Нещо лудо и забавно!

[Super M]

Днес попаднах на една стара поредица от разкази, които бях писал навремето с един приятел. Единственият от тях, който има нещо... да кажем "фантастично" или "паранормално" е чак седмия, затова ще ви постна него, макар че има възможност да не разберете доста от майтапите, защото сте пропуснали останалите 6. Важното е, обаче, да става шоуто!

Какви са основните характеристики на историята?

Нестандартна - ДА!
Откачена - ДА!
Извратена - ДА!
Просташка - ДА!
Забавна - ДА!

[Super M]

Марин П. Трошанов и Евгени Пройков

7част
Прасетата са свине!


пролетна сутрин, вторник, 03:27 часа
Нощ. Тишина. Тъмен безлюден парк. Пусто шосе. Денонощно павилионче за закуски. Продавачка, която си бърка в носа и чете вестник. Два тъмни силуета бавно навлязоха в обсега на сравнително ярката светлина, изливаща се от малката 60 ватова крушка в павилиончето. Оказаха се около осемнайсет годишни момчета. Единият беше висок и сух, облечен в протрит синьо-зелен анцуг. Лицето му беше обкичено с акне, разранено от непрекъснатото чесане и дълги, редки косми, които би трябвало да са нещо като брада. Вторият – нисък, мускулест и с бръсната глава носеше кафяво кожено яке и леко поизбледнели дънки. Крив белег от нож се спускаше през дясната му буза като изчезваше досами областта на носа и то с такъв рязък завой, сякаш продължава из дълбините на едната му ноздра. Ниският застана пред гишето и заговори с груб пресипнал глас, който сякаш ясно подсказваше две неща: първо – “Аз съм почти неграмотен, но завърших седми клас с успех 3, 25, защото преписах на контролните от тъпите зубъри хе-хе-хе!” и второ – “Наскоро ми избиха два предни зъба, ама ко ми пука като имам поне още петнайсе.”
- Ай дай дфе банишки, фе лелше!
Жената остави с лека досада печатното издание, намести очилата на носа си и присви очи, за да види що за човек е този нощен посетител, чиято уста имаше нужда по-скоро от вещата намеса на логопед, отколкото от тестеното изделие. И в този миг тя го позна. Малкия Кирязчо – детето на Сотир и Стаматка, бившата комшийка от кооперацията. Колко ядове беше брала с това немирно момченце, което непрекъснато береше сливите от голямото дърво, преди да са узрели, цапаше току-що прострените бели чаршафи с кал и на всичкото отгоре... дали не беше именно Кирязчо онзи неразкрит палавник, който се беше изакал пред входната врата, докато спеше следобедния си сън. Но това беше отдавна минало, а тя не беше виждала Стаматка от цяла вечост. Ето добра възможност да понаучи някоя клюка, с която да вдигне реномето си пред съседките от кооперацията. Жената се приближи до витрината и рече:
- Кирязе, тва ти ли си бе, моето момче?
- А, кфо? – учуди се момъкът.
- Кирязчо, ти си бе, лелче! Пораснал си, гледай какъв мъж си станал, ама ти си! Помниш ли ме? Аз съм леля ти Дафинка – от старата кооперация, преди да се преместите!
- Ае дай дфе банишки, фе лелше! – повтори този път с лека неувереност бръснатият.
- Щи дам бе, леля, ама кажи първо как сте? Майка ти какво прави? Тая жена веднъж не мина да ме види!
- Ми жифа е! – отвърна неопределено Киряз, леко объркан.
- Еми жива ще е, каква ще е? Малко поостаряхме, вярно си е, ама нали заради вас, децата, живеем и се борим. На и аз тука, гледам по някой лев за внуците да има. То и вкъщи да се забиеш не е работа на нашите години. А баща ти, моето момче... – гласът и се сниши до поверителен шепот – той още ли пие?
- Той ся е ф панделата. Не знам кфо прай. Ама ай дай дфе банишки, фе лелше! Шшшш! – добави настоятелно той.
- Къде казваш? – упорито продължаваше разговора леля Дафинка, докато внимателно избираше две по-малки банички. След като не получи отговор, тя понечи да подаде закуските на момчетата, но преди това протегна обърната нагоре длан. Беше и́ се случило веднъж един поразник да избяга, без да си плати милинката и и́ се беше наложило да даде четиридесет стотинки от своя джоб. В ръката и́ със звън се изсипа купчина жълти монетки. Говори се, че има някои изключително интелигентни хора, които могат за секунди да преброят разпиляващи се по земята пари. Тази теория важи в пълна сила и за не толкова интелигентните продавачки на закуски в денонощни павилиончета. Ниското момче тъкмо захапваше силно баничката, хрупайки, когато зад гърба му леля Дафинка каза с мил, спокоен, но и някак настоятелен тон:
- Кирязчо, ми вий трябва още седем стотинки да ми дадете, бе леля!
- Как, фе лелше?! Тошно са парите.
- Ама, моля ти се сега, моето момче! Аз нали ги преброих! И аз съм имала математика в училище, знам да броя. Сигурно сте се объркали нещо.
- Ми, лелше, ня’аме пофеше пари да ти дадем фе. – съобщи Киряз за ужас на бедната леля Дафинка. На това изречение високото момче се изхили тъпо. Продавачката мигновено включи в действие своите конфронтационни умения, които са задължителни за всяка една възрастна жена, възнамеряваща да се занимава с подобна дребна търговия.
- Ама може ли сега така? Като нямате достатъчно пари, ще си купите една баничка и ще си я разделите. Ми то ако всеки правеше като вас? Аз сега тия седем стотинки от собствения си джоб трябва да ги дам. Не бива така! Аз тука не работя за без пари...
- Афе лелше, к’о ма занима’аш фе! – каза Киряз и двете момчета поеха към парка.
След като навлязоха между дърветата, те си намериха една удобна пейка, близо до известната дискотека “Елит” и седнаха, за да се нахранят на спокойствие. По едно време високият обърса мазнината около устата си с ръкав и поде разговор:
- Аве Зъбар, тука сигурен ли си, че ше има сухо ве?
- Ми онея казаха, ше оная фешер педесе лефа са зели от некфи лапета, фе Кондеф.
Отново настъпи мълчание. Из парка се долавяше само шума от дискотеката, примесен с хрупането на баничките. Киряз “Зъбаря” реши да каже нещо, макар репликата, която крехкият му рекетьорски мозък роди да не отговаряше на световните разбирания за интелигентно, обосновано и пропито с дълбок философски смисъл изказване:
- Афе Кондеф, т’фа е мно’о яка бан’шка фе!
- Мхмф! – потвърди Кондев, изхвърляйки от устата си струя олигавени и наполовина сдъвкани трохи.
След като и последните парчета от тестените изделия завършиха краткия си, но пълноценен живот в стомасите на двамата рекетьори, Зъбаря се сети нещо важно, което трябваше да сподели със своя колега.
- Афе Кондеф, найш к’о ми казаха фе?
- К’о?
- Афе, пояфил са ня’къф, ня’кфа битка! Прешел на бизнеса!
- Тъй ли, ве? Ма ‘къв? Няква мишка ли?
- Не, фе! Хапче бил! Гофори се, ше създафал проблеми. Нещо се опъфал. Нещял да дафа пари.
- Аве, такива ги знам! Избийш му два-три зъба и веднага бърка в джоба!
- Не фее! Тоя бил някфа нинджа, тъй разпрафят.
- Брей!
- Да фе! Даже шух, ше се фъргалял с Ифан... Ма тфа са само слухофе, фе! Кондеф, да не се стряскаш! Хе-хе!
- Не ве! Тоя сигурно е ня’ква мишка!
- Ху’у ху’у! Аз само ако го срещна тоя, ще разбере що ми фикат “Зъбаря”!
- Зъбар, глей ве! Идват некви пияни лапета! Ае да се захващаме за работа, че аз съм още гладен! Може после по още една яка бан’чка да ударим!
Двете момчета се запътиха с решителна рекетьорска крачка към поредните си среднощни жертви, а след тях в тъмнината остана да витае един слух, който може би щеше да се окаже чиста истина.

пролетна вечер, вторник, 19:43 часа
Смрачаваше се бързо и упорито, почти нагло. Огромната сграда на механотехникума в град Бургас хвърляше тъмни ъгловати сенки, които с хищен апетит поглъщаха всяка пъстрота наоколо. Покрай железните пръти на високата ограда около училището се движеше ниско и набито, леко прегърбено момче, облечено в черно кожено яке. На главата си носеше ниско нахлупена шапка с козирка в същия цвят. Може би е излишно да казвам, че това беше Радостин Тодоров или казано иначе – РАДО! Но за да не остане някой от читателите объркан, чувствам се длъжен да оповестя, че това наистина беше именно той. Радо тъкмо беше свършил с часовете и сега вървеше забързано към спирката на автобуса. Искаше да се прибере час по-скоро, защото изпитваше едно много специално усещане, което хем беше неприятно, хем някак толкова добре познато и лично, че се беше превърнало в неделима част от самото му същество. Може би също така е излишно да казвам, че това беше ГЛАДЪТ! Радо отново се напъна да пресметне колко пъти е ял днес и след като пак получи същия трагичен резултат изруга на ум – колкото и пъти да броеше, както и да изчисляваше, винаги се получаваше едно и също нищожно число – 5. “Краят е близо” – мислеше си той – “Гладът ще ме погуби... няма да успея да се добера до вкъщи... не мога бе... не мога... ох!” Той вече усещаше как му се завива свят, а пред очите му играеха шарени петна. “Евгени, къде си? Искам те! Дай!” – Радо като че ли започваше да бълнува.
До спирката вече не оставаше много път. Малко преди един завой Радо забеляза как към него се приближава момче, облечено в тъмен анорак със свалена над лицето качулка. В мрака проблеснаха алчни очи, оголи се зъбата жълта усмивка. Непознатият застана пред Радо и му препречи пътя. Сетне заговори с тих, заплашителен глас, който отекваше в не един кошмар на редовно преджобваните деца от близката махала. Някои от тях дори чуваха насън отвратителното му мляскане, докато дъвче току що откраднатата им закуска.
- Ей, пич, имаш ли някакви пари, штот...
Радо дори не си направи труда да спре. Просто замахна с ръка в движение и вкара един бърз точен и доста силен юмрук в лицето на рекетьора.
- Ъ-ъ-ъй! – изписка с изключително женствен и неясен от внезапното замайване глас, изнудвачът, след което просто рухна на земята.
Радо невъзмутимо продължи като само леко заобиколи поваления противник. След това се затича напред, защото забеляза, че автобусът тъкмо идва на спирката. Нахлу вътре, малко преди вратите на превозното средство да се затворят зад гърба му. Като по чудо не беше претъпкано. Имаше дори свободни седалки. И тъкмо тогава Радо забеляза как някой му прави знак да седне до него. Той се усмихна широко, защото видя, че това е Марата, който се прибираше от английската гимназия.
- Здрасти, Мара! – поздрави набитото момче и се настани до приятеля си. – Как си?
- Здравей, Радо! Ами тъкмо правихме контролно по литература. Знаеш как е...
- Знам! – ухили се болезнено Радо, след което недвусмислено попита. – Чувал ли си се скоро с онзи?
- Да! Днес се засякахме. Каза, че тази вечер е на рожден ден в една кръчма... “Тангра”. Двамата с Вальо били канени от някаква съученичка.
- Какво? – Радо мигом се разлюти. В очите му блеснаха гневни пламъци. – Канен? Кръчма? Храна! – логическата верига беше неподлежаща на съмнение. – Искам и аз! Знаеш ли как ми се ходи на кръчма?
- И на мен много ми се ходи. – сподели невинно Марин.
- Трябва да отмъстим на Евгени. – реши Радо.
- Но как?
- Имам план. Слушай сега! Отиваме двамата с теб пред Тангра. Аз влизам и казвам на Евгени: “Ей, мухльо, я ела за малко, бе!” А той ще ми отговори: “Какво става, Радо, какво има”.
Марин слушаше напрегнато. Радо продължи ентусиазирано, вдъхновен от собствената си изобртателност:
- И тогава аз ще му кажа: “Ти мене... аз за тебе съм РАДОСТИНОВИЧ! Я ела сега тука...” И ще го пребия!
- Хитро! Хе-хе! – лукаво се разхили Марата. – Добре си го намислил, Радо. Така му се пада, като не проявява уважение.
Двамата изпаднаха в кратко мълчание. По едно време Радо шумно отпусна главата си върху прозореца на автобуса. Марата не обърна внимание на това и реши да подхване някакъв разговор:
- Радо, искаш ли да излезем малко като хапнем?
Не последва отговор.
- Радо?
Радо просто гледаше през зацапаното стъкло.
- Радо!
Накрая Марин се надигна малко, за да види какво толкова гледа приятеля му. Като видя какво се случваше в действителност, той придоби изключително притеснено изражение. Радо беше вперил невиждащ поглед навън, устата му беше отворена и от нея се стичаше слюнка. Носът му леко потрепваше. Чуваше се едва доловим звук, който, ако бъдеше прокаран през няколко изключително мощни декодиращи устройства, щеше да се трансформира в нещо като: “Храната!Храната!Храната!...”. Марин хвана треперещата ръка на Радо и започна да го успокоява:
- О, Боже! Радо! Спокойно! Още само две спирки и ще се прибереш! Там има храна! Ще можеш да бъдеш нахранен!
- /нечленоразделен звук, представляващ опит за вик на ужас: “Две спирки!”/
- Радо! Не умирай сега! Трябва да пребиеш Евгени поне още веднъж! Помисли за него! Помисли колко разочарован ще бъде той! Олигофрена, Радо! Олигофрена!
В очите на Радо проблесна искра. Устата се затвори и прибра част от слюнката. Изведнъж набитото момче придоби доста решителен вид. Марата видимо се поуспокои. Той беше напълно убеден в силата на “Желанието!”. То беше подкрепяло двете момчета в много трудни моменти, когато гладът ги застигаше далеч от техните домове. Добър пример бяха дългите разходки с колела, които двамата обичаха да си правят извън града. Тогава беше най-страшно! Не само че трябваше да се борят със своето вечно нестихващо проклятие – ГЛАДЪТ, но същевременно им се налагаше да продължават неуморно да въртят педалите. В тези пагубни моменти те бяха изключително слаби. И тогава мисълта за техния добър приятел ги спасяваше и им даваше неподозирана мощ. “Желанието!” нашепваше в главите им следните слова: “Евгени! Олигофрена! Той е още жив! Ти трябва да стигнеш до него! Не можеш да си отидеш, без да го убиеш! Той трябва да бъде заръфан! Топлите му пуканки да се излеят в твоята уста! Бъди силен! Докато той е жив, ти също ще продължаваш да оцеляваш! Тръгвай! Ходи! Евгени те чака!”.
И този път “Желанието!” не ги предаде. Радо настървено гледаше през прозореца, сякаш нарочно търсеше с поглед сред хората по тротоарите. Беше много вероятно, ако в този момент той бе зърнал своята цел, да се хвърли през прозореца направо върху него, запазвайки стъклото непокътнато, противно на всички закони на физиката и биологията.
Най-после автобусът бавно спря на уречената спирка и двете момчета слязоха без да забележат възрастната дама в автобуса, която мрачно ги проследи с поглед, след което тежко и с въздишка на удовлетворение се стовари върху седалка и половина от техните. Последната вече от около пет минути стоеше до тях въздишаше, прокашляше се и нервно пристъпваше от крак на крак, поради причини, известни единствено и само на нея. Радо и Марин се разделиха както обикновено и без да посмеят да се бавят повече се прибраха по домовете си, кой при половин тава вкусна манджа, кой при неясен на цвят и съдържание субект, заплашващ да унищожи света, при положение че не бъде изяден скоро.
След около два часа и половина Радо се нахрани и погледна часовника. Вече беше прекалено късно, за да излизат на разходка с Марин, а и след петнадесет минути трябваше да седне да яде.
Когато Радо се настани на масата, за него времето изведнъж забави ход и той попадна в своето собствено “хранително” темпорално измерение. Наоколо обикаляха с главозамайваща бързина дядото, бабата и сестричката му – Валерия. На човек, за когото времето няма значение, неестествено резките им, сякаш непроследими с просто око движения, се виждаха донякъде смешни. Ефектът е същият, когато превъртате видеокасета на бърз кадър. Освен светкавичните движения на хората, сенките пълзяха със скоростта на разливащ се мед, а стрелките на часовника все едно отброяваха по десет секунди наведнъж вместо една. Сред целия този времеви колапс Радо стоеше на масата сам със себе си и блюдата с храна, обгърнат от собствената си аура. Той почти не забелязваше клетите простосмъртни, жужащи като малки пчелици наоколо. Едва чуваше тънките им, пискливи гласчета, когато си говореха, спореха помежду си или му задаваха по някой въпрос, на който, стига да го чуеше, отговаряше разсеяно с “Добре ма!”, “Млъквай ма!” или “Какво искаш бе?”. Постепенно с настъпването на нощта, всички, освен него, легнаха да спят. Осветлението беше леко помръкнало, а разширените сенки покриваха почти всичко наоколо. Неизменни останаха само бързото тик-такане на часовника и безкрайно бавното, отмерено движение, с което Радо посягаше към храната и поднасяше поредната хапка по посока на широко отворената си уста, след което отекваше монотонно продължително дъвчене. Когато най-сетне погълна и последния залък, Радо надигна глава и разтърка очи. Невидимата мембрана около него се разкъса и в един единствен миг потокът на времето нахлу като приливна вълна, за да го обгърне и потопи в хладните си струи. Ефектът е горе-долу същият, който се получава, когато рязко отворите вакуумирано пакетче с кашу. Ушите му заглъхнаха от внезапната смяна на налягането, ритъмът на сърцето му се адаптира към измеренията на реалността и той се почеса по носа, след което се прозя. Едва сега забеляза, че се е хранил близо два часа и половина, наслаждавайки се неимоверно на всяка хапка, като изцяло се е възползвал от всяка молекула на хранителните вещества, които тя му предлагаше.
Радо се изми и след това се отпусна в леглото с въздишка – беше толкова удобно и меко. Умората малко по малко започна да се оттича от тялото му и той се отдаде на приятното усещане, изпълнен с блаженство, след което се унесе в сън. Първоначално всичко беше потопено в мрак и обгърнато от забрава. Сетне се появиха виденията. Едно по-едно те нахлуха неканени в главата му. Бяха ту хаотични и неясни, ту детайлни и пропити от болезнен реализъм. Видения от древна епоха на човешката цивилизация. Всичко започна с картини на хармония и радост – играещи на воля деца, които тичат безметежно сред зелени поляни, прекрасни, бляскави градове и китни села от малки къщурки със сламени покриви, от чиито комини се издигаше топъл пушек, сладкопойни птици, които огласяваха горската дъбрава с нежните си песни...
И тогава лумнаха искрящи пламъци, кълбета от гъст, задушлив дим погълнаха небесната синева, а навред отекнаха отчаяни писъци и сподавени вопли за помощ. Градовете и селата вече бяха потънали в руини, а сред разрухата бродеха нагли, доста зле ориентирани и твърде неадекватни създания. Нещо подсказваше на Радо, че всички те служат на сянката... или може би на нещо още по-лошо и унищожително – на Върховната тъпота. Контролираше ги едно единствено съзнание, което само по себе си също беше доста примитивно. На една скала Радо съзря техния лидер, облечен в черни доспехи, с огромен рогат шлем и препускащо на вятъра наметало. Размахваше яростно ръце във въздуха и по някакъв непонятен начин контролираше хилядите си безмозъчни миньони, които бързаха да превземат и унищожат света, защото така им беше забавно. Сподиряни от една единствена мисъл, която горе-долу звучеше като “хе-хе”, те нападаха и съсипваха всичко, до което се докоснеха – хаосът беше тяхната религия, безсмъртието – тяхната сила (всичко това примесено със солидна доза непукизъм, безпаметна глупост и откровено безсмислие). Радо се загледа във водача им и в този миг го позна – беше или Евгени, или някакъв негов праотец – малко по-възрастен и леко кривоглед, но все пак щастлив, ухилен и тъп. Архиолигофренът – който беше слязъл или по-скоро изтърсил се на земята, носейки Апокалипсис за света!
Радо отвори очи, задъхан. Все още беше нощ. До ушите му достигна нестихващ ромон. Навън валеше. Мощна светкавица озари мрака. Радо се стресна, защото му се стори, че по стените на стаята заиграха сенки на странни силуети, които не би трябвало да съществуват. Той видя, че прозорецът е леко открехнат и стана да го затвори. Капките барабаняха нестройно по перваза и леко опръскаха нощния му потник. Радо настръхна и притвори за миг очи. Тогава пред взора му мигом се появиха тлеещите картини от зловещия му кошмар. Той тръсна глава, за да ги прогони, но в този миг до ушите му отекна могъщ глас – от онези, които са толкова басови и безкомпромисни, сякаш са създадени само за да може собствениците им да се правят на интересни, докато ти говорят от някакво друго божествено, трансцендентално измерение, а ти си сам в стаята си през нощта и ти се спи. Освен това тъкмо си усетил, че си леко гладен.
- Момче?
- Кой е? – попита стреснато Радо. – Дядо ти ли си?
- Не е дядо ти! Аз съм ВЕЛИКОТО ШОПАРИЩЕ! Но ти можеш да ме наричаш “ГРУХТАНИ”!
Радо не знаеше какво точно се случва, но за първи път беше обзет от неземно уважение и преклонение.
- Какво искаш от мен? – попита той несигурно.
- Слушай внимателно, защото нямам навика да повтарям! В света от край време се борят две изначални сили. Едната е тази на олигофрените, които искат да погубят хората в мрака на хаоса, тъпотията и комерсиалните удоволствия. Другата – противоположната – е тази на свинете. За тях върховен приоритет са реда и дисциплината, уважението и доброто хранене. Някога древният архиолигофрен щеше да унищожи света. Наложи се да се намеся. Избрах и поставих свои наместници на земята, които нарекох архишопари! С тяхна помощ олигофрените бяха овладени. Архишопарите са моите очи, уши и зурли тук. Избрах теб за един от тях.
- Аз...- гласът на Радо потрепери. – Недостоен съм, о ВЕЛИКО ШОПАРИЩЕ!
- Това ще реша АЗ! Вече си назначен, така или иначе! Да не би да ми отказваш?
- Не, не разбира се, о ГРУХТАНИ!
- Хмм... добре!
- Но какво трябва да правя?
- Трябва да наблюдаваш Евгени! Той има заложби да бъде новият архиолигофрен. Става все по-могъщ и опасен.
- Искаш ли да го убия още днес, господарю? – попита решително Радо, а в очите му блестяха яростни фанатични пламъчета.
- НЕ! Първо на първо да се убие олигофрен не е толкова лесно. Те са надарени почти с безсмъртие – телата им са меки и много гъвкави, като плюшени, освен това притежават способност за бърза и изключително ефективна регенерация. Да убиеш Евгени ще е твоята върховна цел. Той трябва да умре, но НЕ СЕГА! Така само ще го превърнеш в “свети-олигофрен” като умножиш последователите му по земята и направиш живота му пример за поведението им, който те неотлъчно да следват.
- Що да сторя тогава, о ВЕЛИКО ШОПАРИЩЕ? – Попита Радо с пресипнал от благоговение глас.
- Трябва да го разобличиш пред хората и да издържиш на изкушението! Той ще се опита да те подкупи и привлече – ще ти предлага безплатна храна, ще иска да четеш упадъчната литература, която той чете или да гледаш глупавите филми, които той харесва. И накрая ще поиска от теб да му се преклониш, да го признаеш за свой господар и да му служиш. Дори още по-лошо – да го уважаваш! Ще преминеш от върховната в еволюцията свинска форма в угнетената утаечна форма на олигофрен.
Само при мисълта за безплатна храна, Радо се облиза и коремът му се сви, но той твърдо отсече:
- Никога! Ще отхвърля неговите дарове!
- НЕ! Това не е пътят на истинското прасе. Ти трябва да приемеш всичко, което той ти предлага, но без да му останеш длъжен. Равновесието между двете сили е нещо твърде сложно, което се крепи на принципа на симбиозата и едва ли си готов да го разбереш. Това е вечна борба, която се води от столетия. Общо взето олигофрените трябва да ни хранят, а ние трябва да ги пребиваме, без да ги изпускаме от контрол, защото така ще завладеят и унищожат света.
- Но как да се справя сам с тази непосилна задача?
- Можеш да си назначиш помощници. Онова момче, Марин, направи го своя дясна ръка. Той е подходящ за тази цел. И не забравяй – честта, която ти оказвам е огромна. Има свещени правила, които трябва да се спазват. Никога не допускай друг да вдига ръка срещу Евгени. Само ти и твоите директни подчинени можете да го биете. Не забравяй, че той е коварно създание. Много често насилието му харесва и дори го прави по-силен, затова той често ще те провокира. Винаги трябва да дозираш нещата. Архишопарските ти инстинкти ще помогнат.
- Благодаря, о ГРУХТАНИ! – каза Радо и коленичи.
- Това е всичко засега. Ще те следя отблизо да не оплескаш нещата. И винаги помни – ПРАСЕТАТА СА СВИНЕ!
Миг след това въздухът в стаята се завихри и невидимата сила, която беше вътре се отправи със скорост близка до тази на светлината към необятните селения на небитието. Радо остана сам със сурова и решителна физиономия.

Сутринта нахлу в живота на бавно събуждащия се град като пенлива морска вълна, която се разлива с приятен шум по сухия песъчлив бряг. Тези, които трябваше да стават рано за работа или училище, я мразеха, защото не можеха да се наспят добре. Тези, които ставаха по-късно, я ненавиждаха подсъзнателно, защото все повече се приближаваше пладне и в крайна сметка трябваше да се измъкнат от удобните меки завивки. Имаше и една малка група хора, които замечтано гледаха приветливото безоблачно небе и протягащото игриви лъчи към земята слънце. Те се възхищаваха на това колко са прекрасни живота и света. Душите им искрено и безметежно се радваха. Половината от тях бяха или болезнено влюбени или болезнено сантиментални. Другата половина бяха впили пръсти в решетката на прозореца на стаята си в психодиспансера и безумно се хилеха.
Радо се събуди с щастлива усмивка. Не се знае към коя от гореспоменатите групи принадлежеше, но той определено се чувстваше добре. В главата му се въртяха разни неясни и разпокъсани мисли като “Прасетата са свине”, но такива често нахлуваха неканени в съзнанието му, което радушно ги посрещаше вътре, нагостяваше ги с топла храна и им предлагаше безплатна постеля. Знаете как понякога определени сънища оставят у вас острото впечатление за нещо действително. Някакъв успоредно съществуващ субординационен клон в ума на Радо извличаше след усилена изследователска дейност разни странни настроения, нагласи и чувства от най-затънтените и мрачни кътчета на подсъзнанието му като внимателно ги реставрираше и превръщаше в неделима част от потока на мисълта му. Това обясняваше доста от странностите на момчето и защо хората, с които прекарваше повече време, го смятаха за... различен, макар да бяха свикнали с него. Това е и причината, поради която тази конкретна нощ остави своя дълбок отпечатък у Радо и беляза бъдещото му поведение. С други думи, след необичайните си съновидения той се чувстваше като месия, прекарал дълго отшелничество сред пустинята, без дори да се замисля върху този факт или напълно да го осъзнава.
Радо не изпитваше глад... Нека да помоля скъпия читател да ми позволи да обясня преди да добие учудено изражение и да започне да ме обвинява, че давам двусмислена информация и противореча на собствените си думи. Гладът беше изначално вграден във физическите и емоционални нагласи на Радо. Ето защо той приемаше това за съвсем нормална част от неговата същност и беше спрял да й обръща кой знае какво внимание. Той използваше изречението “Гладен съм.” основно при случаите, които за останалите хора се равняваха на бавна и мъчителна смърт, породена от неколкодневен глад. Работата беше там, че при Радо това състояние се достигаше, след като не беше ял от около два часа. Съответно той знаеше, че трябва да се храни почти постоянно, за да опазва в изправност своите животоподдържащи системи. Именно с това се захвана и сега, знаейки че не бива да губи повече време, защото наближаваше обяд, а режимът му трябваше да бъде спазван стриктно. В случаи на нарушение, Радо биваше жестоко наказван със стачка от страна на твърде капризния си стомах.
Докато се хранеше, домашният телефон иззвъня.
- Ало! – каза Радо с леко раздразнение в гласа, защото го бяха прекъснали по средата на една изключително сочна хапка и му се беше наложило да я сдъвче по-бързо.
- Радо, гладен съм! – проехтя гласът на Евгени от другата страна.
- Ами, яж! – каза спокойно Радо.
- Ама аз съм много гладен! – още по-настоятелно продължи Евгени.
- Е, добре де, ела до нас, мисля че имам малко сир... – Радо спря рязко по средата на изречението. Мозъкът му току що беше обработил първото изречение на Евгени. В този момент той замръзна на място. Беше се сблъсквал с изключително разнообразни ситуации в живота си, беше изпадал в какви ли не конфронтации, но сега беше един от малкото случаи, в които той не знаеше как да реагира. – Евгени, ти ли си? – това беше единственото, което успя да измисли.
- Да? – доста несигурно отговори Евгени.
Радо се поколеба за момент. Евгени и друг път се беше държал нагло, но ниското и набито момче никога не беше предполагало, че приятелят му е способен на такива крайности. Това обясняваше и неговата неподготвеност за подобна ситуация. В същия момент в главата му забушуваха спомени от предната нощ. Той беше предупреден, че Евгени ще става все по-силен, знаеше, че трябва да му се противопостави, но не му беше казано как точно. Накрая той просто сви рамене примирено и реши да изпълнява новата си длъжност на Архишопар, използвайки добре познатите му методи:
- МААААНЕЕЕЕ! – каза Радо с нечовешка доза възмущение (може би прасешка).
- Ааааа! – чу се писклив ужасен глас отсреща.
- Евгени! Ти какво си позволяваш, бе? Кой си ти? КАК! – Радо подбираше внимателно препинателните нотки в гласа си.
- Ама, Радо, аз само такова, бе... – взе да се оправдава Евгени.
- Млъквай! Това ще ти струва няколко парчета сирене! А сега отивай да вземеш Марин и идвайте до нас! Аз ще съм се наял дотогава.
- Ама... – Евгени продължаваше да се опитва да говори със същия писклив глас.
- Ама ти май нещо, а? Абе ти какво, бе? Ти да не би нещо такова май, а? Манеее! Ти знаеш ли кой съм аз, бе?
- Не? – Евгени предполагаше, че това е правилният отговор. Този път не беше познал...
- Абе ти отговаряш ли ми, бе? Ти мене... Абе, аз за тебе съм Радостинович! Разбра ли? И “гък” да не съм чул! Айде отивай при Марин! Чакам ви!
- Добре, Радо! Чао! – изключително дружелюбно завърши разговора Евгени.
След още четири хапки (това не е кратко) на вратата се позвъни. Марата и Евгени най-после бяха пристигнали. Радо реши, че няма смисъл да се занимава повече с глупостите на Евгени, защото не можеше да му обръща толкова специално внимание всеки път, когато на приятелят му му хрумнеше да се прави на интересен. Освен това леко разрошената му коса подсказваше, че Марин вече го е бил.
- Здравейте, момчета! – здрависа се той с тях – Защо се забавихте толкова?
- Трябваше да си довърша закуската. – каза Марата, а Радо го изгледа одобрително – Айде, оправяй се и да се разкараме малко.
- Ми, аз имам още малко да хапна, а след това мисля да ходя да се подстригвам... – докато обясняваше, Радо се беше загледал в далечината по продължение на улицата (и се почесваше отзад). Изведнъж той забеляза нещо и отчаяно промълви – О, не! Добро!

Тримата се загледаха в бавничко (и щастливо) приближаващата се фигура. Формата и́ доста напомняше на яйце. Да започнем с голямата къдрава глава. В действителност тя не беше толкова голяма, но широката усмивка, завършваща от всяка страна с по една доста румена буза, я правеше да изглежда по-обемна от реалните и́ размери. Самата усмивка, както се бяха убедили момчетата с времето, не слизаше от лицето, подобно на някой психопат, който изглежда на върха на щастието дори и когато е облян в кръвта на собствените си баба и дядо. Продължавайки надолу, внимателният наблюдател не би могъл да пропусне неестествено тънкият и продълговат врат, подтикващ всеки разумен човек към въпроса дали тази глава въобще се влияе от гравитацията и защо, дяволите го взели, не пада. Оттам-нататък туловището в още по-голяма степен придобиваше вече споменатата яйцевидна форма, започвайки с доста слаби рамене и постепенно разширявайки се към седалищната част, чиито размери повече подхождаха на възрастна дама в автобус. Искам да наблегна на факта, че момчето не беше дебело, но като цяло физиката му очевидно имаше доста изкривени представи за реалността. Цялото това противоречие с природата лекичко се поклащаше от крак на крак и изглеждаше толкова безгрижно, че внушаваше някакво чувство за неизбежност. Сякаш дори да тръгнеха да бягат, той щеше лесно да ги настигне, без дори за момент да забърза ход.
Това беше Доброслав – съсед на Радо и приятел от детските години. Радо добре си спомняше как навремето двамата се събираха с лапетата от квартала, за да организират ежедневните си военни игри. Новопровъзгласеният Архишопар, разбира се, отдавна беше надраснал тези детски измишльотини, но, въпреки че Добро беше на същата възраст, еволюцията явно беше взела разумното решение да не се занимава с него и той продължаваше често да се събира с “ветераните” от едно време. Радо поддържаше добри отношения с него, макар вече да се събираха рядко, колкото да изиграят партия Шах и да си отправят по някое предизвикателство за вързан двубой по Counter-Strike.
Винаги щом видеха гореописаният субект, тримата приятели изпадаха в тих ужас, подобно на срещите им с Чудовищата, защото той обикновено разваляше разходките им с обиграното си чувство за несъобразителност. Щом ги срещнеше на улицата, той моментално беше готов да отиде с тях до края на света и междувременно да ги занимава с глупости, просто защото нямаше какво друго интересно да прави. Започнеха ли да му обръщат внимание, те знаеха, че бяха обречени.

- Как е, Добро? – отдалече подвикна Радо, моментално прекалявайки с престорената си положителна нагласа към появата на момчето.
- Добре е... – провлачи неопределено Доброслав.
В този момент Евгени и Марин решиха, че е време вече да си тръгват.
- Ми, айде, Радо! Ние ще тръгваме. Ти щом имаш работа и няма да излизаш днес, значи утре ще се видим. – Евгени изказа последното изречение доста високо и ясно, за да може Добро да го чуе добре. Трябваше да се знае, че днес Радо е много зает.
- Да, момчета! Съжалявам, че така се получи! – също толкова изразително потвърди ниското и набито момче. След това продължи с нормален тон. – А, да! Само ще ви помоля да минете през Бохо и да му кажете, че след малко искам да се подстрижа. Пратете ми един sms дали е свободен да ме приеме и кога мога да отида при него.
- Нямаш проблеми! Айде, чао! – отново доста изразително каза Марата, за да намекне, че всички вече си тръгват. Опитът за спасение на Радо, обаче, явно не проработи.
- Сега ходих да играя половин час на Контрата... – започна Доброслав, а Марата и Евгени побързаха да се отдалечат.
Те свиха по една странична пресечка, която щеше да ги отведе до главната улица. Преди това, обаче, трябваше да се отбият до салона на Бохо, за да изпълнят поетия към Радо ангажимент. Старият фризьор беше една от най-колоритните личности в махалата. Подстригването при него се превръщаше в незабравимо изживяване, особено ако, докато ловко въртеше ножиците, той разговаряше с някой свой приятел. Когато дискусията им не протичаше на арменски, случайният клиент биваше залят от вълна хитроумен занаятчийски хумор и свежа доза простотия. Така например Евгени веднъж научи, че Бохо не подстригвал жени, защото щял да изтърве ножиците в пазвата им.
И тогава момчетата внезапно го съзряха. Бохо беше застанал пред магазина за хранителни стоки, намиращ се до фризьорския салон и нехайно разговаряше с възрастна продавачка, която удобно се бе настанила в един зелен и поочукан пластмасов стол. Двамата приятели се стъписаха силно объркани. В облеклото на Бохо имаше нещо, което човешките сетива се затрудняваха адекватно да възприемат. Той носеше лилав анцуг, лилави гуменки и дори очилата му имаха искрящи лилави рамки. Марата примига в недоумение. Той все още не беше сигурен дали и косата на фризьора не е лилава. За щастие беше с обичайния си сребрист цвят и, разбира се, старателно подстригана. Момчетата се взряха с благоговение в Бохо и той благонравно ги удостои с бегъл невъзмутим поглед от илюзорния пиедестал на своето върховно величие.
- Добър ден. – поздрави плахо Евгени. – Радо пита дали ще е удобно да дойде да се подстриже?
- Добре! – склони Бохо. – Нека мине оттук да ме намери. Аз ако не съм в салона ще съм тук. Щото днес по принцип съм в почивка, ама него ще го подстрижа. Така му кажете! – след това Бохо направи светкавичен преценяващ оглед на косата на Евгени – Ти и ти трябва да минеш скоро да те подстрижа.
- Да! Разбира се! Ще мина утре или в други ден. – бързо взе да се съгласява Евгени. Той винаги се доверяваше на професионалното мнение, а от мнението на Бохо по-професионално нямаше.
Двамата приятели най-после излязоха на главната улица и започнаха внимателно да се провират между тълпите хора, които бяха наизлезли, благодарение на хубавото време през този ден. Винаги, когато в Бургас беше слънчево и топло, сякаш от нищото се появяваха цели армии от “недостижими, велики” пичове, сексапилни “невръстни” момиченца, заблудени туристи и доста възрастни бургазлии кореняци. Тези “деца на слънцето” се изпаряваха в мига, в който времето се заоблачеше, без да оставят каквато и да било следа от бившото си присъствие. Работата беше там, че колкото и внимателно да наблюдаваше, човек никога не можеше да забележи процесът на материализация и дематериализация на тези интересни индивиди. Това беше още едно от чудесата на красивия морски град. Евгени и Марин отдавна бяха свикнали с това и съвсем не му обръщаха внимание. Марата спокойно оглеждаше тълпата, убеден, че при наличието на толкова много и разнообразни лица наоколо, едва ли някой щеше да обърне внимание конкретно на неговото, така че нямаше опасност да бъде видян. През това време Евгени пишеше съобщение на Радо, за да му предаде нарежданията на Бохо. То представляваше две кратки и ясни изречения, засягащи всичко, което трябваше да бъде съобщено на Радо: “Бохо е лилав! Каза да го чакаш пред магазина за храна!”. Естествено реакцията на ниското и набито момче беше светкавична. Само минутка след като Евгени изпрати съобщението, мобилният му телефон иззвъня – беше Радо:
- Каква храна, бе? Каква храна? – гласът му звучеше доста заинтригуван и леко притеснен.
- Всякаква храна, Радо. – каза Евгени, сякаш си мислеше, че с това въпросът ще приключи.
- Ама чакай сега! Бохо е при някаква храна, така ли?
- Да! Нали знаеш, че до салона му има един магазин за хранителни стоки?
- Да?
- Ми, той каза да го търсиш там.
- И е лилав?
- Да, Радо! Бохо е лилав! – Евгени натърти последното изречение, за да стане ясно, че Радо не трябва да се опитва да оспорва факта, че Бохо може да бъде какъвто си иска цвят.
- Аз трябва ли да бъда лилав, когато отида там? – Радо звучеше доста объркан и явно беше притеснен от факта, че няма никаква представа как, по дяволите, да стане лилав.
- Не, Радо! Не вярвам да ти се наложи.
- А, добре! – доста поуспокоен и развеселен каза накрая Радо. – Айде, аз като съм готов ще се обадя да ми кажеш къде сте. Чао!
- Чао, Радо!
- Абе Евгени, млъквай, бе! Аз за теб съм Радостинович! Аааа! И прасетата са свине! – каза накрая Радо, защото се притесняваше, че Евгени може да се помисли за голяма работа, понеже е успял да го обърка.
Евгени се чувстваше така, както никога друг път не се бе чувствал – той не се чувстваше изобщо. Последната реплика на приятеля му кънтеше и отскачаше от стените на празната му глава. Прибра телефона си и съвсем сериозно и спокойно съобщи на Марин:
- Радо каза, че прасетата са свине.
Марин поклати многозначително глава. Дори самият той не знаеше какво иска да каже с този жест и защо. Току-що дочутата фраза му звучеше като някаква дефиниция, необоримо твърдение, което не подлежи на доказателство, защото е пределно ясно. Нещо почти като аксиомите по математика, само че много по-твърдо установено и сигурно от самите тях. Все пак за Марин математиката беше една твърде абстрактна, объркана и неясна наука, в която всяко число правеше каквото си иска. На всичко отгоре според Марата математиците непрекъснато измисляха разни вектори, функции, интеграли, пресичащи се оси, дроби, отрицателни числа и какви ли не други врели-некипели, за да тормозят учениците, да запълват страниците на учебниците и в крайна сметка да се опитват да представят далеч по-сложен модел на по принцип елементарно устроения материален свят.
- Дай да хапнем нещо, бе? – предложи Марин.
- По един хамбургер. – довърши мисълта му Евгени.
Скоро двамата бяха седнали на външна маса на едно от заведенията за бързо хранене в центъра на града и интензивно хрупаха по един тлъст хамбургер. Марин се беше олепал като малко дете без лъжица, докопало огромна кофа с течен шоколад. Той едва смогваше да изяде всяка капка или парченце храна, които бяха напуснали топлото уютно убежище на препеченото хлебче и се излагаха сред опасностите на враждебната външна действителност.
Изведнъж мобилният телефон на Евгени прозвъня. Той го вдигна и в безжичното пространство отекна суровият глас на Радо:
- Какво става там?
- Къде, къде, какво? – сепна се Евгени.
Чу се леко пращене, сред което се различи звукът от подушване.
- Мирише ми на храна. – оповести сърдито Радо.
- Ама... – опита да се оправдае Евгени.
- Ядете без мен така ли?
- Може би около нас има хора, които ядат, но ние просто си стоим гладни. – опита се да хитрува Евгени.
- А сега ме лъжеш най-нагло! Как може бе? Приятели сме от толкова години. Още от детската градина те познавам, момченце.
- Защо мислиш, че те лъжа? – попита Евгени, за първи път в живота си решен да търси логика в нещо. Отговорът на приятеля му недвусмислено показа, че подобно начинание е предварително обречено на неуспех.
- Винаги знам, че ме лъжеш, защото не смееш да ме погледнеш в очите.
- Ама нали говорим по телефона? Как мога да те гледам в очите? – провикна се Евгени. Беше почти убеден, че поне този път е прав. Последва кратка пауза от страна на Радо.
- Млъквай! – отговори той накрая. – Къде сте?
- На хамбургерите до църквата. – призна Евгени.
- Стойте там и ме чакайте! – нареди Радо. – И не яжте повече, ей! Нали знаеш? Ще разбера ако сте яли още. Аз ей сега ида.
И ето че след малко той дойде. Настъпваше решително с неговата специална патентована походка “Гладен съм!!!”, а погледът му “Много съм гладен!!!” трескаво обхождаше масата на двете момчета и търсеше отдавна изядените им хамбургери. Сега двамата просто си пийваха безалкохолно, а Евгени почти се беше излегнал в пластмасовия стол и пушеше доволно. Стигайки до тях, Радо реши да мине направо на темата:
- Къде е храната?! Айде бързо, че съм гладен като свиня вече!
- Радо, не си ли ял точно преди да... – започна Марин, но втренчените ококорени очи на приятеля му го прекъснаха. Да, той беше ял, но искаше да яде още!
- Радо, отиди и си вземи хамбургер! – каза Евгени, защото ниското и набито момче очевидно не можеше да мисли трезво в момента. Ако скъпият читател имаше възможността да погледне през очите на Радо в този момент, най-вероятно би видял света като през някакъв адски извратен калейдоскоп, който превръща всичко в хамбургери.
След като беше заръфал топлия сандвич, момчето вече се държеше съвсем адекватно. Марата реши, че приятелят му е положително настроен и моментът е удобен, за да му зададе някои неудобни въпроси.
- Радо, ти каза, че прасетата са свине.
Радо застина, захапал дебело парче хляб, тъничко резенче салам, нещо, което трябваше да е част от домат и много зеле. По брадата му се стече майонеза. Той остави храната за момент, облегна се и изгледа Марин величествен и нетърпящ възражения:
- Да!
- ... – каза Марин (репликата всъщност представляваше доста недоумяващ поглед, отворена уста и ръкомахащи ръце).
- Мара, не се опитвай да го разбереш! Няма смисъл! – обади се компетентно Евгени. След това още по-компетентно получи шамар от Радо и се свлече от стола.
- Млъквай и умри, олигофрене! – след като повели желанието си, Радо спокойно се приведе напред, взе си пак хамбургера, захапа го и започна да обяснява на Марин:
- Мара, не се опитвай да го разбереш! Няма смисъл! Просто го приеми като даденост! Приюти го в сърцето си! Нека то бъде твоята пътеводна светлина! – Радо вече звучеше като религиозен фанатик.
- Ама, Радо! Прасета? Свине?
- Слушай сега! – ниското и набито момче разбра, че ще трябва да използва друга тактика. – Ти обичаш да ядеш, нали?
- Да!
- Обичаш и да се храниш, нали?
- ... Да? – малко несигурно отговори Марата, докато се чудеше каква е разликата. Радо не му остави никакво време за размисъл.
- Ама не обичаш да даваш пари. Искаш да те черпят, нали?
- Да!! – много ентусиазирано отговори Марин. Понякога си мислеше, че смисълът на неговия живот е да получава безплатни неща.
- Обичаш и да биеш Евгени, нали?
- Да!!! – Марата вече щеше да изпадне в екстаз. В този момент Евгени се опита да каже нещо, може би за да се защити, но високото момче го цапна, явно за да затвърди думите си.
- Значи си прасе! Провъзгласявам те!
- За какво?
- За... Абе, провъзгласявам те сега, недей да ми противоречиш!
- И какво трябва да правя сега? – Марата беше объркан. Очевидно в момента притежаваше някаква титла, но нито знаеше каква е, нито за какво му служи. Разбираше единствено, че е нещо свързано с някакви животни от фермата.
- Сега трябва да ядеш и да биеш Евгени! – нареди Радо.
- Ама аз и преди това си го правех!
Сега, когато вече имаше и един подчинен, Радо реши, че трябва да се държи като мъдър владетел:
- Не трябва да мислим за миналото! Млади сме! Животът е пред нас! Нека да живеем щастливо и спокойно!
- Да! Така е! – замислено потвърди Евгени.
- Млъквай и ти, бе! – сряза го Радо – Твоят живот не е пред теб! Ти няма да живееш!
- Ама...!
- Аааа! – предупреди Радо и Евгени реши да си мълчи.
През това време Марин като че ли беше обмислил всичко, което беше чул до момента. Той се поизправи в стола си и протегна десницата си към Радо:
- Прасетата са свине, Радо! – с дълбок и уважителен тон каза той.
- Прасетата са свине! – Радо стисна ръката му, двамата се спогледаха и си закимаха като наркобарони, които току що бяха осъществили някой от своите мрачни планове. После ръцете им, слети в едно цяло, се понесоха към лицето на Евгени, който тъкмо се опитваше да запали следващата си цигара. Разнесе се тънък писък:
- Аааааъх!
Няколко секунди по-късно Евгени вече се беше изправил с изражение на огромна душевна болка и разочарование. Той гледаше приятелите си с такова огорчение, че дори те в първия момент се стъписаха, без да знаят как да реагират.
- Това беше последната ми цигара! – проплака отчаяно Евгени и демонстративно вдигна смачканото тютюнево изделие.
- Стига циври! – скастри го Марин. – Иди си купи там отсреща от павилиончето! И без това трябва да ги откажеш! Не разбра ли, бе човек, цигарите са вредни за твоето здраве.
- Вие сте вредни за моето здраве. Да ми мачкат последната цигара... – замърмори Евгени, отправяйки се към бленуваната доза никотин.
- Какво? Ние? Карфиол такъв! – Провикна се Радо наскърбeн.
- Това момче обижда със своето неуважение. – авторитетно отбеляза Марин.
- Питаш ли ме, Мара? От ей такова парченце пуканка съм го отгледал. – обясняваше с бащинска скръб Радо.
- Радо, какви са тези? – попита Марата и посочи двама странни субекта, които бяха спрели Евгени по средата на улицата и се разправяха нещо с него. Това бяха нашите добри познайници Кондев и Киряз “Зъбаря”.
- Не знам. Сигурно приятели някакви... – отговори спокойно Радо. В един момент, обаче, той забеляза как един от двамата бутна Евгени и до ушите му приглушено долетя репликата “ти кфо са прайш фе?”
В следващия миг Радо се изстреля като пружина и се шмугна в ситуацията с ведра танцувална стъпка. Марин го последва като набързо изпи последната си глътка кола. Докато се приближаваха, Евгени вече бъркаше в портфейла и вадеше два лева. Когато посегна да ги подаде на Киряз с думите “хубу, ве, айде на ви два лева!” Радо някак успя да се материализира между тях и стисна ръката на Евгени с широка усмивка.
- Прибирай си парите, глупако! После ще се занимая с теб!
- Чакай фе! Къф си ти фе? – мигновено се намеси Киряз.
Радо вдигна показалеца на дясната си ръка срещу лицето му и направи предупредителна физиономия. “Зъбаря” рязко и грубо го отклони с предизвикателен поглед. Радо вдигна показалеца на лявата си ръка срещу лицето му и направи предупредителна физиономия. “Зъбаря” рязко и грубо го отклони с предизвикателен поглед. “Стига толкова приказки” каза си Радо и удари два светкавични юмрука в лицето на своя опонент, преди той да успее да се опомни. “Зъбаря” рязко и грубо падна на земята със замъглен поглед. Кондев постъпи като най-верен приятел и колега. Избяга толкова бързо и ефектно, че никой не успя да запомни дори как изглежда. Докато се отдалечаваше се чу изплашеният му глас да вика:
- О, не! Това е той!
Радо изтупа якето си така, сякаш се бе въргалял половин час на земята и тримата си тръгнаха.
- Първо! – започна ниското, набито момче. – Никой друг няма право да докосва Евгени. Второ! Евгени, защо съдбата ме наказа с теб? Едно “благодаря” поне няма ли да кажеш?
- Благодаря, Радо! – мазно отвърна Евгени.
- Дай двата лева! – постанови Радо.
- Ама, Радо... – измрънка Евгени.
- Дай двата лева! – повтори Радо.
Евгени неохотно бръкна в джоба си и извади банкнотата, след което я подаде на Радо. Приятелят му го изгледа с възмущение:
- Браво бе, Евгени! – каза той с горчивина в гласа. – За такъв ли ме имаш. Да те спася от рекетьорите и после самият аз да ти взема парите.
- Ама...
- Никакво ама! Прибирай си скапаните два лева и се махай!
- Ама...
- Много ме ядоса, знаеш ли?
- Ама...
- Огладнях заради тебе. Сега ми се ядат пуканки. Само дето съм много зле с парите.
- Аз имам два излишни лева. – сподели Евгени с нотка гордост в гласа.
- А не! Евгени, от теб нищо не искам.
- Ама...
- Е, добре! Хайде, щом толкоз много настояваш! Да вървим!