Краят на едно дълго лято - Syberian (OLD 3)
Posted: Mon Oct 16, 2006 4:37 pm
Краят на едно дълго лято
Земята беше сива като олово, гладка като стъкло и студена като лед. Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета. Дали можеше наистина да падне? Надали. На това странно място нищо не се променяше, светът беше застинал. Във въздуха не се усещаше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма. Камъкът поглъщаше звука от стъпките и отнемаше бавно топлината на лапите му. Между сивото небе и сивата земя той беше единственото живо същество.
Не знаеше от колко дълго върви. Единственият начин да отмерва изминалото време беше да брои ударите на сърцето си, но той се вслушваше толкова напрегнато за стъпките й, че беше забравил да брои. Защото някак усещаше, че не е съвсем сам в пустошта. Тя... беше някъде там.
Безсмислено. Беше решил да прекоси равнината от край до край, ако се наложи, но да я открие. А имаше ли всъщност край, до който да стигне?
- Здравей. Къде отиваш?
Думите идваха от далеч. Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето.
- Знаеш ли накъде отиваш?
Може би бяха плод на собственото му въображение, или пък бяха изречени преди хиляди години и едва сега имаше кой... сияние. Бледа златиста светлина, петънце, което беше вътре в камъка - може би точно под повърхността, а може би много по-дълбоко. Малко тлеещо пламъче. Чезнещо.
- Ще вървиш ли след мен?
Още едно. И още едно. Той тръгна по-бързо, без да откъсва поглед от блестящата следа. Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. Бяха следи от стъпки.
В цялата вселена съществуваха само те: вълкът и огнената линия.
Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. Бе съсредоточил цялото си внимание върху следата и не би вдигнал поглед от нея, ако изведнъж не бе доловил промяната във въздуха. Подозрение, враждебност, горчивина. Най-вече горчивина, примесена с миризмата на нещо много старо.
Дървото растеше на хоризонта, там, където сивата земя и сивото небе се допираха и разтваряха едно в друго. Вдъхваше страх. Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време, пролазваше по гърба му, карайки сивата козина да настръхва, и му заповядваше да спре. Но нейните стъпки, които сега бяха ясни огнени отпечатъци, продължаваха напред. И той продължи с тях.
Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото беше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе. Девет. Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво. Дървото не беше изсъхнало, но изглеждаше като мъртво.
Стъпките свършваха пред него. Вълкът не можа да провери дали продължават от другата страна, защото земята поддаваше под лапите му. Като рядка кал. Не можеше да върви по-натам.
Той се сви в черните корени и с притворени очи загледа как стъпките бавно избледняват. Започна да брои ударите на сърцето си. След време осъзна, че дървото му говори. "Корените ми пият от водите на забравата - казваше то. - Аз израснах на границата между земята на сънищата и земята на кошмарите. Знаеш ли къде отиваш?"
- Дърво, не ти ли липсват слънцето и вятъра? Тук валял ли е дъжд някога?
Враждебността беше изчезнала и във въздуха се усещаше само тежката миризма на горчилка. Думите се отрониха като сухи есенни листа. "Когато слънцето изгрее тук, голите ми клони ще се отрупат с кървави цветове. Когато тук повее вятър, отровата ми ще се разнесе на изток и ще убие всяка твар в земята на сънищата. Затова тя държи слънцето и вятъра далеч от тук. Пазителката на Портите, която ти търсиш." Дървото замълча и вълкът усети, че горчивата миризма го приспива.
Когато се събуди, тя вече беше дошла.
- Толкова време те чакам! - каза тя, щом очите му се отвориха.
Имаше дълги коси с цвят на сребро и очи като смарагди.
- Ще дойдеш ли с мен? - попита и се приближи до него. - Нали ще дойдеш?
Изглеждаше като дете и говореше като дете, и може би ако се страхуваше от него, той би я взел за малко момиченце. Но в нея нямаше никакъв страх. Само спокойствие и радост, които миришеха по-сладко от мед.
- Ще дойда - отвърна.
Тя се изправи и извади от джоба си малка книжка, откъсна една страница и я сгъна няколко пъти. После я хвърли към мястото, където земята омекваше. Хартията докосна сивата повърхност и се превърна в малка червена лодка. Двамата се качиха в нея и отплаваха на изток, все по-далеч и по-далеч от дървото.
- Името ми е Нев - каза среброкосото момиче и се усмихна. - Ти кой си?
- Вълците нямат имена - отговори той и се сви в краката й. - Наричай ме както желаеш.
Нев го погали по главата.
- На мен не ми приличаш на вълк. Сигурен ли си, че не си нещо друго?
Лодката разпери две червени крила и бавно ги размаха. Сивата вода се беше разтворила в сивото небе и сега летяха отвъд хоризонта, някъде далеч от всички познати места.
- Съвсем сигурен.
- Е, добре тогава... знаеш ли къде отиваме?
- Не.
- Тогава защо си тръгнал натам?
Той осъзна, че е забравил всичко. Откъде идва, къде отива и защо.
Крилатата лодка бавно се спусна към езеро с цвят на слънчева светлина и се плъзна по повърхността му. Дъното остърга сините камъчета на брега, и когато Нев и вълкът слязоха, във водата остана само едно мокро, смачкано листче. Момичето се наведе, изтръска го от блестящите капки и грижливо го прибра обратно в книгата.
Нев живееше на края на обширната долина, където се издигаше Портата. Тя беше толкова висока, че по изгрев дългата й сянка стигаше до стените на къщата, но според вълка от нея нямаше никаква полза. Всеки би могъл просто да я заобиколи и да мине между покритите със син мъх руини на отдавна разрушената стена.
- Това е вратата към земята на сънищата - обясни Нев. - Аз живея тук, за да я пазя. Това е единствената причина да съществувам.
- Глупаво е - каза вълкът. - Решетките и ключалките не спират никого. А ти си толкова мъничка, че не би могла да попречиш на който и да е да мине от другата страна.
- О, не, грешиш! Аз съм достатъчно силна, за да пазя вратата. И освен това, аз не спирам тези, които искат да влязат. Задачата ми е да не разреша нещо да излезе.
Вълкът не видя голяма разлика, но прие обяснението. Вече нищо не го тревожеше.
На това място съществуваше само спокойствие. Понякога усещаше, че някакъв смътен спомен се опитва да изплува от дълбините на забравата, някаква цел или задача, причината за неговото собствено съществуване. Но преди да успее да докосне тази важна мисъл, тя изчезваше и не се завръщаше дълго време. А дните на това място наистина бяха дълги и слънцето беше като че ли по-близко и по-ярко, отколкото където и да е другаде. През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше от рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило.
Понякога слънцето изгряваше от запад и тогава Нев си оставаше у дома и му четеше от дебелата си готварска книга. "Това са философски разсъждения, затова нямат голям смисъл - каза тя веднъж, - но звучат интересно. Не мислиш ли?" Вълкът не мислеше така, но не каза нищо.
Когато момичето със сребърни коси отваряше книгата, белите букви се отделяха от страниците и оставаха да се реят над хартията, а шарената котка Поли се качваше на облегалката на креслото и ги следеше с пресметлив поглед. После Нев започваше да чете.
- Нима нещо е невъзможно за човешкото съзнание? Въображението създава светове. Умът може да ги направи реални, може да ги достигне. Ако една фантазия стане реалност, има ли значение дали реалността е плод на нечие въображение? Има ли разлика между истинския и измисления свят? Има ли някой, който да открие разликата? Дали всичко около нас не е в съня на една пеперуда?
- Разбира се, че не е! - възкликна вълкът. - Това е истинско!
Нев се усмихна.
- Но ако има някой, който е способен да превърне мечтите си в реалност, защо да не може да стори същото и със сънищата си?
- Няма такъв човек.
- Откъде знаеш?
Вълкът не отговори. Не знаеше.
Последваха много дни, когато слънцето изгряваше от изток, а котката Поли изчезна. Следващия път, когато Нев остана у дома, бяха само двамата.
- Всеки има право да създава - зачете тя. - Да построи къща, да напише книга, да отгледа дете или да даде живот на свой собствен свят. Но има ли някой право да унищожава? Така, както не би разрешил да срутят къщата му, са изгорят ръкописа му, да убият детето му или да разрушат света му, никой няма право да стори това сам. Дори да си създал нещо, то не ти принадлежи, то принадлежи на себе си. Животно, човек или предмет, не можеш да му кажеш "изчезни" и да очакваш да изчезне. Единственото унищожение е смъртта и никой жив няма право да унищожава.
- Глупости - заключи вълкът. - Как може една къща да принадлежи на себе си? Къщите принадлежат на хората. Ако ги няма хората, къщата ще рухне, защото никой не се грижи за нея.
- Така ли? А може би ще умре, защото никой не живее в нея и тя не намира смисъл в съществуването си?
- Къщите не умират, защото не са живи, и не намират нищо, защото не могат да търсят. Те са просто предмети.
- Сигурен ли си? Мислех, че вълците не строят къщи. Откъде знаеш толкова много за тях?
Той не знаеше. Нев се засмя и затвори книгата.
Вълкът обичаше да лежи на брега на езерото и да гледа водата. През нощта жълтото сияние изчезваше и тя ставаше толкова прозрачна, че се виждаше всеки камък по дъното.
- Това е най-чистата вода - каза му веднъж Нев. - Дори разтопеният сняг не е толкова чист. Такава вода е по-ценна от злато и няма да намериш другаде. Казват, че ако се огледаш в това езеро, можеш да се видиш такъв, какъвто си в действителност.
- Истина ли е?
- Не, разбира се. Тази вода не отразява нищо.
Това не го притесни особено. Нямаше значение.
Преди слънцето отново да изгрее от запад, котката на Нев се върна и роди четири шарени котенца.
Дните ставаха все по-къси, а нощите - по-студени и споменът все по-настойчиво опитваше да изплува. Жълтото езеро губеше цвета си ден след ден и водата в него започна да изглежда съвсем обикновена. В деня, когато падна първата слана, той попита дали идва зима.
- Не - отвърна Нев и се загърна плътно със синята си наметка. - Тук няма зима. Просто наближава краят на света. Страхуваш ли се?
Вълкът не знаеше. Този ден прекара, взирайки се във водата. Беше сигурен, че ако вълните изчезнат, ще види отражението си.
След още няколко студени нощи, бледото слънце изгря от запад.
- Това е последното - каза Нев, разгръщайки страниците.
- Но книгата е толкова голяма!
- Да, но няма да имаме време да я прочетем цялата. Освен това, надали те интересува как да си приготвиш огретен. Ще ме слушаш ли?
Той седна до огъня и се приготви да чуе поредното безсмислено разсъждение.
- Ако този свят не е истински, - четеше Нев, - дали ние сме всъщност живи? Ако сме нечия болезнена халюцинация, живеем ли всъщност, или кротко следваме начертаните за нас пътеки? Струва ли си да се борим, ако не можем нищо да променим, има ли смисъл да съществуваме, ако всяко вдишване е контролирано от някой над нас? Какво ще стане, ако сънуващият бог се събуди? Има ли някой правото да прониже спящата пеперуда с игла? Какво ще се случи с нас, ако пеперудата умре?
Нев затвори книгата и я прегърна.
- Щастлив ли си тук? - попита.
- Разбира се.
- Нещо те тревожи.
- Не мога да си спомня...
- А трябва ли? Може би ако си спомниш, ще бъдеш много, много нещастен. Може би ще си спомниш, че трябва да убиеш пеперудата.
Вълкът впери уплашени очи в нейните.
- Шегувах се, разбира се! Казах ти, че тези неща са безсмислени.
Следващия ден заваля сняг на тежки, мокри парцали, а слънцето не изгря.
- Нев, защо днес няма слънце?
- Защото е другаде, глупчо. Слънцето изгрява от другата страна на мъглите. Там, където расте Горчивата Май.
- Онова старо дърво?
- Да.
- Но тя ми каза, че когато слънцето изгрее там, тя ще убие всичко в земята на сънищата. Тук, нали?
- Да, разбира се. Нали ти казах, че идва краят на света.
- Но ако всички ще умрат... защо да не убия пеперудата?
- Защото ако я убиеш, няма да умрем. Ще спрем да съществуваме. Ще изчезнем и никога няма да ни е имало. Да не би да си спомни нещо?
Вълкът се сви в краката й и затвори очи.
- Не, не съм.
- Радвам се.
Мълчанието беше дълго и тежко. Той чуваше как снегът покрива сините хълмове.
- Защото... тя се събужда, нали? Сънят свършва. Светът свършва. И тя ще се събуди.
Нев не каза нищо.
Земята беше сива като олово, гладка като стъкло и студена като лед. Мрачното небе изглеждаше някак твърдо и тежко, сякаш можеше всеки момент да се стовари долу и да се разбие на парчета. Дали можеше наистина да падне? Надали. На това странно място нищо не се променяше, светът беше застинал. Във въздуха не се усещаше дори най-лек повей, не се усещаше никаква миризма. Камъкът поглъщаше звука от стъпките и отнемаше бавно топлината на лапите му. Между сивото небе и сивата земя той беше единственото живо същество.
Не знаеше от колко дълго върви. Единственият начин да отмерва изминалото време беше да брои ударите на сърцето си, но той се вслушваше толкова напрегнато за стъпките й, че беше забравил да брои. Защото някак усещаше, че не е съвсем сам в пустошта. Тя... беше някъде там.
Безсмислено. Беше решил да прекоси равнината от край до край, ако се наложи, но да я открие. А имаше ли всъщност край, до който да стигне?
- Здравей. Къде отиваш?
Думите идваха от далеч. Шепотът на тревите в безветрен ден беше по-ясен от тях, а облаците издаваха по-силен звук, когато преминаваха високо в небето.
- Знаеш ли накъде отиваш?
Може би бяха плод на собственото му въображение, или пък бяха изречени преди хиляди години и едва сега имаше кой... сияние. Бледа златиста светлина, петънце, което беше вътре в камъка - може би точно под повърхността, а може би много по-дълбоко. Малко тлеещо пламъче. Чезнещо.
- Ще вървиш ли след мен?
Още едно. И още едно. Той тръгна по-бързо, без да откъсва поглед от блестящата следа. Светлинките изчезваха бавно, но колкото по-напред отиваше, толкова по-добре различаваше формата им. Бяха следи от стъпки.
В цялата вселена съществуваха само те: вълкът и огнената линия.
Видя дървото късно, много по-късно, отколкото трябваше. Бе съсредоточил цялото си внимание върху следата и не би вдигнал поглед от нея, ако изведнъж не бе доловил промяната във въздуха. Подозрение, враждебност, горчивина. Най-вече горчивина, примесена с миризмата на нещо много старо.
Дървото растеше на хоризонта, там, където сивата земя и сивото небе се допираха и разтваряха едно в друго. Вдъхваше страх. Неприятното чувство, което не беше изпитвал от дълго време, пролазваше по гърба му, карайки сивата козина да настръхва, и му заповядваше да спре. Но нейните стъпки, които сега бяха ясни огнени отпечатъци, продължаваха напред. И той продължи с тях.
Клоните... приличаха на човешки ръце. Стъблото беше сгърчено и извито, а клоните сякаш се протягаха към пустото небе. Девет. Един беше отрязан и от раната бавно се стичаше гъста черна смола, която миришеше горчиво. Дървото не беше изсъхнало, но изглеждаше като мъртво.
Стъпките свършваха пред него. Вълкът не можа да провери дали продължават от другата страна, защото земята поддаваше под лапите му. Като рядка кал. Не можеше да върви по-натам.
Той се сви в черните корени и с притворени очи загледа как стъпките бавно избледняват. Започна да брои ударите на сърцето си. След време осъзна, че дървото му говори. "Корените ми пият от водите на забравата - казваше то. - Аз израснах на границата между земята на сънищата и земята на кошмарите. Знаеш ли къде отиваш?"
- Дърво, не ти ли липсват слънцето и вятъра? Тук валял ли е дъжд някога?
Враждебността беше изчезнала и във въздуха се усещаше само тежката миризма на горчилка. Думите се отрониха като сухи есенни листа. "Когато слънцето изгрее тук, голите ми клони ще се отрупат с кървави цветове. Когато тук повее вятър, отровата ми ще се разнесе на изток и ще убие всяка твар в земята на сънищата. Затова тя държи слънцето и вятъра далеч от тук. Пазителката на Портите, която ти търсиш." Дървото замълча и вълкът усети, че горчивата миризма го приспива.
Когато се събуди, тя вече беше дошла.
- Толкова време те чакам! - каза тя, щом очите му се отвориха.
Имаше дълги коси с цвят на сребро и очи като смарагди.
- Ще дойдеш ли с мен? - попита и се приближи до него. - Нали ще дойдеш?
Изглеждаше като дете и говореше като дете, и може би ако се страхуваше от него, той би я взел за малко момиченце. Но в нея нямаше никакъв страх. Само спокойствие и радост, които миришеха по-сладко от мед.
- Ще дойда - отвърна.
Тя се изправи и извади от джоба си малка книжка, откъсна една страница и я сгъна няколко пъти. После я хвърли към мястото, където земята омекваше. Хартията докосна сивата повърхност и се превърна в малка червена лодка. Двамата се качиха в нея и отплаваха на изток, все по-далеч и по-далеч от дървото.
- Името ми е Нев - каза среброкосото момиче и се усмихна. - Ти кой си?
- Вълците нямат имена - отговори той и се сви в краката й. - Наричай ме както желаеш.
Нев го погали по главата.
- На мен не ми приличаш на вълк. Сигурен ли си, че не си нещо друго?
Лодката разпери две червени крила и бавно ги размаха. Сивата вода се беше разтворила в сивото небе и сега летяха отвъд хоризонта, някъде далеч от всички познати места.
- Съвсем сигурен.
- Е, добре тогава... знаеш ли къде отиваме?
- Не.
- Тогава защо си тръгнал натам?
Той осъзна, че е забравил всичко. Откъде идва, къде отива и защо.
Крилатата лодка бавно се спусна към езеро с цвят на слънчева светлина и се плъзна по повърхността му. Дъното остърга сините камъчета на брега, и когато Нев и вълкът слязоха, във водата остана само едно мокро, смачкано листче. Момичето се наведе, изтръска го от блестящите капки и грижливо го прибра обратно в книгата.
Нев живееше на края на обширната долина, където се издигаше Портата. Тя беше толкова висока, че по изгрев дългата й сянка стигаше до стените на къщата, но според вълка от нея нямаше никаква полза. Всеки би могъл просто да я заобиколи и да мине между покритите със син мъх руини на отдавна разрушената стена.
- Това е вратата към земята на сънищата - обясни Нев. - Аз живея тук, за да я пазя. Това е единствената причина да съществувам.
- Глупаво е - каза вълкът. - Решетките и ключалките не спират никого. А ти си толкова мъничка, че не би могла да попречиш на който и да е да мине от другата страна.
- О, не, грешиш! Аз съм достатъчно силна, за да пазя вратата. И освен това, аз не спирам тези, които искат да влязат. Задачата ми е да не разреша нещо да излезе.
Вълкът не видя голяма разлика, но прие обяснението. Вече нищо не го тревожеше.
На това място съществуваше само спокойствие. Понякога усещаше, че някакъв смътен спомен се опитва да изплува от дълбините на забравата, някаква цел или задача, причината за неговото собствено съществуване. Но преди да успее да докосне тази важна мисъл, тя изчезваше и не се завръщаше дълго време. А дните на това място наистина бяха дълги и слънцето беше като че ли по-близко и по-ярко, отколкото където и да е другаде. През кратките нощи светлината беше синя, сякаш идваше от рояк светулки, затворени в празно шишенце от мастило.
Понякога слънцето изгряваше от запад и тогава Нев си оставаше у дома и му четеше от дебелата си готварска книга. "Това са философски разсъждения, затова нямат голям смисъл - каза тя веднъж, - но звучат интересно. Не мислиш ли?" Вълкът не мислеше така, но не каза нищо.
Когато момичето със сребърни коси отваряше книгата, белите букви се отделяха от страниците и оставаха да се реят над хартията, а шарената котка Поли се качваше на облегалката на креслото и ги следеше с пресметлив поглед. После Нев започваше да чете.
- Нима нещо е невъзможно за човешкото съзнание? Въображението създава светове. Умът може да ги направи реални, може да ги достигне. Ако една фантазия стане реалност, има ли значение дали реалността е плод на нечие въображение? Има ли разлика между истинския и измисления свят? Има ли някой, който да открие разликата? Дали всичко около нас не е в съня на една пеперуда?
- Разбира се, че не е! - възкликна вълкът. - Това е истинско!
Нев се усмихна.
- Но ако има някой, който е способен да превърне мечтите си в реалност, защо да не може да стори същото и със сънищата си?
- Няма такъв човек.
- Откъде знаеш?
Вълкът не отговори. Не знаеше.
Последваха много дни, когато слънцето изгряваше от изток, а котката Поли изчезна. Следващия път, когато Нев остана у дома, бяха само двамата.
- Всеки има право да създава - зачете тя. - Да построи къща, да напише книга, да отгледа дете или да даде живот на свой собствен свят. Но има ли някой право да унищожава? Така, както не би разрешил да срутят къщата му, са изгорят ръкописа му, да убият детето му или да разрушат света му, никой няма право да стори това сам. Дори да си създал нещо, то не ти принадлежи, то принадлежи на себе си. Животно, човек или предмет, не можеш да му кажеш "изчезни" и да очакваш да изчезне. Единственото унищожение е смъртта и никой жив няма право да унищожава.
- Глупости - заключи вълкът. - Как може една къща да принадлежи на себе си? Къщите принадлежат на хората. Ако ги няма хората, къщата ще рухне, защото никой не се грижи за нея.
- Така ли? А може би ще умре, защото никой не живее в нея и тя не намира смисъл в съществуването си?
- Къщите не умират, защото не са живи, и не намират нищо, защото не могат да търсят. Те са просто предмети.
- Сигурен ли си? Мислех, че вълците не строят къщи. Откъде знаеш толкова много за тях?
Той не знаеше. Нев се засмя и затвори книгата.
Вълкът обичаше да лежи на брега на езерото и да гледа водата. През нощта жълтото сияние изчезваше и тя ставаше толкова прозрачна, че се виждаше всеки камък по дъното.
- Това е най-чистата вода - каза му веднъж Нев. - Дори разтопеният сняг не е толкова чист. Такава вода е по-ценна от злато и няма да намериш другаде. Казват, че ако се огледаш в това езеро, можеш да се видиш такъв, какъвто си в действителност.
- Истина ли е?
- Не, разбира се. Тази вода не отразява нищо.
Това не го притесни особено. Нямаше значение.
Преди слънцето отново да изгрее от запад, котката на Нев се върна и роди четири шарени котенца.
Дните ставаха все по-къси, а нощите - по-студени и споменът все по-настойчиво опитваше да изплува. Жълтото езеро губеше цвета си ден след ден и водата в него започна да изглежда съвсем обикновена. В деня, когато падна първата слана, той попита дали идва зима.
- Не - отвърна Нев и се загърна плътно със синята си наметка. - Тук няма зима. Просто наближава краят на света. Страхуваш ли се?
Вълкът не знаеше. Този ден прекара, взирайки се във водата. Беше сигурен, че ако вълните изчезнат, ще види отражението си.
След още няколко студени нощи, бледото слънце изгря от запад.
- Това е последното - каза Нев, разгръщайки страниците.
- Но книгата е толкова голяма!
- Да, но няма да имаме време да я прочетем цялата. Освен това, надали те интересува как да си приготвиш огретен. Ще ме слушаш ли?
Той седна до огъня и се приготви да чуе поредното безсмислено разсъждение.
- Ако този свят не е истински, - четеше Нев, - дали ние сме всъщност живи? Ако сме нечия болезнена халюцинация, живеем ли всъщност, или кротко следваме начертаните за нас пътеки? Струва ли си да се борим, ако не можем нищо да променим, има ли смисъл да съществуваме, ако всяко вдишване е контролирано от някой над нас? Какво ще стане, ако сънуващият бог се събуди? Има ли някой правото да прониже спящата пеперуда с игла? Какво ще се случи с нас, ако пеперудата умре?
Нев затвори книгата и я прегърна.
- Щастлив ли си тук? - попита.
- Разбира се.
- Нещо те тревожи.
- Не мога да си спомня...
- А трябва ли? Може би ако си спомниш, ще бъдеш много, много нещастен. Може би ще си спомниш, че трябва да убиеш пеперудата.
Вълкът впери уплашени очи в нейните.
- Шегувах се, разбира се! Казах ти, че тези неща са безсмислени.
Следващия ден заваля сняг на тежки, мокри парцали, а слънцето не изгря.
- Нев, защо днес няма слънце?
- Защото е другаде, глупчо. Слънцето изгрява от другата страна на мъглите. Там, където расте Горчивата Май.
- Онова старо дърво?
- Да.
- Но тя ми каза, че когато слънцето изгрее там, тя ще убие всичко в земята на сънищата. Тук, нали?
- Да, разбира се. Нали ти казах, че идва краят на света.
- Но ако всички ще умрат... защо да не убия пеперудата?
- Защото ако я убиеш, няма да умрем. Ще спрем да съществуваме. Ще изчезнем и никога няма да ни е имало. Да не би да си спомни нещо?
Вълкът се сви в краката й и затвори очи.
- Не, не съм.
- Радвам се.
Мълчанието беше дълго и тежко. Той чуваше как снегът покрива сините хълмове.
- Защото... тя се събужда, нали? Сънят свършва. Светът свършва. И тя ще се събуди.
Нев не каза нищо.