ShadowDance

Философия на себезагробването



Little angel, go away
Come again some other day
Devil has my ear today
I'll never hear a word you say

A Perfect Circle, Weak and Powerless




До тази нощ дори не се бях замислял що за работа е това да продадеш душата си. Човек би предположил, че не е леко начинание, че може би изисква някакво специфично образование, за да осъществиш сделката...
Оказва се, че на този изгнил до сърцевината свят гъмжи от потенциални купувачи, готови да наддават за това, което ни прави хора. Медии, религия, държава... Е, аз реших да го направя по старомодния начин – предложих се на Дявола.
Не кой да е дявол, а оня с голямото д, нали се сещате, Дявола. Голям образ се оказа, ако бях с една идея по-наивен, можеше дори да ме убеди в собствената си непорочност и алтруизъм. Ама на мен не ми минават такива, твърде много ме е очукал скапаният живот, за да се поддавам на манипулации, колкото и да са фини. А при Дявола покварата просто смърди, колкото и да я ароматизира с усмивчици и приятелски лафове.
С две думи, не ми пукаше колко зъл е тоя Дявол. Бях дошъл да си продавам душата, не да предлагам малките на любимата ми котка. Зъл, незъл, трябва да му призная – невероятен търгаш е. Бас държа, че спокойно би ви убедил в невероятните вкусови качества на собствените ви лайна. Само дето мен не можа да ме измами, или поне така си мислех в началото.
Колко са прави хората само, като казват, че отчаяният човек е най-опасен. Ето ме мен. Вече нищо не ме интересува, така съм затънал в собствената си агония, че живея в някакъв далечен свят, изстискан и от последната капчица живот, оцветен в болезнено сиво и нафрашкан с вампири.
И все пак, връзката с реалността все още е тук, макар и много слаба. За начало – усещането за тежест в ръцете ми, нащърбената повърхност, която разкъсва плътта ми и плисира кожата ми на мазоли. Лопата. Голяма и тежка, толкова подходяща за сеене на смърт.
Ала за смъртта после. Сега имам задача, копая гроб. Моя гроб, за да бъда максимално точен. Намирам се на някакво забравено от Бога гробище (като че ли той изобщо си спомня за нещо на тоя свят, според мен даже не знае за неговото съществуване). Забивам метала в изстинала пръст и обръщам земята, а проклетите кучета припяват отнякъде, сякаш за да поддържам определен ритъм. Дявола беше наоколо до преди малко, но изчезна, след като със Смъртта довършиха поредната игра на покер. Сега съм сам. Само аз и маймунката.
Трябва ли да обяснявам каква е тая маймунка? Е, щом настоявате.
Маймунката е дребно, злобно и смешно животно, като онези, дресирани в джебчийство по филмите. Доскоро беше неразделна част от мен, но Дявола я измъкна от гърлото ми, за което съм му благодарен. Сега единственото, което ни свързва, е тънък синджир, излизащ от устата ми и свършващ върху металната халка около крака на животното.
Напоследък маймунката доста е измършавяла, аутизмът ми от последните месеци се оказа доста сурова диета, която очевидно не понася на страстта й към цирка. О, как обожава цирка! Всъщност, такива маймунки има във всеки от вас, колкото и да не ми вярвате. Подли малки същества и същевременно толкова мили и забавни... Танцуват бясно в търбусите ни и карат да вършим какви ли не дивотии – мъкнат ни по купони, на които не ни се ходи, карат ни да казваме неща, в които не вярваме, да угаждаме на хора, които не харесваме и все прочее социален живот. Пфу! Сега ми е толкова добре без тъпата маймуна в корема ми. Само дето синджира малко ме убива и се налага от време на време да налагам зверчето с лопатата, за да стои мирно и да не ме отвлича от работата.
Поспирам за малко, колкото да обърша потта от челото си и се заслушвам във воя на сирената. Уж звукът идва някъде отдалеч, а е толкова силен, толкова близък, като че ли бумти в собствената ми глава. Вече имам чувството, че цял живот съм живял с него, станал съм същински експерт по безпомощността. Защото точно така звучи тя – самотен и разкъсващ тон, който те блъска като разгневено море и малко по малко разронва и последните остатъци от волята ти. Нали ви казах, аз съм експерт по безпомощността, изкарал съм цял семестър непосредствено обучение. Ако искате, мога да ви кажа и какъв вкус има, само дето предполагам, че тук опираме по-скоро до предпочитания към различните кухни.
Захващам се отново за работа, гробът все още далеч не е завършен. Лопатата продължава опияняващия си танц върху тъмната лепкава почва, само от време на време се налага да изхвърля нещо по-обемисто, заровено в земята. Ето, пак достигнах до нещо. Трябва да е още някой проклет дракон, гадни досадници! Едно време, когато бях млад, вярвах в дракони. Вярвах, че злите дракони мога да убия, а с добрите – лъскавите със златни люспи – да се сприятеля. Сега знам, че дракони няма. Останали са, както се оказва, единствено в бъдещия ми гроб, жалки трупове, зачатъци на младежки мечти.
Този път обаче не е дракон, дори шава. Нещото се размърдва изпод пръстта, а аз надигам предпазливо лопатата, готов да го размажа като попово прасе. Наблюдавам как едри, увенчани с грамадни нокти, лапи разкъсват обятията на земята, а след тях следва обемисто, покрито с лъскава тъмна козина тяло.
Къртицата се облещва със сляпата си муцуна към мен и забуботва с турбинния си глас:
– Усетих, че някой копае и реших да намина да проверя – обяснява животното, – нали разбираш, тук съм нелегално. Кучетата са добри пазачи, обаче Дявола не е предвидил нашествие изпод земята – усмихва се.
Преди година самата идея за разговор с ухилена къртица на гробището на Дявола би прелетяла покрай ушите ми, твърде нелепа, за да бъде дори регистрирана от съзнанието ми. Сега просто свивам рамене и промърморвам:
– Както искаш, няма да те издам. Само недей да ми пречиш.
– Мога да ти помогна. Заедно ще изкопаем гроба за нула време.
Свивам отново рамене.
Заработваме заедно, аз и къртицата. Маймунката се разбужда по някое време, но аз предвидливо стоварвам лопатата върху й. Колкото по-надълбоко слизаме, все повече боклуци се налага да изхвърлям. Дракони, мухлясали тайни и изтъркали се спомени... наложи се умъртвя няколко освирепели змии, захапали златни ябълки, а само колко сърца намерих. Дали са чужди, които аз съм разбил, или пък е моето собствено, пръснато на стотици парчета, не искам и да знам.
– Тоя гроб е твой, прав ли съм? – проклета къртица, какво и влиза в работата.
– Мой е. И какво от това?
– А, нищо. Напоследък доста момчета и момичета като теб се мъкнат насам. Каква е твоята причина?
– Причина...
– Е, стига де, виждаш ми се умен младеж, че и със здрав гръбнак. Нещо сериозно ще да те е докарало дотук. Можеш спокойно да споделиш. Няма да кажа на никого, нито пък ще те разубеждавам.
Въздъхвам умислено. Вярно, май ми се иска поне някой да знае защо си отивам. На приятелите и роднините в никакъв случай няма да кажа, на нея още по-малко, но на къртицата – защо пък не?
– Причината е... жена – мълвя едва.
– О...
– Банално, нали? Все съм си мислил, че цялата тая работа с нещастната любов е пълна боза, измислена от някой хитър сценарист на холивудски филми. Винаги съм си мислил, че на мен не може да ми се случи. Ала стана. Стана и изсмука и последната капчица сила от вените ми.
– Трябва да е невероятна жена, тази твоя нещастна любов – отбелязва слушателят ми.
– Тя е истинска богиня. Бих дал всичко, само за да получа един миг от любовта й. Бих се продал милион пъти на дявола, бих продал и целия свят. Само че очевидно не е достатъчно.
– Толкова е сложен този ваш свят, момче. Радостен съм, че съм почти сляп и целият ми живот е тук под земята – солиден, придвидим живот. Освен ако не се влюбя в някой червей, няма кой да разбие моето сърце – пак се ухилва. При други обстоятелства бих я цапардосал с лопатата, но сега само се усмихвам тъжно.
– Много си прав. Напоследък се чудих дали да не зарежа всичко и да стана отшелник. Щях да се усамотя някъде в планината и да заживея в едно с природата, разни такива глупости. Далеч от хората... Но това просто не е в кръвта ми. – отчаянието ми се излива като полудял водопад, толкова дълго съм го държал запряно в мрачния затвор на съзнанието ми. Къртицата е добър слушател, попива внимателно всяка дума, а в слепите й очи се чете разбиране. – Винаги съм бил изпълнен с енергия и желание да творя, да вая живота. Мълчанието й изпи тази енергия, пресуши ме като локва дъждовна вода посред лято. Нямаш идея, къртице, нямаш и най-беглата идея какво е единственият човек за теб да те кара да се чувстваш невидим, при цялото ти старание, което инак би поместило планини.
– Друг мъж ли имаше?
– Как ми се ще да беше така – засмивам се горчиво, – Тогава, ща не ща, щях да го преглътна. Няма никаква причина, разбираш ли, нищо. Сякаш аз съм Принцът от приказките, убил съм дракона и съм се качил в стаята на Спящата Красавица, ала, колкото и да я целувам, тя не се събужда...
– Мислих се, че ще мога да я забравя, мислех, че съм силен. Е, оказа се, че съм бъркал. Загубих интерес към живота, къртице. Цветовете избягаха от платното, остана само този ужасен вой в главата ми и менгемето, стегнало гърдите ми... Не остана нищо истинско у мен, само слабост и безпомощен гняв. Имам чувството, че ако изчакам още малко и ще остана опасен и за другите, че бариерите ще паднат и ще разруша всичко. Вероятно това са последните капки признателност към света, който ме отгледа, последни знаци на загриженост – да се оттегля навреме.
– Той ми обеща, къртице. Обеща ми спокойствие и лек срещу отчаянието и жаждата. И аз приех. Да става каквото ще, само да избягам някъде, където няма да виждам усмивката й – разплаквам се. А си мислех, че съм пресъхнал завинаги. Мразя да плача сам. Още една причина да побързам с копаенето.
Пръстта се трупа на планини покрай нас. Маймуната отдавна е изпаднала в клинична смърт, заровена под обърнатата земя, а разкъсаните дракони се трупат на кървави камари из гробището. Господи, ах ти кучи сине!, не съм и предполагал, че съм живял живот на мечтател!
Неочаквано лаят на кучетата става по-свиреп, по-близък. Обръщам се озадачен, за да видя приближаващата се към мен фигура.
Това е ангел. Истински ангел -пазител, несъмнено моят. Белите му одежди сияят на фона на мъртвото гробище, а потрепването на крилете му сипе божествена мелодия. Целият е покрит с рани, вероятно от безпощадните челюсти на кучетата. Дошъл е тук, за да ме спаси, за да ме отклони от взетото решение, става ми ясно на секундата. Лицето му е красиво, неземно красиво. Ала има едно по-красиво от него и аз съм го виждал, виждал съм го твърде много пъти, за да оцелея в пламъците на красотата му.
От безполовите черти на ангела ме поглеждат две очи, въплътили всичко, което някога беше ценно за мен. Приятели, предишни любови, идеали... всички те са ми безразлични сега. Все едно да откриеш как лесно, евтино и безопасно да получаваш атомна енергия и въпреки това да продължаваш да водиш войни за петрол. Не става, колкото и да ти се иска да се върнеш назад и да разгориш искрата на стария си живот, просто не се получава.
Моли ме, увещава ме, засипва ме с доброта... ох, как ми се гади от нея. Не я ща, дайте я на другите желаещи, оставете ме на мира!
Опитвам се да отблъсна този нахален ангел, по-скоро демон, пратен да ме измъчва. Крещя му да се маха, преди да са го докопали хрътките на Дявола, но той не спира да увива крилата си около мен и да ми шепне божествени слова. Усещам как заклинанията му размекват решеността ми и подкопават волята ми. Не! Може тя да ми отне силата в живота, но поне в смъртта ще държа на своето докрай, с цялата инерция на отчаянието си!
Назъбената лопатата раздира въздуха и оттласква създанието от мен, разпилявайки златните му коси по черните поли на нощта. Стоварвам отново желязото и прекършвам едното крило, а след това и другото. Толкова е лесно, когато отчаянието и жаждата те завладеят – сияйната тъкан се скършва като изсъхнали клонки. За това желая да избягам, защото не искам разложението на волята ми да ме превърне в някакво отвратително чудовище, безчувствено и безпощадно към всичко красиво.
– Къртице – изхъхрям доколкото мога със стегналото си гърло, – Моля те, вземи това глупаво същество и го отнеси далеч от мен, преди кучетата да го разкъсат или аз самия да изсмуча проклетата му кръв.
Разбрана е тази къртица. Ех, защо ли няма повече хора като нея. Грамадните й лопатести лапи поемат внимателно крехкия ангел и мускулестото тяло на помощника ми потъва из тунелите под гробището.
Отпъждам разбеснелите се кучета с няколко смъртоносни дъги на лопатата и продължавам с подравняването гроба си.
Не след дълго съм готов. Гробът е там, празен, също като моята душа; пълнежът й – изстърган с търпеливо и самоубийствено търпение.
Дявола се появява точно навреме. Стискаме си ръцете, той строшава веригата, подаваща се от устата ми и аз слизам в гроба си. Легнал и отпуснал ръце до хълбоците си, наблюдавам как пръстта се заизсипва върху ми, и слушам как Дявола бръщолеви, кикотейки се.
– Наслаждавай се на обслужването, драги. Беше удоволствие да се работи с теб.

***

И светът се скри. Останах сам в новото си жилище, а всичките ми тегоби и демони бяха вън, на една Вселена разстояние от мен. Почувствах се добре, капанът около тялото ми се разхлаби, а времето сякаш беше отлетяло нейде на почивка.
Сигурно състоянието ми можеше да се оприличи на някаква форма на нирвана. Целият ми живот бързо избледняваше, нямаше желания, болка или радост. Само спокойствие и сигурност.
Знаех каква цена съм платил, но не ме интересуваше. Бях продал себе си на Дявола, дал му бях тялото и съзнанието си. Кой знае какви гадости вършеше в момента чрез тях. Не ми пукаше, дори не се замислях за това. Самият аз чезнех в една сладка забрава.
Когато си затворен някъде без светлина, без възможност да помръднеш, наистина ти се струва, че време няма. За обикновения човек то ще е там и ще тупти влудяващо бавно, докато не разруши и последните опори на жалкото му егоистично съзнание. Аз обаче нямах такива проблеми. Нямах желания, стремежи, нямах нищо. Затова нямаше и време.
Докато земята не се разлюля. Дали се срути някой от тунелите на къртицата или се дължеше на земетресение, не зная. Важното е, че ме събуди от унеса ми. Представете си, че душата ви представлява наниз от стотици мъниста и че при нирваната вашите мъниста биват разпръснати нашироко из пространството и всяко заживява щастлив живот, отделно от другите мъниста, сред които се чувства потиснато и в капан. А сега си представете обратното действие на нирваната. Да, да съберат пръснатите ти части и те да бъдат сглобени за миг обратно в предишното цяло идва доста шокиращо.
И все пак, бях запазил инстинктите си, тъй че бързо влязох под кожата на старото си Аз. Странно, можех да въртя главата си. С малко усилия раздвижих и лявата си ръка. Да бях останал така тогава, да се бях върнал към спокойствието...
Ала любопитството единствено, като че ли не беше умряло в мен. Раздвижих крайника си и главата си и какво да видя – в гроба ми се бе отворил тунел. Бръкнах едва в студената пръст и загребах без да мисля. Дали ми се причу, не знам, но вече бях забравил какво е да разпознаеш звук, сирената отдавна бе замлъкнала. А това... това като че ли беше човешки глас.
– Ехо! Има ли някой там? – обади се... жена? Нещо се размърда в мен и трескаво се занамества под кожата ми. Почувствах се зле, миналото ми се нахвърли бясно върху мен, а с всеки изминал миг съзнанието ми бе все по-близо до страшното заключение. Познавах този глас и то твърде добре. Същият, от който така отчаяно бях избягал.
Сърцето ми, спряло уморителния си танц, се раздумка наново. Гласът ме викаше, а мен ме беше страх да отвърна, толкова ме беше страх... Ала както и в миналото, не успях да се овладея и да затворя тунела. Отвърнах. Защо ли? Няма никаква логика и ако някой някога открие такава трябва да получи Нобелова награда.
Каква ирония само. Да се продам на Дявола, за да избягам от проклятието си, само за да се озова погребан на три метра от него. Всичките ми спомени, цялата болка се върнаха като мълния.

***

Слушах разказа на съгробничката си, в която бях безнадеждно влюбен, и не можех да повярвам на ушите си. Тя въобще не си спомняше за мен. Явно беше продала душата си още преди да се запознаем, полузадушена от света. Което значеше, че аз съм бил влюбен в самия Дявол. Но не... тя беше същата, каквато я помнех от преди, с единствената разлика, че беше далеч по-жизнена и, дали не се залъгвах, като че ли бързо се влюбваше в мен.
Следователно, аз все пак съм бил влюбен в нея, в една личност също толкова прекрасна, ала лишена от собствена воля, подчинена на Дявола. Замислих се. Та тя не бе извършила нищо зло на онзи свят, напротив – всички я боготворяха, към всеки се отнасяше с доброта и разбиране.
Не ми отне дълго, за да схвана цялостна картина. А именно, че крайната цел съм бил аз. Дявола е завладял нейната душа и чрез нея е подмамил към отчаяние моята собствена. Хитрецът наистина ме бе измамил. И сега другото ми Аз вършеше какви ли не ужасии там горе. Съвестта най-сетне се събуди вътре в мен. С нея надигна зверски рев гневът. Не, не онзи, безпомощен писък на жажда и отчаяние, а разтърсващ порив на воля и мощ. Аз се завръщах. За пръв път бях цял от много време насам, изпълнен със сила и желание, ала погребан под тонове пръст.
Трескаво занапрягах мускулите си. Заизвивах се и яростно заразмятах главата си. Плътта ми се покри с кървави резки, усетих как влакна се късат като струни на цикулка, но болката се беше удавила нейде из морето от адреналин.
Беше безнадеждно. Нямах достатъчно свобода, за да изровя тунел, а и пръстта беше прекалено твърда в сравнение с крехкото ми тяло.
Закрещях бясно със съзнанието си. Винаги съм си правил някакви безсмислени опити, крещейки мислено на някого, напрягайки мислите си, с идеята, че ще постигна телепетична връзка. Естествено, винаги на майтап, но с тайно зрънце на надежда в евентуалния успех. И сега успях. Посланието ми намери целта си, застигайки Дявола, дори получих обратна връзка. "Дано съседите не ви безпокоят, уважаеми.". Злобно хилене.
Думите й ме достигнаха и ме издърпаха от земите на лудостта. Върнах се в кожата си. Тогава се случи най-невероятното нещо на света. По-голямо чудо от всички дяволи и ангели взети заедно. Две изтерзани души, пленени и безпомощни, проникнаха една в друга и се сляха, прекрачвайки границите и намирайки мястото, което бяха търсили лудешки цял живот.
Тогава за първи път правихме любов. Нищо, че бяхме разделени от няколко тона пръст, моментът проникна в нас, завъртя ни в магическата си спирала и ни изхвърли устремно в бъдещето. Аз и моята любима прекрачихме границите на собствените си личности и за пръв път постигнахме себе си.
Вече знаех, че ще намеря начин да изляза, заедно с нея. Независимо как и кога, това щеше да стане, инерцията, която бях набрал беше твърде смазваща, за да бъде спряна или убита с времето. Трябваше да изляза и да спра онази моя сянка – кукла, нанизана на безброй конци, управлявани от разрушителни подбуди.
Трябваше да се надигна и да се боря, прероден, с воля по-несломима от всякога и с най-могъщия извор на сила вътре в мен и аз – в него.
Беше единствено въпрос на време, докато умът ми изрови спомена за един мой стар почти сляп познат, кръстосващ нелегално из тунелите си гробището за души.
Преди това обаче трябваше да се справя с една последна задача – да постулирам съвършено нова философия – опустошителната парабола на себезагробването.

Това, което ще ти кажа, едва ли го чуваш за първи път – безспорно умееш да пишеш. Но като че ли използваш твърде често тази дума. Смятам, че смисълът на изреченията няма да пострада, ако я премахнеш от тях, или, ако все пак мислиш, че ти е необходима, заменяй я от време на врене с изглеждаше че, все едно, приличаше на и т. н. Имаш пристрастие и към една любима моя фраза – на една идея разстояние. Обичаме да предаваме точни мерки (и теглилки) чрез идеи. В текста ти я в идях и перефразирана като на една вселена разстояние. В случая тези фрази не правят много лошо впечатление, но имай в предвид за вбъдеще, че не са част от литератирния език; освен ако не пишеш текст за бъзик.

Историйката ти е забавна и поучителна. Отдавна не бях чела нещо в първо лице, което да не седи измъчено. Стилът ти на писане напомня старите български книги-игри. Казвам стари, защото нови няма, а те стравнявам с българските автори, защото те най-добре умеят да предадат на българския читател реалната картина на приключение, описано от първо и второ лице. Вярно, че има и добри чужди книги-игри, но нещо от лекотата на действието се губи в превода.

Младият човек, продал душата си на дявола, онзи в голямото д.
Хмм, сюжетът стана модерен в последно време, след “Шеметна сделка” и други там холивудски простотии.
Има някаква свежест в идеята ти, добре е поднесена - с доза хумор и със стил близък до читателя. Приятно ми беше да прочета историята, но краят ми дойде малко в повече. В рамките на половин страница предаваш информация, която би трябвало да запълни поне една(страница). Имаме прозрение, гняв, самонахъсване, СЕХ и философски мисли, които някак се боричкат за свободно място. Мисля си, че, ако го поразшириш със страница и половина, краят ще изглежда много по на място. Сега все едно е взет от друга история и е прикачен към настоящата.
Не ми отне дълго, за да схвана цялостна картина...
Оттук нататък ме притесняват абзаците. Изглеждат по-телеграфни от всичко досега. Отдели повече думи за начина на осъзнаване на героя ти - не само какво е разбрал, но и КАК го е разбрал.

По-надолу - телепатията е интересна хрумка. Мен лично ми привлече вниманието. Ще ми доставиш огромна радост, а и на разказа ти, ако направиш диалог, а не само отразена мисъл.

Ако трябва и имаш достатъчно сили:), опиши в подробности и самото правене на любов. Така ще направиш за читателя (и за мен де) по-логичен прехода от нирваната към уверено стъпване на пътя за разплата.

Правописни грешки не открих, всъщност само една или две, но предполагам са се получили от бързане. Имаш и няколко повторения.
За да дразня Roland:

Spoiler: show

Пръстта се трупа на планини покрай нас. Маймуната отдавна е изпаднала в клинична смърт, заровена под обърнатата земя, а разкъсаните дракони се трупат на кървави камари из гробището.

Не след дълго съм готов. Гробът е там, празен, също като моята душа; пълнежът й – изстърган с търпеливо и самоубийствено търпение

Съжалявам, този път не мога да помогна много...по простата причина, че няма нищо за оправяне...или поне аз не виждам.

Хмм, имам чувството, че тоя път няма да успея да кажа кой знае какво. Всъщност разказът е чудесен и ми е меко казано трудно а си смуча от пръстите критики.

На ниво техническа част критики просто нямам. Тук-таме има по някоя изпусната или излишна запетайка, но това е всичко.

Що се отнася до сюжета и атмосферата, разказът ме остави леко раздвоен. От една страна ми хареса, но от друга - не схванах точно целта му. Изкефих се на податките към Weak and Powerless на APC, обаче не разбрах дали са саркастично смигване, или сериозно вплетени в историята. Всъщнсот това е и основата на критиката ми към нея - не можах да почувствам в каква степен е сериозна и в каква - водевил. Да, факт е, че такава забележка е твърде обща и не мога да предложа начин това да се изясни, но пък и едва ли някой изобщо би могъл.

Началото е почти водевилно, с тази маймунка с веригата й, с драконите и с хашлашкия стил (за него малко по-надолу). Следва обаче една твърде дълга част, всъщност основната от разказа, в която водевилът се гътва за сметка на някаква притчовост, съчетана с малко тромави диалози (и за това по-надолу). Финалът пък е в трети стил - отнесено-описателно-емоционален-или-нещо-от-сорта - който пак не се комбинира с другите два като хората.

Идиотското в слчуая е, че всеки от тези три стила сам по себе си е чудесно изпълнен и ми харесва, но заедно не се сливат добре, а ако целта е била именно заиграване с различни типове писане, то или не е била изпълнена добре, или аз съм бил твърде тъп, за да я усетя Ако все пак не е това, а просто концепцията ти не е била доизведена, бих ти препоръчал един бавен ририйд, в който да решиш за себе си какъв точно искаш да бъде разказът. Сега, на мен честно казано водевилът в началото ми хареса най-много, пък и си падам по приказливи гробари От друга страна обаче сюжетът изглежда се върти основно около вътрешните изживявания на героя ти + нещастната му и прецакана от Дявола любов, за които елементи шеговитостта сякаш не е подходяща. От трета - съзерцателно-картинната-емоционалност-или-уотева от края пък разфокусира сюжета до краен предел и до степен, в която аз всъщност не съм сигурен, че схванах какво точно стана И ако ще е "рея се със затворени очи сред дебрите на собствената си емоционална чувствителност, и го описвам с думи" наратив, тогава пък преди това е бил твърде сюжетен, а по-преди това - твърде водевилен. Схващаш, мисля, какво целя с тия противопоставяния, надявам се да ти помогна да видиш отстрани колко несъвместими са всъщност отделните части на сюжета.


Сега по стила. Там критиките ми са две - в началото (водевилната част) прекаляваш с фамилиарниченето с читателя и жаргона в мислите на главния герой. Не казвам, че са излишни или че не трябва да ги има, напротив - точно те придават това приятно усещане на цялата първа част, но просто мисля, че на моменти им изпускаш юздите малко повече от нужното Пример:

Не кой да е дявол, а оня с голямото д, нали се сещате, Дявола. Голям образ се оказа, ако бях с една идея по-наивен, можеше дори да ме убеди в собствената си непорочност и алтруизъм. Ама на мен не ми минават такива, твърде много ме е очукал скапаният живот, за да се поддавам на манипулации, колкото и да са фини. А при Дявола покварата просто смърди, колкото и да я ароматизира с усмивчици и приятелски лафове.
- това разбира се е просто предложение, пасващо повече на личното ми усещане, но аз бих се задоволил в първото изречение или с "оня", или с "нали се сещате". Във второто пък имаш "Голям образ се оказа" (не само чисто жаргонна реплика, но и с чисто жаргонен/разговорен словоред). Третото - "ама" + "скапаният живот". Изброявам ти ги не за друго, а за да видиш колко много разговорност имаш в един кратък абзац. Според мен трябва да помислиш над малко съкращаване на този тип "хашлашко POV", защото просто иначе се получава прекалено натрупване на разговорност на твърде малко място.

Това обаче е бял кахър, това, което ми направи малко по-силно впечатление, е тромавият на места стил, особено в средната част, която нито е водевилна, нито емоционално-рееща-се-или-квото-там. Ето няколко примера:
"Радостен съм, че съм почти сляп и целият ми живот е тук под земята – солиден, придвидим живот" - Това аз бих го направил на две изречения, а в първото бих сменил "радостен съм" с "радвам се". Получава се "Радвам се, че съм почти сляп и целият ми живот е тук под земята. Солиден, предвидим живот". Колкото и да е странно, смяната на тире с точка има значение. Или ако ще е едно, не бих слагал втория "живот", макар и чисто теоретично повторението да би било удачно в подобни случаи.
"Освен ако не се влюбя в някой червей, няма кой да разбие моето сърце" - Спазвай стила, който сам си наложил в началото. "Освен ако не се влюбя в някой червей, моето ("мойто"?) сърце няма кой да го разбие" например. Или нещо друго. Но иначе имаш твърде много, как да го кажа, импулси в изречението, твърде много подпори, и излиза тромаво. "Освен ако" + "някой" + "няма кой" + "моето" = твърде много думи, които казват нещо, което ще въздейства по-добре с по-малко
"Мълчанието й изпи тази енергия, пресуши ме като локва дъждовна вода посред лято." - Тук имам и проблем със самото сравнение, но дори да го приема, цялото изречение ми идва твърде тромаво. По принцип думичката "тази" (и "онази" и другите подобни) е доста пипкава и трябва много да се внимава, за да не утежни текста. А тук имаш после и една не особено удачна помоему картинност - според мен за да не се затлачва изречението, трябва да махнеш или "локва", или "дъждовна вода". Двете заедно идват в повече, а не носят кой знае колко по-голяма информация или чувство на читателя.
"Може тя да ми отне силата в живота, но поне в смъртта ще държа на своето докрай, с цялата инерция на отчаянието си!" - "Тя може и да ми отне", "Тя може и да успя да ми отнеме", "Може и да ми е отнела"... Аз бих го написал по някакъв такъв начин. А и тук леко ми прозира как си си го представил на английски с едно "she", което няма как да се пренесе читав на бг Може и да греша, естествено, просто мисля, че би могъл нейде преди това да дадеш да се разбере, че става дума за нея, а тук да не използваш изобщо подлог - "Може и да успя да ми отнеме". После, "инерцията на отчаянието" според мен няма нужда от "си". Пичът така и така е толкова погълнат от себе си, че е абсурдно да визира нейното отчаяние или това на къртицата А аз "с цялата инецрия на отчаянието си!", независимо със "с", или без, бих го сложил в отделно изречение.
"Важното е, че ме събуди от унеса ми. Представете си, че душата ви представлява наниз от стотици мъниста и че при нирваната вашите мъниста биват разпръснати нашироко из пространството и всяко заживява щастлив живот, отделно от другите мъниста, сред които се чувства потиснато и в капан." - Твърде много са ми мънистата тук Ти си прецени кои пречат, но мисля, че без едно или дори две мъниста ще се получи доста по-плавно описание.

"Няма никаква логика и ако някой някога открие такава трябва да получи Нобелова награда." - Слагам го на нов ред, понеже е малко по-различен проблем от предните - смислов. Сега, или няма никаква логика, или някой някога може да открие такава, двете заедно не се връзват. Ако втората половина на изречението ти е важна, в първата пиши "Аз не виждам никаква логика" или нещо друго от сорта. Така обаче отсичаш, че няма, а после поставяш възможността някой все пак да открие. И - лично мнение - Нобеловата награда малко не ми се връзва с атмосферата на разказа, твърде делнична ми идва, докато ти си създал някаква по-различна и уиърд реалност до момента. Същото важи и за още един-два момента като ходенето по купони например, но това е твърде дребен кахър, за да се занимаваме с него Просто го имай предвид, ако смяташ, че е важно.


Хехе, както нямаше да пиша, така пак се разписах. Графоманията не прощава, но пък се надявам да съм ти от някаква полза Разказът е хубав (как съм могъл да го изпусна на конкурса...) и ме изкефи много, еле па като фен на APC, но мисля, че страда от известна стилова неопределеност, доколкото сюжетът му е достатъчно гъвкав да приеме коя да е от трите форми, които виждам вътре, и едва ли е в основата на проблема. Лично предпочитание за в случай, че речеш да преработваш изцяло - нека не е в стила на последната част

@ Та - А, не ме дразниш, нали мога да те редактирам както ми скимне?

Ама днеска съм пич и няма Иначе си хванала някои неща, които аз бях пропуснал, а са верни, най-вече това за ръшнатата последна част. Може би това също допринесе за това тя да ми хареса най-малко, както и принципното ми недолюбване на съзерцателно-епично-меланхолично-описателния-бла-бла-бла стил, който и аз, уви, често се подхлъзвам да използвам. И липсата на повече СЕХ де, закъде без нея...

А иначе ако имаш проблем с първото лице, не ми се мисли как ще ти се отрази моят разказ - той е във второ лице, сегашно време

@ Roland: Аз... ще се автоцитирам (няма само ти да го правиш, я):

ta wrote:Отдавна не бях чела нещо в първо лице, което да не седи измъчено.

А за твоя разказ, когато му дойде времето, чадо.

Беше ми любопитно как ще се приеме такъв разказ от другите, тъй като на мен ми беше ясно, че всеки би го приел по различен начин. Именно това най-много му харесвам всъшност. Аз самият го писах с една-две гледни точки, а след време открих поне още две. Самият разказ, Рол, е един голям импулс, затова има и по-дребмни такива из текста. Тъй де, оня тип писане, при който всичко ти се излива от глава за два-три часа, без изобщо да си го канил.

За податките към APC. Работата е там, че в разказа съм вложил и някаква част от себе си. Естествено, не става дума за мен самия, но има една солидна част. И като го гарнираш с това, че в този период слушах много APC, и още повече съответната песен, лесно се стига до някои от символите - маймунката, дявола, ангела, сирената, драконите (за тях не съм сиг. дали са от песента всъщност). Тях съм ги използвал по-скоро, за да придадат повече цвят и концентрираност на разказа, а и като опорни точки по време на писането за себе си. От моя гледна точка разказът е едно ровене в душата в един от недобрите и периоди и всичко е по-скоро символи отколкото реална история. Обърканите стилове са донякъде умишлени, понеже една объркана по този начин душа е и комична, и жалка, и страшна, и философстваща и още какво ли не. И оттам проблема с третата част. Защото в реалния живот тя е наистина доста бързослучващата се и леко ирационална, а може би аз още бях в процес на изживяването й. Затова и не знаех как точно да я напиша. Идеята с мънистата и нирваната дори тогава не ми звучеше особено добре и сега вече съм сигурен, че куца остро, след постовете ви. Самия секс тогава по никакъв начин нямаше да успея да го опиша (все пак е един такъв... без директен контакт:lol:) , но сега мисля, че имам сили. Предполагам, че бих могъл да го подобря, ако помисля ден-два на базата на тези критики, но предпочитам да си оставя наученото за някой следващ разказ, понеже не искам да се връщам толкова назад.

За стиловите забележки съм съгласен абсолютно. Специално за английския словоред - не мисля, че съм изходил от там, но така се е получило. Имаше известна доза поетика в разказа, ся доколко тогава съм успял да уцеля нещо такова е друг въпрос...

Та така де, мерси много и на двамата. Надявам се да прочета и още нещичко от останалите, има определно полза, макар че когато го писах това, бях един такъв млад и зелен и вече ми е леко далечно като изживяване:D

Random wrote: ... когато го писах това, бях един такъв млад и зелен и вече ми е леко далечно като изживяване:D

Ау-у-у. Random, мога ли да попитам на колко години е била изстрадалата ти душица, когато е сътворила това нещо?

П.П. Имай предвид, че съм си саркастична по природа.
Не се чувствай лично засегнат. Просто си един от многото, но от по-специалните.

Ми аз това, че съм бил млад и зелен, също не го казах особено на сериозно, така че няма как да се засегна. Иначе, преди малко повече от година съм го писал разказа. И от тогава по една или друга причина не съм писал. Което, надявам се, ще се промени скоро.

А между другото защо не тестваш верно да го поредактираш? Това важи, впрочем, за всеки от нас - не виждам какво пречи да се редактират нещата, когато човек има свободно време и желание, и да се пуснат в съответната тема (като ново ентри би било малко излишно, мисля си), те така или иначе ще си стоят тук

Ами защото това значи да се потопя отново разказа, а нямам особено желание да го правя точно с този. Това важи, ако реша да правя някакви кардинални промени - сиреч по отношение на края. Стилистичните пропуски са бял кахър и са въпрос на едно задълбочено прочитане. Харесвам си го такъв, понеже ми напомня за определен период, пък и ме мързи честно казано:) Иначе е добра идея всеки да редактира нещата си, ако има желание и време.

1. Сюжет и развитие на действието.

Относно сюжета, нямам какво толкова да кажа, доколкото не възприех историята ти като от типа, който залага на наслагването на събития едно върху друго (пък и като че ли не е достатъчно дълга, за да бъде от този тип). Но при развитието на действието, точно това ми създаде някои проблеми. На места се губи усещането за ситуация и езикът ти става твърде абстрактен. Залагаш твърде много на "разказването" и разясняването, именно разясняването на чувствата на главния герой, вместо разкриването им чрез конкретната ситуация и по този начин действието се затлачва. На моменти ми се загуби усещането, че чета история, а не есе.

За мен основните точки, на които бих могъл да разделя действието, са четири :

1. Установяване на мястото и където се развива действието и въвеждането в разказа.
2. Появяването на къртицата и разговора с нея.
3. Появяването на ангела-пазител.
4. Престоят на главния герой в гроба и това което се случва с него там.


По първата точка смея да кажа, че се си се справил блестящо. Особено ми хареса обрисуването на обстановката и встъпителните коментари на героя, до срещата с къртицата. За това повече в частта със стила и образността.
От разговора с къртицата нататък обаче нещата започват да се размиват. Между солидните блокове реплики (предимно на героя) няма почти никакво действие, а самите те са много отдалечени от конкретната ситуация на копаенето на гроба. Разбирам, че имат връзка с това което се случва, и вероятно са предвидени да действат като един вид изповед, но дори и така да е, в един момент ми се загуби усещането за заобикалящата ги среда. Изведнъж се оказва, че пръстта се е натрупала на планини край тях и че двамата не са спирали да работят. Освен това, според мен къртицата би могла да не бъде "внимателен" слушател, а да възприеме по интерактивна роля в разговора. Не знам какъв символизъм си имал предвид с нея, но аз я виждам като нещо като съвест, или подсъзнателен глас или нещо такова. А тези вътрешни гласове у нас не само не слушат, но и не млъкват докато вършим нещо неправилно.
И докато в случая имаме ситуация, то за поне почти изгубих представата за такава в момента с ангела-пазител. Всичко е предадено твърде индиректно, за да ми се изгради някаква непосредствена представа за емоционалния климакс, който би трябвало да представлява сцената. А тя, според мен, има страхотен потенциал – особено по начина по който завършва. Може би, би могла да започне с конкретни образи на ангела и героя, и директно предаден диалог и ситуация, които след това се удължават в тези горещи увещания, предадени по-накратко, но създаващи усещане за проточеност на действието, и завършващи по начина, по който си ги описал с този страхотен образ "Назъбената лопата раздира въздуха и оттласква създанието от мен, разпилявайки златните му коси по черните поли на нощта."
Последния елемент също сякаш е по-отдалечен отколкото трябва. Съгласен съм, че тук, тъй като ситуацията е в общи линии "двама погребани", разказващият елемент трябва да преобладава, но мисля, че би било добре, ако поне климактичните моменти (като осъзнаването коя е тя, или трансцедентния секс) или моментите водещи до тях, са описани малко по-подробно.
Относно края на разказа, особено последното изречение – ъ, не го схванах. И според мен не се връзва въобще с оптимистичните изказвания веднага след това.

И накрая на тази част един мотивационен въпрос – след като главният герой се страхува от това, в което може да се превърне, защо въобще прави това, което прави, след като Дявола очевидно върши същите, ако не и по-големи мизерии? Не знае ли, че тялото му ще бъде използвано по този начин? Аз лично разбрах, че знае, защото не звучи особено изненадан, когато споменава за това.

2. Герои и гледна точка.

Ще започна с гледната точка. Започваш разказа от първо лице, сегашно време. Това е решение, което не мога да разбера, още повече в светлината на неестествените артикулативни умения на героя. Просто ми се стори странно повествованието да се води в сегашно време и в същия момент героят да използва изрази от сорта на, "отчаянието ми се излива като полудял водопад...", и подобни, в момента на говоренето. Подобни поетични изказвания са по принцип дело на хора, които се връщат към дадено събитие в живота си в моменти на размишление. Така че според мен или трябва да прехвърлиш цялата първа част от разказа в минало време, или да се придържаш към саркастичните и остри, но неукрасени мисли на героя, такива каквито ги представяш в самото начало.
Сега за диалозите (по-скоро диалога). Хм...не ми звучи естествено. Както казах, артикулацията на героя е прекалено добра и правилна за устна реч. Както и тази на къртицата, между другото. Не знам, но специално персонажът на къртицата ми се стори такъв, че би могъл само да спечели от малко жив и по-разговорен стил на водене на разговор. (както и главният герой, вероятно в по-малка степен)

Например

"Можеш спокойно да споделиш. Няма да кажа на никого, нито пък ще те разубеждавам."

"Кажи си де. Може да ти олекне. Няма да ти се бъркам, спокойно. Няма да те издам. "

Изключително тъпо перифразиране, но мисля че ще разбереш какво имам предвид.

Ето още няколко примера за леко дървен диалог:

"Радостен съм, че съм почти сляп и целият ми живот е тук под земята - солиден, предвидим живот. Освен ако не се влюбя в някой червей, няма кой да разбие моето сърце."

"...Но това просто не е в кръвта ми." ("Просто не ми е в кръвта" е толкова по-лек и четивен вариант на изречението, не мислиш ли?)

"Цветовете избягаха от платното, остана само този ужасен вой в главата и менгемето стегнало гърдите ми..."

Всъщност смятам, че голяма част от поетичните метафори и сравнения за съжаление допринасят за неестествеността на диалога. Голяма част от него е практически неразличима от авторовото повествование, където подобни фигури на речта се използват със същата цел и ефект.

Нещо, което ми направи неприятно впечатление е резкият скок в поведението и мислите на главния герой от цинизъм, сарказъм и гняв, в самосъжаление, нещастие и отчаяние.


3. Език и образност.

Тук мисля да продължа мисълта си от края на предната част, а именно в рязката промяна в главния герой от появяването на къртицата нататък. Както казах, мисля че започваш разказа си страхотно. Имаш прекрасен контрол върху гледната точка, държиш ни възможно най-вътре в главата на главния герой, а едновременно с това успяваш да предадеш през неговите очи (уши и т.н.) обстановката, в която се намира. Създава се чудесно сюрреалистично усещане ("...проклетите кучета припяват отнякъде, сякаш за да поддържам определен ритъм..." - ето това е супер ).Още малко визуални детайли в откриващата сцена биха я направили перфектна според мен, а подобно като качество описание на ситуацията с ангела-пазител би стояло абсолютно на мясти.
Само че не продължаваш като тенденция по-нататък това с което си започнал, и разказът губи доста. Прекалено много в повече ми дойдоха поетичните епитети и сравнения в оставащата част. Епитетите и сравненията, разбира се са чудесно нещо, но са и едно от нещата с които мисля ,че е важно да не се прекалява. В случая използваните от теб са твърде общи и абстрактни, за да мога аз лично да се потопя достатъчно в усещанията на героя. Изрази от сорта на "отчаянието ми се излива като полудял водопад...", "...Винаги съм бил изпълнен с енергия и желание да творя, да вая живота.", "...цветовете избягаха от платното...", "...засипва ме с доброта", както и цялото описание на ангела, и така нататък, не са вкоренени в нищо конкретно в съзнанието ми, особено когато са свързани с емоции и чувства – неща които по начало са абстрактни. Да не говорим, че поставени в устата на героя, го карат да звучи болезнено мелодраматично. Отново, нищо против мелодрамата, но в умерени граници.

Освен това в това произведение сякаш изпитваш нужда да разясняваш, както споменах в началото, и да повтаряш на читателя неща, за които той би се сетил без проблеми и които нямат нужда от повтаряне.

"Трябва ли да обяснявам каква е тая маймунка? Е, щом настоявате."

Не мисля, че има нужда от реторични въпроси. Карай направо към описанието на маймунката.


Захващам се отново за работа, гробът далеч не е завършен.

Втората част е излишна, ненужно уточнение.

Заработваме заедно, аз и къртицата.

Отново, втората част според мен е излишна.

Винаги съм си мислил, че на мен не може да ми се случи. Ала стана. Стана и....

Без "Ала стана." Отново ненужно повторения.

Трябва да е невероятна жена, тази твоя нещастна любов

Дотук читателят вече е разбрал каква се явява девойката за младежа, и тъй като не се споменава друга жена, няма нужда от втората част на изречението.

Истински ангел-пазител, несъмнено моят

Ясно е, че е неговият, друг не би дошъл там, пък и по-нататъшните му действия (на ангела) като че ли са достатъчно красноречиви.

Лицето му е красиво, неземно красиво. Ала има едно по-красиво от него и аз съм го виждал, виждал съм го твърде много пъти, за да оцелея в пламъците на красотата му.

Тук не виждам как второто изречение, и фактът че героят е изгорял в пламъците на красотата му (нещо което, между другото, вече знаем, а именно, че е угаснал по нея), се връзват с цялата ситуация на появяването на ангела.

"Назъбената лопата раздира въздуха и оттласква създанието от мен, разпилявайки златните му коси по черните поли на нощта.Стоварвам отново желязото и прекършвам едното крило, а след това и другото. Толкова е лесно, когато отчаянието и жаждата те завладеят – сияйната тъкан се скършва като изсъхнали клонки."

Тук ще си позволя една по-сериозна лична корекция. "Назъбената лопата раздира въздуха и разпилява златните му коси по черните поли на нощта. Стоварвам отново желязото и сияйната тъкан се скършва като изсъхнали клонки."
Смятам, че горният вариант върви малко тромаво, а моментът има страхотен потенциал да шокира, ако се забърза.
Въобще подобни моменти (както вече казах, встъпителната сцена е още едно такова място) са идеалното място да вкараш по една въздействаща метафора или сравнение и/или да набереш инерция чрез действието. По този начин биха изглеждали като кадър от нечий кошмар и биха контрастирали чудесно с по-интроспективните моменти в разказа.

Трескаво занапрягах мускулите си. Заизвивах се и яростно зарязмятах главата си. Плътта ми се покри с кървави резки, усетих как влакна се късат като струни на цигулка, но болката се беше удавила нейде из морето от адреналин. Беше безнадеждно. Нямах достатъчно свобода, за да изровя тунел, а и пръстта беше прекалено твърда в сравнение с крехкото ми тяло.

Мисля че това може също да се поореже. След като си описал в доста интензивни няколко изречения опитите на младежа да се освободи (мисля че сравнението със струните на цигулка отнема от суровия заряд на момента и трябва да се махне), мисля че няма нужда да съобщаваш, че е безнадеждно. Освен това "...в сравнение с крехкото ми тяло" си се подразбира (няма в сравнение с какво друго да е твърда, след като имаме гледната точка на момчето) и е излишно.

Като цяло, що се отнася до стила, може да ти се стори малко нахален съвет, но може да се постараеш да го изчистиш откъм "украшения" и съдбовни епитети и изрази като "опустошителната парабола на себезагробването", "...разтърсващ порив на воля и мощ." и още няколко такива, както и откъм метафори, които не биха били подходящи за определената среда в която ги използваш (например "полудял водопад" насред пусто гробище) и на моменти дългите изречения, на които една точка тук-таме не би навредила.

Значи дълго време се колебах каква критика да напиша. Когато един текст е написан умело и професионално, когато е ясен мотивът за създаването му, ми се струва, че всичките ми забележки са чисто субективни и по-скоро показват усещането ми за текста. Не знам дали това ще ти свърши работа.

Сюжетно – разбирам, че това е личен текст и целта му е да въведе в някакво настроение. И оттук идва основното ми притеснение – според текстът ще бъде усетен най-добре от някой с подходящата нагласа. Малко е краен като възприятие на нещата, като едно от онези състояния, когато си казваш „И сега ако умра, всички ще съжаляват, че са се държали кофти.” Или поне такова е усещането за първата част – леко демонстративно, показно, сякаш героят ти изпитва удоволствие от ситуацията, в която се е отзовал. Дори самоиронизирането му не можа да подтисне чувството за свръхдраматизиране.

За сметка на това втората част е чудесна, макар и доста лаконична и тъкмо когато действието се забързва, интригата се избистря и става интересно, разказът свършва. Това, мисля, е единствената ми обективна забележка. По дяволите, не е честно към читателите. Значи все още не мога да разбера защо повечето хора, които пишат, предпочитат да покажат настроения, импресии, мисли и прочие, отколкото да разкажат някаква завършена история. Сигурно имаш причина разказът да е в този вариант, може да е отговарял на някакво моментно състояние, но в него има достатъчно история и аз на твое място щях да го довърша, дори само заради нея. И ако не е нахално, ще ти предложа да обърнеш сюжета. Да покажеш героя, след като се измъква от гроба, след като преживява всички тези терзания. Да разкажеш случилото се като ретроспекции с ироничната гледна точка на героя върху миналите му страдания. В края на разказа вече имаш изграден герой и си е направо престъпление да го зарежеш в такъв момент. Да не говорим, че започва любимата ми тема за отмъщението.

Образът на любимата жена също остава недовършен. В началото реших, че го показваш като някакъв идеализиран символ, но после го включваш в действието и героят изведнъж става хладен и преценяващ за разлика от предишното му импулсивно аз:
”...дали не се залъгвах, като че ли бързо се влюбваше в мен. / Следователно, аз все пак съм бил влюбен в нея, в една личност също толкова прекрасна, ала лишена от собствена воля, подчинена на Дявола. Замислих се. Та тя не бе извършила нищо зло на онзи свят, напротив – всички я боготворяха, към всеки се отнасяше с доброта и разбиране.”

Някак бързо приключваш с цялата история, макар вече героят ти да има по-реалистично отношение към нещата от живота. Адски се кефя, когато в хода на историята героите се променят и порастват, но при теб това е разказано набързо.

Създаваш страхотни образи, комбинираш ирония с поетичност, придаваш чувство на действието, но за мен без края историята просто виси. Твърде много се задълбочаваш в моментното състояние на отчаяние, а всичко останало – срещата с обекта на чувствата му, осъзнаването на истината, гнева и безсилието, примирението и решителността – всичко това получава твърде малко внимание. А разказът ти заслужава повече.

Трип, Торн, благодарско за критиките. Определено ще са ми полезни, ако не се хвана да редактирам, то поне да помисля над казаното. Утре ще се постарая да отговоря по-подробно, че сега има полуфинал:)

Междувременно отворих и разказа на Трип, защото времето ни приключва, но ако някой има да пише още нещо тук, да не се притеснява да го прави, плс

Мислех да напиша отделни отговори за всички, но не се получи. Вместо това ми дойдоха разни идеи и избълвах доста неща. Първата част на текста е колкото за вас, толкова и за мен - помъчих се да си систематизирам някои мисли. Донякъде вътре се съдържа и отговор на предложенията на Торн - за недовършеността, както и на мотивационния въпрос на Трип. Може и да не я четете, ако ви е скучна. Както казах, тя си е май повече за мен самия.

Ще цитирам оттук-оттам.

И накрая на тази част един мотивационен въпрос – след като главният герой се страхува от това, в което може да се превърне, защо въобще прави това, което прави, след като Дявола очевидно върши същите, ако не и по-големи мизерии? Не знае ли, че тялото му ще бъде използвано по този начин? Аз лично разбрах, че знае, защото не звучи особено изненадан, когато споменава за това.

Тук донякъде е въпрос на възприемане на нещата. Всеки ги разбира различно. Главният герой е останка от едно его, твърде объркано, за да възприеме нещата в цялост. Въобразява си, че го прави заради света, но всъщност го прави заради себе си. По-лесно би било просто да си пръсне черепа, но това не му е по-силите - предпочита да се откаже от волята си и всъщност му пука дотолкова колкото да отпрати ангела-пазител и да се откъсне от живота си. Според мен, това е неговата гледна точка. Тука става малко сложно, защото моята е малко по-различна (да, знам, че не би трябвало да е така, но разказът някак сам го наложи). Моето предположение е, че всъщност цялото представление е един карнавал от символи. Гл. герой е остатъкът от егото, вероятно по-лошата му част (по-добрата е изгоряла в пламъка на нещастната любов). Дяволът е привидно случайните събития от живота, които те принуждават да се поддадеш на слабостта, да се откажеш от волята си и да се превърнеш в безмълвен наблюдател. Съвестта - това е ангелът, а къртицата е по-скоро някакъв друг вид съвест, която не можеш да залъгваш, но и тя няма да си прави труда да те съветва, зщото вече си затънал твърде дълбоко. Другите образи също мога да ги обясни с някакви подобни псевдо-фройдистки характеризации. Трансцеденталният секс примерно би трябвало да бъде изстрелването на съзнанието на по-високо ниво, това, което е нужно, за да извади душата от безразличието и т.н. Всъщност последното ми щукна доста месеци след написването на разказа и една подобна еволюция на идеите ми идва като приятна изненада. Може би наистина ще седна да го редактирам един ден, знам ли...

Знам, че е леко безсмислено да обяснявам всичко това, тъй като читателят или го е усетил, четейки, или не. Но пак казвам - това си е моята гледна точка и не е единствената. На историята може и да се погледне не като сбор от символи, разбира се, а като на реално събитие. От което следва логично продължение, както си писал, Торн. Само че аз не искам да вкарвам историята в един-единствен коловоз и да я ограничавам до един възможен ъгъл. Както ти каза, историята виси. При това виси доста некадърно, според мен. Мисля, че това, което трябва да направя е да я накарам да виси, но не как да е, а "със страшна сила", както беше казал поетът Ако краят те кара хем да усетиш изстрелването към по-висшите нива на съзнание, хем възбудата от любовта на героя, хем агонията, гнева, жаждата за живот и отмъщение... Ако можеш сам да си представиш отмъщението в целия му блясък (кръв, експлозиви, черна магия... за всеки според вкуса;))... е, тогава май ще виси добре:)

Та изводът е ясен - трябва да се работи най-вече по края. Записвам си и слагам досието в чекмеджето с проекти.

По критиките на Трип

Сегашното време за мен е най-удачният избор, защото цялата ситуаия е по-скоро нещо като застинала картина - душата се самосъзерцава, докато копае собствения си гроб. По тази логика последната част е в мин. време, защото тогава душата първо се спуска в забвението, а след това изпува нагоре, т.е. има реално действие. Май обаче се е получило леко дървено самото преминаване от едно време към друго, за което също трябва да помисля. Съгласен съм обаче, че гл.герой говори твърде бомбастично и неестествено. Мисля си, че поетиката всъщност трябва да се запази, защото съответства със съответното настроение, което съм видял. Но за разните водоподи и локви съм съгласен - трябва да се орежат. Също и някои от излишните части, което спомена, а и още няколко, които сам открих. По-скоро трябва да стане изявено мрачна, да се потърсят правилните метафори.

"Трябва ли да обяснявам каква е тая маймунка? Е, щом настоявате."

Не мисля, че има нужда от реторични въпроси. Карай направо към описанието на маймунката.

Това мисля е по-скоро въпрос на усещане доколко да се заложи на интерактивност във връзката автор-читател. На още едно-две места в текста има опити за заиграване с четящия от страна на героя, така че според мен може и да остане.

Лицето му е красиво, неземно красиво. Ала има едно по-красиво от него и аз съм го виждал, виждал съм го твърде много пъти, за да оцелея в пламъците на красотата му.

Тук не виждам как второто изречение, и фактът че героят е изгорял в пламъците на красотата му (нещо което, между другото, вече знаем, а именно, че е угаснал по нея), се връзват с цялата ситуация на появяването на ангела.

Връзва се именно, защото след като е видял лицето на любимата, ангелското му е безразлично и му навява единствено досада.

Тук ще си позволя една по-сериозна лична корекция. "Назъбената лопата раздира въздуха и разпилява златните му коси по черните поли на нощта. Стоварвам отново желязото и сияйната тъкан се скършва като изсъхнали клонки."

Отново въпрос на възприятия. Съветът за ускоряване на действието и подсилване на шоковите сцени е ценен, благодаря за което. Ако трябва да пренапиша частта, вероято бих се опитал да комбинирам и детайлността, и задъхаността на сцената. Все още не знам как ще стане, но го имам като идея.

Отностно цигулката също имам леко възражение. За мен лично внезапното скъсване на струните стряска като образ и усилва остротата на описанието. Друг е въпросът, че наистина откъсът, който си цитирал, е леко тромав и не би било зле да се пренапише.

А за последното изречение - наистина е малко не на място (в случая се получава нещо като преминаване от APC на Тооl:) И двете групи са с един и същ вокал, но вторите са доста по-тежки и чат-пат пеят именно за спирали. А и самозагробването го свързвам с измислената наука на Tool - lachrymology). Имал съм предвид нещо от сорта на издигане в следствие на падение, т.е. самозагробване. Да се заровиш толкова дълбоко в болката си, че да получиш импулс за обратния път нагоре... Нещо такова. И аз трябва да си го доизясня.