ShadowDance

Понеже много се вманиачих по него напоследък, реших да пусна специална тема за Силвърбърг. Едно от най-големите имена в фантастиката, но за съжаление у нас не е издадено почти нищо от най-силния му период - края на 60-те и началото на 70-те, когато има една камара награди и номинации за Хюго и Небюла и е един от хората, революционизирали жанра в този период.

Това, което най-много ме впечатлява при Силвърбърг, е развитието на героите. Със сигурност един от най-добрите фантасти в това отношение, ако не и най-добрия. В последната негова книга, която прочетох, The Book of Skulls, главните герои са четирима, съвсем различни като личности, повествованието се води от първо лице, като гледната точка се сменя във всяка глава. Всеки от четиримата е изключително убедителен и интересен, със своя самостоятелна личностна еволюция в течение на книгата, достигаща до логичен завършек.

Много жалко, че нито The Book of Skulls, нито Dying Inside, са издадени у нас. От най-силния период на Силвърбърг има издадени само Време на промени и Човекът в лабиринта. За сметка на това са издадени неща като Зной в полунощ и Рома Етерна, които са много по-слаби.

аз единственото,което съм чел от него е "Да видиш невидимия".много хубав разказ...който иска може да го прочете от тук- http://borislav.free.fr/mylib/text/762

Ами аз Време на Промени я харесах много (и адски ми импонираше в периода, когато я четох), а Валънтайн (поне първата книга) ми е едно от любимите фентъзита.. изобщо Силвърбърг го уважам наистина яко и съм съжалявал, че нямам друго да прочета.

Аз пък далеч повече от "Време на промени" харесах Kingdoms of the Wall, вероятно защото я четох на английски. Хмм, и защото съм абсолютно наясно какво е да заседнеш във враждебна обстановка и колко зависима е групата от всеки един член и обратното. И в книгата беше реалистично описано. Демандред е прав за героите, но според мен силната страна на Силвърбърг е стилистиката - има възхитителната способност да пише стегнато и описателно, с точния на брой прилагателни без да прекалява.
Заредила съм се с Nightwings и сборника Born with the Dead, та може тия дни и да ми остане време за тях.

Kingdoms of the wall и на български е страхотна книга, което ме подсеща, че трябва да я издиря на старо, че я нямам. Преводът на заглавието обаче е култов - "Тайнствата на Стената".

Няма спор, че Силвърбърг е чудесен стилист, просто реших да не хваля прекалено в първия пост. Има много точен и стегнат изказ, за 200 страници постига това, което типичния фентъзи писател би разтеглил в трилогия тухли.

shannara wrote: Заредила съм се с Nightwings и сборника Born with the Dead, та може тия дни и да ми остане време за тях.

Nigtwings ми е сред най-любимите негови неща, макар че съм я позабравила. Много е поетична. Ако лиричния стил е това, което човек най-много харесва при Силвърбърг, там просто е във вихъра си.

Това, което най-много ме впечатлява при Силвърбърг, е развитието на героите. Със сигурност един от най-добрите фантасти в това отношение, ако не и най-добрия.

Забелязала съм, че най-силните му персонажи проявяват доста общи черти - обикновено са меланхолични, вглъбени и дистанцирани.
И мен най-много ме впечатляват характерите, които изгражда. Само че не толкова развитието им, колкото самото им присъствие в разказа. При него просто хората са си хора - плътни, дишащи и искрени, което не е много характерно за фантастиката.
А в The book of skulls героите и вътрешният им свят е всичко, около което се гради повествованието. И заради това книгата се отдалечила доста от фантастиката. От което, разбира се, не става по-малко въздействаща.

И аз се сетих за "Тайнствата на стената". Култова книга. Помня, че много силно ми въздейства като я четох. К'во друго... Имаше една "Денят на завоевателите" или пък "Денят на пришълците" беше. Може би греша името, ама ми хареса
Абе готин.
М'да "Дете на времето" го беше писал за едно са Азимов, нали?

Е не може да не отбележим цялата серия около лорд Валънтайн.
Имам от него и на английски език "Lord of darkness". тя е приключенски роман за роб в Ангола, който става шеф на канибалско племе и прочее - може би единствената му книга дето едвам се чете:(, даже не я помня много добре

"Книгата на черепите" отиде за редакция, след последните коригенда. Благодаря на близки и приятели затова, че помогнаха да стане с една идея по-чист.
Пускам тук за зарибявка малък откъс с предупреждението, че е брутален

Spoiler: show

Нед

За мен обаятелното, предизвикателното, естетически вълнуващото е, че двама от нас трябва да умрат, за да се избавят други двама от бремето на тленността. Такива са условията на Пазителите на черепите. Разбира се винаги с допускането, че първо преводът на Ели е точен и второ, че изобщо има зрънце истина в това, което ни каза. Според мен преводът трябва да е точен – той е страшно точен във филологичните неща – но човек не бива никога да изключва възможността всичко това да се окаже измишльотина. Изфабрикувана, навярно, от самия Ели. Или че всичко е безсмислица. Дали пък Ели не си играе някаква барокова игра с нас? Той, разбира се, е способен на всичко. Хитър евреин, задръстен от коварствата на гетото. Като нищо ни е спретнал някаква софистицирана фантазия, за да ни примами. Нас, тримата нещастни гойим към черната им орис. Ритуална кървава баня в пустинята. „Оправете първо мършавия. Гейчето. Забийте огнения меч в нечестивия му задник!” По-вероятно приписвам на Ели повече непочтеност, отколкото притежава. Проектирам у него част от собствената си неврастенична, извратена андрогинна нестабилност. Изглежда искрено, мило еврейско момче. Във всяка група от четирима кандидати за Изпитанието, един трябва доброволно да се предаде на смъртта, а един да стане жертва на тези двама, които ще оцелеят. Sic dixit liber calvariarum. Тъй рече Книгата на черепите. Скива ли, и аз проговорих по цезарски! Двама умират, двама живеят, чудесен баланс, четириъгълна мандала. Тръпна от напрежение между небитие и вечност. За Ели, философа, това приключение е тъмният вариант на паскаловия гамбит. Екзистенциалистко пътуване тип „всичко или нищо”. За Нед, самозвания творец, е въпрос на естетика, проблем на форма и на съдържание. Кого от нас каква съдба ще сполети? Оливър, с неудържимата му западняшка жажда за живот? Тимъти с милионите му на Уолстрийт? Ще се вкопчи в стъкленицата с еликсира на вечността. Ще е длъжен. Без да допусне дори за миг възможността да се окаже един от тези, които трябва да напуснат, за да могат да живеят другите. И Тимъти, естествено, ще напусне Аризона непокътнат и немрящ, размахал тържествуващо платинената си лъжица. Неговата порода е създадена да надделява. Как може да допусне да умре, като трябва да се грижи за капиталите си? Представи си, лихва, която се трупа по 6 процента на година в продължение на, да речем, 18 милиона години. Ще притежава цялата вселена! Как не! Тъй че тези двамата са безспорните ни кандидати за безсмъртие. Ели и аз, следователно, трябва да отстъпим. Доброволно или не. Оставащите роли бързо предопределят изпълнителите си. Този, когото убиват, разбира се, ще бъде Ели; евреинът винаги е жертвата, нали? Ще го прикъткат с благи думи, ще са му благодарни за това, че им е открил портала към вечния живот сред прашните архиви. И в съответния ритуален момент – тряс! Сгащват го и му го дават. Бързо вдишана глътка „Циклон-Б”. Окончателното решение на проблема на Ели. С което за доброволна саможертва оставам аз. Решението, цитира Ели съответната глава и фраза от „Книгата на черепите”, трябва да е напълно доброволно, да произтича от най-искрено и чисто желание за саможертва. В противен случай няма да излъчи подходящите вибрации. Прекрасно, господа. Аз съм на вашите услуги. Кажете само думата и ще направя най-голямото добро в живота си. Ама най-голямото. Искрено желание. Навярно първото, което изобщо някога съм имал. Две условия обаче, две нишки са вързани към това. Тимъти, ти, мой човек, ще трябва да бръкнеш в уолстрийтските си милиони и ще субсидираш едно добро издание на стиховете ми. Хубава подвързия, луксозна хартия и критичен предговор от някой, който си разбира занаята, Трилинг, Оудън, Лоъл. От този калибър. Ако умра за тебе, Тимъти? Ако пролея кръвта си за да живееш вечно, ще го направиш ли? И Оливър, от тебе също искам една услуга, сър. „Quid quo pro е sine qua non”, както би казал Ели. В сетния си ден бих искал да имам един интимен час с теб, мой скъпи, чаровни приятелю. Да разора девствената ти целина. Бъди най-сетне мой, любими Ол! Ще бъда щедър с вазелина, обещавам. Тялото ти, лъскаво, почти без косми. Стегнатото ти атлетично дупце. Сладката ти недокосната розичка. За мен, Оливър. За мен, за мен, за мен. Само за мен. Ще дам живота си за теб, ако ми позволиш да те надупя един следобед само. Не съм ли романтичен, а? Не е ли прелестна дилемата ти? Или отстъпваш, Оливър, или губиш сделката. О, ще отстъпиш, Оливър, и още как. Изобщо не си пуритан и си практичен. Буташ се със зъби и нокти все да си първи. Ще разбереш предимствата на отстъплението. Налага се. Направи кефа на педалчето, Оливър. В противен случай няма сделка.

Брутален индийд С това 100 % ще се сдобия.

Оня ден бях силно зарибен да си зема Mountains of Majipoor и Dying Inside, но устоях.

Дем, коментари за тях? Т.е. ти май не си маджипур-фен, ама втората?

Dying Inside е безпелационо гениална, хвалил съм я по-подробно преди тук на форума преди, ще се самоцитирам:

Изключителна творба. Единственото фантастично нещо в нея, че главния герой Дейвид Селиг може да чете мисли, иначе се развива в съвсем реалния Ню Йорк от 60-те и 70-те години. Целият сюжет се изчерпва с това, че Дейвид постепенно губи телепатичните си способности и как той приема тази загуба, плюс flashbacks, показващи различни ключови епизоди от неговия живот. Въпреки това книгата е много увлекателна, като основната причина е, че Дейвид Селиг е може би най-добре описания герой в произведение от жанра, на който съм попадал. Въпреки своята специална способност или може би точно заради нея той е самотен, изпълнен с несигурност и самосъжаление през голяма част от живота си, и отчаяно се стреми да постигне истинска близост и разбиране с хората около себе си. Той далеч не е толкова типичния за фантастиката свръхкомпетентен и самоуверен тип, който с лекота преодолява препяствията по пътя си, а е много по-многопластова, сложна и (поне за мен) интересна личност. Като добавим елегантния и въздействащ стил на Силвърбърг и способността му да разтърсва емоционално читателя, става ясно защо харесах толкова много книгата.

Да не би да я продават в София, БТВ, или имаш предвид от Амазон?

Знаех си, че сюжетът ми звучи познато
Ами не, бях в Белград, там я видях

"Замъкът на лорд Валънтайн" си е класика. Благодаря, че напомнихте за Силвърбърг. Тъкмо се чудех какво да захвана да чета.

Яко