ShadowDance

Момчето стоеше на ръба на скалната тераса и се наслаждаваше на дъжда около себе си. Или си мислеше, че се наслаждава. Бурята ревеше над коравата пустиня, ширнала се в краката му, а мълниите се разбиваха в червеникавия камък и издълбаваха жестоки бразди в него. Вятърът ревеше в планинските върхове зад гърба му и тласкаше водната стена, изсипваща се от черните небеса, в някаква своя незнайна посока. По небето се гонеха кафяво-черни облаци, бушуваха с неестествена ярост и запращаха електрическия си гняв не само към безжизнената земя под себе си, но и един към друг. Мълниите бяха сини, ярко сини, и биха прорязвали огнени ивици пред погледа на всеки, който би погледнал към тях. Но никой не гледаше. Никой не беше останал. Само момчето.
Момчето беше сухо и вятърът не го достигаше. Мълниите не удряха по скалата, на която стоеше, макар и да раздираха всички други върхове наоколо, и не прогаряха огнени ивици пред погледа му.
Пустинята стенеше под напора на небесната ярост, земята се разцепваше, за да погълне изливащата се върху нея вода. От най-високите върхове на планината се отчупваха огромни скални късове и се свличаха към равнината, повличайки след себе си цели лавини от кафяв камък, чийто грохот дълго време кънтеше сред скалите.
Нито едно камъче не падаше към скалната тераса, на която стоеше момчето, нито един трус не я застигаше.
Небето беше черно и покрито с яростно бушуващи облаци, но хоризонтът беше озарен от странна светлина, идваща отникъде, и сякаш целият свят се беше разтворил пред скалната тераса, целият свят беше свел отчаяно глава пред омразата на бурята.
Момчето разпери сивите си крила и полетя сред хаоса. Мълниите се изкривяваха в небето, за да не го докоснат, дъждът се изпаряваше пред пътя му, а вятърът го носеше в обятията си. Все по-бързо и по-бързо. Скалата, на която беше стояло, се срути под ударите на мълниите.
Помнеше...
Началото...

Майка му го мразеше. Нямаше представа защо, не разбираше, но тя не само не се интересуваше от него, но и по всякакъв начин му даваше да разбере, че не може да го понася. Баща му го обичаше. Обичаше и майка му. Дори когато се прибереше вкъщи мъртвопиян и ги пребиваше с колана си, дори тогава ги обичаше. Момчето правеше всичко възможно да стои в мрачната дупка, в която живееха, колкото се може по-малко, защото там го чакаше само тъмнина и болка.
То не обичаше родителите си.
А в сънищата му се гонеха кошмарни картини, от които не можеше да избяга никъде. Бушуваха в съзнанието му, дори когато се събудеше. Животът му беше един постоянен сиво-черен облак, в който се събираше все повече и повече мрачна енергия, чакаща да се отприщи.
Някога...

Мълниите се врязваха в земята все по-силно и с все повече и повече омраза. Накрая пустинята не издържа и се пръсна на парчета. Червените скали се срутиха и планината се срина навътре в себе си. По безкрайната равнина пролазиха стотици черни резки и от тях бликна кърваво-червена светлина.
Момчето не виждаше това. То летеше все по-бързо напред към хоризонта, който не можеше да достигне, към спасението от нещо, което носеше със себе си.
Пустинята изчезна, заменена от безкраен океан. Момчето се носеше по подводните течения, дишайки с хрилете си, а крилата му бяха изчезнали. Не чувстваше влага, нито студ. Виждаше всичко, въпреки че светлина нямаше, а тъмнината на подводната бездна сякаш обхващаше цялата вселена. Чудовищните течения подмятаха в стоманените си нокти странни животни, които размахваха перки, пипала и щипци в безпомощно отчаяние, опитваха се да живеят, да съществуват с цялата си същност в краткото време, за което бяха извикани за живот... Но имаше и създания, които оцеляваха. Огромни черни сенки, които теченията не можеха да погълнат, чудовища от бездните, които съществуваха с едничката цел да допринасят за тъмнината сред водната пустош, да бъдат винаги сенките на ръба на видимостта, мрачните сънища на границата на кошмара. Неизвестност в безкрайния мрак.
В душата на момчето също беше безкраен мрак. Обградено от сенките на левиатаните, носещо се по-бързо от подводните реки, то беше толкова само, че усети почти физическа болка. Избра посока и тя се превърна в горе. Движено от сила, която беше неподвластна на вечния океан, момчето се издигна над водата, макар само допреди секунди "над водата" да не съществуваше. И със самото си излизане, усети пронизваща очите болка, когато чернотата на океана се замени от блясъка на звездно небе. Момчето изкрещя и се гмурна обратно в черната бездна, но светлината го преследваше. Все по-дълбоко и по-дълбоко, но тя не искаше да си отиде дори в абсолютната чернота. Чиста, ясна и изпепеляваща в тъмнината, несъществуваща и непобедима. Болеше го твърде много, за да осъзнае, че болката изобщо не е в очите му.
Океанът изчезна, погълна своите обитатели и се стопи в нищото, а в главата на момчето дълго време кънтяха немите стонове и вопли на чудовищата от бездните, неспособни да разберат защо ги лишава от живот. То също беше неспособно да разбере. Знаеше само, че не може да понесе повече светлината на звездите.

Стоеше насред поляна, покрита със свежа зелена трева и обградена от високи дъбове. Слънцето грееше и този път светлината не беше болезнена, а приятна, галеше страните му и изпълваше сърцето му с песента си.
Празна, студена песен...
Протегна ръка напред и насред поляната започна да изниква дърво. Първо филиз, едва подаващ се от тревата, после млада фиданка, а накрая огромна секвоя, която за няколко мигвания на окото обхвана цялата поляна с всемогъщото си присъствие. Устните на момчето се изкривиха в бегло подобие на усмивка, наслаждавайки се смътно на сътвореното от мисълта му. От клоните на дървото полетяха безброй зелени светлинки и се спуснаха към него, а то чакаше, протегнало ръце нагоре. Едната светлинка кацна на нежно отворената му длан и се превърна в малко момиченце с ефирни пеперудени крилца, които не спираха да пърхат, с прекрасни зелени очи и дълга коса с цвета на тревата, вееща се на несъществуващия вятър. Момчето я погледна и от очите му потекоха сълзи от нежната и крехка красота на феята.
После се вгледа в очите й.
Там имаше болка и мрак. Безкраен хаос, неспирен ураган.
Там нямаше любов, нямаше нежност. Нямаше разум.
То стисна ръка и създанието се загърчи в юмрука му. Между пръстите му потече гъста зелена течност, а другите светлинки полетяха нагоре към клоните на секвоята, надавайки ужасени писъци. Момчето отвори пръстите си, но между тях вече нямаше нищо. Облаци изпълниха небето и скриха слънцето, затрещяха гръмотвеици. Сред листата изви вятър и започна да стене заедно с дърветата. Мълния порази секвоята и тя лумна в пламъци, последва я втора, после трета и четвърта. Феите запищяха, надавайки писъци на ужас и животинска ярост, докато мълниите се сипеха една след друга и пожарът не обхвана цялата гора.
Момчето разпери ръце встрани и полетя в небето, носено от силата на болката, която бушуваше в него по-силно от пожара. Извиси се над дърветата и се огледа навсякъде около себе си. Огънят се простираше във всички посоки, а мълниите не спираха да падат от небето. То се усмихна и с все така разперени ръце стисна юмруци. Огънят спря, сякаш никога не го беше имало. Мълниите престанаха да падат насред опустошената гора и наместо това засвяткаха между кафяво-черните облаци, притаени – готови във всеки миг да избухнат отново в яростна атака. От хоризонт до хоризонт се простираше черна и овъглена пустош, покрита с останките на дърветата. Птичките вече не пееха, поразени от огъня и мълниите, а подивелият вятър разнасяше черния прах във всички посоки.
Красиво...
Или не беше?

Една вечер то се прибираше вкъщи. Уличните лампи мъждукаха едва-едва, а някои вече съвсем бяха изгаснали. Надяваше се, че баща му няма да се е прибрал още, но знаеше, че вероятно надеждите му са напразни. Беше тъмно, а улицата бе празна. То ритна една бутилка, търкаляща се по земята, и тя самотно издрънча по плочите на тротоара.
Изведнъж две силни ръце го сграбчиха от тъмната алея между две сгради и то се озова сред мрака, лице в лице с висок мъж с необръснато лице и хлътнали бузи, който вонеше на алкохол и пот. Коленете му омекнаха, а сърцето му затуптя бясно от страх. Мъжът го затисна с тялото си към стената и запуши устата му с едната си ръка, докато с другата ровеше по джобовете му в търсене на нещо ценно. Когато не откри нищо, изръмжа и му заби шамар.
То беше свикнало и не извика, надявайки се, че ще го оставят на мира, след като нямаше нищо ценно в себе си. Гадеше му се и му се виеше свят от ужас. Мъжът обаче извади от единия си джоб нож и му го показа, размаха го пред лицето му и му посочи с пръст, че трябва да мълчи. То кимна, а по челото му течеше пот. След това, все така държейки ножа в дясната си ръка, мъжът постави лявата на рамото на момчето и го накара да застане на колене...

Вятърът се усили и отнесе пепелта, овъглената пръст и хоризонта. Остана само мрак и болка. И облаците, борещи се помежду си за несъществуващо надмощие. Момчето простена, но споменът отново се появи, по-силен отпреди... А с него и светът...
Намираше се в... своята стая? Да, това беше стаята му... кога? Мрачна като всичко в живота му, и все пак събрала в себе си цялата светлина, която едно малко момче може да извлече от съществуването си. То лежеше на пода. Бавно се изправи, огледа се около себе си, после в главата му нахлуха още спомени. То погледна с омраза към вратата, водеща към кухнята, а после...

Някъде зад стената, която умът му беше вдигнал, за да го предпази, момчето усети, че мъжът си е тръгнал. Тогава светът се върна и се взриви в главата му. То падна на четири крака и повърна, а от очите му течаха сълзи на безпомощност и унижение. Усещаше, че му се вие свят, а в съзнанието му се завихриха мрачните картини от сънищата му. В този момент към него се приближи бездомен помиар и се разлая. То го погледна с омраза и в този един единствен миг целият мрак, който се беше трупал в душата му от самото му раждане, излезе навън. Кучето се преви на две, сякаш гръбнакът му е бил прекършен, после отхвърча във въздуха и се размаза върху стената на най-близката къща. Не издаде дори един звук. Момчето бавно стана и тръгна към къщи. В главата му вече нямаше нищо. Веднъж излезли от затвора си, болката и мракът го бяха погълнали изцяло.

Вратата отхвърча от пантите си и се разби в отсрещната стена. В кухнята обаче нямаше никой. Вратата на стария хладилник зееше полуотворена и от него се разнасяше миризма на развалено. Тапетите, някога бели, но отдавна посивели и покрити с грозни петна, висяха парцаливо от стените на места, а на други се бяха надули от влагата. Слаба електрическа крушка спазматично примигваше от простата лампа на разнебитения дървен таван. Кафяв балатум, също толкова мръсен, колкото и тапетите, покриваше пода. Неговият дом...

Момчето отвори вратата точно в момента, в който баща му замахваше да удари майка му. Баща му беше само по потник и протритите си джинси, необръснат и рошав, а жената пред него – с накъдрена и изрусена коса в жалък опит да постигне красота, която не носеше вътре в себе си – беше облечена в раздърпан халат с дупки, пробити от запалени цигари. Лицата и на двамата бяха отражение на собствената им опустошена душа – бледи, изпити, състарени без време. Жестоки, всеки посвоему. Възможно ли беше, запита се момчето с някакъв малък проблясък на съзнание, да си приличат толкова много и да се мразят толкова силно? Те го погледнаха. И двамата – с ярост. Майка му го мразеше, защото за пореден път щеше да стане свидетел на унижението й, а баща му – защото беше пиян. Но и то ги мразеше. Тогава те сякаш за първи път видяха очите му и може би за миг надникнаха в бездната, намираща се зад тях. Майка му се отдръпна ужасена, а баща му понечи да каже нещо, може би да го заплаши, но думите не можаха да излязат. В следващия миг той полетя във въздуха и падна върху кухненската маса, разбивайки я на трески. Майка му започна да пищи, но момчето просто протегна ръка и остави мракът да потече през пръстите му. Бликна кръв.

То коленичи на пода, прокара пръсти по грапавия балатум, наблюдавайки трупащите се пред ноктите му вълма от прах, след това и по стените, където кръвта се беше разплискала.
Тогава.
Сега там нямаше нищо. Понечи да върне кръвта, но осъзна, че не го интересува дали е там, или не. И така беше същото. Или не беше?
Излезе навън. Къщите наоколо бяха същите, каквито ги помнеше, но нямаше никой. По широката улица не преминаваха коли, по тротоарите не вървяха хора, дори из ъглите нямаше котки, кучета или птици. Слънцето грееше някак матово, като през плътен чаршаф, и не носеше нито истинска светлина, нито истинска топлина. Вятърът също беше утихнал. Или просто го нямаше? Момчето се напрегна и лек полъх погали бузата му. То се усмихна мрачно. После усмивката му замръзна...

Излезе навън в нощта. Чу крясък надолу по улицата, но не му обърна внимание. Не осъзнаваше какво е направило току що, осъзнаваше само, че нищо не го интересува. Не, това не беше вярно. Чувстваше омраза. Чувстваше болка. Изпепеляваща болка, която искаше да излезе навън. Която трябваше да излезе навън. Един прозорец точно срещу него изведнъж светна и блясъкът подразни очите му. То протегна ръце нагоре със свити до бяло юмруци и закрещя. Прозорецът се пръсна на хиляди малки парченца, светлината зад него също...

Затича се по улицата. Може би някъде щеше да намери... Търсеше ли нещо? Да, търсеше. Мракът си беше отишъл от съзнанието му, но беше останал в душата му, а с него се беше върнала и болката. Какво търсеше? Кого? Къде бяха всички? И защо му бяха притрябвали, след като...

И докато крясъкът раздираше дробовете му, в опит да излее цялата си болка навън, към него се присъединиха и други крясъци. Викове на ужас и агония, докато хората навсякъде около него умираха. То съзнаваше какво става, но не го интересуваше. Щом светът го мразеше, щом го беше накарал да живее по този начин, то той щеше да го накара да страда също толкова, колкото беше страдало и то. И докато крещеше, момчето разбираше, че не иска този свят да съществува. Че го мрази, че го ненавижда до дъното на душата си. Че мрази всички, които са били по-щастливи от него, че мрази и себе си.
Или си мислеше, че разбира...
За един безкрайно дълъг, изпълнен с всички кошмари, които то някога беше сънувало, миг светът агонизираше с него, всяко живо същество беше пронизано от болката и омразата му и светлината се превърна в тъмнина. Завинаги.

То осъзна какво се беше случило. Осъзна какво беше направило. Булото на мрака се беше вдигнало от него, но не за да го остави на мира, а за да му разкрие какво всъщност представляваше силата, която беше част от него. То можеше да създава светове, но можеше и да ги унищожава. Имаше власт над смъртта, но не и над живота. Протегна ръка напред и на земята в краката му се появи котка. Тя измяука раздразнено и започна да ближе едната си лапа. В сърцето на момчето се появи странно чувство...
Надежда. Може би животът не беше свършил, може би...
То поклати глава. Какво го интересуваше? И все пак го интересуваше, да...
Но тогава котката тръгна надолу по улицата и в един миг просто се разпадна на прах. Отникъде повя вятър и разнесе праха, докато от животното не остана и следа, а после и той изчезна. Момчето се затича обратно към някогашния си дом, а в дълбините на душата му се надигаше чист и неподправен ужас. Вратата зееше отворена, както я беше оставило...

Светът изчезна. Остана само момчето. И тогава удари мълния.

Нямаше никой. То се задъхваше, ужасът го обхващаше все по-силно. Светът отново изчезна, за да се превърне в безкрайна черна пустиня, но то впрегна цялата си воля в усилието да се съсредоточи и стаята отново се завърна, сякаш просто появявайки се на фокус. Протегна умолително ръце напред и в двата стола започнаха да се оформят фигури. Човешки фигури. Неговите майка и баща, които беше мразило с цялото си сърце, и без които не можеше да живее.

Нов свят. Един от многото. Оживял кошмар или халюцинация? Мълниите падаха навсякъде около него, но сега то беше господар. Господар на световете, господар на мълниите. На всичко. На нищо.

Фигурите се разпданаха. Момчето се напрегна до краен предел, от очите му за пръв път след цялавечност отново закапаха сълзи, но силата, която можеше да създава и да унищожава вселени, беше неспособна да върне живота, който беше отнела. Сълзите се усилиха и детето избухна в неконтролируеми ридания. Дереше очите си с нокти, но не можеше да си навреди по никакъв начин. То не беше част от този свят, не беше част от никой свят и не можеше да умре. Молеше се на родителите си да се върнат, увещаваше ги, нареждаше им. На тях или на някой друг, който и да е. Но светът остана празен. После изчезна.

Намираше се насред горска пътека, покрита с изсъхнали борови иглички и изпочупени шишарки. Дърветата – покрити с пожълтели и съсухрени игли борове – бяха нарядко, но отвъд тях се виждаше само безплодна и гола равнина, която, момчето знаеше, продължаваше до края на вечността. То тръгна несигурно напред по пътеката, все още хлипайки жално и безпомощно, бършейки сълзите си в безполезни опити да изглежда смело само пред себе си. Малко дете, изгубило се от майка си, което не можеше да намери пътя към дома и беше обречено да го търси вечно. Древно същество, побрало в себе си празнотата на вселената. На всички вселени. Можеше да създаде всичко, което умът му родеше, можеше да сътвори всички светове, намиращи се само в съзнанието му, и да ги изпълни с безкрайно разнообразен живот. Но те щяха винаги да бъдат празни, а животът в тях щеше да съществува, само докато то вярва в него, никога нямаше да бъде истински. И никога нямаше да го приласкае, да го превърне в част от себе си. Момчето отново избърса сълзите, но те не спираха. То затвори очи, стисна ги, опита се да прогони поне мисълта за болката, която никога нямаше да си отиде, след това ги отвори и отново пое по пътеката.
Пътека, която за него вече беше свършила.

Сюжет – Като описания и атмосфера, ми допадна и то много. Но като идея е малко отвлечено за вкуса ми. Разбирам какво искаш да кажеш, но не го приемам съвсем. И твърде много angst, по дяволите. Сюрреализмът определено хваща, но въпросът е защо в крайна сметка героят ти просто затъва в самосъжаление и безпомощност.

И изводът от цялата история ми се изплъзна. Омразата ли прави специален героят ти или нещо друго. В края го наричаш „древно същество” – това означава ли, че не е случайно случилото се, има ли някакво бекстори, за което загатваш. Светът, който първоначално унищожава, поредният му неуспешен опит за сътворение ли е. Тогава мога да видя логика в случващото се и част от по-долните ми забележки може да игнорираш. Все пак ако е така, можеше да е казано малко по-ясно. Плюс това мисля, че си наблегнал повече от необходимото на социалните елементи в историята. Което може да се дължи на моята алергия към тях, но все пак да си го кажа.

Освен това мисля, че е прекалена изолацията, в която си вкарал героя си. Ок, проблемното семейство го разбирам, но фактът, че момчето не комуникира с никой друг освен с тях, ми се струва нереален (изключвам изнасилването). Не знам съзнателно ли си решил героят да е толкова изолиран, но ми се губи чувството, че става дума за реална обстановка.

Другият момент, който ме притеснява в сюжета, е опитът на детето да възстанови стария свят. Схващам, че в този момент отчаянието му е на макс, но все пак неестествено е след толкова омраза и желание за унищожение да се опитва да създаде същото. Някакъв алтернативен свят с по-добра версия на родителите му ми звучи по-логично. Детето разбира какво е направило, но аз не разбирам защо изпитва угризения. В крайна сметка си се постарал да покажеш, че светът, в който живее, не заслужава милост. Изобщо малко са резки тези преходи в настроението и мисленето на героя. По-плавно, не толкова емоционално изострено поднесени и разказът щеше да е по-въздействащ.

Освен това не разбирам защо с изключение на този му опит всички светове, който създава, са някакви природни картини, без хора. Колкото и добре описани да са, те са само това – пейзажи, през които героят минава и които отново разрушава. Става леко монотонно и то точно накрая и тогава разказът загубва част от чувството на обреченост.

Героят ти не е особено симпатичен и въпреки всичко, което му се случва, някак не предизвиква съчувствие. Твърде инертен и апатичен и в същото време отмъстителен и дребнав. Разбирам, че е дете и донякъде е нормално да реагира така, но дори и тогава трябва да има нещо, което да го направи по-близък на читателя. Герой, който не се бори или не се променя, просто остава безразличен на читателя, независимо че това може да е по-реалния вариант на реакция към случилото се с него. Всичко, което преживява, просто го кара да затъва все повече и точно там е проблемът. Липсва някаква кулминация на действие, всичко става все по същото. Не че не схващам идеята, но като читател се чувствам леко излъган. С други думи, колкото и добре да е написан, разказът има нужда от някакво разчупване на сюжета, защото още на втората страница вече е ясно, че момчето затъва в самосъжаление.
Всички останали герои са толкова епизодични и схематични, че не мисля, че има нужда да ги коментирам.

Стил – нямам кой знае какви забележки. Описанията са въздействащи и кефят. Особено на океана. Тук-там малко по-дълги от необходимото изречения и неточен изказ, което липсваше като проблем в предишния ти разказ. Каза, че ти е стара история, така че може да е оттам проблемът. Все пак ще ги отбележа:

Или си мислеше, че се наслаждава. – кофти изречение, някак ни в клин, ни в ръкав

в някаква своя незнайна посока – прекалил си с определенията, изобщо целият израз не е необходим

и биха прорязвали огнени ивици пред погледа на всеки, който би погледнал към тях. – тромаво, не само заради глаголните времена, но и заради начина на поднасяне на информацията в изречението

Мълниите не удряха по скалата, на която стоеше, макар и да раздираха всички други върхове наоколо, и не прогаряха огнени ивици пред погледа му. – изречението е с толкова подчинени части, че когато стигна до края, смисълът на казаното ми се загубва особено с това отрицание

странна светлина, идваща отникъде – тук малко се губи смисълът – светлината или не идва от никъде, или идва от някъде

Момчето правеше всичко възможно да стои в мрачната дупка, в която живееха, колкото се може по-малко, защото там го чакаше само тъмнина и болка. – пак проблемът с твърде дълго, твърде сложно изречение.

Накрая пустинята не издържа и се пръсна на парчета. – мисля, че е хубаво да има пояснение не издържа на какво, на напора или каквото е там

планината се срина навътре в себе си. – схващам какво искаш да кажеш, но изразът е кофти

Не чувстваше влага, нито студ. – предвид че момчето е във водата, влага не е подходяща дума

Момчето изкрещя и се гмурна обратно в черната бездна, но светлината го преследваше. Все по-дълбоко и по-дълбоко, но тя не искаше да си отиде дори в абсолютната чернота. – понеже в първото изречение последният подлог е светлината, се получава все едно тя навлиза все по-дълбоко, а не момчето и се губи връзка с останалата част на второто изречение

Мълниите престанаха да падат насред опустошената гора и наместо това засвяткаха между кафяво-черните облаци – малко ме притеснява това наместо, вместо е по-добре

Надяваше се, че баща му няма да се е прибрал още, но знаеше, че вероятно надеждите му са напразни. – пак твърде много подчинени изречения, изобщо кофти изказ

То беше свикнало и не извика, надявайки се, че ще го оставят на мира, след като нямаше нищо ценно в себе си. – последното пояснение е излишно

Мъжът обаче извади от единия си джоб нож и му го показа, размаха го пред лицето му и му посочи с пръст, че трябва да мълчи. – пак прекаляваш с броя действия в едно изречение

Мрачна като всичко в живота му, и все пак събрала в себе си цялата светлина, която едно малко момче може да извлече от съществуването си. – малко излишно обобщение

Някъде зад стената, която умът му беше вдигнал, за да го предпази, момчето усети, че мъжът си е тръгнал. – ще се повторя, но пак проблемът с подчинените изречения

То падна на четири крака – това не мога си го представя

сякаш гръбнакът му е бил прекършен – времето е тромаво, сякаш е прекършен е по-добре

В главата му вече нямаше нищо. – малко смешно звучи

висяха парцаливо от стените на места, а на други се бяха надули от влагата. – е, просто не звучи

също толкова мръсен, колкото и тапетите – мръсен като тапетите е достатъчно

в жалък опит да постигне красота, която не носеше вътре в себе си
Лицата и на двамата бяха отражение на собствената им опустошена душа – тези обобщения са напълно излишни

трупащите се пред ноктите му вълма от прах – нещо не ми харесва като израз

осъзнаваше само, че нищо не го интересува. Не, това не беше вярно. Чувстваше омраза. – нещо се обърква сред толкова еднотипни действия - осъзнава, не се интересува, чувства

със свити до бяло юмруци – пак странен израз

Какво го интересуваше? И все пак го интересуваше, да... – кое в крайна сметка, смесваш глагола като смисъл в двете изречения

но не можеше да си навреди по никакъв начин. – да се нарани е по-добре

Намираше се насред горска пътека, покрита с изсъхнали борови иглички и изпочупени шишарки. Дърветата – покрити с пожълтели и съсухрени игли борове – повтаряш не само думите игли и бор, но и картината в съзнанието на читателя

1. Сюжет

Малко ми напомня на синдрома на бялата стая, честно казано. Неспособност, или нежелание, или несещане (що за дума...) от страна на автора да пооживи обстановката където се развива действието. Инертни природни картини, през които главният герой преминава, много силни като потенцял за внушение, но непостигащи го (що за изречение...).
Защо? Мисля, че степента на насищане е твърде голяма. Освен това картините не са особено свързани помежду си (даже хич). Пустинята, морето, гората...може би си имал предвид някакъв символизъм, но ми убягва. В този смисъл, доста ми напомня моето "Море" (не частта с целения символизъм, а с убягването на смисъла ). През късния осемнадесети век в готиката са наричали подобни описания "creating sence of the Sublime", но според мен си преексплоатирал този похват, като не си го свързал с по-конкретни сюжетни нишки (пък било то и история, случваща се в ума на момчето, или дори самите му мисли, изпълняващи функцията на история). Картините, които си обрисувал, ми се струват.. .празни, а самото движение на историята ми се струва като "стана това, и после стана това, и после стана другото, и т.н.", докато според мен би трябвало да изглежда (не е задължително, но все пак поне отчасти) като "стана това, затова после стана това, и заради това после стана другото, и т.н." Мощната образност просто няма фон, на който да изпъкне. Липсва човешки елемент, като под това нямам предвид само хора. Пък и интересните истории само с един герой са много трудно постижими.

Относно другата част, флашбековете - стандартността на похвата няма да я коментирам, ти сам го направи в разказа на торн И все пак си мисля, че няма нищо твърде лошо в това. От друга страна, самото деиствие, което се развива в тези части, страда от безличност. Абсолютно дженерик траш-броукън-хоум история. Мелодраматична, особено в момента с изнасилването. Но в самия типаж на историята отново не би имало твърде много лошо, ако не беше също толкова дженерик подхода, който си възприел в описанието й. Вкарването на елементи, които да внесат малко индивидуалност в ситуацията, е задължително. Наи-малкото, героят има предостатъчно време да си спомня подробности, докато лети над безбрежните пеизайи. Без някаква конкретност, на мен ми беше много трудно да се чувствам съпричастен в каквато и да е степен със случващото се.

2. Герой

В края на разказа най-сетне успях да формулирам усещането, което имах за главния герой, докато четях текста. Именно в края най-сериозно си проличава "поучителния" тон, в който е разказан. С което не казвам, че в текста има дидактика, но просто не намерих по-добър термин за това, което правиш, индиректно и несъзнателно.

"То не беше част от този свят, не беше част от никой свят и не можеше да умре. Молеше се на родителите си да се върнат, увещаваше ги, нареждаше им. На тях или на някой друг, който и да е. Но светът остана празен. После изчезна.

Намираше се насред горска пътека, покрита с изсъхнали борови иглички и изпочупени шишарки. Дърветата – покрити с пожълтели и съсухрени игли борове – бяха нарядко, но отвъд тях се виждаше само безплодна и гола равнина, която, момчето знаеше, продължаваше до края на вечността. То тръгна несигурно напред по пътеката, все още хлипайки жално и безпомощно, бършейки сълзите си в безполезни опити да изглежда смело само пред себе си. Малко дете, изгубило се от майка си, което не можеше да намери пътя към дома и беше обречено да го търси вечно. Древно същество, побрало в себе си празнотата на вселената. На всички вселени. Можеше да създаде всичко, което умът му родеше, можеше да сътвори всички светове, намиращи се само в съзнанието му, и да ги изпълни с безкрайно разнообразен живот. Но те щяха винаги да бъдат празни, а животът в тях щеше да съществува, само докато то вярва в него, никога нямаше да бъде истински. И никога нямаше да го приласкае, да го превърне в част от себе си. Момчето отново избърса сълзите, но те не спираха. То затвори очи, стисна ги, опита се да прогони поне мисълта за болката, която никога нямаше да си отиде, след това ги отвори и отново пое по пътеката.
Пътека, която за него вече беше свършила."

Твърде, твърде много "показване" и обясняване има тук. Проблемът обаче не е в тях сами по себе си, а в ефекта, който постигат в обрисуването на детето. За съжаление, това го има и на други места в текста. Тези обобщения на чувства, които детето изпитва, дразнят на места. Читателят бива отдалечен твърде много от гледната точка на малкия, не чрез това, което се казва, а чрез начина, по който е написано. А горепоказаният параграф идва точно след най-хубавите "лични" параграфи в разказа, когато хлапето осъзнава, че силата му всъщност не достига в наи-важния аспект (макар и там да правиш ненужни уточнения). Самото показване на тази ситуация имаше много по-успешен емоционален ефект върху мен от всякакви "неподправени ужаси" и тийн-ангст изблици.

3. Стил.
Тук предварително трябва да ти се извиня, че няма да си служа с примери, просто времето ми е ограничено, а и май ти казах в какви условия пиша критиката .
Склонноста към обобщения и излишни уточнения си проличава на много места в тескта. Гореспоменатите многобройни мъгливи описания на чувства, поднесени със силни епитети, просто не вършат работа в повечето случаи. Или по-скоро биха вършили работа, ако не бяха толкова нагъсто. А за да не са толкова нагъсто, имат нужда да бъдат обособени от малко конкретни ситуации.
Използването на бомбастични епитети сущо е един от проблемите на текста. Твърде щедро ги раздаваш и се получава оувъркил. В ума ми изниква сцената с океана.
Епитетите винаги утежняват текста и рискуваш да доскучаеш на читателя, или да измъчиш въображението му, или с някой от тях да постигнеш обратния ефект на това, което си целил. Подобно оцветяване се наблюдава дори в сказуемните части на изречението. Не е задължително вятърът да "носи момчето в обятията си", например. Някак самото настроение на сцената (пък и на следващите) не оправдават подобна метафора.
Преописанието носи със себе си и формални проблеми. На места изреченията ти са твърде дълги, пасивно-тромави, вмъкнати едно в друго, и определено обяснителни.
"Обградено от сенките на левиатаните, носещо се по-бързо от подводните реки, то беше толкова само, че усети почти физическа болка"
"И със самото си излизане, усети пронизваща очите болка, когато чернотата на океана се замени от блясъка на звездно небе"
"Океанът изчезна, погълна своите обитатели и се стопи в нищото, а в главата на момчето дълго време кънтяха немите стонове и вопли на чудовищата от бездните, неспособни да разберат защо ги лишава от живот"
"Първо филиз, едва подаващ се от тревата, после млада фиданка, а накрая огромна секвоя, която за няколко мигвания на окото обхвана цялата поляна с всемогъщото си присъствие."
"Едната светлинка кацна на нежно отворената му длан и се превърна в малко момиченце с ефирни пеперудени крилца, които не спираха да пърхат, с прекрасни зелени очи и дълга коса с цвета на тревата, вееща се на несъществуващия вятър"

И така нататук. По-голямата част от тези изречения биха могли да се разделят на по-кратки и биха звучали по-добре. Да не говорим, че подобно разделяне може да ти помогне да измислиш малко по-качествени активни моменти, които да обрисуват обстановката и ситуацията.
Освен това, дългите изречения контрастират неприятно с вмъкнатите тук-таме безглаголни описания и понякога накъсания и несигурен поток на мислите на момчето.
А, и защо трябва да използваш среден род за момчето? Все пак е от мъжки пол По-добре ще е да използваш местоимението от мъжки род.

Ей, че си лош начи, а бонбонче в края на текста? И без тва ме закла

Не, че не си го прося де. Сега няма да отговарям, искам да видя кой още ще пише и какво. За повечето неща съм съгласен, просто искам да си извадя първо съответните изводи.

Впрочем, това наистина е стар разказ и оттогава доста неща се промениха. Съвсем умишлено не смея да го препрочитам сега, но като видя мненията и на останалите и ако намеря време, просто ще го разкостя целия

Е, начи... Пак ще ми е доста трудно да измисля някаква съществена критика, уви

Сюжет, атмосфера, герои, бла-бла... Разказът ти спада към един тип доста картинни разкази, в които образите буквално плуват нагоре-надолу и се гонят из страниците... Та затова ми е трудно да коментирам, защото той прелива от абстракция в абстракция, без да се ръководи от характерна структура и правила, без особено ясна цел. И тук всичко зависи най-вече от въображението на автора, от умението му да твори образи и да влага смисъл в тях. Мисля, че ти малко си се поолял, честно казано. Твърде много образи и картини, твърде тежко идват на моменти, при положение че голяма част от тези образи читателят няма с какво да ги свърже. Реално погледнато, имаш само един герой, който е доста постен, общо-взето може да се охарактеризира с няколко думи и е разкрит чрез няколко не особено оригинални сцени
В момента дрънкам глупости, знам, но не мога да си намеря точните думи. Просто разказът ми идва твърде плаващ, не мога да открия опора, за която да се хвана и да търся същественото в него. Момчето, ясно, разбира се каква му е драмата, но мен честно казано подобна такава вече трудно може да ме шашне, пресъздадена по този начин. Твърде клише ми идва... имах кофти детство, дай сега да разпердушиня света, щото мога... И именно това не ми харесва в разказа - образите, които изграждаш, са впечетляващи и кефят много, но трудно може да ми пука за тях поради простата причина, че историята на детето не ми е особено интересна и ми идва леко плоска. Пък и всъщност не успях да схвана съвсем идеята с пътеката и т.н. Имам чувството, че по-скоро си шибнал един абстрактен и "мъдър" край, за да се измъкнеш:) Е, може и пък да не си, но така или иначе, историята на момчето и самият той не успяха да ме грабнат достатъчно, за да се съсредоточа достатъчно и да усетя същината както трябва. Пък и похватът с флашбековете, докато при Торн не ми пречеше, тук наистина стои леко дървено.
Прекалено отдалечен като усещане разказ, твърде наситен с отрицателни емоции, към които нямам отношение, понеже главният герой не може да ме грабне достъчно, за да ги взема присърце. Знам, че идеята е разказът да излъчва подобно усещане, но си мисля още, че едно тотално пренаписване през един "по-човечен" поглед би предложил път към нещо по-добро. Щото едно малко дете си е именно дете. Не скърбящ за повсеместната жестокост аутист. Не знам, може би си струва да малко "приближиш камерата", т.е. да представиш момчето не като последица от изживяното (италика), а като развиващ се в течение на разказа индивид, поставен в жива и активно взаимодействаща среда от запомнящи се случки и герои. В пролога на една от любимите ми книги - Ланарк на Алистър Грей - за десетина странички, може би и по-малко, е описано точно това - как едно дете с течение на времето все повече се отчуждава от света заради тежкото си детство. Мозъкът му намира нови и нови пътища за бягство от реалността, възприятията му стават все по-изкривени с годините и накрая светът буквално изчезва и реалността се разтваря околко него по такъв начин, че читателят не разбира дали става дума за свръхестествени дарби или просто за побъркан главен герой, описан по неповторим сюрреалистичен начин. И цялата история е предадена от първо лице като героят през по-голямата част описва съвсем обикновени случки, в които участват съвсем реални хора, на които е дадена пълнота, а не както при теб - надраскани с няколко думи. Така от един плътен и убедителен герой в началото се стига до личностния срив и изненадващата развръзка. Осъзнавам, че при теб случаят е друг, но просто в сегашната си форма разказът ми е твърде далечен като усещане.

Иначе, описанията ти са хубави. Излъчват сила, мощ. Имат цвят, обем, дълбочина... Аз самият много се кефя на подобно градене на образи. Но тук те седят безцелно и са толкова много, че в края яко натежават и буквално удавят идеята на разказа, която и без това е твърде крехка и слабо защитена.
Що се отнася за стила, нямам особени забележки. На места изреченията ти са може би твърде тежки и дълги, макар че като структура не заблязах някакви фрапантни грешки. Та, по-скоро е въпрос на избор, т.е. какво усещане искаш да оставиш. Самият разказ предполага много описателност, такъв какъвто е, и може би единственото лекарството е да измениш сюжета и да въведеш повече действия, така че да балансираш наситената картинност. Освен това, доста си попрекалил с деепричастията, на места много си утежнил изказа. Но пък съм сигурен, че сега не би написал разказа по този начин, понеже знам, че той е поне на две години.

Знам, нищо съществено не казах, но както и при миналия ти разказ, нямам на какво да се опра в критиката, защото дефакто сюжетът и героите липсват и всичко се гради върху твърде субективните възприятия на автора. Все пак трябва да отбележа, че някои от чисто описателните моменти от разказа ме грабват много, но за жалост си остават само красиви образи, не успях да ги свържа с нищо особено. Идеята за способността на детето също не е лоша, но развитието й ми се стори твърде бозаво и май не можах да я възприема съвсем.

Извинявам се, че толкова много закъснявам отново, но просто тази седмица ми беше твърде натоварена.
Но да започвам.
Roland, предишните два разказа ми бяха твърде трудни за коментиране, но твоят направо ми разказа играта. Много ми хареса, но наистина беше труден.
Сюжета, честно казано, не виждам смисъл да го коментирам. Имам чувството, че си разчитал не толкова на него, колкото на внушението и картините, които разказът ти рисува в съзнанието на читателя. Дали съм прав, ти ще кажеш.
А тези картини... Виждам гняв, омраза, страдание и болка. Виждам картина на живот, лишен от всичко красиво, от всяка радост. Ако това си целял да постигнеш, успял си. Всъщност точно заради тези картини преди не много месеци може би щях да изоставя разказа ти без да го дочета. И може би щях да пропусна немалко.

Героите... Всъщност героят е само един – момчето. Случи се така, че точно след като прочетох разказа ти, гледах “Акира”. И първото, което ми мина през ума след филма, беше, че Тетсуо твърде много ми напомня на момчето от твоя разказ. И двамата ги видях като хора, толкова потискани от света, че накрая в изблик на ярост и гняв решават да го унищожат. Не знам, твърде е веротно само аз да съм видял тази прилика. Но докато Тетсуо поне отчасти е потискан от приятелите, които не го оставят да се справи сам, твоят герой е сам винаги. Поне в моите очи ти си създал герой, изграден изцяло от болка и омраза, и си го направил много добре.

Атмосферата също ми хареса. Или всъщност не толкова ми хареса, колкото ми оказа силно въздействие. Цялата тази болка и гняв, и омраза... Хареса ми как си ги описал.

Но тъй като не мога да пиша само суперлативи, имам и няколко забележки. Основно, че понякога използваш прекалено дълги изречения.

“Нямаше представа защо, не разбираше, но тя не само не се интересуваше от него, но и по всякакъв начин му даваше да разбере, че не може да го понася .” – мисля, че това спокойно може да са две или дори три изречения.

“Момчето правеше всичко възможно да стои в мрачната дупка, в която живееха, колкото се може по-малко, защото там го чакаше само тъмнина и болка.” – същата забележка.


”Момчето се носеше по подводните течения, дишайки с хрилете си, а крилата му бяха изчезнали.” – същата забележка.

“Красиво...
Или не беше?” – мисля, че по-добре ще звучи, ако вместо “Или не беше?” е само “Или не?”. Авторът трябва да реши.

“Малко дете, изгубило се от майка си, което не можеше да намери пътя към дома и беше обречено да го търси вечно.” – може би “отделило се”.

Такааа - това, че нямам възможност да използвам нет вкъщи не значи, че не се навъртам наоколо...

Надявам се, че в понеделник нещата ще се оправят - ако не, във вторник ще си взема почивен ден и ще се компенсирам за забавянето.

1)
Общото впечатление от разказа може да се изрази с няколко думи: солипсизъм, интровертност, маниакално-депресивни, хронични състояния, личностна обремененост, импулс за самоубиство едновременно като автоагресия и като краен израз на солипсизма, при който личното унищожение се приравнява на заличаването на света.

Звучи като клинична диагноза, но всъщност това е истинския живот на душата - всъщност ние рядко сме герои дори в собствените си очи. Рядко сме богове в сънищата си и почти никога не постигаме баланс между здравословната защита от ужасите на света и солипсизма.
С други думи - разказът ми звучи като нещо истинско. Естествено не в буквалния смисъл, а като онова, което Кант и Юнг наричат ментална реалност.

2)
Момента с природните картини е добър, изпитан начин за предаване на по-особени психологически състояния.

Разказът има и слабости - поне от моя гледна точка.

Първият е момента със сдобиването със "силата", "пауъра", "форса". Прозвуча ми прекалено буквално! Тъкмо се бях потопил в усещането, което ми носят разказите на Светослав Минков и изведнъж - бааам, сцена ала Императорът срещу Сайуокър.

Прекалено примитивно е - би могло да се смени с нещо по-завоалирано, което оставя неясен въпроса дали наистина помита родителите си или просто ги заличава от личния си психичен свят

Вторият момент е с разглеждането на чувството за вина и неспособността да живееш пълноценно, затворен във солипсистичния затвор на собственото си, капсулирано от болката и омразата съзнание. Тук отново акцентът се прехвърля на въпроса за "моженето". Капанът е щракнал, защото от една страна разказът изразява пътя на едно бягство от реалния свят, а от друга психологичните състояния на героя са предадени със природни картини. В резултат - поради инерцията на самата аналогия - въпросите за вината и пропадането в нищото на собственото си затворено съзнание са предадени чрез образи, които звучат твърде фентъзи. Даже звучат митично - сякаш проследяваме страданията на един импотентен Съзидател.

... Незнам, това е моето лично впечатление.

Хм, има и нещо, свързано със стила... но предупреждавам, че е изцяло лично впечатление. Имам чувството, че липсва мелодичност. Може да е заради това, че понякога се редуват дълги с къси изречения. Например

Момчето стоеше на ръба на скалната тераса и се наслаждаваше на дъжда около себе си. Или си мислеше, че се наслаждава. Бурята ревеше над коравата пустиня, ширнала се в краката му, а мълниите се разбиваха в червеникавия камък и издълбаваха жестоки бразди в него. Вятърът ревеше в планинските върхове зад гърба му и тласкаше водната стена, изсипваща се от черните небеса, в някаква своя незнайна посока. По небето се гонеха кафяво-черни облаци, бушуваха с неестествена ярост и запращаха електрическия си гняв не само към безжизнената земя под себе си, но и един към друг. Мълниите бяха сини, ярко сини, и биха прорязвали огнени ивици пред погледа на всеки, който би погледнал към тях. Но никой не гледаше. Никой не беше останал. Само момчето.
Момчето беше сухо и вятърът не го достигаше. Мълниите не удряха по скалата, на която стоеше, макар и да раздираха всички други върхове наоколо, и не прогаряха огнени ивици пред погледа му.

Другото което ме подразни чисто стилово е привичката да използваш често двойки противоположности - например като образа на урагана и недосегаемата от него скала, на която стои момчето. Давам този пример, но текстът е изпълнен с изречения и цели абзаци, построени по този модел... един път, два пъти е добре, но според мен не върви като основен стилов похват.

Мерси за критиката Относно стила - разказът е стар и сега не пиша така, но тъй като последната година рядко имам време да напиша дори два реда, нямаше как да го редактирам преди да го пусна.

Имам само едно против - разказът Е алегория на чисто психическо състояние, но въпреки това Е и чисто фентъзи. Така че не съм имал за цел да оставям открит въпросът дали всичко не се случва просто в главата му, защото то не се. Истинско е. Затова и сетингът е толкова "епичен" и "фентъзи"

Преместил съм постовете след този на Роланд в темата по въпросите и предложенията.