща по-късно.

В най-общи линии тия груби разграничения са ок.
Но когато чета една книга сетингът за мен не е "средновековен", "от началото на века", "криминален" и прочие, а по-скоро си задавам въпроса (на полу-подсъзнателно ниво), "Тоя сетинг добре ли се връзва с героите, дето са бутнати в него?" (при Мартин, да) "Ако не, контрастът важен и ценен ли е за книгата?" (както при Ериксън, със съвременната му армия), "Тоя сетинг достатъчно добър ли е за това, за което се бута?" (недоклатените псевдосредновековия на боклучавото фентъзи не са, добре разработеното такова на Мартин е). "Елементите на тоя сетинг добре ли са подбрани и съчетани с другите елементи?" (Южните романтични щати и влажната Луизиана и упадъчната аристокрация се връзват чудесно с вампири, не сте ли съгласни? Всъщност, може и да не сте, недейте отговаря ) "Елементите достатъчно икономично ли са подбрани, за да се разкаже историята, достатъчно ли са подходящите второстепенните елементи на сетинга, за да се придаде дълбочина на историята и къде авторът преминава границата, ако я преминава?" (Пример е Салваторе, който си мисли, че с едно споменаване на питателна гозба, ейл и могъщ меч е докарал псевдосредновековие, в което читателят може да се потопи. Хубаво, че има целия свят на ДнД зад себе си.)
Казвам всичко това, щото много хора (с по-префинени вкусове и елементарно мислене) като чуят примерно "псевдосредновековие във фентъзи" или "криминален сетинг" отсвирват книгата като нещо долнопробно. После, дори да я прочетат, те го правят с този предрасъдък, дълбоко загнезден в главите им и после спорят пламенно колко била тъпа и клиширана книгата.

СЕТИНГ+СТИЛ



Тук бих искал да направя още едно грубо разграничение. Има автори, които изграждат ясна и прозрачна връзка между света, който изобразяват, и начина, по който го изобразяват - автори Тип 1. Пример от 1984 (превеждам по памет):

"Беше студен есенен ден и часовникът (някъде, не помня къде) удари тринадесет." - Тук имаме странен, непознат свят, описан по нормален, прозрачен начин. Мартин е автор Тип 1, Хемингуей също, както и Дик (който с нормален, стандартен език ебе съзнанието на читателя по сто различни начина), Октавия Бътлър (страхотна писателка от двете новели и малка част от роман, които съм й чел).

Има и автори, които се опитват да предадат странноста (или ако не странност, то поне индивидуалните особености) на света, за който пишат, чрез езика, който използват. Сложен свят, сложен език. Пример от "Идва сега силата", разказ на Зелазни (превод пак по памет):

"Нощта отминава, слънцето изгрява, разцъфва зората. (Името на персонажа, не го помня) си направи закуска, портокал, кафе, филийки, не ги пипна. Следобеда най-сетне тя дойде отново." - В разказа се разказва, в общи линии, за телепат в абстиненция. Не е телепатствал вече две години, пълен блокаж и едва предния ден е установил контакт с друг телепат, който потенциално може да отключи силата му отново. Какво имаме? Сегашно време, повторения (слънцето изгрява, разцъфва зората), описание на действия в бърза последователност, прескачане на големи времеви периоди (от изгрев слънце до следобед в едно изречение), които живо да ни обрисуват какво става. Съзнавам, че тук е по-скоро описание на герой, но по-нататък в разказа има точно такъв тип "сгъстени" описания на душевното състояние "телепат", което е сетинга в случая. Това са Автори от Тип 2. Такива са Фокнър, Голдинг, Улф, Кроули, Джойс, и т.н.

Ще дам и няколко примера от съседната тема, където авторите по-открито изравняват стила си със света, който искат да опишат.

Дали имаме "Човекът се опита да го застреля с лъка си" или ще я опише като "Той вдигна пръчката си, дръпна връвчицата и другата пръчка излетя напред" (реален, макар и груб, пример от роман на Голдинг, където неспособността на главния герой-неандерталец да осмисли променящият се свят около него е основен фактор за разбирането и въздействието на книгата и предадено точно чрез стила), дали ще опише друга като избере да отебе преднамерено и консистентно половината граматични категории в езика (както прави Фокнър във "Врява и Безумство" за да предаде вътрешния глас на бавноразвития Бенджи) и т.н., и т.н.

В горните два случая ние, така да се каже, имаме два чифта очи. С едните виждаме ограничената реалност, каквато я виждат двамата герои, с другите, нашите си, ние всъщност съзнаваме какво всъщност става в ситуацията и ни е жал за героя, който не може да го осмисли, или сме гневни, или се смеем, или каквото там е решил авторът.

А има и произведения, където стилът оцветява цялата ситуация, свят, вселена, където се развива действието. От нас не се иска да видим контраста между света на героя и обективния свят, а да се потопим напълно в атмосферата на момента. Примерът с Джон Кроули важи тук, както и следнoтo изречениe от Джеймс Джойс:
"Ноктите на (Името на персонажа) сграбчиха дълбоките черни акорди"
Авторът пренарежда и оцветява реалността по по-специален начин.


Така че това как един автор ще опише псевдо-реалността в произведението си, е също толкова важно, колкото и каква е тя.

Дотук имаме стил+сетинг. Ще добавя това, което споменах в началото, че богатството и сложността на сюжета в един важен аспект зависи от правилно подбраните елементи на сетинга. Значи имаме стил+сетинг+сюжет.

ГЕРОИ + СТИЛ

Доста от примерите ми (Фокнър, Зелазни, Голдинг) всъщност могат да послужат и за мнението ми относно това как стилът се вплита в героите. Едно е Бенджи от врява и безумство да ти го опише Фокнър, друго е да ти го опише автор от Тип 1. Впечатленията са коренно различни. Като сравнение мога да дам точно Бенджи, от една страна, и идиота от "Повече от човешки" на Стърджън. Стърджън всъщност е комбинация от автор Тип 1 и Тип 2 (както са и повечето автори по принцип, естествено), но е достатъчно различен от идиосинкратичния Фокнър. Съвсем различно впечатление би породил, подозирам, Хемингуей, ако тръгнеше да описва бавноразвито момче.

ГЕРОИ + СЮЖЕТ

От друга страна героите са неразривно свързани със сюжета. Това, което се случва, е това, което те правят. И това, което се случва, ги променя и ги кара да правят други неща. Няма измъкване от тоя кръг, освен ако не бутнем някое велико пророчество или всемогъща магия. Всички знаем каква литература се получава в повечето случаи, когато имаме такива неща. Отново мога да дам за пример Мартин, където индивидуални герои се опитвам по своему да въздействат на хода на събитията, да правят нещо за себе си, което в същото време е вплетено с нещо достатъчно важно в по-общ план, за да не ни е скучно. Ериксън също го прави, както и Бакър, но в по-малка степен, щото там нещата зависят в стабилна степен и до Пророчества, Невъобразими магически стихии и Огромни армии, вкопчени в Смъртоносна битка! Но лошо няма.

СЮЖЕТ + СТИЛ (+ СЕТИНГ)

Тук навлизаме в една малко по-занаятчийска част от работата на автора, нещо, в което писателите на добри трилъри и кримки са изключителни майстори - умението да се подава информация на читателя. Дали ще е информация в изречение, сцена, или цял блок от събития, от това всъщност помоему зависи огромна част от елегантността и "гладкостта" на писателя. Добавих сетинга, защото и той зависи от това умение. Доколко плавно ще бъде въведен читателя в непознат свят е също толкова важно, колкото и доколко плавно ще му бъдат поднасяни парчетата информация, така че да му е интересно и дори напрегнато, да му пука за случващото се чисто на ниво история (това е базово, но много важно ниво. Никой не би искал да прочете Малазана под формата на уърлд-билдинг есе с епичен стил, нали?) Да не говорим, че добре бутната информация, като физическо описание или психически и поведенчески характеристики на персонаж могат да са също толкова важни за доброто му обрисуване, колкото и интересния му и индивидуален "глас", за който говорих по-горе. Ето че и героите влязоха в цялата работа.

Знам че всичко излезе чудовищно дълго и сложно, но си мисля, че горе-долу успях да изложа и да си подплатя добре гледището, че за мен четирите елемента са еднакво важни за едно произведение, и умението да се оценява приносът на всеки един от тях към цялото е най-важното умение, което един добър четец и писател трябва да владее.

Само ще добавя, че съм съгласен с Рол, че някои автори съзнателно правят избора да предпочетат едно или друго пред останалите, с оглед на историята, която искат да разкажат и на хората, на които искат да я разкажат. Но също смятам, че има едно достатъчно ниво на всеки един от тези елементи, които една книга трябва да спазва, независимо от целите си. Това ниво според мен не подлежи на общи приказки, а се определя от читателя с всяка отделна книга.

Защо това е така? Защото всеки тип книга (фантастика, крими, любовен роман), в зависимост от уменията и желанието на автора си, може да притежава огромно богатство и от четирите елемента, или пък да няма нито един. Ясно е, че от определени жанрове на практика може да очакваме само определени неща (95% от всичко е лайна, както е казал Тед Стърджън), но тъй като добрите автори си падат по омешването, не трябва да си затваряме вратички доброволно.

[zhivik]

Искам само да добавя едно нещо относно "кефенето" - ако аз бях написал отговора, в никакъв случай нямаше да напиша "кефи ме/не ме кефи", защото наистина е твърде елементарно. След като хора, които считам за интелигентни, са избрали същия отговор, предполагам и те не биха се изразили по същия начин. Така че ако може да не наблягаме на "кефенето/некефенето" (макар че някои явно го възприемат буквално), защото се бяга от същината на дискусията.

В крайна сметка аз споделям мнението на Емо, който ясно си каза, че читателят усеща по-специалните части в текста, като процесът разбира се е далеч по-цялостен и по-задълбочен като познаваш добре съотвените елементи, тяхната употреба и т.н. Това и исках да подчертая, явно просто не мога да се изразявам достатъчно ясно. Ако някой ме попита защо смятам някоя книга за добра, разбира се че ще откроя какво точно ми е харесало - примерно стил, интересен сюжет, нестандартна гледна точка и т.н. Само че докато чета книга, аз не правя това съзнателно, т.е. не следя за конкретни стилови похвати, да кажем, а се опитам да възприема цялостното впечатление, което книгата дава (с цялата придружаваща субективност). В крайна сметка, пак повтарям, аз не отричам това което критиците правят, но не е задължително това да е единствения начин да оцениш една книга.

Колкото до tigermaster, човече, ти продължаваш да ме изумяваш не просто с ината си не само да не искаш прочетеш/гледаш нещо, което е признато за добро, ами и да се опитваш да изличиш нещо, което си си втълпил, че не е добро. Ще прощаваш, ама това ми се струва по-абсурдно отколкото всички онези, които четат само поредната еднодневка на Дан Браун или някой чиклит. Защо за разнообразие не се опиташ да хвърлиш повторен поглед върху Балзак, кой знае, може пък и този път да ти хареса? Макар че се съмнявам, че някога ще го направиш ...

[Delegat]

Eбахти и дългите постове, спрете се бе