ShadowDance

За еволюцията на хората и чудовищата

Транспортерът се плъзгаше безшумно по старото платно и мекото ръмжене на двигателите приспа Майер. Когато се събуди, флуоресциращият циферблат показваше трийсет и пет часа преди изгрев и градът вече се виждаше на хоризонта като назъбен контур. Той се протегна, докато вратът му рязко изпука и се намести по-удобно на седалката. Навън вятърът се беше засилил и хвърляше шепи черен пясък по стъклата, издрасквайки защитния слой. Пътят стана неравен, изровен от гравитационните бури. Отвреме навреме транспортерът пропадаше рязко, силовото му поле не успяваше да омекоти напълно удара и Майер на два пъти прехапа езика си от рязкото разтърсване. От север бавно изплува Орайос и звездите избледняха в студената светлина на спътника. Той застина като мастиленосиньо око на графитово черното небе и Майер се намръщи срещу му. Зениците му се свиха болезнено и компютърът веднага затъмни прозорците. От двете страни на пътя изникнаха изоставени силози, след тях се появиха и запечатаните входове на мините – емблемата на Трансгалактик Индъстрис беше замазана с ръждивокафява боя. Майер махна с ръка и тиха музика се разпиля като поток кристали в кабината. Той хвърли презрителен поглед към огромните закрити оранжерии – не се бяха отказали от жалките опити за тераформиране. Транспортерът навлезе в промишлената зона и пътят, маркиран от двете страни с мигащи в ултравиолетово стълбове, стана по-поддържан. Премина покрай серпентините на пречиствателните станции, зави покрай електролизаторите и най-накрая достигна купола на града. Транспортерът измина няколко километра успоредно на металносивата стена и спря пред граничния терминал. Майер изрецитира на компютъра ДНК-тага, който Джонсън му беше пратил и почака няколко секунди, докато информацията достигне терминала. На екрана се появи червен надпис – терминалът изискваше ръчно набиране на кода. Майер изруга, отвори със замах вратата на транспортера и излезе. Навън беше около минус седемдесет и дъхът му увисна като млечнобял облак пред лицето му. Въздухът остърга синусите му с острия си мирис на свежест – тук поддържаха висока концентрация на кислород. Приближи се до таблото, свали ръкавицата си и набра кода. Преградата се плъзна настрани и тесен коридор се отвори пред него. Червени светлини премигваха по дължината му. Докато крачеше по гумирания под, Майер се забавляваше да разглежда по стените протоколите за действие в случай на радиационен пробив и плановете за евакуация. Коридорът завърши с двойна врата от оловно стъкло и се наложи отново да въведе кода. Вътре в отдавна неизползваната кабина за стерилизация го очакваше човекът на Джонсън.
- Здравейте. – каза Майер.
Мъжът кимна леко. Лявата половина на лицето му беше татуирана в сребърно от невронните енхансери.
- Казвам се Уилямс. – той не подаде ръка на Майер. - Министър Джонсън ви очаква.
- Транспортерът ми е отвън.
- Не се притеснявайте. Никой няма да го открадне.
Майер вдигна рамене. Не това го притесняваше.
- Оттук, моля.
Той го последва нагоре по металното стълбище. Преминаха покрай сервизните помещения – през двойното стъкло се виждаха закачените предпазни костюми, покрити с плътен слой прах. В контролната зала, седнал върху неработещите мониторни табла четеше пада си някакъв мъж. До него бе облегнато атомно оръжие и индикаторът му светеше в синьо – беше заредено. Водачът на Майер му кимна и той натисна червения бутон до себе си. Вратата на аварийния изход се отвори към ново стълбище.
- Това не беше необходимо. – каза Майер, докато се изкачваха.
Уилямс му хвърли поглед през рамо.
- Просто предпазни мерки.
Пред изхода на станцията стояха двама мъже във военни униформи. Майер почака, докато Уилямс въвеждаше нещо в пада, който му подадоха. Внезапното повишаване на гласoвете го накара да вдигне поглед от старите холографии по стените.
- Просто изтрийте логовете. – казваше Уилямс.
Единият от войниците поклати глава.
- Няма да стане. Системата автоматично записва всяко отваряне на купола, а ние нямаме достъп до тях.
- Не се бяхме разбрали така.
- Какъв ви е проблемът? Никой не си прави труда да проверява логовете от тук. Съоръжението е изоставено от години.
Уилямс се приведе към войника и го хвана за яката на униформата.
- Виж какво, дрисливо копеленце, дано се окажеш прав, защото ако някой узнае в какво си се забъркал, ще ти се прище моят човек горе да беше използвал атомното оръжие.
Другият войник постави ръка на рамото на Уилямс и леко го отдръпна от другаря си.
- Мислехме, че вашето министерство ще се погрижи за това.
Уилямс пусна войника и лицето му изведнъж стана уморено.
- Да, разбира се, ще се погрижим. Да вървим. – обърна се към Майер. Той постави защитните очила и двамата излязоха навън.
Доколкото Майер си спомняше, градът беше построен две години след злощастното кацане на планетата и вероятно затова носеше някаква носталгия по отдавна забравения свят, който бяха напуснали. Намираха се на тясна тераса, надвесена над града и той се приближи до парапета. Под него лабиринтите от улици бяха изпълнени с толкова много хора, че на Майер му се зави свят от изобилието на живот. Накъде долу, между огромните тръби от чугун проблясваше мътна вода – целият град беше разположен върху огромен воден резервоар. Между високите сгради, свързани с пасажи от стъклостомана, се виждаше небето, което изглеждаше тъмносиньо през купола на града. Уилямс отвори вратата на малката кола, паркирана на терасата.
- Идвате ли? – тонът му беше нетърпелив.
Майер се качи в колата. Уилямс докосна екрана до него, двигателят леко измърка и тя се плъзна над града. Майер притвори очи, докато неоновите светлини се размиха в стъклата на колата. Уилямс паркира на площада пред сградата с бронзов надпис „Здравно министерство” и влязоха във огромното фоайе от стъкло и стомана в причудливи форми. В средата му растеше истински бряст – зеленосребърните листа потрепваха в течението от климатичната инсталация. Уилямс се отправи към рецепцията до ансансьорите и прекара китката си над индентификационния слот. Момичето зад рецепцията се усмихна.
- Мистър Уилямс, министърът остави съобщение за вас, преди да излезе.
- Какво? Имаме среща с него.
Усмивката на момичето застина.
- Господин министърът не спомена нищо за среща с вас.
Майер се приближи.
- Някакъв проблем ли има?
Уилямс му хвърли нервен поглед.
- Министърът не е тук.
Майер се усмихна леко.
- Не съм тук, за да ми губите времето.
- Дайте ми съобщението. – каза Уилямс.
Момичето обърна монитора на компютъра си към тях. Уилямс набра персоналния си код за достъп и малко текстово съобщение се появи на екрана. Той го прочете, мръщейки се.
- Благодаря. – каза той на момичето.
- Няма защо. – отвърна тя. – Ако мога с нещо да ви помогна...
- Не мисля. – той погледна към Майер, който през това време разглеждаше ноктите си. Той се изкашля леко. – Съжалявам, но министърът е възпрепятстван да ви приеме днес, но утре ще се срещне с вас. Междувременно ще ви осигурим къде да отседнете.
Майер вдигна поглед от ръцете си.
- Май не ме разбрахте. Нито аз, нито вие имаме време за губене.
Уилямс понечи да го хвана за лакътя, но се спря на време.
- Вижте, това е за ваша безопасност.
Майер повдигна вежди.
- За моята безопасност?
Уилямс преглътна и притвори очи.
- Моля ви да изчакате няколко часа, а през това време ще потърся начин да се свържа с министъра.
Майер стоя мълчаливо няколко секунди и подуши потта, която се стичаше от подмишниците му. Накрая каза.
- Добре.
...........................................................................

Апартаментът, в който Уилямс го настани, се намираше в огромна, грозна сграда на някакъв краен квартал. Освен тясната спалня единственото друго помещение беше миниатюрна тоалетна и Майер хвърли поглед вътре, сбръчквайки презрително нос.
- Животни. – измърмори той, докато събличаше сакото си.
Свали леглото от стената и се просна на твърдия матрак. Между щорите на прозореца се процеждаха ивици светлина и той не посмя да свали очилата си. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в тавана. Шумът на трафика отвън му пречеше да заспи и той се зачуди колко време можеше прекара тук преди да се побърка.
Звукът от отварящата се врата го стресна от унеса му и той се изправи в леглото.
- Уилямс? – попита той и в този момент ярък като избухваща нова лъч светлина го заслепи. Той прикри очи и се стовари на пода, задъхвайки се от непоносимата болка в ретините. Чу как в стаята нахлуха хора – тежки стъпки и ускорено дишане. Опита да се изправи и в този момент отсечен удар в тила го запокити отново на пода.
- Стой долу, копеле мръсно.
Някой притисна с коляно главата му, докато поставяха на ръцете му белезниците. После грубо го обърнаха по гръб и през кървавочервена пелена той видя нечие лице надвесено над себе си. Усети, че го пребъркват. Мъжът се изправи над него и стовари тежкия си ботуш върху лицето му. Той изкрещя, усещайки как костите се чупят. Кръв напълни устата му и го задави. После загуби съзнание.
..........................................................................

Благословен мрак. Лежеше върху хладния под и дишаше равномерно. Повдигна ръка и внимателно докосна лицето си – усети леко парене там, където костите зарастваха. Раздвижи предпазливо челюст и ставите изщракаха предупредително. Той се изправи и сега забеляза, че е гол. Вълна от студена омраза го обля. Проклет добитък. Той се огледа. Четири голи стени, облицовани с белезникава пластмаса. Той подуши въздуха – освен мириса на феноли и собствената си кръв усещаше присъствието на хора наоколо. Прекара пръсти по стените и накрая откри замаскирания екран под слоя пластмаса. Притисна лице към него и пое дълбоко въздух. Да, бяха там, зад екрана, трима или четирима.
- Надявам се, това, че сте ме оставили жив означава, че искате да разговаряме. – проговори той. Гласът му беше хриплив. – Готов съм.
Усети някакво раздвижване.
- Или можем да разрешим тази неприятна ситуация като ме оставите да изляза оттук.
В стената от дясната му страна се отвори квадрат светлина и той инстинктивно се отдръпна в сенките. Вътре влязоха двама мъже. Единият насочи оръжие към него и Майер разпозна мъжа, който бе разбил лицето му.
- Обърнете се. – каза с тих глас другият – сивокос мъж с тъжно лице.
- Това е доста двусмислено предложение. – отвърна Майер.
Въоръженият се приближи и притисна дулото на оръжието в окото му.
- Чудя се дали можете да се регенерирате от куршум в мозъка?
Майер се обърна послушно.
- Съберете китките.
Той отново усети студения допир на белезниците.
- Сега вече може да се обърнете.
Внесоха в стаята два стола.
- Седнете. – каза сивокосият и Майер се отпусна на стола, внимавайки да не движи ръцете си. Сивокосият седна срещу му. Другият застана в ъгъла, скръстил ръце, оръжието му подпряно на сгъвката на лакътя.
- Казвам се Морис. Отговарям за вътрешната сигурност на града. Надявам се сега ви е ясно защо сте тук.
Майер се вгледа в него неразбиращо. Мъжът се усмихна мрачно.
- Ще ви улесня. – той извади от джоба сноп холографии и ги изреди една по една пред лицето на Майер. – Спомняте ли си вече?
Майер равнодушно изгледа парада на смъртта пред носа си.
- Предполагам, че ви е било забавно. Нещо като предизвикателство след скучния живот в резервоарите. Как го наричахте? А, да, лов. Да съчетаем полезното с приятното, генетичната модификация - с вдигането на адреналина.
Майер се изсмя сухо.
- Смятате, че тукашният добитък притежава нещо, което би ме изкушило?
Ударът отметна главата му настрани и хиляди игли се впиха в лицето му. Майер се загледа как кръвта, примесена със слюнка се проточи от устата му и закапа по пода.
- Тогава, предполагам, просто сте се повеселил? – гласът продължаваше да е все така равен.
Майер се изплю на пода и разтърси глава.
- В града ви съм от няколко часа. Едва ли мога да изтребя толкова хора за това време.
- Подценявате ли се? – нещо в тона го накара да повдигне очи към мъжа срещу него. Той бавно каза.
- Знаете, че не съм аз. Иначе нямаше да си губите времето с тези разговори. Какво искате от мен?
- Ако не сте вие, кой би могъл да е?
Майер облиза устни.
- Откъде да знам?
Сивокосият въздъхна.
- Пак започваме отначало, а аз реших, че се разбираме. Може би трябва да оставим да си помислите още. – той се изправи. - Да вървим, Грей.
- Да, полковник.
Майер си пое въздух внимателно – ребрата го заболяваха при всяко вдишване.
- Почакайте. – сивокосият се обърна. – Джонсън ли ви каза, че съм тук?
Онзи го изгледа изпитателно.
- Не съвсем. Един от войниците от изоставената станция ви издаде. На министъра просто се наложи да каже къде сте.
Майер изтри уста в рамото си.
- Мисля, че мога да ви съдействам.

........................................................................................

Той се облече педантично бавно. Дрехите му бяха в ужасно състояние. Ръкавелите на изцапаната с кръв риза липсваха. Вратовръзката му беше измачкана, а единият маншет на панталоните му разпран. Грей му подаде сакото – яката беше разкъсана.
- Разбирате, че всеки опит да ни размотавате няма да доведе до нищо добро.– Морис го наблюдаваше, седнал зад малко бюро в тесния кабинет. Навсякъде из стаята бяха нахвърляни купчини файлове. Прозорецът гледаше към малък квадрат небе затворен между сградите.
Майер закопча и последното копче на сакото си.
- Предпочитам да привършим по-бързо. Нямам много време.
Морис потри носа си.
- Тогава намерете приятелчето си и после ще решим какво да правим с вас.
Падът, който му дадоха, позволяваше само еднопосочна връзка с мрежата. Той влезе първо в общия бюлетин.
- Така ли ще го намерите? – попита Морис скептично.
- Щом е в града, най-вероятно е платил и за достъп до мрежата. – отвърна Майер, докато преглеждаше потоците от съобщения.
- Той вероятно само следи комюникетата. – обади се Грей. – Няма начин да го прихванем така.
Майер превключи на транспортните регистри.
- Щом е тук от седмица, не може да не е ползвал мрежата.
- Едва ли е някой, когото познавате. – каза лениво Морис.
- Това въпрос ли е? – отвърна Майер. Грей се изсмя неприятно. – Нямам представа кой ще рискува да влезе в града при условие, че черният пазар се грижи да получаваме необходимия материал.
- Тогава защо е дошъл? Просто да избие дузина хора? А вашето присъствие тук по същото време е само интересно съвпадение. – Морис качи краката си на бюрото.
- Сигурно министър Джонсън ви е казал защо съм тук. – каза внимателно Майер.
- Не беше склонен да коментира каквото и да е за вас. – Морис погледна към Грей. – Решихме засега да не го притискаме. Рано или късно ще се наложи да ни разкаже цялата история. – той се усмихна на Майер. – Надявам се, каквато и сделка да сте сключили, да си е струвала. Открихте ли нещо?
Майер поклати глава.
- Още не.
Морис се загледа в тавана.
- Побързайте, моля.
През екрана пробягаха дузини рекламни банери. В десния ъгъл течаха новините за деня. Най-накрая нещо познато привлече погледът на Майер. Тръстът „Пол Баркър”, гласеше едно от съобщенията, продължава с тераформирането на източните терени въпреки бушуващите в района бури. Той се размърда на стола.
- Полковник – каза с равен тон. – изгревът ще настъпи след половин час.
Морис го изгледа.
- Очите ми. – обясни Майер. – Очилата няма да свършат работа. Мисля, че трябва да се преместя в стая без прозорци.
- Можехте да го кажете по-рано. Нямаше да ви местим от изолатора.
- Не се сетих.
Морис придоби отегчен вид.
- Тогава ще се наложи да действате по-бързо.
Майер изключи пада с рязко движение.
- Вървете по дяволите.
Той усети как Грей пристъпи зад гърба му. Морис го спря с жест.
- Ще се съобразим с вашите капризи. Само ще ви предупредя, че ако се опитате да създавате проблеми, лично ще ви счупя врата. Ясно ли е?
Майер кимна.
- Изправете се.
Когато Грей се приближи, за да му постави белезниците, той заби лакът в стомаха му. Грей се свлече на колене на пода и докато се опитваше да изправи, измъкна оръжието си и стреля почти от упор в Майер. Куршумът прониза рамото му, излезе от тялото му и разби стъклата зад него. Той чу предупредителния крясък на Морис, изплъзна се изпод протегнатите към него ръце на Грей и се хвърли през прозореца. Дъхът му секна, докато летеше надолу с главоломна скорост. Падна с плясък в режещо студената вода и потъна в кафяво-зелените дълбини. Небето се отдалечаваше пред погледа му, а покрай него преминаваха сложните плетеници от тръби. Когато налягането започна да смазва гръдния му кош, той изплува нагоре. Прекара краткия ден, свит в сенките на канализацията. Втресе го и той бълнуваше, че е у дома, в безопасността на резервоарите. Когато нощта настъпи, раната се беше затворила с розов ръбец, температурата му спадна и той излезе навън. Промъкна се внимателно през града, избягвайки оживените улици, докато най-накрая откри обществен терминал. Използва тага на Джонсън и с облекчение откри, че още е валиден. Намери координатите на компанията на Баркър и се свърза с главния й офис.
- С какво мога да ви помогна? – прецизно гримираното лице от екрана го изгледа студено.
- Бих искал да разговарям с мистър Баркър.
- Съжалявам, но мистър Баркър не приема никого.
- Тогава бихте ли му предали нещо? Само му кажете, че Майер от VI-74563 иска да разговаря с него. Моля ви. Спешно е.
Тъмновиолетовите устни се свиха.
- Добре.
Две минути по-късно терминалът се включи.
- Мистър Майер? – екранът остана тъмен.
- Бих искал да разговарям с мистър Баркър.
- С него говорите.
Майер се прокашля.
- Вижте, не искам да ви притеснявам, но...
Гласът го прекъсна:
- От резервоарите ли идвате?
- Да.
- Почакайте, ще ви изпратя кола.

.....................................................................

Колата го откара в квартал с частни къщи зад стоманени огради с автоматична защита. Той се приближи до металната решетка, така че да е в обсега на камерата.
- Мистър Баркър, аз съм Майер. – каза той високо.
Порталът се отвори и той прекоси двора, застлан с базалтови плочи. Вратата на малката, двуетажна къща бе от истинско дърво и той прекара длан по грапавата повърхност. Тя се отвори под натиска на ръката и той влезе в истинска градина. Растения, които познаваше само от книгите у дома си - лимонови дръвчета, розови храсти и хибискус, разпръскваха тежка, непоносима миризма. Той прикри нос с ръкава си.
- Качете се горе. – чу глас.
Той си проправи път през малката джунгла. От миризмата на пръст и живот му се повдигаше и едва когато изкачи стълбите, можеше да диша свободно. Баркър лежеше в просторната стая, чиято изцяло остъклена стена гледаше към града. Канюлираните съдове на дясната му ръка бяха свързани към портативния хемодиализен апарат до леглото. Под разтворената на гърдите му пижамата се разклоняваха в бледата кожа финните златни нишки на нервопротезата, която заместваше вегетативната му система. Албум с репродукции на прерафаелити лежеше захвърлен в единия край на леглото. На нощната масичка до електрическата лампа от ковано желязо стоеше малък терминал със старомодна клавиатура от сива пластмаса.
- Здравейте. – каза той, когато Майер влезе. – Вие сте някой от потомците на Йохан, нали?
- Негов син съм.
- Приличате си. – каза Баркър, присвивайки леко очи. – Седнете. – той посочи към алуминиевия стол до леглото си.
- Позволявате ли? – Майер кимна към библиотеката от червеникаво дърво.
- Разбира се. – Баркър се усмихна леко. - Баща ви жив ли е? – попита той.
Майер прекара пръст по гърбовете на книгите на рафтовете.
- Не. В моя клан никой от нулевото поколение не е жив.
- Във вашия клан? – гласът на Баркър прозвуча леко развеселено.
- Всички, които носят моите гени.
На един от рафтове стоеше празен аквариум и Майер се приведе, за да разчете заглавията на книгите през синьо-зеленото стъкло. Баркър се разсмя.
- Трябваше да предположа, че накрая цялата тази елитарност ще се изроди в някой атавизъм.
Майер измъкна книга с литографии.
- Все пак трябва да има някаква йерархия. – отвърна той, докато прелистваше крехките страници.
- Защо сте дошъл тук, мистър Майер?
Той върна книгата обратно на рафта.
- Трябваше да получа нещо, но бях възпрепятстван.
- И мислите, че мога да ви помогна?
Майер повдигна статуетка от матово стъкло и я завъртя в меката светлина на стаята.
- Те се грижат за вас, нали, мистър Баркър? – каза той - Осигуряват ви всичко необходимо, защото вие им помагате с тераформирането. Видях оранжериите отвън. Предполагам, че имате влияние в определени среди.
- Да речем, че е така. – отговори предпазливо Баркър.
- Тогава можете да ми помогнете.
- Слушам ви.
Майер насочи вниманието си към хербариите на рафтовете.
- Преди няколко седмици на черния пазар бяха заловени няколко дефектни ДНК-образци. Оказа се, че са от Ню Лондон и вашия град. В хомозиготна комбинация мутацията е несъвместима с живота. Имате двадесет процента мъртвораждания.
Баркър го прекъсна.
- Известно ми е това, мистър Майер. Хората са разтревожени. Доколкото знам, здравното министерство взима някакви мерки. – Майер изсумтя тихо. - Но не разбирам какво общо имате вие с това. Просто престанете да търгувате с нас.
Майер се обърна и погледна към Баркър.
- Това не ви ли притеснява?
- Кое? Мутацията ли? – Баркър повдигна леко рамене. - Очаквах го. Не е възможно толкова дълго да се променя генофондът, без да се появи някоя летална мутация.
- В две области едновременно?
- Между градовете има непрекъсната миграция.
- Още една причина за притеснения.
- За какво? Че ще асимилирате дефектно ДНК?
Майер го изгледа.
- Притесняваме се, че броят на хората драстично ще намалее.
- О – каза Баркър, без да се опитва да скрие подигравката в гласа си. - И какво смятахте да направите?
- Трябваше да получа ДНК проби от министър Джонсън.
- За какво? – гласът на Баркър изведнъж стана рязък.
- За лечение.
Баркър се изсмя презрително.
- Такова благородство. Не ме обиждайте, мистър Майер. Аз не съм така лековерен като нашия министър.
Майер въздъхна.
- Уверявам ви, в случая не става дума за никакво благородство, а за здрав разум. Преценихме, че в случая и за двете страни ще е полезно известно... сътрудничество.
Баркър се изправи в леглото и се приведе напред.
- Мистър Майер - изсъска той. - ако си мислите, че ще ви съдействам в опитите ви да се набърквате като баща си в съдбата на хората...
Внезапното избухване обърка Майер.
- Почакайте. – каза той – Не можете да оставите нещата така, както са.
- Напротив. Това се нарича естествен подбор, мистър Майер. Той е причината тези хора да оцеляват вече няколко столетия на тази проклета планета. Появата на тази мутация означава че или предстои нова еволюция, или хората просто са изчерпили потенциала си за приспособяване и започват да се израждат. И в двата случая не виждам причина да се намесвате.
- Дори ако се случи най-лошият вариант?
Баркър го прекъсна с рязък жест.
- Знам отлично какво означава намеса в генотипа им, Майер. Ясно ми е и какво целите – да ги направите зависими. Кажете ми, защо все още сте жив? Едва ли защото намирате живота в резервоарите неустоим. Вероятно сте единственото поколение, което успешно е преживяло генните модификации. Всяко следващо е все по-дефектно заради инбрийдинга, въпреки че продължавате да асимилирате чуждо ДНК. Вероятно сте спрели да се размножавате. Няма да допусна същото да се случи и на хората.
Майер търпеливо изслуша тирадата и накрая попита:
- Това ли е причината да ни напуснете и да дойдете тук?
Очите на Баркър се присвиха.
- Мистър Майер, причината да напусна резервоарите е не защото се изживявам като някакъв месия, а защото не вярвах повече в превъзходството на вида си.
Майер повдигна вежди примирено.
- Явно и вие страдате от сантиментите на първите заселници.
Баркер се изсмя хрипливо.
- Млади човече, аз все още помня как се разбихме на тази проклета планета, как комуникациите отказаха и какво последва. Помня бунта на кораба и как баща ви го потуши. Не съм забравил и как решихме да оставим наказателната колония да се оправя както може. Колко, мислите, че оцеляха в този ад? А после, когато се изолирахме и изоставихме заселниците на произвола.
Майер обърна очи към тавана.
- Щом сте имали угризения, защо сте се подложил на генната трансформация? – попита с леко отегчение в гласа.
- Защото и аз повярвах в глупостите, които баща ви говореше. Ние бяхме елита на колонията – учените и индустриалците. Ние трябваше да оцелеем, защото бяхме ценните, защото ние можехме да измислим начин да напуснем тази проклета планета или да я тераформираме. А всички останали – заселниците, затворниците, болните можеха да вървят по дяволите. – той се спря, за да си поеме въздух и продължи по-спокойно. - Но после разбрахме, че те се приспособяват, а ние – не и какво направихме.
Майер повдигна рамене.
- Това, което трябваше. Като еколог сте го разбирал. Това е хранителна верига от два вида – хората и ние. Прост цикъл – те мутират, ние се храним с тях и също мутираме. Това е еволюция.
Баркър стисна устни.
- Мистър Майер, в една ограничена екосистема като тази индивидът има и ограничени възможности за еволюция. Липсва ни видовото разнообразие от растения и животни, с които да се храним. Липсват ни вирусите и прионите, които директно да променят генотипа ни. Радиационният фон вече не ни влияе, нито гравитационната нестабилност или твърде дългия нощен цикъл. Всички сме изчерпили потенциала си за приспособяване. Ето защо се появиха тези несъвместими с живота мутации.
- И вашето решение е да прахосвате ресурси, за да тераформирате планетата?
- Аз поне имам някакво решение, мистър Майер.
Майер кръстоса ръце зад гърба си.
- Знаете ли, мистър Баркър, аз не притежавам нито вашите сантименталности, нито тези на баща ми. Не знам какво сме загубили от себе си и не ме е грижа. Не помня проклетата планета, от която сме дошли и не държа да превръщаме тази в нейно подобие. – той се приближи до леглото. - И за разлика от вас виждам по-далеч от носа си.
Баркър изсумтя презрително. Погледът на Майер се плъзна по тялото на леглото.
- Мисля, че правя това, което е правилно за момента. – каза той тихо. – Знам какво ще стане, ако тази мутация остане. Знам, че ще намалее броя на хората. Знам, че генофондът, който ни поддържа, ще се стесни рязко. Знам как това ще се отрази на вида ми. И не ме интересуват последиците в далечното бъдеще.
Той се приведе над Баркър и погледите им се срещнаха.
- Мистър Майер, какво по дяволите...
- Тихо. – каза той и притисна длан върху устата на Баркър.
- Животът изисква саможертви. – той продължи и с другата си ръка стисна врата му. - А вие не сте направили нито една през съществуването си. – той впи пръсти, докато Баркър се опитваше да се отскубне.
- Взимате решения за бъдещето, защото не се интересувате от настоящето, защото не познавате тези, чиито съдби решавате, защото за вас всичко е така удобно анонимно. – Баркър отчаяно се опитваше да се изтръгне от хватката му, лицето му стана пурпурно.
- Много по-лесно е да решаваш, когато не си лично замесен. – каза Майер замислено и стисна по-силно. Съпротивата под пръстите му започна да отслабва.
- Аз обаче имам задължения към клана си. Как го нарекохте - атавизъм? Но в крайна сметка не сме ли всички животни?
Очите на Баркър се изцъклиха. Майер махна ръка от гърлото му и притисна пръсти към сънната артерия – пулс не се усещаше. След това включи малкия терминал до леглото и остави координатите си в общата мрежа на града. После седна отново и зачака.
Беше задрямал, когато звукът на двигателите на колите отвън го стресна. Когато шумът от стъпки се разнесе по стълбите, той се изправи с вдигнати ръце във въздуха.
- Няма да ви създавам проблеми. – каза той и тогава ударът на Грей го събори на пода.
- Мистър Майер, вече ни създадохте достатъчно. – каза Морис, който влезе след него. – Протегнете ръце.
- Не е необходимо...
- Мистър Майер, втори път няма да ни пробутате номерата си.
Той се подчини и Грей му постави белезниците. Междувременно Морис разглеждаше трупа на Баркър.
- Това ваше дело ли е?
Майер кимна.
- Това е онзи, когото търсите.
Морис го изгледа косо.
- Не мисля, че този човек е можел да се изправи в леглото, камо ли да убие някой.
- Първо, той не е човек, а от модифицираните. – отвърна Майер. –. Направете му ДНК-тест. Второ, оставям на вас да си изяснявате подробностите.
Морис погледна към Грей, който застана на вратата и извади оръжието си.
- Сега ще си изясним тази подробност – какво да правим с вас.
Майер се облегна на стената.
- Мисля, че е време да поговорите с Джонсън.
Морис го наблюдаваше замислено.
- Грей, обади се на... – каза той накрая и тогава се разнесоха изстрелите долу. Някой крещеше неистово. После настана тишина и тогава се чуха тежките стъпки нагоре по стълбите. Грей застана встрани от вратата. Майер разпозна грубия ритъм.
- Махнете ми белезниците. – изсъска той.
- Затваряй си устата. – Грей само раздвижи устни безгласно.
- Нищо не разбираш, проклето животно, това не е...
Стъпките спряха и той млъкна. Чуваше се само тежко механично дишане.
- Мистър Майер. – гласът беше приглушен.
Морис извади малък правоъгълник от сив материал. Тънък лъч се закова в областта на сърцето на Майер. Грей стисна оръжието си и кимна.
- Мистър Майер е тук. - каза Морис.
Експлозията разби стената на парчета и запокити Грей с разбит череп в ъгъла. Морис се извъртя, но не достатъчно бързо. Белезникав силует се стрелна през зеещата дупка в стената и с елегантно движение заби костното острие в рамото на Морис. Той изпусна оръжието си на пода. Другият замахна в широка дъга и той отхвръкна назад. Главата му се удари глухо в отсрещната стена и той се свлече на пода. Майер премести поглед към нападателя. Той се приближи, екзоскелетът променяше формата си при всяка стъпка. Двете остриета се прибраха. Кост и хрущял се разделиха, откривайки бледото лице зад тях.
- Мистър Майер. – гласът беше неясен от респиратора.
Той кимна.
- Аз съм Тешима Санае. Тук съм, за да ви изведа от града. – той хвърли поглед към белезниците на ръцете му. - Предполагам, че не сте взел пробите.
Майер се изкашля.
- Имаше известни усложнения. – той постара да звучи спокойно. – Все още не е късно да взема пробите, Тешима-сан. Ако ме придружите до министерството им...
- Вече трябваше да сте взел ДНК-образците. Ако не бях в града и не бях прихванал съобщението ви в мрежата, сега щяхте да сте мъртъв.
- Глупости. Щом не искате, просто ме оставете да отида сам.
- Консилиумът очаква моето съобщение, че сме напуснали града, за да нанесе ядрения удар.
Майер усети как устата му пресъхва.
- Разбрахме се, че без мое разрешение няма да действате. – каза той след кратка пауза.
- Загубихте достатъчно време. Скоро ще разберат за удара над Ню Лондон и всичко това ще е безсмислено.
- Ако знаят, че имаме лечение, ще преглътнат прибързаността ни с другия град.
- Мистър Майер, трийсет процента от убитите от мен хора вече носят тази мутация. Безумие е да хабим време и усилия за тях.
Майер притвори очи.
- Тешима-сан, не искам да прозвучи като упрек, но вашите забавления през последните дни тук са причината за неуспеха на мисията ми.
Тешима повдигна вежди.
- Не винете мен. Този град беше обречен от самото начало и вие отлично го знаехте. – той разтегли устни в усмивка. - Тези животни трябва да са ми благодарни, че им намерих някакво занимание в оставащото им време. Да приключваме с празните приказки. Идвате с мен независимо дали го искате или не.
Той го хвана за рамото.
- За последен път ви моля – или ме оставете да взема пробите, или...
Тешима доближи лице до неговото.
- Или какво, мистър Майер?
Той стисна зъби, така че болката във все още незаздравялата челюст избухна отново и рязко отметна напред дясната си ръка. Силовото поле на белезниците разкъса кожата и сухожилията като хартия и строши костите на предмишницата му. Лъчевата кост се раздроби на парчета, но по-дебелата лакътна кост се счупи косо и Майер в бурята от болка и паника заби заострения й край в окото на Тешима. Усети как кост стърже върху кост, когато достигна задната страна на орбитата и сред пронизителния писък с всички сили натисна, докато не проби мозъка. Тешима замахна към него инстинктивно, преди да се стовари на пода. Острието прониза рамото на Майер и разряза по дължина мускулите на мишницата му, прекъсвайки артерията. Той се плъзна надолу и се отпусна тежко на пода в локвата кръв от осакатената си ръка. Главата му се замая и за миг всичко се размаза в черно-бяло пред очите му.
- По дяволите. – звукът на собствения му глас го стресна.
Не знаеше колко време прекара вцепенен от болка, докато кръвта му изтичаше, когато с периферията на зрението си забеляза някакво движение. Морис се изправяше несигурно, косата му беше сплъстена от кръвта. Той се огледа наоколо и тогава погледът му се спря на Майер. Морис се пресегна към оръжието на Грей, което лежеше на пода. Майер затвори очи и чу как Морис се приближава с тромави крачки. Когато повдигна клепачи, погледна право в дулото на оръжието. Сега е моментът, каза някакъв глас в главата му, да направиш нещо, да кажеш защо си тук, да го предупредиш за ядрения удар. Но изведнъж се почувства ужасно уморен и мислите му изведнъж се объркаха. Той погледна към града през скосените стъкла и видя как звездата се появява бавно на хоризонта и оцветява небето във виолетово и розово. Интересно, помисли си несвързано, отново ще е ден. Някакво спокойствие го обхвана и той започна да се отнася. Глас, който му звучеше познато, макар да пукнеше, ако се сетеше чий, викаше медицинска помощ. В небето новото слънце изгря в цялото си невиждано досега великолепие, прогаряйки очите му. И миг преди да потъне в тъмнината, той се усмихна.

1. Сюжет и развитие на действието.

Сюжетно, първата половина на разказа е сравнително праволинейна (в най-добрия смисъл на думата), и мен лично успя много лесно да ме въведе в това, което става. От средата нататък обаче, и по-специално от разговора на Майер с Морис, взех малко да се обърквам и да не схващам някои логически връзки. Разбирам, че текстът ти съдържа доста чисто идеен заряд, и е напълно възможно да не съм схванал нещо, но специално в гореспоменатия разговор положението като че ли е различно.

Предварително се извинявам за въпросите си по този параграф, съзнавам, че биха могли да те изнервят много и да създам впечатление на дребнаво копеленце. Някои от тях може дори да не са важни в контекста на ситуацията, но мисля, че някои поне са. Чувствай се свободен да игнорираш част, или всичките от тях, но и ще се радвам ако намериш нещо полезно.

Значи, Майер е задържан от отговарящите за вътрешната сигурност на града, и е обвинен в масово убийство. Като доказателство те му показват снимки от местопрестъпленията, и той им отговаря, че не би могъл да ги извърши за краткото време, за което е пребивавал там. Дотук добре. Въпросите, които обаче започнах да си задавам, са:

Следейки толкова зорко за сигурността в града, тези хора не знаят ли, че Майер е там отскоро? А всъщност кога и колко бързо са извършени убийствата? Никъде не е споменато. Само за ден (даже за няколко часа), и то този ден, в който Майер идва? И ако наистина знаят, че Майер не е виновен, защо му задават всичките тези безмислени въпроси? За да го объркат? Не е ли логично Майер (и по важното, читателят) да е схванал, че те са имали информация за него през цялото време? Все пак, именно той задава въпроса „Джонсън ли ви каза, че съм тук?”(което означава, че се е досетил без много усилия), а освен това Джонсън мистериозно отменя срещата си с тях още веднага щом Майер пристига. Това според мен означава, че ченгетата веднага са го привикали за разпит. По този начин излиза, че въпросите им дори не са с цел объркване, тъй като вероятно и те са наясно, че не заблуждават Майер с тях. . Ако просто са искали съдействието в откриването на убиеца (което отново означава, че убийствата не са от днес), защо го пукнаха от бой? Можеха просто да направят нещо еквивалентно на това да почукат на вратата и да му кажат „Последвайте ни, ако обичате, сър”, или нещо такова. Причината може да е омразата на обикновените хора към генетично модифицираните такива. Но пък от друга страна, Майер е поканен лично от министъра на здравеопазването. Вярно, вероятно е била тайна покана, но така и не научавам нищо за действителните взаимоотношения между двете „раси” на планетата, за да мога да поставя поведението на „полицаите” в някакъв контекст. По-късно се разбира за някаква „търговия” между двете „раси”, което ме навежда на мисълта, че отношенията не са толкова зле, че полицията да си позволява да смаже от бой един, при това невъоражен човек, вместо просто да го арестува (или да го „отведе”) под прицела на няколко дула, насочени към главата му.
Освен това тези убийства би трябвало да носят специфични белези на оръжието и на начина, по който са били извършени. Какво в тях ги е навело на мисълта, че именно Майер е убиеца, ако наистина сериозно са си го мислели?
Някак ми се губи мотивационната нишка на разговора. Те за какво искат всъщност да говорят с него, каква е мотивацията им да го направят? Подозират го в съучастничество? Има ли нещо в убийствата, което да подсказва, че са планирано престъпление, изискващо съучастник?

Още няколко несъответствия, които ми направиха впечатление – някъде към края на разговора Морис се опитва тънко да подпита Майер дали случайно не познава лично убиеца, като му казва „Едва ли е някой, когото познавате”. В същото време в началото на разговора ясно изразява предположението си, че Майер и убиеца са „приятелчета”. Някъде в средата на разговора пък, от небето ни пада информацията, че убиецът бил в града от цяла седмица, и то поднесена ни така, сякаш някой я е споменал на Майер. („Щом е тук от седмица, не може да не е ползвал мрежата”) Откъде я знае? Защо не е споменато някъде преди това? Как полицаите очакват Майер да „намери” убиеца? Първо му подават пад, после изказват скептични предположения относно възможността му да го намери по този начин. („Така ли ще го намерите? – попита Морис скептично.” ; „Той вероятно само следи комюникетата. – обади се Грей. – Няма начин да го прихванем така.”) Как очакват той да го намери всъщност? И реалистични ли са подобни очаквания? Ако наистина го подозират в съучастничество, не трябва ли просто да го разпитат ( с или без мъчения)? Освен това те знаят за връзката му с Министъра, но решават да пренебрегнат този аспект от извършеното престъпление. Защо „отлагат” разпитването на Министъра, а и на Майер по тези въпроси, след като тази следа лично според мен би могла да води до потенциално доста по-големи и важни разкрития за разследването.

И какъв е този „черен” пазар, за който Майер си позволява да говори открито пред полицията? Той част ли е от търговията между обикновените и генетично модифицираните хора? Това, само по себе си, ме учуди достатъчно, за да искам да науча повече за него. За съжаление, в текста няма никаква друга информация по въпроса.

Също, бягството му и последвалият кратък дневен престой в канализацията ми изглеждат малко попретупани. Напълно разбирам, че Майер фактически няма какво да прави през деня, но едно малко удължение на тази част от разказа ( включително и на халюцинаторните му преживявания, или на някакъв тип размишления от рода на „Бахму мамата, в кво се забърках!” или „Тия кво искат от мене?”, пък и кой знае какви интересни работи може да намери в каналите :))биха могли да ни дадат интересна представа за самия персонаж, но повече за това ще говоря в частта за героите.

Финалният разговор с Баркър също ми беше малко сложен за възприемане. Това вероятно е лично мой проблем, но все пак ми беше тежък, просто защото огромната част от информацията около която се върти историята е разкрита само там. Имам няколко въпроса по този диалог.

Доколкото разбрах, Майер иска помощ от Баркър за получаването на ДНК пробите. Баркър отказва, защото счита, че хората на Майер искат да модифицират генетично хората и да ги направят „зависими.” Зависими, но от какво? И след като Баркър осъзнава ( и го казва), че подобна модификация ще направи обикновените хора подобни на расата на Майер, и следователно негодни за „консумация”, не е ли това късогледство от страна на генно модифицираните хора? И ако да, защо Майер казва на Баркър, че не вижда по-далеч от носа си, след като е точно обратното – късогледия в действителност е той (...И не ме интересуват последиците в далечното бъдеще.), а Баркър е този който е обърнал поглед напред и гледа в перспектива („- И вашето решение е да прахосвате ресурси, за да тераформирате планетата? - Аз поне имам някакво решение, мистър Майер.”)

Относно края – разбирам, че генетично модифицираните хора са нанесли ядрен удар над Ню Лондон. При технологичното ниво на което се намира светът (и при положение, че Ню Лондон и градът, където се развива действието комуникират постоянно), подобна информация би трябвало да бъде научена за броени часове, в най-лошия случай. Това означава, че ядреният удар е бил нанесен същия ден, в който развиваш събитията от историята си. Следователно този ядрен удар е бил всичко друго, но не и прибързан. И защо модифицираните хора въобще го предприемат, при положение, че преди това са изпратили Майер с мисия да „излекува” двата града? Не схващам логическата мотивация зад подобен акт. И защо този необоснован геноцид, след като модифицираните разчитат на хората от тези многолюдни градове и на търговските си отношения с тях, за собственото си оцеляване? Имат ли други големи източници, от които да си набавят храна? Не са споменати такива. Едно оправдателна причина, която ми идва наум е, че генната мутация е в твърде напреднал стадий. Но бидейки генна мутация, тя не се ли проявява от самото раждане? Доколкото схванах, тя не е предизвикана от някакво катастрофично събитие като например вирус или жестоко радиационно изтичане (поне никъде не е споменато), така че модифицираните трябва да са знаели какво става още отдавна (а, именно, още от началото на поколението, което носи дефектните гени). Защо предприемат действия чак сега? И защо да е късно, при положение, че ако успеят да намерят лек в рамките на дефектното поколение, още следващото ще е здраво? И как така тридесет процента от хората „вече” носят мутацията? Тя заразна ли е? Ако е следствие от приспособяването на хората, или невъзможността за приспособяване,(точно това което научаваме от Баркър между другото), то не би трябвало да е заразна.

Това, в общи линии, са основните логически несъответствия които видях, след като прочетох текста няколко пъти и помислих малко. Ще се радвам ако отговориш конкретно на въпросите, които считат че си струват отговор. (ако естествено не си ме намразил междувременно)

Сега преминавам към втората част.

2. Герои и гледна точка.

Ще започна като се опитам да определя каква е гледната точка в разказа. Лесно се забелязва, че тя е на Майер, и мисля че чудесно я поддържаш през целия разказ. Това което ми направи впечатление обаче, е че тя е почти изцяло „кинематографична”, или с други думи, наблюдаваме героите и действието почти изцяло „отвън”, като през обектива на камера.
Забележките ми в това отношение вероятно са крайно субективни, доколкото аз си падам повече по по-разширените „вътрешни” възприятия на POV- персонажа. Та именно затова смятам, че вътрешното отношение, и възприятия на Майер към случващото се с него са малко постно представени. В целия разказ, изреченията които ни дават представа за това какво става в главата на основния герой, са малко повече от пръстите на едната ръка ( с изключение на най-последния параграф). Между другото тук нямам предвид описанието на физическите му усещания, а точно това на отношението му към нещата.

„Докато крачеше по гумирания под, Майер се забавляваше да разглежда по стените протоколите за действие в случай на радиационен пробив и плановете за евакуация”

„Шумът на трафика отвън му пречеше да заспи и той се зачуди колко време можеше прекара тук преди да се побърка”

„Вълна от студена омраза го обля. Проклет добитък.”

Хм, всъщност това са единствените три изречения описващи вътрешното отношение на Майер, които успях да открия. Мисля, че не са достатъчно. Въпреки, че си свършил чудесна работа във външното описание на поведението му, на репликите му и т.н., смятам, че това е само един, при това сравнително повърхностен аспект, от характера на героя, и разказът ти би могъл само да спечели ако задълбочиш малко характеризацията.
В момента, единственото което можеше да ми подскаже нещо за Майер, бе именно поведението му, и в няколко случая трябваше да гадая малко на сляпо „защо” той прави това което прави. Ето и няколко примера:

„Майер изтри уста в рамото си.
- Мисля, че мога да ви съдействам”

Тук не разбрах какво подтиква Майер да им „съдейства”, вместо например да им съобщи каква е причината на визитата му (при положение, че ще бъде изгодно и за двете страни, както той казва), и да им каже да се свържат с Джонсън.

Не ми стана ясно и защо накрая Майер убива Баркър, при това на базата на някакви мъгливи морални предпоставки, за които разбираме само от репликите му. („- Животът изисква саможертви....А вие не сте направили нито една през съществуването си....- Взимате решения за бъдещето, защото не се интересувате от настоящето,..... защото не познавате тези, чиито съдби решавате, защото за вас всичко е така удобно анонимно... Много по-лесно е да решаваш, когато не си лично замесен”) В развилата се ситуация, Баркър изглежда е единственият човек способен да помогне на Майер (аз поне не разбрах Майер да има някакъв резервен план по въпроса). При все малкото моменти, в които получавах информация за него „отвътре, аз си мислих, че той е крайно практичен. Едно такова необосновано убийство ми се стори странно в контекста на цялото действие.
И отново относно практичността на Майер, какво го кара толкова да настоява в търсенето на лек за хората? Предполагаме, че модифицираните не са идиоти и не са бомбардирали единствените си източници на храна. Следователно атомната бомбардировка наистина е бързо и чисто решение, и щом са се осмелили да го направят, значи модифицираните не предвиждат особени проблеми с ответната реакция на хората. Защо тогава Майер се опъва толкова? Аз лично не намерих достатъчно информация в текста, за да си отговоря на тези въпроси.

От друга страна, не знам дали е умишлено, но начинът по който описваш „по-странните” моменти в поведението на Майер, като играенето с предметите в стаята на Баркър, помирсването на подмишниците, разглеждането на ноктите, както и множеството чисто сетивни усещания на Майер ми хареса. Създава добро впечатление за „по-примитвната” страна на хората от резервоарите. Просто си мисля, че ако успееш да вмъкнеш и малко описание на „рационалната” му страна, нещата ще се получат още по-добре.

Накрая бих искал още веднъж да обърна вниманието ти към една сцена, която според мен има потенциал. Това е тази, която нарекох „претупана” в първата част, и както споменах там, можеш да я разшириш, още повече че споменаваш за това как Майер бълнува и иска обратно у дома. Така можеш да добавиш един допълнителен слой към характера му – неговото минало, а защо не и (отново както споменах по-горе) отношението му към това което му се е случило до момента.

3 Стил и Образност.

Тук нещата към които ще се насоча като критика ще са малко, защото мисля че целият разказ е написан много кадърно. Особено ми харесаха моментите в които персонажите разговаряха помежду си – нито веднъж не забелязах синдрома на „говорещите глави” : огромни парчета реплики без никакви действия на героите през това време. Точно обратното. Всеки диалог беше описан в контекста на някакви действия, пък били те и само дребни жестове. Даже на моменти май героите шаваха малко повече отколкото трябва.

Малък проблем ми беше това че (както споменах някъде по-горе) си се старал да описваш всичко кинематографично, в сцени. Мисля, че малко чисто „разказващи” пасажи биха могли да уплътнят атмосферата. Може би да дадеш малко задна информация относно резервоарите или развитието на „обикновените” човеци в течение на неколкостотинте години, откакто са на новата планета, и да смъкнеш малко от тежестта на диалога между Баркър и Майер. Пък и подобни разказващи пасажи ми помагат да си отморя въображението(ще се съгласиш, че конкретните сцени, особено при твоя подробен стил, изискват напрягане на въображението от страна на читателя).

И още нещо мъничко за което се сещам, отново лично предпочитание :

Нещо последно – доста често използваш наречия, които особено в "показващия" тип разказване трябва да се ползват внимателно. Твърде лесно е да кажеш, че някой се е "прокашлял гръмко" (едно на ръка, че мисля че "прокашлял" изразява деликатно действие и не върви с "гръмко", освен ако не целиш комичен ефект ), но мисля че е по-ефективно ако кажеш, че "Батиздра се прокашля и звукът отекна в празната зала. Тихичко шумолене се чу иззад някои от колоните." Хем се създава по-живо впечатление, хем вкарваш момента с останалите в този свят по-елегантно и незабележимо от обяснението на Монит след това. Това е проблема с наречията – ако напишеш, че някой е казал нещо "ядосано", това е един твърде мъглив образ в съзнанието на читателя. Защо героят е казал това по този начин? Как факта, че е ядосан, променя изказа му? Различните хора се ядосват по различни причини, и по различен начин. Ако нямаме що-годе ясен образ от разказвача, трябва да си служим с първите образи на "ядосаност" които ни дойдат наум, които почти неизменно означава че ще прибегнем до някое клише.

Това е мнението което бях изразил в критиката си на разказа на ta, относно наречията.

И докато съм далеч от мисълта, че наречията трябва да се изхвърлят изцяло от репертоара на писането, мисля че би могъл да замениш някои от тези които ти използваш, както и някои от по-обобщаващите описания с такива които, макар и по-дълги предоставят по-ясен и въздействащ образ, тогава когато подобно по-ясно и въздействащо описание би допринесло за обогатяването на даден персонаж или на определена описателна сцена.
Под обощаващи описания и ползване на наречия имам предвид тези от сорта на “нервен поглед”, “тъжно лице”, “Мъжът се усмихна мрачно. “,Майер равнодушно изгледа парада на смъртта пред носа си.”, “Майер се изсмя сухо” “…попита Морис скептично. “ и т.н. Имай предвид, това не са примери, които мисля, че трябва да смениш (е, може би някои от тях ). Те просто служат за онагледяване.

Торн, бравос, разказът ме израдва много:) Хем щипка Зелазни в стил някои от разказите му, хем леко сайбърпънк-апокалиптично усещане, футуризъм, твърда фантастика, екшън... Доста приятна комбинация, поднесена доста добре:)

1. Сюжет, герои и повествование.

Ами на мен сюжетно разказът ми се видя доста близо до перфектното. В този си вид мисля, че е уцелил един труден за постигане баланс, при който ти се подава малко информация, за да си представиш голямата картинка. Може би умишлено си се стремил да не вмъкваш твърде много информация, за да не се раздуе прекомерно обемът и да се изгуби действието. Разбирам те, ако случаят е такъв. И на мен ми се е случвало покрай многото идеи да изгубя ритъма на писане. И все пак може би трябва да добавиш още малко податки в текста, защото така има няколко леко неясни момента. Аз лично и за тях имам някакво обяснение, но това е така, по-скоро защото светът ме грабна достатъчно, за да го доизфантазирам сам до някаква степен.

Например структурите в града и йерархията им. Майер е посрещнат от Уилямс, човек на министъра, после е предаден на някакви спец-служби явно. Може би трябва да изясниш малко повече начина, по който функционира градът на йерархично и функционално ниво, така читателят ще се чувства малко по-комфортно. Не че е невъзможно да го измисли сам, но ясно се създава впечетлението за някакви елементи с различни интереси и функции в града, които обаче не се изясняват. Би било да подадеш малко по-голямо пръстче информация по този въпрос.

Друг момент - на мен не ми стана съвсем ясно защо Майер търси помощ от Баркър, който явно не следва пътят на модифицираните и едва ли ще помогне, въпреки произхода си. Как Майер прави връзката между дейността на Тръста Баркър и произхода на Баркър, та да отиде да иска информация от него? Прави ли изобщо такава? Ето такива неща остават донякъде неясни. Справил си се много добре със задачата да предадеш с малко информация представата за света и реалията (макро-картината, ако мога така да се изразя), но от дадените сведения читателят леко трудно успява да построи "микро-картината" - ритъма на града и връзките в сравнително заплетената ситуация от интриги, която представяш.

От репликите, разменени между Майер и другия модифициран, оставам с впечетление, че в тяхното общество царят сериозни противоречия - разбрали са се да не действат без мнението на Майер, а после са ударили с атомното оръжие Ню Лондон (бтв, не съм много сигурен, но атомната бомба няма ли да бъде засечена веднага от хора, разполагащи развити технологии? Хората от града явно не бяха се усетили все още...). Аз си обяснявам тези неразбирателства с наличието на съперничещи си фракции в това общество, всяка бореща се за своите цели. И евентуално една от тях или повече са наложили мнението си в консилиума. Ако е така, добре. Само че предаваш нещата твърде набързо и остава едно такова впечетление, че те нашите са го пратили Майер да вземе проби, а после са размислили и са решили да гърмят от рано. Каквото и да е, трябва още съвсем малко инфо, за да можем да си изясним картинката.

Героите - Майер ми се видя добре изграден, малко постен, но мисля, че и така си е добре за такъв тип разказ. Като че ли, ако подсилиш още повече странностите в поведението му, би се получило по-интересно и грабващо. Останалите наистина ми беше малко трудно да ги различавам един от друг, то и фамилиите им не помгат много, не са запомнящи се. Може именно по тази линия можеш да развиеш малко йерархията, да ги опишеш по-подробно, да ги направиш по-контрастиращи. Не е никак голям проблем, но е едно от малкото неща, които ме подразниха. Тешима Санае - името кефи, кефи и като начин, по който нахлува в действието. Би могъл да покажеш още малко от него/нея - един-два бойни ефекта, нещо такова. Не за да развиваш образ, просто за да подсилиш образа на модифицираните като някакво юбер-мощно племе с извергски екстри спрямо хората. Такива трикове са леко изтъркани, но стилни и възбуждат въображението, поне на сай-фай феновете. Баркър - той малко ме издразни, един такъв веднага се юрна да обяснява на Майер какви били пътищата на еволюцията, да се пеняви, а беше крайно беззащитен и не беше взел мерки за собствената си сигурност. Малко изкуствено вмъкнат стои, като че ли по-скоро, за да обясни някои от особенностите на света.

2. Стил.

Има известно количество стилови грешки. Странно, че аз намерих повече в началото на разказа, но може би защото е късно и ми се спи:? Характерно е авторът да се измори/отегчи по някое време и да се разсее при завършващата част на писането. Ти може би се надъхваш по време на самия процес (наистина яко чувство, когато го има:)). Ениуей, повечето от тях предполагам са резултат на разсейване и недостатъчна редакция, защото ми се струва, че боравиш доста добре с текст, а някои от тях са елементарни. Малко примери, като най-простите неща няма изобщо да ги споменавам.

"Транспортерът навлезе в промишлената зона и пътят, маркиран от двете страни с мигащи в ултравиолетово стълбове, стана по-поддържан." – Пътят не може да "стане по-поддържан", ей така изведнъж. По-скоро "разнебитеният път отстъпи място на по-поддържан" или нещо такова. Това което искаш да кажеш е следствие от поддръжката и пътят просто няма възможността сам да "стане" такъв.

"- Здравейте. – каза Майер." и
"- Казвам се Уилямс. – той не подаде ръка на Майер."
При използване на пряка реч и пояснение след тирето репликите на героя не завършват с точка, както ти я слагаш. Изречението завършва смислово с поянението ("каза Майер", "той не подаде ръка на Майер"). Така че първата точка е излишна. И аз всъщност не съм съвсем запознат с правилата за използване на пряка реч, но това ми е направило впечетление. Дребна работа, но имай в предвид.

"Намираха се на тясна тераса, надвесена над града и той се приближи до парапета." – Аз лично това изречение бих го разбил на две прости, тъй като така отделните компоненти на сложното съчинено, което си използвал, не са достатъчно обвързани, че "и" да се явява подходящ съюз.

"Майер се качи в колата. Уилямс докосна екрана до него, двигателят леко измърка и тя се плъзна над града. Майер притвори очи, докато неоновите светлини се размиха в стъклата на колата. Уилямс паркира на площада пред сградата с бронзов надпис „Здравно министерство” и влязоха във огромното фоайе от стъкло и стомана в причудливи форми." – По принцип е грешка, ако вместо да назоваваш героите с имената им, запонеш да им лепваш тъпо-звучащи определения, за да избегнеш повторението. Но тук пък ти редуваш имената на Майер и Уилямс едно след друго в пет изречения. Не знам теоретично как стоят нещата, но на мен лично ми създава усещане за накъсаност и ми пречи да възприемам плавно описанията.

"Майер притвори очи, докато неоновите светлини се размиха в стъклата на колата." – Тук като че ли "докато" не е подходящят съюз, тъй като той изисква продължителност на второто действие. Следователно, или трябва да стане "докато неоновите светлини се размиваха по стъклата", или трябва да го змениш с друг съюз или връзка – например "когато", "в момента, в който" – и да оставиш размиването еднократно действие.

"Той го прочете, мръщейки се." – Аз лично си харесвам много деепричастията и никой не може да ме убеди, че не бива да се употребяват, но съм съгласен, че трябва да се ползват пестеливо и на място. В случая едно "намръщен" би свършило по-добра работа и няма да разтегля толкова изречението като смислово възприемане. А и с деепричастие си е тромаво в случая.

"- Не мисля. – той погледна към Майер, който през това време разглеждаше ноктите си. Той се изкашля леко." – класическа грешка, получава се смислово недоразумение.

"грозна сграда на някакъв краен квартал." – в квартала по-скоро

"Звукът от отварящата се врата го стресна от унеса му и той се изправи в леглото." – извади го от унеса е по-подходящо.

"Той изкрещя, усещайки как костите се чупят." – ето тук пак има, според мен, неправилна употреба на деепричастие. Двете действия са неравнопоставени като продължителност. Много по-добре би било "Той усети как костите му се чупят и закрещя."

"- Чудя се дали можете да се регенерирате от куршум в мозъка?" – след куршум може би, иначе излиза, че куршумът ще послужи за самия растеж.

"...каза сивокосият и Майер се отпусна на стола, внимавайки да не движи ръцете си." – пак същото като по-горе. "..., като внимаваше да не движи ръцете си" е моят вариант. Мисля, че вече си разбрал какво имам предвид, повече няма да го споменавам.

"Другият застана в ъгъла, скръстил ръце, оръжието му подпряно на сгъвката на лакътя." – Това пък си пада доста английски словоред и на български не звучи много в проза.

"ребрата го заболяваха при всяко вдишване." – само боляха май е по-добре.

"Когато нощта настъпи, раната се беше затворила с розов ръбец" – на думата ръбец, като цяло, й няма нищо, но не ми звучи в този футуристичен текст.

"Не знаеше колко време прекара вцепенен от болка, докато кръвта му изтичаше, когато с периферията на зрението си забеляза някакво движение." – трябва да е по-скоро "колко време бе прекарал", защото след това имаш отново минало свършено – "забеляза". Ако оставиш и двете действия в едно време, излиза, че са едновременни, а то не е така. Тази грешка я имаше мисля на още няколко места и може би се дължи само на невнимание. Както и да е, бъди внимателен да съгласуваш правилно времета, да преценяш полярностите минало-сегашно (в случая времената се отнасят както Past Perfect и Past Simple в английски, не си спомням точното наименование на български) и продължително-краткотрайно. Мисля, че оттук идва и неправилната употреба на деепричастията на някои места.

Относно някои думички, които използваш, като "прерафаелити", "канюлирани" и т.н. Тези двете и на мен не ми говорят много. Вярно е, че сайбърпънкът примерно, който е донякъде сходен с твоя стил, използва много не особено популярни научни термини, често без да ги обяснява, но това обърква. Така че само би спечелил, ако вмъкнеш някакво обяснение. Не е нужно да го даваш като извадка от речник, може само да загатнеш някакво тяхно действие или компонент, които да подскажат за какво евентуално служат тези уреди, или какво представляват. А иначе те си стоят много добре в този текст, само дето им трябва поне малко пояснение.

Една от по-основните ми критики към стила е, че предаваш твърде много действия едно след друго. Боравиш с много дълги поредици от изречения, във всяко от които героите осъществяват действие. Едно че текстът изпада в остра липса на описания и става малко безплътен и второ – твърде рядко използваш параграфи. Още първият абзац на разказа е твъърде дълъг и може да се раздели на поне 2-3 отделни, които да обозначават отделни единици – на смислово и стилово ниво. Всичко това придава стройност на текста и го прави по-лесен за възприемане и осмисляне.

Примерно:
"Когато Грей се приближи, за да му постави белезниците, той заби лакът в стомаха му. Грей се свлече на колене на пода и докато се опитваше да изправи, измъкна оръжието си и стреля почти от упор в Майер. Куршумът прониза рамото му, излезе от тялото му и разби стъклата зад него. Той чу предупредителния крясък на Морис, изплъзна се изпод протегнатите към него ръце на Грей и се хвърли през прозореца. Дъхът му секна, докато летеше надолу с главоломна скорост. Падна с плясък в режещо студената вода и потъна в кафяво-зелените дълбини. Небето се отдалечаваше пред погледа му, а покрай него преминаваха сложните плетеници от тръби. Когато налягането започна да смазва гръдния му кош, той изплува нагоре. Прекара краткия ден, свит в сенките на канализацията. Втресе го и той бълнуваше, че е у дома, в безопасността на резервоарите. Когато нощта настъпи, раната се беше затворила с розов ръбец, температурата му спадна и той излезе навън. Промъкна се внимателно през града, избягвайки оживените улици, докато най-накрая откри обществен терминал. Използва тага на Джонсън и с облекчение откри, че още е валиден. Намери координатите на компанията на Баркър и се свърза с главния й офис."

Явно се опитваш с тези изречения да забързаш действието, да задъхаш читателя, но не се получава твърде добре. Стават твърде безлични и само се нижат едно след друго. Пък и подобен похват е добър, когато се използва рядко в текста и контрастира с останалата част, описвайки много действия, но изключително наситени в кратък отрязък от време. Ти си написал няколко такива изречения, които описват случващото се в стаята. След това продължаваш да описваш по същия тертип падането, потъването, изплуването, криенето из тръбите, излизането в града, т.е. описваш твърде дълги периоди от време, които трябва да наситиш с повече описания, инфромация за състоянието на Майер примерно. Или най-малкото да отделиш тези периоди от екшъна в стаята, за да придобие стойна конструция текстът. Може би това е една от най-основните забележки - позвай повече параграфи.

Още нещо - според мен е добре да вкараш още описания на самия град, да се опиташ да въплътиш пулса му. Това е доста характерно за този тип сай-фай. Няколко набързо надраскани графики, видяни от Майер, който снове из града - всичко ще придобие доста повече плътност. Така разказът е малко безплътен и разчита повече на това, което обещава с малките късчета информация, отколкото на това, което реално дава.

Това е от мен за сега. Разказът много ми хареса. Няма кой знае колко за дялане, но все пак би могъл и да стане още по-добър, само внимавай да не го разводниш, сега е в доста добър, стегнат формат. И... бих искал да прочета още нещо от този свят;)

Първо искам да направя едно запитване към всички, защото аз самата не съм много наясно:
Как трябва да бъдат въведени в текста констатациите. Имам предвид тези изречения, които не се вписват точно в обективната авторова гледна точка. Отразяват или отношение и мисли на героя, или лични заключения на самия автор. Изглеждат като кръпки.
Може би проблемът е в италика. Ако бъдат написани с курсив, ще има по ясно разграничаване. Иначе от визуална гледна точка не са на място. Ето вижте за какво говоря.

От двете страни на пътя изникнаха изоставени силози, след тях се появиха и запечатаните входове на мините – емблемата на Трансгалактик Индъстрис беше замазана с ръждивокафява боя.

Той хвърли презрителен поглед към огромните закрити оранжерии – не се бяха отказали от жалките опити за тераформиране.

На екрана се появи червен надпис – терминалът изискваше ръчно набиране на кода.

Въздухът остърга синусите му с острия си мирис на свежест – тук поддържаха висока концентрация на кислород.

Накъде долу, между огромните тръби от чугун проблясваше мътна вода – целият град беше разположен върху огромен воден резервоар.
Чу как в стаята нахлуха хора – тежки стъпки и ускорено душане.

Той се приближи, екзоскелетът променяше формата си при всяка стъпка.

Второ – обръщение към Thorn, лично.
Ако си решил да използваш учтива форма в диалозите, според мен е наложително да спазваш граматическите изисквания. На български език учтивата форма или т.нар. говорене на Ви се изписва с голяма буква. И на мен ни изглежда малко ирационално, но такива са правилата. Не ги подценявай.
Напр. Извинете, може ли да Ви запитам за Вашите планове във връзка с образованието Ви?
Може на теб/на мен да ни е смешно, но получаващият, да речем, официалното писмо ще си извади погрешни изводи за писмените ни умения, ако не зачитаме обикновените правила.

Трето. Вече по същество. Стилът ти на писане е строг и суров. Суров в смисъл на изчистен. Мисля, че това се цени доста. Не е необходимо човек да претрупва читателя с ненужна информация или лирически отклонения. Така, че в тази област си на прав път. Ясно и кратко – типична мъжка реч. Лошото е, че човекът отсреща веднага разбира пола на автора и, ако това не те смущава, дерзай. Имаш одобрението ми.

Имаш проблеми с новите редове. Не знаеш къде да ги използваш и изобщо не ги слагаш. Погледни първия си абзац. Не ти ли изглежда безкраен. Тук можеш да сложиш нови редове. Олекотяват визията.

Транспортерът се плъзгаше безшумно по старото платно и мекото ръмжене на двигателите приспа Майер. Когато се събуди, флуоресциращият циферблат показваше трийсет и пет часа преди изгрев и градът вече се виждаше на хоризонта като назъбен контур. Той се протегна, докато вратът му рязко изпука и се намести по-удобно на седалката. Навън вятърът се беше засилил и хвърляше шепи черен пясък по стъклата, издрасквайки защитния слой. Пътят стана неравен, изровен от гравитационните бури. Отвреме навреме транспортерът пропадаше рязко, силовото му поле не успяваше да омекоти напълно удара и Майер на два пъти прехапа езика си от рязкото разтърсване. От север бавно изплува Орайос и звездите избледняха в студената светлина на спътника. Той застина като мастиленосиньо око на графитово черното небе и Майер се намръщи срещу му. Зениците му се свиха болезнено и компютърът веднага затъмни прозорците. От двете страни на пътя изникнаха изоставени силози, след тях се появиха и запечатаните входове на мините – емблемата на Трансгалактик Индъстрис беше замазана с ръждивокафява боя. Майер махна с ръка и тиха музика се разпиля като поток кристали в кабината. Той хвърли презрителен поглед към огромните закрити оранжерии – не се бяха отказали от жалките опити за тераформиране.
Z Транспортерът навлезе в промишлената зона и пътят, маркиран от двете страни с мигащи в ултравиолетово стълбове, стана по-поддържан. Премина покрай серпентините на пречиствателните станции, зави покрай електролизаторите и най-накрая достигна купола на града. Транспортерът измина няколко километра успоредно на металносивата стена и спря пред граничния терминал. Майер изрецитира на компютъра ДНК-тага, който Джонсън му беше пратил и почака няколко секунди, докато информацията достигне терминала. На екрана се появи червен надпис – терминалът изискваше ръчно набиране на кода. Майер изруга, отвори със замах вратата на транспортера и излезе.
Z Навън беше около минус седемдесет и дъхът му увисна като млечнобял облак пред лицето му. Въздухът остърга синусите му с острия си мирис на свежест – тук поддържаха висока концентрация на кислород. Приближи се до таблото, свали ръкавицата си и набра кода. Преградата се плъзна настрани и тесен коридор се отвори пред него. Червени светлини премигваха по дължината му. Докато крачеше по гумирания под, Майер се забавляваше да разглежда по стените протоколите за действие в случай на радиационен пробив и плановете за евакуация. Коридорът завърши с двойна врата от оловно стъкло и се наложи отново да въведе кода. Вътре в отдавна неизползваната кабина за стерилизация го очакваше човекът на Джонсън.

Не владееш и затварящите запетаи, за вметнати изречения. Или просто ги забравяш в бързането. Внимавай.

В контролната зала, седнал върху неработещите мониторни табла, (!)четеше пада си някакъв младеж.

С риск да се повторя, ще кажа, че и ти си под влияние на вълната Не на хепиенда. Интересен сюжет и идеи, предадени по професионален начин. Постарал си се да включиш много термини, които показват познаване на материята. Разказът звучи правдоподобно.

Образите на героите ти са пресъздадени задоволително добре. На някои места ми се губи смисълът на действията им. Например: 3ащо в стаята на Баркър Майер се насочва към библиотеката. Просто така ли – защото на пръв поглед така и изглежда. Той не запомня нито една книга. Разказвачът обръща повече внимание на аквариyма или на книга с литографии, отколкото на заглавията в библиотеката. Доколкото знам целта на разглеждането на чужда библиотека са именно заглавията, за да можеш от това, което чете човекът, да получиш задочно малко информация за него.

Губи ми се и мотивът за удушането. Може би докато си писал, градацията на нещата е била достатъчно силна, за да завърши с убийство. Но аз, четеки, не ги почуствах така. Дойде ми някак пресилено, сякаш от нищото – ари сега да се потрепем, че няма какво да па`им.
Мисля, че въпреки строгоста на стилът ти, в тази сцена трябва да обърнеш повече внимание на вътрешните мисли на Майер. За да почустваме и ние мотивите, които ти си изградил в главата си.

Още една сцена, която е необходимо да пипнеш, е: Kогато Майер бяга от Морис и Грей. Той скача през прозореца, нали така!? Но ти си го описал все едно си връзва обувките, а това си е нещо голямо, не е ежедневно действие. Необходими са му няколко изречение в повече за описание. Подготви читателя да го приеме, а не само да го стреснеш и той да се пита какво и най-важното Кога се е случило.
Нямам време сега да обсъждам изцяло образите на героите ти. Предполагам другите ще ти дадат по-подробна киритка в тази област. Предпочитам по-подробно да се спра на грешчиците в текста.

Как се пише:
Идентификационен - без н

Предавам ти бележките, които съм правила в полетата на разказа ти. Затова с така логически накъсани, но следват хронологията на текста.

Старото платно - Не създава усещане за улица. Платно прави асоциация с тъкан. Пиши го по-добре уличното платно или шосето.

От север бавно – говориш за хоризонта нали, защото както си го написал излиза, че Орайос се намират някъде по и около шосето.

Графитово-черен - се пише с тире

Майер се намръщи срещу му – звучи като жаргон, губи ми се как е правилно, но не така.

Той хвърли презрителен поглед към … оранжериите
Майер се забавляваше да разглежда – е не!- какво стана със стилът ти?

Оловно стъкло- странно, не мога да си го представя

И въведе кода – не се разбира дали въвежда същия (като по горе) код или необходимия по принцип код.

Майер вдигна рамене. Не това го притeсняваше…- А кое, не става ясно

Той го последва нагоре по металното стълбитще – кой кого?

Водачът на Майер му кимна и той.. - Кой Майер или водачът?

Просто предпазни мерки. А де, какви?

…някаква носталгия по отдавна забравения свят, които бяха напуснали – хем бил забравен, хем той помнел, че са го напуснали.

Намираха се на тясна тераса… и той се приближи до парапета – липсва симертия в изречението – те и той на едно място

Още една липса на симетрия –
Уилямс паркира и …влязоха –
сега пък - той и те

по-надолу - М. гледа градът под тях и изведнъж се вмъква описание на небето.

Той прикри очите си и се стовари на пода – свлече

Отсечен удур в тила го запокити - затрати

…като избухнаща нова – Нова в смисъл на звезда не се ли пише с голяма буква?

После грубо го обърнаха по гръб – внасяш чуство(!)

Той видя нечие лице – кажи повече за чертите на лицето. Покажи, че М. го е запомнил. Нали после ще ти трябва?

Благословен мрак…Проклет добитък – липсва итaликът.

Той се изправи и сега забеляза. Грешна употреба на наречие. Кога е сега? По-добре кажи едва тогава забеляза.

В стената се отвори квардат светлина – странно. Знам какво имаш предвид, но не това е начинът за описанието му.

- Това е доста двусмислено предложение – покажи, че се базъка. Това не е достатъчно.

Той отново усети белезниците – Кой?,

Сега вече можете да се обърнете. Нали вече се обърнал?

Казвам се Mорис. – много по-надолу се разбира кой всъщност се е назовал като Mорис. Кажи още тука дали е сивокосият или въоръженият.

- Смятате, че тукашният добитък…
(...)
…..и закaпа по пода
Това някак ми бруталее, но можеш да ме обориш:)

- гласът продължаваше да е все така равен – чий глас?

-Да вървим, Грeй
-Да, полковник –
Тук кажи, че Грeй е оня с пистолета

Граматика:
Вратовръзката му беше измачкана, а единият маншет на панталоните му – разпран (зад. с тире)

Падът, който ми подадоха, позволяваше…. Който или когото?

Нямам представа кой ще рискува да влезе в града – не става ясно за какво да влезе, какво да търси?

Тръстът “Пол Баркър” и тук е нужен италик

Тук предупpедителният крясък на Морис...– сори, ама той да не е чайка?

Раната се бе затворила с розов ръбец – ръбец е умалително и като му сложиш розов отпред става нещо като бебе с бонбонче:). По добре само Раната му се беше затворила. Ако държиш на цвета, сложи и едно с бледо червен ръб

Намери кординатите на компанията на Баркър. - Тук, ако читателят не е със завидна памет, едва ли сте помни кой беше Баркър. Допълни, че става въпрос за онзи от последните новини от пада.

Разпръскваха тежка, непоносима миризма. – двата епитета заедно ми идват в повече. Пък и означават едно и също.

От миризмата на пръст и живот му се повдигаше и едва когато изкачи стълбите, можеше да диша свободно. –Браво!

- Аз поне имам някакво решение, мистър М. – не става ясно какво. Тук държа да го направиш кристално ясно.

… да се изправи в леглото, камо ли да убие някои – без камо ли, жаргонно е. едва ли

- Грей, обади се на…- каза той и тогава се ранесоха изстрели. Без тогава. Виждам, че искаш да покажеш последователността на двете действия във времето, но не така. (Обаче не знам как:))

Някои крещешe неистово. Познато а? Виж критиката на Рол за моя разказ. Неистово изплашените хора крещят.

Другият замахна в широка дъга. Дъгата по дефиниция е широк полукръг, но широка дъга вече става леко крива права(линия):)

Майер усети как устата му пресъхва – как устата му започна да

Тешима-сан, не искам да прозвучи като упрек, - пак виж критиката на Рол. Tова не ми се вижда на място.

Той се плъзна надолу и се отпусна тежко на пода… Кой той?

…как звездата се появи…
…В небето новото слънце…
Като по-запознат да те питам – звезда аналогично ли е на слънце? Защото ти тук така го използваш.

И едно последно от мен.
Идеята на разказът ти я разбрах, но смисълът – не. Ясно ми е, че си написал разказ за това, което може да ни се случи като хора, като еволюенти и т.н. Представил си и резултатите от израждане в мисленето, както и грешките на лицата, върху които е паднала отговорността.
Но повтарям смисълът на всичко това ми се губи. Може би е от изпитото количество бира. (Времето на мондиaла предполага това количество да е голямо:)) Не знам. Когато не разбера една творба, винаги търся първопричината в мен. Може би не съм дорасла да я разбера.
Но държа да ти кажа следното, ти реши дали да се вслушаш в думите ми.
Притежаваш добър стил. Това е начинът на писане, които харесвам – ясни думи, които тежат на мястото си, разбираема мисъл (е, в повечето случай, освен когато не хванеш експреса и забравиш за читателя), сила в изказа. Обичам да чета неща на хора, които знаят какво искат (да кажат) и под думите им прозира сила и самочувствие с покритие. Не се ласкай. Имаш доста да се потрудиш, преди да влезеш в тази графа, но си стъпил на правия път.
Не ми е ясно обаче защо си губиш времето с безсмислени разкази. Не ме разбирай погрешно, аз съм един от феновте в първите редици на Демон, но това тук…Не знам (втори път).
Това е разказ, който все тая дали ще прочета. Когато стигна края му, вече не помня нищо от началото. А след като го оставя на масата, вече не помня нищо. Не трогва. Няма послание. Оставя чуството за онези песни, които големите имена просто бутват в албумите си, за да запълнят бройката от нужни парчета за издаването им. Тъжно ми е, че и ти си губиш времето с такива неща. Добро упражнение, но нищо повече.
Съжалявам, …че те накарах да прочетеш това. Но го мисля.

Random, Random

Random wrote:някакво юбер-мощно племе с извергски екстри спрямо хората.

При използване на пряка реч
Уилямс му хвърли нервен поглед: (!)
- Министърът не е тук.
Майер се усмихна леко: (!)
- Не съм тук, за да ми губите времето.
- Дайте ми съобщението,(!) – каза Уилямс.
Ако изречението е съобщително, поставяш запетайка. В случай, че е въпрос или възклицание, се оставя съответният прeпинателен знак (!, ?)

Random wrote: Другият застана в ъгъла, скръстил ръце, оръжието му подпряно на сгъвката на лакътя." – Това пък си пада доста английски словоред и на български не звучи много в проза.

С оръжие, подпряно на сгъвката на лакътя


Не знаеше(минало несвършено време) колко време прекара вцепенен от болка, докато кръвта му изтичаше, когато с периферията на зрението си забеляза(минало свършено) някакво движение."

Току-що прочетох критиките ви. Благодаря на всички, ама наистина. Това е, което очаквах и на което се надявах. Ще се постарая да отговоря на всичките ви въпроси и неясноти, но ще мога да ги постна чак утре (проклетите бури скапаха нета вкъщи, а пък е време да се изнасям от работа - ураааа).

@ta

Мня, не се поставя запетайка. При съобщително изречение просто няма препинателен знак в края на пряката реч, а чак на края на авторовото пояснение.

- Дайте ми съобщението – каза Уилямс.
или
- Дайте ми съобщението - каза Уилямс, - за да не ви пръсна червата по пода...

Примерно... Ся може и да бъркам нещо, но със сиг. не се слага запетайка в края на пряката реч.

Не знаеше(минало несвършено време) колко време прекара вцепенен от болка, докато кръвта му изтичаше, когато с периферията на зрението си забеляза(минало свършено) някакво движение."

Тук нямах предвид "не знаеше" а "прекара". Трябва да е "беше прекарал". Чак пък такива елементарни грешки едва ли...

Добре де, прав си за пряката реч. Така беше.

А за глаголните времена - дразните ме като сравнявате всичко с английския. Минало просто звучи тъпо на български. Past simple tense и толкова. А най-добре е да си остане в часовете по английска граматика.

Прекара в случая е мин. свършено. Вярно, че звучи разговорно. Беше прекарал е по-книжовно и според мен.
А за да не повтаря беше, може да се преобразува в:
Не знаеше колко време е прекарал вцепенен от болка...

Та, не виждам смисъл да се кълвем на дребно за разни граматически правила. Никой не е споменавал "минало просто". Сравних двете времена с Past Perfect и Past Simple, понеже не се сещам как се нарича българският аналог на първото.

"Прекара" в случая не звучи разговорно, то просто е грешно. Едното действие - "прекарването" - е започнало в минал момент спрямо "забелязването" и е продължило до нeговото осъществяване. И в двата езика ситуацията е еднаква и правилото е елементарно. Това което искаh да подчертая, е че Торн или не обръща достатъчно внимание на времената и прави пропуски тук-там, или не се е замислял на тази тема досега. Koето и от двете да е, вече го знае и ще го има предвид за в бъдеще. Я колко било просто:)

ta, моля те да не се обиждаш, но мисля че има някои неща, в които малко се престараваш в критиката си. Мнението си е изцяло мое и субективно, в качеството на прост участник в уъркшопа.

Значи, на някои места в стиловите забележки отхвърляш определени думи, които Thorn е използвал, и даваш като вариант други. Проблемът е, че не даваш обяснения защо според теб това е по-добрия вариант. Така както е написано, предложенията ти изглеждат така сякаш това са верните варианти, и точка по въпроса. Пример:

Той прикри очите си и се стовари на пода – свлече

Отсечен удур в тила го запокити - затрати

Защо според теб това е верният вариант? На мен вариантите на Thorn с нищо не ми изглеждат по-неподходящи.

Нещо друго – голяма част от примерите ти включват изречения (всъщност части от изречения) в които изглежда не си разбрала кое действие от кого се извършва. Аз лично, ако исках да изтъкна някаква подобна неточност, щях да дам и контекста, за да си личи че авторът наистина не е дал достатъчна информация нито преди, нито след проблемния момент.
Според мен обаче в огромната част от примерите, които си изтъкнала всичко е ясно от контекста. Аз поне не се обърквах.


Също, относно това което си написала в спойлер-тага. Нали ти е ясно, че всеки ще го прочете Може би трябваше да му го пратиш на лично (така и така "смисълът" и "посланието" не са неща които обсъждаме в уъркшопа.)

Все пак мисля да си позволя един кратичък коментар. Съжалявам, ако ти се стори неподходящо или нетактично. То е по-скоро въпрос.

Трябва ли наистина всяка история, която разказваме, да има "послание"? Съдейки по себе си мога да кажа, че авторът сяда да пише, защото иска да разкаже история, която му се струва интересна и е запленила въображението му, а не защото иска да сподели философските си проникновения за битието. Поне не съзнателно. Дори да няма никакви смислови дълбочини, все още имаме интересната история, нали?

Първо, извинявам се за закъснението, но досега не ми беше възможно да пиша.

Второ, извинявам се и за краткостта, но просто в конкретния случай не мога да измисля какво да пиша. Странно ми е като гледам колко дълги постове са изписали хората преди мен (не съм ги чел, ще го направя след като постна това), тъй като аз почти нямам забележки към разказа. Но да карам по ред.

Както мисля стана очевидно, разказът ми хареса много. Много стегнато поднесена история и определено задържа вниманието през цялото време. Освен това ми харесва, че е написана в традициите на твърдата фантастика и някакси ме върна в спомените от детството, когато не бях чел никакво фентъзи, но бях погълнал де що имаше фантастична книга вкъщи

По сюжета имам съвсем малко забележки. На първо място ми е лекинко небалансиран, доколкото началото отнема доста повече време от останалата част от разказа, а дори и да не е така (не съм броил редове все пак ), на мен поне ми създаде подобно впечатление. А честно казано въпросното начало ми беше най-малко интересната част, така че не бих казал и че е оправдано от гледна точка на вкарването в определена атмосфера.

Основната ми забележка тук обаче е в недоразвития потенциал и недоизведения сетинг. На първо място доста голяма част от самия сюжет е недоизяснена. Какво точно се случва между Морис и Майер? Аз лично не схващам изцяло първия им разговор. Т.е. репликите им са твърде кратки и мъгляви и предполагат по-сериозно предварително въвеждане в обстоятелствата или ако не, то по-сериозни разяснения постфактум (ако искаш да запазиш мистериозността на ситуацията). За съжаление обаче и двете липсват.

После, липсва ми повече описание на главния герой и това с какво точно е специален. Не можах да добия и много ясна представа какви са тези изменения, какви са тези хора, които са си ги причинили (т.е. ясно ми е, че са учените, инженерите и т.н., но къде са, каква е целта им и т.н.), защо трябва да избиват нормални люде около себе си и т.н. Не се съмнявам, че можеш да ми обясниш, но проблемът е, че от самия разказ виждам основно, че има някакъв по-мащабен свят зад това, което ми се показва, но той ми е отказан.

Което ме води към следващата и, мисля, последна забележка по сюжета и по-скоро атмосферата - липсва ми описателност. Липсва ми картина на планетата, на която се развива действието, на пустошта извън града, на самия град, на сградите в него, на героите и т.н. Съсредоточил си се върху действието, а си игнорирал факта, че де факто ВСЕКИ читател ще си представи нещо различно (ако изобщо успее), защото не си му подал нужната информация. Разказът е по-скоро действен, отколкото картинен, това ми е ясно, но при все това мисля, че му трябва малко повече описателност


Сега за техническата част. Тук също имам няколко забележки, но преди да ги кажа, искам да направя уговорката, че дори и да ти се сторят много или сериозни, те всъщност по никакъв начин не ми развалиха удоволствието от четенето, така че явно не са някаква особена драма. При все това мисля, че ако пипнеш разказа си от някои страни (изключая онова, което писах горе за сюжета и атмосферата), ще стане още по-добър

Та:

На ниво граматика имаше един-два неуцелени пълни/непълни члена, но нищо хронично. Малко са ти мътни обаче затварящите запетайки при вметнати части, заради което се получават някои забавни двусмислици, например:
"Той се протегна, докато вратът му рязко изпука и се намести по-удобно на седалката" - Т.е. той се протегна, после вратът му изпука и се намести удобно на седалката. Милия врат... Просто това, че следва "и", не променя факта, че изречението ти е "Той се протегна и се намести по-удобно в седалката", а добавената част "докато вратът му изпука" трябва да е оградена от запетайки, каквото и да следва. Но да не се изливам в обяснения, тъй като на други места си го писал правилно, предполагам, че по-скоро е техническа грешка.
Друг пример - "Намираха се на тясна тераса, надвесена над града и той се приближи до парапета." - Грешката е същата, няма нужда да се повтарям.

По-горе споменах описателността (може би трябваше да я сложа към техническата част, но все едно). На едно-две места описанията ти ми се сториха малко странни. Например:
"Майер махна с ръка и тиха музика се разпиля като поток кристали в кабината." - Не бих казал, че лично на мен потокът кристали ми създава адекватна аналогия с музика. Разбира се, проблемът може да е лично в мен, но все па ти препоръчвам да внимаваш при тоя род сравнения, тъй като те така и така са доста нарядко в текста ти и се набиват на очи

Леко ме подразниха англицизмите (не мога да повярвам, че не сме ти го писали всички дотук ) - специално "енхансерите" и "инбрийдингът" ми бяха силно излишни. Не знам, възможно е в съответната специалност това да е прието като професионален жаргон, но на мен ми се стори не на място тук, още повече, че смятам, че могат да се заменят с други думи без разказът да пострада. В това число бих включил и "падовете", както и още една-две думи, които ми се видяха излишни, а също и няколко твърде тясно специализирани (в сцената с човека в леглото), за които ти препоръчвам когато ги използваш, да слагаш бележки под линия. Просто на мен, а предполагам и на много други читатели, думи като "канюлирани съдове", "прерафаелити" и "хомозиготна комбинация" са ми на китайски и ето, че това орязва възможността ми да възприема пълноценно разказа. Разбира се, когато човек пише в специализирана насока, не е възможно да обяснява всичко като за идиоти, но все пак не пречи да разясняваш с две-три думи под линия някои от най-извънземните изрази

Имам една пунктуационна забележка. Когато би завършил пряка реч с точка, а след нея следва директно глаголът, поясняващ действието, свързано с речта (сори, не го обяснявам по правилата, защото не ги знам, знам само кое е правилно ), не пишеш точката. Т.е. "- Майната ти - каза той". Точка се пише, когато директно следващата непряка реч е пълноценно изречение (което пък трябва да започваш с главна буква, а не го правиш ): "- Майната ти. - Той се изплю на пода" (макар че ако го направиш "изплю се той на пода", пак ще трябва да е с малка буква и без точка в пряката реч, но мисля, че схвана идеята ми).

Последната ми забележка в техническата част е за словоредът ти. Имаш неприятният дефект да пишеш на доста места с буквално обърнат такъв, като (както бях писал и на Ласт гардиън за неговия разказ, че той чак ми се обиди ) некадърен превод от английски. Просто там подобен словоред си е на място, но в българския изглежда неестествено. А при теб примерите, макар и по-малко, са дори по-фрапиращи от тези при Гардиън. Какво имам предвид:
"Преградата се плъзна настрани и тесен коридор се отвори пред него. Червени светлини премигваха по дължината му." - Тука е направо идеален пример, тъй като са две изречения едно след друго. Правилните според мен варианти - "Преградата се плъзна настрани и пред него се отвори тесен коридор" и "По дължината му премигваха червени светлини.
"Уилямс набра персоналния си код за достъп и малко текстово съобщение се появи на екрана" - Тъй като тук нямаме едно хубаво "а", което да сложим отпред (както ще е при "a small text message appeared on the screen"), просто словоредът е логично да бъде "...и на екрана с появи малко текстово съобщение".
"Вълна от студена омраза го обля" - "Обля го вълна от студена омраза".
"Някакво спокойствие го обхвана и той започна да се отнася" - "Обхвана го някакво спокойствие..."
Проблемът не е голям, но е сериозно набиващ се на очи и мисля, че трябва да го изгладиш. Просто докато четеш други книги (че и своите си писания), обърни внимание на словореда, и бързо ще видиш кое се пише и кое не.


И последно - стила. Тук ще бъда кратък, доколкото в частта за сюжета и атмосферата така и така засегнах по-главните стилови проблеми, които видях в разказа. Всъщност имам само две забележки.

Едната е, че прекаляваш с употребата на "той", може би с цел избягване на имената. Понякога се случва дори и в рамките на две изречения да се среща три пъти, което не е редно. Както Трип писа на Гардиън, понякога можеш напълно да пропускаш подобни думички и да си караш директно с действието. Подлогът често се подразбира и без да се упоменава.

Втората ми забележка е върху два конкретни откъса, които просто ме подразниха:

Уилямс се отправи към рецепцията до ансансьорите и прекара китката си над индентификационния слот. Момичето зад рецепцията се усмихна.
- Мистър Уилямс, министърът остави съобщение за вас, преди да излезе.
- Какво? Имаме среща с него.
Усмивката на момичето застина.
- Господин министърът не спомена нищо за среща с вас.
Майер се приближи.
- Някакъв проблем ли има?
Уилямс му хвърли нервен поглед.
- Министърът не е тук.
Майер се усмихна леко.
- Не съм тук, за да ми губите времето.
- Дайте ми съобщението. – каза Уилямс.

От този пасаж просто не разбирам кой казва кое, а съответно и смисъла на репликите. Конкретно втората реплика не става ясно дали е на Уилямс, или на Майер, а оттам и целият диалог в откъса, който съм дал, става безсмислен.

Падна с плясък в режещо студената вода и потъна в кафяво-зелените дълбини. Небето се отдалечаваше пред погледа му, а покрай него преминаваха сложните плетеници от тръби. Когато налягането започна да смазва гръдния му кош, той изплува нагоре. Прекара краткия ден, свит в сенките на канализацията.

Сега, той скача от доста високо, нали? Или? Пустата липса на описателност не дава да се разбере, но има едно неизменно праило, което гласи, че при гмуркане, човек скача с главата или краката надолу. Иначе се чупят гръбнаци и т.н. И тъй като в конкретната ситуация просто не ми се струва физически възможно Майер да скача с краката надолу, сме изправени пред въпроса как тогава вижда после небето (защото не си го описал да се извърта във водата). Другата ми сериозна забележка за целият този абзац (т.е. и останалата му част, която съм пропуснал тук) е, че е абсурдно от конкретна ситуация да отиваш на друга конкретна ситуация, при това движеща се в друг ритъм (досега си описвал действие, случващо се в рамките на секунди, в много изречения, после изведнъж с едно изречение обхващаш цял ден), без да я сложиш на нов ред. Колкото и странно да е, подобно малко дефектче безумно затормозява четенето. Изведнъж имаш чувството, че целият текст до края на разказа ще е един общ и неделим параграф... Знам, ирационално е, но много ме подразни.


С което критиката ми се изчерпва. Тя пък взе, че стана дълга, а не очаквах... Предполагам, че няма да ти е от особена полза, сигурно всичко това вече са ти го казали
Както и да е, искам отново да те поздравя, независимо от каквото съм писал по-горе, разказът ми допадна страшно много и забележките ми са дребни неща, които съм забелязал защото съм четял с цел да критикувам после Ако просто си го четях за кеф, вероятно щях да се подразня само от словореда, онова последното за новия ред и неуредиците покрай точките и главните букви при пряката реч. При това съвсем между другото.

Очаквам с нетърпение следващия ти разказ

Вместо едит, за да се прочете - много моля ако някой смята да отговаря на нечия забележка (изключая Торн и неговия диалог с нас), да не се стига до караници. Казвам го превантивно, не че досега е станало. И да, Та, ако не си искала някой да прочете онова в спойлер-тага, трябваше да го пратиш на лично. Така че го махнах (тага, не текста). Също така съм съгласен с Трип конкретно в частта, че е редно като даваш примери, да не са изцяло изолирани от контекст, защото тогава правят преценяването им от автора много трудно.

И бтв, искам да отбележа колко ми е приятно, че всеки от нас е отбелязал по нещо различно от другите Някак по-пълноцнно е така, вместо да се повтаряме изцяло.

Едно нещо, което ми хрумна докато четях забележките на Рол, и по-специално, тези за обърнатия словоред. Всъщност съм забелязвал подобен тип словоред (пък и са ни го обяснявали в часовете по лингвистика) като стилистически похват. Идеята е, че най-важната информация и тази, която трябва да направи силно впечатление на читателя, се поставя най-отзад, което понякога налага промяна на словореда.

Но Рол е прав, че моментите в които ти го използваш, не са точно от този тип

Е, разбира се, че е възможно, той словоредът не е нещо set in stone. Но мисля, че съм в състояние да разпознавам случаите, когато обръщането му служи на конкретна цел, и тези, в които е просто грешка.

Извинявам се за накъсаното цитиране на авторовия текст, но, докато пишех коментара си, нямах разказа в електронен вариант, а само на хартия, и трябваше на момента сама да го набирам. Скатах се малко и вкарах само ориентировъчни думи. Но смятах, че Thorn достатъчно добре познава текста си, за да разбере за какво говоря. За съжаление забравих за вас. Извинявам се.

Как да го обесня по-просто. Думите, които предлагам Thorn да замени, стоят не на място. Донякъде се опитах да разбера речникът, които той използва, но тези примери изглеждат така, все едно думите са сложени по погрешка. Развалят атмосферата. Предложените от мен варианти не са единствените разбира се, но са единствените, за които аз успях да се сетя, като същевремемно се стремях да са част от езика на Thorn.
Предполагам, че това са нещата, които евентуално ви дразнят като натрапени. Ще ги обесня.

*От север бавно – говориш за хоризонта нали, защото както си го написал излиза, че Орайос се намират някъде по и около шосето.
На хоризонта от север бавно
*Той прикри очите си и се стовари на пода – свлече
Сровари се използва в повечето случай, когато субекта върши действие върху друг обект, а не върху самия себе си. И мисля, че се отнася повече за неодушевени обекти. Той стовари чувала на земята.
*Отсечен удур в тила го запокити – затрати
Запокити е странна дума. Не знам дали някои може да ми изведе морфологичен разбор и да каже кой е коренът й. Звучи като потурчи (в смисъл на загубвам).
*Падът, който ми подадоха, позволяваше…. Който или когото?
Искам да питам от граматична гледна точка не е ли по-правилно когото. Кого му подадоха?- Него му подадоха.
*Тръстът “Пол Баркър” и тук е нужен италик
Тук става въпрос, че представянето на новината звучи повече като пряка реч и затова смятам, че трябва да бъде изведена като такава.
*Тук предупpедителният крясък на Морис...– сори, ама той да не е чайка?
Тук малко се пресилих в подигравката. Но пак думата все едно е от чужд речник. Би могла да бъде заменена с вик.
*Раната се бе затворила с розов ръбец – ръбец е умалително и като му сложиш розов отпред става нещо като бебе с бонбонче . По добре само Раната му се беше затворила. Ако държиш на цвета, сложи и едно с бледо червен ръб
Това мисля е пример за едно логично обяснено искане за замяна на дума. Но не винаги съм в състояние да обеснявам подробно всичко.
*-Грей, обади се на…- каза той и тогава се ранесоха изстрели. Без тогава. Виждам, че искаш да покажеш последователността на двете действия във времето, но не така. (Обаче не знам как )
Структурата звучи някак напевно. Проблемът идва от смесването на предикати в единствено и множествено число в едно суобщително изречение. Гледната точка в началото е на Морис и, мисля, че трябва да бъде продължено от същатата гледна точка. Морис чу изсрели.
*Майер усети как устата му пресъхва – как устата му започна да пресъхва
Пресъхна или започна да пресъхва. Съжалявам, не ми стигат знанията да го обесня достоверно.

Trip wrote: Съдейки по себе си мога да кажа, че авторът сяда да пише, защото иска да разкаже история, която му се струва интересна и е запленила въображението му, а не защото иска да сподели философските си проникновения за битието.

Остави философските прониквовения. Понякога имаме нужда от доста по-прости неща;)
Като бира например. Опитах се да се измъкна с нея, но пред вас не минават такива работи. Вярно е, че сядаме да пишем, за да предадем нещо, което ни е грабнало като идея и което искаме да разкажем и на другите. Но историята на Thorn не ме накара да поискам да си представя нещо, да помечтая заедно с автора, дори не ме накара да се разсмея, още по-малко да се разплача. Смея да твърдя, че на Thornму е необходим по-голям обем (от страници), за да успее да въздейства по някакъв начин на четящия.
Исках да му го кажа. Визирах единствено ползата, която би имал от думите ми. Мисля, че не е човек, който ще ми се обиди. А защо в споилер таг?- Не, че вие не трябва да го четете. Естествено, че е ваше право. Пък може и да ви се стори ценно;)Просто бачкам с морзила и форумът е достатъчно затормозен при превъртане. (Глупава причина)

Trip. Може и да се престаравaм, но искам да помогна