. Живот между четири стени
Огънят в камината пращи и се вие нагоре като някакъв екзотичен източен танц. Навън е мрачна и мразовита нощ, сипе се неумолим пороен дъжд. Улиците са пусти – няма ги дразнещите бибипкания на колите, нито високо-разговарящите минувачи. Единствено вопълът на вятъра достига до мен. Любимата ми атмосфера.
Разсеяно прелиствам книгата в ръцете си. Вече съм я чел и очарованието й до голяма степен се е изгубило. Погледът ми попада на един от редовете и се заковава на него: „...кръв оплиска лицето и дрехите му, кръв имаше и на пода. Пациентът изгуби съзнание...”. Стисвам зъби и преглътвам. Последният път, когато прочетох това се почувствах по същия начин. Жаждата за кръв за пореден път се надига в гърдите ми и изпълва съзнанието ми с ужасяващи и жестоки сцени. Опитвам се да прогоня натрапчивите мисли от главата. Вампирските ми сетива се изострят и нейде на на улицата сякаш чувам туптящо сърце, очакващо да замлъкне завинаги...
Отвращавам се от себе си и се старая да се разсеям, тананикайки си някаква песен. Толкова години са изминали, а все още не мога да контролирам тези изблици. Просто никога няма да успея да свикна с мисълта, че съм ...чудовище. Никога не съм ходел да ловувам като себеподобните си. Никога не съм убивал човек. Ничия кръв не съм проливал. Кръв ми носят от болницата, защото се представям като болен старец, нуждаещ се от кръвоснабдяване. Горд съм с това свое въздържание. И все пак понякога вампирските ми инстинкти се пробуждат и сякаш насила ме дърпат към външния свят, изпълнен с живот и плът. Макар и трудно волята ми, а може би и инатът, надделяват.
И така аз седя ден след ден в своята скромна къща, четейки книги и решавайки шахматни задачи. Завесите ми винаги са спуснати, рядко разговарям с хора и още по-рядко излизам.. Нямам приятели, дори познати. Всичките са се поминали отдавна. А аз продължавам да живея, ако това може да се нарече живот... Стоя затворен в своята сумрачна хралупа като дърт котарак, не познаващ друг свят. Е, и като жив не бях много общителен. Имах малко приятели, но за сметка на това истински. Приятели, струващи повече от всичко на света...
Ярък спомен изплува внезапно в съзнанието ми. Спомен от студентските ми години. Четиримата с Филип, Иван и Стефан бяхме отишли на кръчма. Беше вечер, подобна на тази в момента, но това не можеше да развали настроението ни. Ядяхме и разговаряхме оживено. Внезапно Филип, този невероятен шегаджия, сложи на масата няколко банкноти на масата и предизвика Стефан, че ако излезне навъм, на дъжда, гол щял да ги получи. Стефан беше най-лудата глава, която познавах. Още преди да взема думите на Филип насериозно, приятелят ни тичаше гол на дъжда и пееше:
Ще се върна, любима,
С приятели ще пийна,
И докато аз си увеличавам теглото,
Ти ще си с друг мъж в леглото...
Ако пък ти не откриеш моята заплата,
То аз ще открия чужди гащи под кревата...
Всички се смяхме като никога...
Изхилвам се, развеселен от тази случка. Оглеждам се. Върнал съм се към реалността . Отново съм в пустата стаичка, отрупана с книги. Отново съм отшелникът мечтаещ за миналите времена. Няма кръчма, няма другари, няма ги безгрижни години...
Приисква ми се да се върна към този спомен, но вече не мога. Филип е починал от старост, а Иван загина при автомобилна катастрофа. За Стефан отдавна нищо не бях чувал. Сигурно се беше оженил за приятелката си и бяха създали щастливо семейство...
Завист изпълва сърцето ми. Той вероятно бе постигнал всичко, за което е мечтал. Всичко, което аз не съм могъл или съм нямал смелостта да направя. Кой беше виновен за това? Вампирското в мен или аз самия? Може би затворения и отчужден живот не е заради съществото, в което се съм се превърнал, а представлява само една фасада. Зад която се крие един страхлив човек...
Отварям очи. Задрямал съм на креслото, а книгата стои разтворена в скута ми. Разтревожено се оглеждам. Усещам нечие присъствие. Понечвам да стана, когато груб глас се обажда откъм прозореца:
- Само да си мръднал, дяволска отрепко, и ще те пратя в Ада!
Застивам. Очите ми се вперват в мястото, откъдето дойде гласа. Едър мъж с пистолет в ръката се е скрил зад завесите. На врата му проблесва кръст.
- Какво искате? – започвам неуверено – Имам малко пари в спалнята, а и...
- Мълчи, прокълната гад! Не са ми притрябвали мръсните ти пари. Тук съм, за да те напълня с олово.
- К...какво? Защо...
- Защото мисията ми, поверена от Бог е да изтрепвам изроди като теб!
Той прави няколко крачки. Погледът му е непоколебим и твърд.
- Аз... аз не съм наранявал никого през живота си!...
- Не лъжи, измет долна! Вампирите имат единствено за цел да убиват. Дори в тази стая мирише на кръв.
- Не, тази кръв ми я носят...
- Не се обяснявай, лъжливо копеле!
Гняв се надига в мен. Какъв е този главорез, който без причина ме заплашва? Дори не ме познава...
- Даже не знаеш що за човек съм! Какво ти дава право да насочваш към мен оръжие?
Жестокият глас се засмива гърлено и продължително.
- Човек...ха! Ти не си никакъв човек, а противен вампир. Всички сте еднакви – жадни за кръв зверове, носещи разруха. Убивал съм десетки от вас – все едно убиваш хлебарки. Не правиш разлика между паразитите. Всички заслужавате да умрете. Заради злодеянията ви!
- Нямаш право!
Понечвам да стана. Чува се изстрел, последван от втори. Шум от съборена маса стига до мен. Тежко падане.
Лежа на земята, а устата ми се пълни с кръв. Глас раздира тишината:
- Нека Бог се смили над грешната ти душа.
Стъпки. Скърцане на врата. Изщракване на ключалка.
Силите ме напускат, отстъпват пред приятната студенина. Странно. Мислех си, че вампирите се превръщат на пепел, веднага щом ги покосят. А аз си лежа тук и умирам. Никой няма да разбере, че съм си отишъл. Никой няма да плаче за мен. Просто един самотник по-малко. Чудо голямо. А можех да бъда велик. Да бродя улиците нощем, хората с трепет да изричат името ми...Представям си се в компанията на вампирясали другари – пием кръв и се веселим. Също като в кръчмата преди много години. Тогава поне вампироубиецът щеше да има основание да ме застреля. Вътрешен гласец се намесва и прекъсва последните ми мисли:
„ Вярваш ли си? Това не си ти. И никога не би могъл да бъдеш...”
Мисля си за дългите години, прекарани в този затвор. Години, прекарани в мъка и спомени. Трябваше да се радвам на живота. Независимо от състоянието ми. Дори без компания не трябваше да изпадам в носталгия. Нито да се самосъжалявам. Твърде късно осъзнавам това. Е, нали, докато е жив, човек се учи...
Една единствена сълза се стича по бузата ми. Сълза, таяща в себе си цялата моя мъка. Чувствам как ми става леко. Сякаш чувам песен във въздуха, на която й припрява вятърът отвън:
Ще се върна, любима,
С приятели ще пийна,
И докато аз си увеличавам теглото,
Ти ще си с друг мъж в леглото...
Ако пък ти не откриеш моята заплата,
То аз ще открия чужди гащи под кревата...
А бурята, красива и безкрайна, продължава да бушува, незаинтересована от случващото се в човешкия свят...