ВТОРИ ЕТАЖ НА СГРАДАТА: ВЪЛШЕБСТВО НА КОЛЕЛА
______________________Deadface/ Grandeisern
Първи Етаж на Сградата тук:
viewtopic.php?p=44451&highlight=#44451
(Благодарности на Дедфейс, който е безспорен хорър талант, че се включи във визията ми и продължи приключенията на слепия Джани из чудовищните етажи на Сградата!)
- Къде си, Моник?
Викът му отекна в слепотата на мрака и заглъхна някъде в далечината пред него. Заслушан в умиращото си ехо Джани потрепери. В него не бе останало нищо човешко. Това бе врясъкат на диво животно, попаднало в капан или заключено в клетка.
“Намирам се на втори етаж!” – каза Джани най-вече на себе си. Преди малко метална платформа го бе издигнала до студен влажен коридор и той пое по него. Бе утолил жаждата си в една локвичка, произхождаща от умерен капчук, чийто произход бе проследил. Надяваше се и скоро да намери нещо за ядене, защото умираше от глад. Бесе опитал да хване един плъх, следвайки тропота на малките му крачета, но той прекалено бързо се бе шмугнал в дупката си и Джани само си удари главата в стената.
Потръпна отново, но този път от болка. Празните очни кухини, в които доскоро се бяха намирали очите му, пулсираха от болка, каквато никога досега не бе изпитвал. Сякаш някой дращеше с нащърбена вилица оголените му очни нерви.
Болката непрекъснато се усилваше и Джани прехапа вътрешната месеста страна на бузата си в старанието си да не й обръща внимание.
Припомни си изгрева на слънцето, галещ Хиперполиса, небостъргачите, от чиито покриви бе наблюдавал неведнъж полета на птиците заедно с Моник.
Изведнъж, точно когато споменът заглъхна, от тъмнината пред него се разнесе задавен кикот, който накара кръвта в жилите му да замръзне. Джани потрепери, забравил за миг изпепеляващата болка, и в съзнанието му нахлуха думите на непознатия, който му беше дал картата:
“Всички етажи са пълни със слепи хора. Задачата им е освен да достигнат догоре да се избиват едни други, срещнеш ли някой от тях и не го ли убиеш ти пускат газ през тръби в стената и си пукваш на място. С всеки етаж копелетата стават все по-силни и по-издържливи. Щото нали се сещаш, че са изперкали до един и са станали кат някви диви зверове.”
„Аз няма да изперкам като другите!” – си бе обещал Джани някъде един етаж по надолу!
Този път кикотът се разнесе по-наблизо. Може би на стотина метра от мястото, на което се намираше, а може би на по-малко. Беше му трудно да прецени, защото заедно със зрението си бе загубил и точна представа за разстоянията. Преди му се беше сторило, че се чува отпред, а сега му се струваше, че идва някъде отдясно и дори отгоре.
Разнесе се детска мелодия, като онази която старците пускат в за да примамват влюбени двойки, да се качат в рикшите им.
- Ти не ме виждаш, Джани, но аз съм клоун на колело! – разнесе се игриво детско гласче, което бе някак адски несериозно, сякаш на границата на избие в див кикот – Имам си и червен нос! Като го натиснеш бибитка!
Сякаш за да докаже твърдението си, нещото, което твърдеше че е клоун извърши движение, което Джани усети по трептенето на въздушните молекули, и се разнесе бибиткане.
- Праща ме Моник! – рече клоунското гласче.
- Моник – изръмжа младежът – Виждаш ли ме Моник!? – Най вероятно съществото което твърдеше, че е клоун на колело, бе робот и Моник го наблюдаваше през очите му! – Дойде да ми се порадваш ли?
- Хахо-хихи! Хахо-хихи! – рече клоунът – Моник ме праща за да ти предложа вълшебство!
- Какво вълшебство!
Джани се завъртя бясно около себе си, но протегнатите му ръце загребаха само въздух.
- Ще получиш предавател! Хахохихи! Хахохихи!
Клоунът на колело се разхили, сякаш току що бе казал най-смешното нещо на света, а после гласът му зави и се деформира като на животно!
- Пипни клоуна за носа. ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА! ДАЙ НА КЛОУНА ТОВА, ОТ КОЕТО ИМА НУЖДА!
Джани се протегна и напипа мекичка грапава топка.
- СТИСНИ КЛОУНА ЗА НОСА И ЩЕ ПОЛУЧИШ БЛИЗАЛКА! – изрева клоунът с мечешки глас!
Когато натисна топката, на земята тупна нещо. Джани го взе и го намести в ухото си.
- Добро утро, Джани! – рече Моник.
- Утро ли е!? – попита Джани – нямам представа какво е навън! – тук е тъмно като в рог! Може ли да счупя главата на клоуна ти!?
Тухлата, която междувременно бе наместил на голото си стъпало изхвръкна напред като ракета, но удари само гола стена! Клоунът бе изчезнал!
Джани размаха ръце като обезумал, но от него нямаше и следа. Детската музичка заглъхваше някъде по коридорите.
– Това в ухото ти е приемник, не го сваляй! – рече уж загрижено Моник! – Сега когато вече нямаш карта, това ще бъде единственото ти средство за ориентация. Опитай се да не го овлажняваш!
Джани закрачи напред по коридора.
- Чуваш ли ме, Джани! Ти си умно момче! Убедена съм, че ще издържиш поне до пети етаж! Това са поне още пет дена живот! Няма нищо по ценно от живота, скоро ще си дадеш сметка за това.
Джани се вцепени и се обърна.
- Има ли някой там! Произнесе някак прекалено тържествено.
Отговори му противният, натежал от слюнка кикот на съществото, което се приближаваше тичешком към него в мрака.
“По дяволите! Съвсем забравих, че не съм сам.”
Джани се обърна към шляпащите стъпки, от които вече го деляха не повече от десет метра, разкрачи крака и стисна здраво тухлата. В носа му нахлу зловонната, кисела миризма на немита плът. Човек ли тичаше към него? Обезумял състезател от предишните Игри? Господарите на Хиперполиса пускаха подобни създания да бродят нощем по улиците на града, за да са сигурни, че никой няма да напусне дома си след залез слънце, за да се опита да избяга в Инсомния.
- Знаеш ли български! Стой на страна от мен и няма да ти пръсна мозъка! – Джани направи крачка назад и вдигна тухлата, готов да я запрати с всичка сила по нещото. Ръката му трепереше от напрежение, краката му се подгъваха, от порите на тялото му се лееха реки от пот, но гласът му беше абсолютно спокоен.
- Какво е това Моник-прошепна! – Какво за Бога е това? Не издава звуци на човек…
- Мисля, че е било човек! – рече Моник замислено и някак прекалено хладно – Сега не прилича на човек. Някой си е играл с него! Май е изкормено или нещо от сорта. Част от червата му излизат през устата.В ерекция е доколкото виждам. Едното му око виси на очния си нерв. Тича към теб на четири крака. По мой груби изчисления след около пет секунди ще се срещнете.
- Мммессоо – разнесе се ужасен задавен вой на метър от него! Някой тичайки преглъщаше шумно. – Ддайммммииииммессссоооо...
Джани замахна с тухлата по посока на гласа...
...и падна назад, като удари болезнено главата си в циментовия под.
- Мессооо – виеше от глад непознатият и търкаше възбудения си член в голия корем на Джани, а топлата му слюнка капеше по лицето на зашеметения младеж, който напразно се бореше да се освободи от тежестта на притисналото го към земята туловище. Разнесоха се мляскащи звуци и Джани усети с нарастващ ужас как нещо меко и лигавопрониква в зеещата отворена яма на очната му кухина!
- Махни се от мен! – изпищя той и се замята още по-трескаво. Чу се ръмжене, зъбите на непознатия се впиха в гърдите му и откъснаха парче от плътта.
Джани изкрещя, стовари тухлата върху главата на мъжа и отхвърли настрани внезапно омекналото му тяло.
Ръмженето беше спряло. Младежът остана да лежи няколко секунди, като гълташе жадно въздух и се опитваше да успокои бесния ритъм на сърцето си, после се надигна и седна. Гадеше му се, главата му бучеше, а старите и новите му рани караха мозъка му да се гърчи от пареща болка. Сякаш някой се опитваше да разкъса мозъчната му кора с рибарски куки.
Нямаше сили да ходи, но и не искаше да остава близо до мъртвото туловище.
А наистина ли бе мъртво?
Джани напипа сплъстената от кръв коса на нещото. Удари информативно още няколко пъти с тухлата пукнатия му череп, докато не го разопакова съвсем и разранените му пръсти не потънаха в разкашкания мозък.
- Само сте за снимка и двамата! – разсмя се в ухото му Моник! Никога не съм виждала по-весело нещо! Онзи замалко щеше да те изчука в окото преди да му светиш маслото!
- Като стигна догоре ще ти извия врата Моник! – изсъска Джани – Заклевам се ако ще това да е последното нещо, което ще направя.
Изведнъж го обзе неистов гняв към безжизненото тяло, сякаш това беше Моник.
Напипа една от ръцете на нещото, поднесе я към устните си и отхапа омекналия бицепс. Устата му се напълни с кръв и плът, а празният му стомах изкъркори. Боже, колко гладен беше! Не беше хапвал нито залък от вечерта преди Игрите. Мъртвата плът беше приятно топла, но имаше отвратителен вкус – досущ като сандвич с развалено пилешко.
- Май си много гладен, хубавецо! – рече подигравателно Моник – Да можеше да се видиш отстрани сега!
Джани изтръгна предавателя от ухото си в отговор.
Когато стомахът му се засити достатъчно, пропълзя до тухлената стена, която му служеше за ориентир и извади картата от ануса си. Разгъна мазното парче пергамент и проследи с треперещ пръст линиите, издълбани в хартията. Според картата трябваше да завие при третото разклонение на коридора наляво, после...
“Ами ако картата лъже? Ако онзи старец въобще не беше онзи, за когото се представяше?”
Джани въздъхна. Така или иначе трябваше да тръгне нанякъде, ако не искаше да се вкочани от студ.
Постара се да запамети маршрута, въпреки че очните кухини го боляха повече от всякога (толкова много, че почти не усещаше другите си рани) и му беше трудно да се съсредоточи. Щом реши, че е готов, прибра пергамента и продължи пътя си през дяволския лабиринт. Когато се уморяваше да ходи, пълзеше, докато не изгуби съзнание. После се свестяваше и продължаваше. Напред и все напред. През няколко минути спираше и се ослушваше за стъпките на други Състезатели, но в лабиринта цареше гробна тишина. Веднъж дочу откъм тавана над главата си ужасяващ нечовешки вой, от който кожата му настръхна, но какъвто и да беше звярът, който го издаваше, изглежда се намираше на някой от горните етажи.
Постепенно Джани изгуби представа за времето и минутите започнаха да му се струват часове. Имаше чувството, че се влачи по коридорите цяла вечност, въпреки че едва ли беше изминал повече от три километра. В едно нямаше съмнение – Сградата беше огромна.
Когато най-сетне се добра до последното разклонение и запълзя по коридора, който трябваше да го отведе до изхода от този етаж, зад гърба му се разнесе свиреп кучешки лай и топуркането на множество лапи.
- Слепи ротвайлери! – съобщи Монек! – Извадихме им очите, затова са адски ядосани! Но пък все още си имат перфектно обоняние.
Изнемощял от жажда, умора и загуба на кръв, Джани се изправи с усилие на крака и се втурна с последни сили към края на коридора. Само след няколко крачки се строполи отново на пода. Кучешкият лай зад гърба му се усили. Ако се съдеше по звуците, кучетата бяха пет или шест и щяха да го настигнат след броени секунди. Представи си как се нахвърлят отгоре му с разпенени муцуни и започват да го разкъсват със страховитите си челюсти.
Джани се изправи отново, залитна и се подпря на някаква студена метална повърхност. Желязна врата!
Младежът заопипва трескаво вратата, но нямаше и помен от дръжка.
Бесен лай изпълни въздуха и Джани усети как кръвта му изстива. В този миг треперещите му пръсти напипаха малък кръгъл бутон отстрани на стената и вратата се отвори с тихо бръмчене. Той се хвърли в празно пространство пред себе си с протегнати напред ръце и чу как няколко кучешки челюсти изтракаха на мястото, на което беше стоял допреди секунда. Падна на земята и изохка, защото си натърти таза.
Изведнъж въздухът пред него се нагорещи и го лъхна ужасна топлина. Сякаш някой беше отворил вратата на гигантска пещ. Кучетата заквичаха от болка, после желязната врата се затръшна сама, заглушавайки жалостивите им звуци. Замириса на опърлена козина и изгоряло месо.
- Какво им направихте! – задавено изхриптя Джани!
- Киселина! – това е наказанието за всички, които не си вършат работата! – рече Моник – Тези момчета днес определено не си свършиха работата! Работата им беше да ти хапнат топките!
По лицето на Джани бавно изплува тържествуваща усмивка. Напук на кучката бе достигнал Трети етаж на Сградата.
Някъде около него зазвуча отново клоунския смях, но когато удари срещна за пореден път голата стена. Клоунът отново бе изчезнал.
- Не си готов да хванеш моя клоун, Джани! Все още си само на Трети етаж!
- Колко етажа има общо! Колко Етажа е сградата?
От другата страна на линията се разнесе само статично пращене!
Очаквайте скоро: Трети Етаж на Сградата: Градината на слепите котешки Главички
