ShadowDance

...Хлебарки, дракони и смърфове...

...Тичам, тичам, тичам. Стоп, к’во е минало тук, а? Ха, мишка. Да я гоня ли? Що. Няма. Нали съм котка, що пък да не я гоня. Копелета! Няма пък. Дива котка съм. Тръгвам. Стоп. Няма да ходя никаде. Сто кила котарак, черен, силен, грациозен да гони мишки. Абсурд. Айде пак.
Тичам, тичам, тичам. Стоп. Копелета. Лягай до дървото! Кво да ям днес? Незнам. Прасета няк’ви квичат. На реката са сигурно. Въргалят се в калта, свинско безумие. Но са вкусни. Копелета. За да хвана едно от по-младите сума бой ще падне. Луд глиган, фучи, грухти, а бе свинска му работа. Копеле. К’во толко? Да не му ям секи ден прасенцата. Двана’есе има. Копеле. Що лежа? А, да. Порче някво. Слабо, мършаво, около три годишно, кво да му ям толко. Прасетата, и най-вече малките, е на това му викам вечеря. Ама на! Копелета! Само да маркирам и продължа’ам, няма да се занимавам с порове. Айде пак.
Тичам, тичам, тичам. Ох! Копелета! Копелета!Ох! Малки изроди! Ох! Удар. Клякане, плъзгане, дърпане. Напред, ляво, скок. Скъсах ги! Удар! Пак. Пак. Малки, жалки, сини копеленца. Скочи назад. Ох! Тия трески дет ги размахват не били само за лов на инсекти. От каде да знам. Нали ужким само хлебарки ядели. Скок, удар! Копелета! Малки сини копеленца с малък червен копеладак за шеф. Той явно води парада. Трябва да стигна до него. Всичко е в парчетии от малки, сини копелета. Пак скок и удaр. Ей, страшен съм. Ох. Ох. Копелета! Копелета! Удар. Скок. Скок. Нееееее, не мрежа...
...Всичко ме боли. Копелета! Копелета! Копелета! Спокойно! Каде съм? Ох, някой ми е отпрал ухото. Копелета! Целия съм в кръв. Ще видите вие. Мъст. Оплетен съм целия в жилави лиани. Малки, жалки, сини копеленца! Някой спомена за това. Мисли, мисли, мисли. Кой? Онзи нещастник с бялото на предната лапа. Миналата зима. Малките сини копелдаци можело да бъдат опасни, така каза. Мислех, че иска да яде от мойто свинско. Вече е късно, не остана много от него дет’ да питам. Копелета! Ох...
... Кой? Скок, удар! В празното! Ох! Ох! Ох! Копелета! Ох!...
... Кой? Спокойно, че пак ще боли. Копелета! Копелета! Ще има мъст. Спокойно, малката синя копелдачка с цветенцата в косата иде. Спокойно, носи острата клечка. Спокойно, кротко, кротко ... скок! Ох! Ох! Ох! Копелетаааа...
...Ох!...
...Копелетааааааа...
...Ох! Кротко. Кротко. Идват пак... Отстъпи, отстъпи, търпение, търпение, спокойно. Носят ли вода? Дали? А , дали? Носят! Пий! Пий! Кротко отстъпи. Копелета! Копелета! Копелетааааа! Не лианите. Нееееее! Ох! Скок, удар, удар! Копелета! Мъст, мъъъъъст! Ох! Ох! Ох!...
...Ох! Пак лианите. Кротко, че още боли. Кротко, тихо. Подай главата напред, без резки движения, източи шията, леко. Малко е стегнато. Нищо, ако мърдаш играе треската. Носят вода...
...Лианите. Малко копеленце се качва на гърба ми. Спокойно. Кротко. Копелента! Копелета! Разпорих няколко, но вече свикнах. Много боли от треската. Ех, ако бях тръгнал след порчето...
...Свикнах да съм само с едно ухо. По трудно беше с ноктите. Разпарчетосах малката копелдачка с цветенцата докато ми ги изкубна. После припаднах от бой. Много бой. Дори и червения копелдак дойде лично. Вече съм с едно око. Въртял съм се в треската. Не помня. Сега свиквам...
...Сега е копелдак с цветенца. Раните ми зарастнаха. Преди да дойде при мен някой ми слагат лиани и на муцуната. Дали носи свинско. И вода...
...Излизаме с копелдака всеки ден. Свикнах с лианите. Той рядко ползва треската. Но се е научил къде боли най-много. Ямата на лицето ми гори когато натикат треската в нея, тъй че се научих да правя каквото иска. Червения копелдак замина на някаде. Беше яхнал голямата кафява. Тази дето живееше под скалата на орлите. Навремето беше красавица. Да. Определено. Ето каде се беше изгубила. Някакъв копелдак до него се беше качил на една от дъщерите и, и носеше сноп трески. Каде ли я водят...
...Рано излизаме днес. Копелдака с цветецата носи свинско. Увито е в кожа, май от катерица. И сноп трески. Изглежда намусен. Огледа ме и намести лианите. Днес не издава обичайните си звуци. Качи се отгоре ми и тръгнахме. Подминахме колибите и тръгнахме към реката. Още едно копеленце се качи върху ми. И плеснаха наръч трески отгоре ми. Копелета!
Стигаме реката. Дърпам се, не обичам водата. Ма влизам, кво да пра’а. Иначе треската в раната, болка и пак влизам. Май се научих. Не е на добре. Спокойно. Да се стъмни и ... Ох! Копелдака ме жегна с треската. Стигаме до някаква поляна. Пълно е с копеленца. И червения е тук. Само че без ръка. Видя ме и лицето му се изкриви. Ох! Удари ме. Идват още няколко котки. Повечето са женски. Има само един мъжкар. Стар. Не го познавам. Жалка картина. По – проскубан и от мен е. Едната женска си я бива...
...Стъмва се. Копелетата ме оплетоха в лиани като в пашкул. Лежа между няколко дървета, разчекнат на земята и ръмжа. Стария се смее докато аз се опитвам да запазя някакво достойнство пред женските. Ха, тия верно ядат хлебарки. Нанизват ги на трески и ги бутат в горещото. Малки, сини копеленца!...
...Сънва се. Пак двама са върху ми и вървим. Към планината. Не е добро там. Не се ходи на лов, който иде, не се връща. Навремето брат ми отиде натам. Не искаше, ма му откъснах няколко мръвки и парче опашка и отиде. Не съжалявам, иначе аз трябваше да ида. Не съм чул да се е появявал после...
...Стъмва се. От каде толково хлебарки. И горещото. От каде го намират всяка вечер. Потайни копелета!...
... Сънва се. Вървим. Хлебарки и горещото. Стъмва се...
... Сънва се. Вървим. Хлебарки и горещото. Стъмва се...
... Сънва се. Стъмва се...
...Стигаме планината. Топло е. Реки от горещото текат по склоновете. Жега. Стария падна. Или пък скочи. Имаше дива радост в погледа му. Тесен поток от горещото беше, лесно го прескочих. Чух вик, копелетата се разшумяха. Обърнах се, и видях стария как изчезва с две копеленца. Толкова. Биха ни. Стъмва се.
... Сънва се. Стъмва се. Само че сега почти на всякъде е горещо. Скачаме от остров на остров. Вече и мустаци нямам. Жега. Загубихме и една женска. Тази която носеше свинското. Не ни биха. Копелдака с цветецата ми донесе хлебарка, но аз не ядох. Той дойде и си я взе. Изяде я. Копелета!...
...Май стигнахме. Пред нас зее входа на пещера, а горещото извира на талази. Не ми се влиза вътре, ма няма друг изход. Нямам сили за още бой. Една женска изведнъж скочи назад и побягна. Копелето отгоре и я бодна с треската, тя се изви във въздуха, замахна да му откъсне главата. Шурна кръв и ..и се приземи на ръба, хлъзна се и падна в горещото. Безумие. Червения копелдак се равика. Много вика. Влизаме. Вътре е още по горещо. Пълзим из тесни тунели, вървим на пръсти. Гледам да не докосвам скалата много, много. Черната ми козина не помага много. Жегата е ужасна. Червения забърбори съвсем тихо. Копелдака с цветецата ме дръпна за здравото ухо. Прилепвам за скалата. Болката е ужасна, но знам какво става ако не изпълнявам. Едвам издържам. Пълзим леко напред. Към светъл отвор. Червения дигна ръката си и разпери пръсти. Копелдак! Колко още да пълзим по тази гадост. Бавно, много бавно. Идва ми да вия от болка. Входа е близо. Пълзя. Пълзя. Скимтя вече. Оня с цветенцата ме бодна, колкото да се сетя да спра.
Червения сваля ръката. Скачаме с рев. Няколкото оцелели. Минавам през отвора. Навсякъде има от горещото. По пода, по таван, тече по стените. В средата на кухината някакъв огромен гущер се къпе с пръхтене в горещото. Лапите ми горят. Болка. Всичко котешко в мен се загуби и вия докато бягам. Ужас. Люспестата твар се гмурна с писък и след миг изкочи. Разпери криле, облени от горещото, отвори паст и ...изля върху ми пареща смърт. Копеленца!...

PrivateRaio, по мое скромно мнение явно си си направил някаква шега, което само по себе си е похвално. Оценявам иронията, успя и да ме разсмееш, макар и по други причини. Но от мен се очаква да напиша мъдри слова за творението ти, нещо, което обаче няма как да стане, освен ако не използвам твоя изключително оригинален подход и изпиша безброй пъти едно и също нещо, по възможност с правописни грешки.
Но все пак – искрени поздравления, че в текст от около 1200 думи си успял да употребиш копеле и всичките му производни почти 60 пъти. Поздравления, че така лаконично си успял да пресъздадеш толкова много общочовешки проблеми – за живота, смъртта, насилието и за факта, че откакто го има Word-а, графоманията няма почивка. Дълбоко се съмнявам, че без негова помощ би имал търпението да изпишеш на лист хартия толкова думи.
Но понеже има вероятност да си постнал този текст със съвсем сериозни намерения (не дай си боже!), ще те посъветвам да изоставиш експерименталното писане до момента, в който си изгладиш стила, граматиката и идеите. Това, което си написал, е най-меко казано несериозно и аз отказвам да си губя времето в опити за анализ. И тъй като се очаква да кажа и нещо хубаво – прекрасно е, че използваш кратки изречения, така и агонията на читателя е по-кратка. Всъщност де да знам, може в теб да се крие голям талант, но аз лично не можах да го разбера от текста ти.
Сега към участниците в уъркшопа – осъзнавам, че нарушавам идеята за толерантност към авторите и написаното от тях. По принцип чета всичко, включително и текстове, за които ме е срам дори да си спомням. Единственото условие е авторът да се е постарал поне малко, защото аз лично полагам някакво усилие, докато пиша. Същото се отнася и за критикуването. Мисля, че досега всички участници правеха същото. Не мога да сложа етикет на автора, не го познавам, но текстът мога да преценя. Ако това е опит за остроумие, го приемам. Ха-ха, едно на нула за него. Предполагам, че тогава думите ми са без значение.
Ако обаче наистина PrivateRaio смята това за разказ или там каквото е, си мисля, че е мое задължение да си кажа искреното мнение. А то не е ласкаво и може да се обобщи с цитат от текста: „Безумие.” Съжалявам за което. И нямам предвид липсата на идея, граматическите грешки – къде се пише с Ъ, за бога, или опита за някакъв евтин психологизъм – котката употребява думи като „инсект”, но не и „огън”, или изтънчения стил – „Ямата на лицето ми гори когато натикат треската в нея” или „Всичко котешко в мен се загуби и вия докато бягам.” И в мен всичко човешко се загуби, но, уви, не мога да вия, за да не събудя роднините по туй късно време. Не понасям това отношение „дай да се пробвам, пък те да ми се занимават с глупостите”. За мен да се отнеса сериозно към този текст е обида към останалите участници.

Оооооооок, сега, това ми е малко трудно да го взема насериозно. За сюжет и дума не може да става, за идея - ако има, аз съм я пропуснал. Така че мисля да съм кратък и зъл, пък ако в крайна сметка съм изпуснал тънката смърфска ирония, ще се радвам, ако авторът, който като съдя по изминалото време, никакъв интерес няма към начинанието, ми го разясни.

Що се отнася до стила - ами подразни ме силно. Жаргонът е напълно излишен, всякакви "толко", "кво", "некъв" и т.н. са сложени колкото да ги има и не изпълняват НИКАКВА функция, различна от това да ми лазят по нервите. Думата "копелета", ако не съм объркал сметките, се появява 56 пъти в текста, което е повече от абсурдно. Ясно ми е, че е търсена някаква репетитивност, но в случая е неуместно и предполага не оригинална авторова идея, а липса на речник

Граматика - пълният член ти е непозната територия и си приел смелата позиция да не го използваш ИЗОБЩО. В такъв случай аз пък няма да седна да обяснявам пак къде и при какви условия се използва, намирам го за унизително.

Правопис - "незнам" се пише отделно. Това е най-фрустриращата ме грешка изобщо в съвременната неграмотност, която се шири, и като я видях, избеснях тотално. "Каде" (кЪде) и "сънва" (съМва) просто ме довършиха след нея. Има и други.

Толкова от мен. Сори, просто тоя разказ ми е твърде "ми драснах за 10 минути там нещо", за да му правя по-задълбочени анализи. Надявам се, че не те обиждам много с това и разчитам ВСЕ пак да се появиш и да вземеш по-дейно участие в уъркшопа...

За забавянето - съжалявам. Нямам комп в къщи, та мога да пиша само от работата. Пък и исках всички да драснат по няколко реда преди аз да се обадя.
За правописа - също. Чатенето в он-лайн игри тотално го е разбило. Дано да е обратим процес. Не се оправдавам, следавщия път ще се погрижа за сериозна кореция. (Не припадайте, ще има следващ път )
За коментарите - не, не се обиждам. Щом съм си позволил да изпратя нещо за обсъждане нямам право да се цупя на евентуални негативни изказвания

Разказчето беше замислено като шега с едно изречение от форума. Е тъй, видях го и това се получи. Без особени претенции за сюжет и стил. Като лека подигравка с всеобщите любимци, които аз ненавиждам от ранна детска възраст. Като лек фарс - усмиващ тях, тяхната доброта, нежност, цветенца и прочее...
Жаргона и "копелета" бяха опит да нахвърлят леки щрихи от образа на "лирическия герой", доколкото такъв изобщо има. Опит да се създаде някаква среда, също пародйина, в която котката да се появи, да изяде един хубав бой и да умре, без следа от героизъм. Също в тон с цялата "претупаност" на разказа - все пак в около 2 и малко странички няма място за мащабно разкриване на душевност, същност, цел в живота и т.н. И пак по тези причини съм се стремял да използвам само прости и краки изречения, за да се постигне някакъв ритъм, пък бил той и абсурден.
Това за сега. Пак след следващата серия от критики.

Както казах, разбрах с каква цел са жаргонът и "копелетата", но първият е просто ненужен, защото кратките накъсани изречения са достатъчни стилово, а и в по-напрегнатите моменти жаргонът би трябвало да избива, а не да изчезва. А за второто просто си се олял. Намали копелетата двойно и дори тройно, и ще постигнеш нужния ефект, мисля

Междувременно ще отворя и следващия разказ, защото месецът си върви, а очевидно някои хора не могат/искат да се включат. Това не значи да не го направят и в този топик, когато/ако все пак се появят.

Нищо не разбрах – какъв фарс, какъв ритъм, каква пародия.
Най-лошите ми очаквания се оправдаха. Явно го смяташ за художествен текст. PrivateRaio, разказът ти не е просто претупан. Това, на колко страници колко психологизъм може да има, е тема на съвсем друг разговор. Текстът ти е лошо написан на съвсем основно ниво. Ако например стилът ти беше ОК, щях да го приема. Ако имаше история, дори кофти разказана, нямаше да се впрягам. Дори ако поне беше грамотно написан (извинението с чатенето се е изхабило отдавна), пак нямаше да реагирам толкова крайно. Претупал си го не като обем, а като положени усилия за писане. И освен това имаш претенции за него. Честно, не го разбирам.

Така - въпросите за неясния като внушение финал, злоупотребата с думата копеле и малко дразнещия на моменти стил.... ще ги прескочим, като вече обсъдени. Ще започна направо с обсъждането на един въпрос, който явно не ти е ясен - що е то Пародия?

Един, повтарям, един от отговорите на този въпрос е, че това е средство, чрез което Литературата и въобще изкуството се освобождава от утвърдилите се, но лишени от връзка с променящия се живот естетически модели (светоглед) и форми (които са се превърнали в клишета). Идеален пример за това е романът "Дон Кихот". Читателят проумява смисловия му код, когато разбере епохата, в която е писан. През този период Испания се дави в златото, докарано с корабите, тоест в инфлация, религията подтиска свободата на нравите и мисълта( което ще рече, че хората пак правят и мислят каквото си щат, само че са лицемерни), а всеки по-заможен и пробивен човек се опитва по някакъв начин да се добере до дори най-дребната благородническа титла, за да може да си купи земя, да спре да плаща данъци и... да спре да работи.
Безумно от гледна точка на здравия разум - култура, която оценя труда като презряна дейност и подтиква най-добрите си представители към непроизводително съществуване, към пълна консервативност.
Естествено, консервативността на едно общество има и своите конкретни за него изразни форми - Сервантес още в първите редове на романа споменава, че Идалгото, главния герой, е превъртял от четенето на толкова модните по това време рицарски романи ( които спрямо епохата на четящия герой са исторически от гледна точка на хронотопа си). Нещо повече - благородниците, които си правеха гавра с Санчо Панса и Кихот, бяха на ти с етикета, държането и начина на говорене на странстващия рицар - само че докато той вярваше в тези неща, за тях това е етикет, изцяло външна форма на салонна елегантност.
Ето в този момент геговете се превръщат в пародия - когато индиректно, самият текст пита четящия - а ти от кои си - от глупците или от лицимерите, от страната на сеняните и побърканите странстващи рицари или от тази на скучаещите, тъпи, лишени от вътрешни ценности и цели аристократи?? И има ли трета възможност??
Отговорът на този въпрос ни го дава самия роман в края си, но това вече е отделна тема на разговор.

Връщайки се към теб, може да си зададем въпроса - какво е привлякло вниманието ти или - ако е резултат на хрумване - кое е задържало вниманито ти върху малките симпатични синчовци. Къде е противоречието??

След известен размисъл, мисля, че се докоснах до нещо - представата за малките сини същества, така симпатични и невинни, е в конфликт с реалното положение на нещата, където една огромна индустрия, подкрепена от мощни рекламни кампании, бълва реки от пластмасови, плюшени и електрически играчи на любими герой, слага ликовете им върху опаковките от чип и прави плейстейшън и пс-и игри с тях.

Не казвам, че това лежи в основата на твоята неприрязъност към тях - може и просто да те дразнят заради нещо си. Но ако е това, ще ти дам един пример за пародия:

" Корт тъкмо си прехапваше изгорения от врялото кафе език, когато се показа грозната мутра на шефа на правния отдел:
- Корт, имаме страхотен проблем! Трябва да дойдеш?
- Аз! При вас! Аз съм шефа на този клон на " Вълшебни играчки и играчи". Аз да дойда при вас! Ти от коя секретарка падна бе??
- Шефе, трябва да дойдеш. Имаме кофти посетител.. код осрана ситуация...
- Брее.... - цъкна с опарения си език Корт - щом е толкова ... положението, ще дойда.
Той измъкна двудекаровия си задник от стола и се затътри след шефа на правния отдел, чудейки се каква поредна тъпотия са забъркали гадните бивши студентчета от Оксфорд. Тъкмо застана пред вратата и вече мислеше да приложи поглед "ти знаеш ли къде си попаднал, драги" върху неизвестния посетител, когато тъпанара отвори вратата без да му е дал знак.
Отвория я и Корт тъпо се втренчи в шестте малки столчета за кукли, наредени върху бюрото на шефа на правния отдел.
Шест малки столчета за кукли.
В тях имаше шест малки сини копеленца
Със шест малки бели шапцици.
И шест малки сини муцунки се обърнаха през шест малки раменца право към него. Той преглътна и се олюля, но успя да запази самообладание - все пак не туко тъй беше директор на този клон на "Вълшебни играчки и играчи". Прочисти гърлото си и попита:
- Вие сте.... онези малките, сини човечета??
- Мразя да ме наричат синьо човече, мразя!- изписка едното от тях, а най- грозното и възрастното се начумери:
- Вие сте господин Корт, нали? Имам редкия кеф, копеле, да ти кажа, че шъ ти порнем седалката зарад афторските прафа!
- Мммм моля??
- Кфо шъ молиш, бе, я бързо кажи колко статуйки си продал на Гаргабела, че само да щракна с пръсти и оня люспестия ще долети... само червеното бельо ще остане от тебе??
-- Моля, моля? Кккакво червено бельо, моля?
- Бе.... я .... "

Не казвам, че е добре - сигурно е много зле като изпълнение, но не съм писал пародия от едно 15-сет години. Но е някакъв пример, макар и не идеален, за рамките, в които би могла да се движи една пародия.