ShadowDance

Пукнатина



Паякът лази по стената. Гледаш го, следиш всяко движение на тънките му мъхести крачета по грубата повърхност на покритата с бяла боя мазилка. Гледаш го и цялото внимание на света е концентрирано в теб, в точката на погледа ти, която е паякът, но умът ти не го вижда, нали? Не може. Няма го. Ти си луд, знаеш ли? Абсолютно побъркан си. Повреден. Дефектен. Жалък.
Никой не го е грижа за теб, никой не те обича и затова са те пъхнали тук, нали така? Лудница. Така му викат. Лудница. Виждаш ли как хубаво вибрира думата, виждаш ли колко е синя? Можеш да я пипнеш и тя се вълнува от допира и звънти, и настръхва, и се усуква по въздуха. Лудница. Лудница. Лудница. Пълна е с хора като теб. Съвсем същите, да. Всичките сте луди.
Ти луд ли си? Защо си тук, ако не си луд? Но не, ти си нормален, нали така? Виждаш ли как пълзи паякът? Как бавно се движи по стената, после спира, спира и не мърда с часове, а ти не можеш да откъснеш поглед от него, защото нямаш какво друго да правиш. Но ти си нормален, вие винаги сте нормални, нали така? Светът е луд, казвате, не аз. Караш ме да се смея. Ти си луд, човече. Болен си. И си мразен. Престанал си да бъдеш детето, което буди съчувствие, и са те изритали. А може би никога не си бил това дете. Животът ли те превърна в това, което си? Горчивата реалност? Обществото? Отрепка. Нещастник. Скри се в черупката си, нали така? Изключи се за света без да подозираш, че и светът ще се изключи за теб? Намрази ги и те те намразиха, а? А защо не всъщност? Те и тук те мразят. Показваш им какво носят в себе си. Никой не обича да вижда грозни картинки от собствената си черна кутия.
Обаче си сам. И боли, затова гледаш паяка. За да правиш нещо. За да не чувстваш нищо. Нали?
Чуваш ли го? Можеш ли да го докоснеш? Лудница. Лудница. Лудница. Лудница.
Лудница.
Ти си тук, нали знаеш? В лудницата. Защото си луд. Или това май вече го казах, а? Да, можеш да крещиш, да сумтиш и да си дереш лицето, можеш да се опитваш да махнеш всичко от главата си, но то не иска да излезе, няма да поиска. То те мрази, да, ти самият се мразиш. Но ти е и приятно, нали така? Не отклонявай поглед от паяка, ще избяга. Часовете летят като секунди и... няма го. Проблем, а? Избяга. Предупреждавах те. Загубеняк.
Шум. Скрий се в ъгъла. Надавай полу-гласните си стонове и сумтежи, да. Забавляваш ме, знаеш ли? И вратата се отваря. Светът нахлува в твоето малко кътче нереалност, в твоя мехур от безметежно черно нищо. Нахлува не за да направи нещо за теб, а просто за да ти покаже, че го има, за да ти разбие илюзиите, които си си създал от миналия път, когато е нахлул. Които пак ще си създадеш до следващия път, когато дойде. Мръсно копеле е светът, а? Нали? И боли.
Скърца. Вратата скърца. Никой не му минава през ум да смаже шибаната врата! И за какво? Че ти си луд, и без това не те интересува. Само не спирай да сумтиш, да хленчиш, да се пениш в своето ъгълче тъмнина до леглото. Не можеш да си представиш колко ми е весело да те гледам така подпрян на тая мръсна стена. Ето, виж го... не, не се крий, искам да гледаш.
Гледай!
Виж го как нахлува в твоето лично пространство. В душата ти. Лудите имат ли душа? Ти имаш ли? О, стига си хлипал, взе да ми писва! Нямаш душа, човече, загубил си я, а може и никога да не си я имал. Смехотворно създание. Виждаш ли го как влиза? И той те мрази, знаеш ли? На него му плащат, за да се грижи за теб, обаче и той те мрази. Никой не му плаща да не те мрази. Естествено, че ще те мрази, знаеш ли колко си гнусен? Виж се само! Не, знам, че не можеш. Въшлясал, побелял. Криви кости, сгънат на кълбо, съсухрена кожа. Ако можех, бих те изритал в корема, само за да чуя какъв звук ще издадеш, докато се разпадаш на купчинка лигава каша, покрита с прах. Да, точно лигава. Хората ги е гнус от теб, нали така? Гнус ги е да те гледат как се лигавиш. Лигавиш се, нали знаеш? Не, не знаеш естествено, ти нищо не знаеш. Затова и те мразят. Показваш им в какво могат да се превърнат, ако не внимават, да. Това не те ли радва поне мъничко?
Не, представа си нямаш колко ми става весело да те гледам колко си спаружен в тоя ъгъл. Ето, спокойно, стига си се гърчил, махна се. Излезе и ти остави храна. Поне можеш да се храниш сам, нали? Да, с припълзяване, точно така. На кого му трябва да върви изправен, и без това те третират като животно. Мръсничко, да. Е, половината си е от теб, но ти не се притесняваш, нали, не те смущава да си лазиш в нечистотиите, нали така? Да, да, да. Продължавай да газиш сред боклуците, после ще ядеш с тия ръце. Ето, виждаш ли дъгите? Виждаш ли прекрасните цветове? Вдигаш ръка пред очите си и тя оставя сини и зелени, и червени, и жълти следи във въздуха, а те звънтят, нали? Можеш ли да ги помиришеш? Не е ли прекрасно?
Не, не е, рабзира се, че не е. Звъни в главата ти, звъни все по-силно и кънти, и кънти, и боли! Да, но не можеш да се скриеш от собствената си ръка, нали? Тя е твой враг, плаши те, всички тези цветове и този звънтеж... Отвратително е, главата те цепи и не можеш да се скриеш, а цветовете са в цялата стая, в цялата гадна, шибана стая, и тя се върти, а може би само ти се въртиш, и цветовете те заливат от всички посоки, и болката в главата ти е толкова силна, че можеш да я пипнеш, да я докоснеш. Хвани я, стисни я! Мека е, нали така? Мека е и можеш да я стиснеш, да я усучеш, да я извиеш, и болката вече я няма, защото ти я разкъсваш, изяждаш я, поглъщаш я...
Не, това е храната, която той ти остави, нали? И цветовете ги нямае, изчезнаха. Избягаха. Скриха се от теб. Виждаш ли колко си страшен? Смотаняк.
Яж, да, тикай всичко вътре, няма нужда да гълташ, и без това после всичко ще излезе и пак ще газиш в него. Кога спряха да ти чистят стаята? Забеляза ли изобщо? Не, сигурно не си. Защо спряха? Какво направи на онази сестра? Не помниш, но аз помня, да, помня, и ми е много смешно, наистина. Човече, добре, че не знаеш какъв изрод си в действителност. Представа нямаш в каква абоминация си се превърнал сам-самичък.

Знаеш ли го този – един кон влиза в бар... Ей, не ме слушаш, нали? Какво правиш? Какво чуваш? Виждаш ли нещо, което другите не виждат? Изкривени отражения, знам. Изкривени отражения на дупката, където е била душата ти, а може би самата дупка. Черна, дълбока, гладна, пулсира, кънти, туп-туп, туп-туп...
Туп-туп...
Туп-туп...
Забавя се и чувстваш как всичко спира, спира и замръзва, обаче не може да спре, не може, и започва да звънти, започва да свети, цветовете пак се появяват и пулсират, искат да се върнат обратно в ритъма, в дупката. Туп-туп, туп-туп...

Спиш ли? Събуди се, човече, имаш цяла вечност празнота, нали така? Не можеш да си позволиш да губиш и минута в сън, не бива. Паякът пак пълзи, бавно, о, толкова бавно пълзи по стената и ти пак го гледаш, да, и пак не го виждаш, нали? Докога? Бавно е. Толкова бавно...

Туп-туп, туп-туп... Усещаш ли вълните? Бавни, черни вълни, те са навсякъде, а ти лежиш в леглото и ги усещаш как минават през теб и където минат, оставят само студ. Гаден, бавен и лигав студ, и ти изтръпваш, но не можеш да помръднеш, а вълните са навсякъде и са бавни, и толкова боли, да, боли, но е и приятно, нали? Затваряш очи, но вълните минават през клепките ти, влизат в главата ти и там бавно се превръщат в мъгла. Лепкава, черна мъгла, която пулсира, туп-туп, туп-туп, пулсира бавно и оставя мазна черна следа по стените на черепа ти, а ти усещаш как главата ти се издува, издува се, за да се отдръпне, да избяга, чувстваш как ще се пръсне, още малко, още съвсем малко, още съв...!!

Я вдигни ръчичка. Браво, добро момче. Вдигни сега и другата. Чудесно! Я сега започни да драскаш по стената. Да, да, точно така! Колко си смешен, иска ми се да можеше да се видиш каква нещастна черупка си! Не, недей да викаш, няма да викаш. Или не, всъщност защо да не викаш, ето – синьото се върна, а също и жълтото, плуват наоколо, минават през стаята и изчезват, те са свободни, не като теб. Вдигаш ръка и те се гънат около пръстите ти, лепкави са и звънтят, звънтят и пеят, чуваш ли гласовете им? Чуваш ли гласовете на синьото и жълтото? Повика на зеленото? Да, знам, че ги чуваш, затова пак плачеш, да, но знаеш ли, те няма да си отидат. Никога. Иска ми се да осъзнаваше всичко това, за да те чуя как виеш от ужас. Но ти и сега всеки момент ще завиеш, нали? Защото ужасът няма нужда от разум, ужасът е безумен, нали? Тихият, сладък, син, прекрасно син ужас. И ето, че наистина виеш. Да, да, да, да!

Виждаш ли, тук всъщност сте двама. Ето го другият, свил се е в ъгъла, виждаш ли го, сгърчил се е, да, там, и те гледа злобно. Гадно. С омраза. Не си сам, никога не си бил, той винаги е стоял в ъгъла и те е гледал, гледа те и сега, гледа те и иска да те нарани, но не го прави, а ти не можеш да помръднеш, не можеш и искаш да закрещиш, но той те гледа и те мрази, и те гледа, и те мрази, и те гледа, а как да изкрещиш, като гърлото ти е сковано от ужас, а ужасът е безмозъчен и се пропива в цялата ти същност, избутва кръвта от вените ти и тя тече през носа, тече, а ти не можеш дори да изкрещиш. И боли, да, толкова боли! И ужасът, човече, ужасът е син, да син, и звънти в ушите ти, а с него и другият звук, онзи, тихият, който чуваш само когато заспиш, само когато заспиш, но ти никога не спиш, нали? Този звук, който се движи по костите бавно, като пиавица, която изсмуква всичко, носещо малко топлинка в себе си, пълзи неусетно по гръбнака, за да впие хищни зъби в ума ти, тих, безкрайно тих, трябва да се напрегнеш, за да го чуеш, трябва, само когато спиш... Чуваш ли го? Виждаш ли го? И другият, онзи в ъгъла, сега го няма. Имаше ли го преди малко?

Смях. Крясъци, вопъл, унищожена любов, мечти, разбити на прах. И смях. Щастлив смях. Твоят...

Знаеш ли, няма нужда да стоиш тук. За какво ти е да стоиш тук? Тук си мразен. Тук никой не те обича, никой не те иска. Дори не им плащат да не те мразят. Защо не излезеш? Знаеш ли, навън може дори да можеш да избягаш от цветовете. Не, няма да можеш, защо пък да можеш? Я вдигни пак ръка. Свий я сега в юмрук. Виж колко е красив. Прекрасен е. А сега виж ЧЕРВЕНОТО!
Колко време мина? Не знаеш, да. И аз не знам, за какво ми е. Чуваш ли шума? Не, не се свивай, този път не. НЕ! Виж червеното, виж как плува навсякъде около теб, чуваш ли песента му, чуваш ли гласа му, чуваш ли копнежа?! Чуваш ли онзи тих звук, онзи, който чуваш само когато заспиш, но ти никога не спиш, ала той е тук, в червеното. Примамлив, ласкав, той не те мрази. Той те лъже човече, лъже те право в сърцето ти, оголено от всички прегради, безпомощно. Лъже те, но ти си готов да поемеш лъжата и да изживееш всеки горчив миг от нея, дори в лудостта си си готов да я поемеш цялата, въпреки че после пак ще боли. За да избягаш. Вечно да бягаш. Плазмодий.

Ето, вратата пак се отваря, светът пак се пропуква и илюзиите, които повреденото ти псевдосъзнание се опитва да изгради срещу атаките на реалността, отново рухват. За да ти донесат храна. Тривиално, елементарно и толкова, толкова безкрайно безлично. А унищожава целия ти свят всеки шибан път, нали? А виждаш ли червеното? Вдигни очи! Виждаш ли червеното с неговата ласкава, ах толкова ласкава и лъжовна песен? Виждаш ли как се гъне около краката му, усуква се около ръцете, с които държи подноса. Той иска да ти го вземе! Той иска да ти отнеме лъжата, иска да ти отнеме свободата да бъдеш излъган, иска да живееш тук и сега, затова разрушава стените на мехура, затова нахлува с жалките си напъни да те храни. А тук и сега няма нищо, човече! Как можеш да живееш в нищо? Ти искаш лъжата, нали? Искаш този тих звук, този глас, който нашепва, че нещата могат да бъдат различни, нали? Те не могат, но ти искаш да го вярваш, частица от теб го иска, нали, нали, нали? А той иска да ти го вземе!
Да, скачаш, лигавата гадина, която се крие в ъгъла, вече не се крие, скачаш напред, а ръцете ти се потапят в червеното, зъбите ти се впиват в звука и той е топъл, да топъл, разлива се по врата ти, по пръстите ти, които късат, чупят, извиват, топъл е и има леко метален вкус, но това е твоят вкус, нали? Това е, което ти искаш, това е, което искат да ти отнемат, твоята лъжа, червеното, което трябва да задържиш, червеното, да, и то е навсякъде около теб. Продължаваш да се потапяш внего, чувстваш изгарящия му допир, чуваш онзи звук и не можеш да спреш да крещиш. Само ти ли крещиш? Подът е червен, а в устата си още усещаш червеното, неговата топлина, чувстваш я по лицето си, по ръцете си, виждаш я по дрипите, с които са те оставили да се ровиш в нечистотиите. Но тях ги няма, всичко е потопено в червено, нали?

Отвори очи. Отвори очи. Отвори очи. Защо се смееш? Знаеш ли какво направи? Знаеш ли какъв е този цвят? Искаш ли да ти кажа? А светлият правоъгълник знаеш ли какво е? Той е свободата. Свободата да бъдеш лъган, човече, ти я искаш, желаеш я. И можеш да я имаш. Сега, когато червеното е по ръцете ти, когато звукът е в теб и можеш да го вкусиш, сега свободата е твоя. Твоя, нещастнико. Напред, хайде, тръгни, да, стани, протегни ръка към светлината и тръгни. Към студената, ярка, жива, така изгаряща бездната на мястото на душата ти светлина.

Кой съм аз ли? Аз съм твоят скапан вътрешен глас, гадино, твоята шизофрения. Аз съм твоята лудост и също те мразя. Мрази ме и ти, да, мрази ме, та аз съм най-добрият ти приятел. И знаеш ли, освен това те и лъжа. Да, лъжа те. Не съм вътрешния ти глас, твоята шизофрения, не съм твоята лудост. Те са мъртви, мъртви заедно с душата ти. Мъртви с това, което никога не си имал! Лъгали са те и преди, нали? И вече не боли толкова, а? Спри да мучиш! Още има някой вътре, така ли? Някой друг? Ще се бориш ли с мен? Мисля, че няма. Скоро няма да има никой. Не можеш да си представиш какви невероятни неща ще правим двамата с теб...

Хм, Рол, съжалявам много, но тук почти нищо не мога да напиша. Разказът (не ми се връзва точно с думата разказ, но като не ми иде друга...) е написан много добре, аз с изключение на думата "абоминация" някъде към средата не открих нищо, което да ме дразни като изказ.

Освен, че е написан добре, самият разказ не предполага типичните грешки от сорта на объркани гледни точки, кофти диалози, описания и т.н. Тук по-скоро въпросът е как да разкажеш най-добре това, което искаш. Ти си избрал да разказваш от второ лице, което е нестандартна и доста интересна идея. На мен лично не ми се връзва твърде добре, защото вътрешният глас (ако разказвачът е вътрешен глас естествено, нещо което не успях да разбера, но предполагам и не трябваше) едва ли би обяснявал на лудия какво точно се случва около него чак в такива подробности. По-скоро би коментирал, но тогава пък няма да има как да си разкажеш историята от второ лице... Но това е общо-взето дребна работа и опира до усещане на нещата. Пък и на мен всъщност ми харесва във второ лице. Не знам, наистина не знам каква критика да представя, защото не виждам с какво да се захвана. Всичките негативи, които имам евентуално биха касаели самата идея на разказа.

Много би ми било интересно да видя един разказ за луд човек, който се разказва от второ лице по същия начин, но включва активна интеракция с останалите луди, санитари и т.н. Демек, да има истинско действие и сюжет. Ей това вече ще е много свежо и иновативно. И предполагам доста по-трудно Все си мисля, че от твоите разкази най-подходящ за уъркшопа е "Блясъкът на кристала". Не че е с най-много грешки, тъкмо обратното - страхотен е, но там има най-много движение по сюжета, героите и вероятно най-много неща, за които да се хванем.

Знам, че абс нищо не казах, извинявам се отново за което. Надявам се, че когато другите постнат, ще мога да се включа в дискусията с някакви идеи.

Не се притеснявай Що се отнася до Блясъка, ще го пусна за втори кръг, но СЛЕД голяма редакция, защото е кошмарен като го гледам сега.

Що се отнася до гледната точка - идеята ми беше героят да е дотолкова загубил връзка с действителността, че наистина да има нужда от външен фактор (доколко гласът е такъв на мен самия не ми е ясно, но в ума ми е нещо повече от просто вътрешен глас), който да обяснява какво става наоколо.

Този път задачата е трудна. А как ми се искаше като за последно да блесна с критикарските си способности. Но нейсе… Така е, защото съм пристрастна. Това е стилът на писане, когото единствено владея (до някъде). Става въпрос за изливане на мисъл върху листа - без главни герои, без сюжет и без батално действие. Просто чувства, объркани мисли и велики прозрения. Roland се e справил. Докато четях Пукнатина, ми се струваше, че всяка дума е на мястото си. Дори повторените думи бяха изписани точно толкова пъти, колко трябва. Още веднъж подчертавам – пристрастна съм.
Но.
Хареса ми гледната точка на героя, начинa на представянето на действието. Опистелните пасажи тъкмо да ми станат досадни и мисълта минаваше някъде другаде. Да си призная прочетох разказа само веднъж. Повече не исках да го чета от страх да не се развали магията. Искам и така да си остане. Да съм си самозаблудена, че това е една от най-хубавите имресии, писани от заблудени хора, които съм чела.
Рол, благодаря, че я сподели с нас. Мисля, че едва ли би ми харесала толкова, ако част от гледните ни точки за света не съвпадаха.
Hо стига толкова съм дрънкала. Позволиx си да напиша кратък отговор на терзанията на лирическия герой. Всъщност не сте длъжни да го четете.
А бе я направо минавайте на следващата критика!

Spoiler: show

Уби го, така ли, копеле!? Опръска ръцете си с червеното и сега си свободен. Мизерният ти мозък реши, че това е начинът; допусна, че си готов да се върнеш в Света. A преди известно време Той те уплаши до смърт и ти се скри в бялатa си стаичка. Наричаш я Лудница. Усещаш ли как вибрира? – Главатa ти вибрира. Мислите ти са поразени от болезнена заблуда. Поживя на спокойствие в малкия мирен свят, подреди същността си и сега си готов. Но готов за какво? Имаш новите си илюзии и измисления си свят и сега тръгваш с бодри сили да прекрояваш Светът според жалкия си мащаб. Колко си заблуден наистина. Почина си и вече си готов да отстояваш себе си. Но пред кого? Пред мен – мнимият свидетел на твоето безсмислено възкръсване!?
Господи колко те мразя. И ти си от Тях. Мислиш си, че винаги когато стане страшно, можеш да избягаш безнаказано. Криеш се, когато нещата не стават по твоя начин. Не харесваш това, не искаш онова. Всичко трябва да е както ти, глупако, поискаш. Живееш в Цветовете си и дори ги натрапваш на хората около теб.
Питаш се защо съм толкова лоша ли? Ще ти кажа! Аз съм от онези другите. На тях не им се дава почивка от Живота. Те ТРЯБВА да са там всеки ден и час. Те нямат скришно място, където да си почиват, когато нaвън стане напечено. Те постоянно са част от Света - от мизерията, от болката, от любовта и от безсилието. Аз съм от тези хора. Аз съм човек. А ти… Ти си страхливец. Мъчиш се да настроиш Света според себе си. Но не това е начинът. Трябва да живееш в него и с него. А не всеки път да бягаш към поредното „по-добро място“.
Но за едно се радвам за теб, за това, че всъщност сте двама. Наистина така е по-лесно. Ще делите по равно последиците от глупостите cи. Пък и ти няма да си сам на пътя към следващата бяла стаичка. Интерсно ми е да видя колко време има до нея. Аз ще съм тук, точно на една идея разстояние.
А ти, човеко, наблюдавай паяка, той също те гледа.

Рол, съжалявам, но това вероятно ще е най-кратката ми критика досега. Просто формата и темата на повествованието ти не влизат в удобните категории, по които се водех до момента. Така де, не съм привикнал да подхождам критически към текстове от второ лице, сегашно време, в които главният герой е вътрешният глас на пълна откачалка, клечаща в килия в лудницата, оф, чакай да си поема дъх
Та поради гореизброените причини, ще слея коментарите си в едно, и не се сърди, ако ти се сторят твърде недостатъчни.

Сюжетът мисля да не го коментирам, доколкото ситуацията "луд в килия" не се променя едва ли не до последния параграф. Евентуално разнообразяване на положението можеш да постигнеш като добавиш някаква интеракция с откачен от съседна килия, по някакъв начин, но може би няма нужда. Също така може, в моментите които лудият спи или се е отнесъл някъде (последното май е през цялото време ), онзи вътре да преразказва или да предизвиква проблясъци от спомени или да пресъздава гласове от миналото му, за да се получи по-пълнокръвна картина на това, което ненормалния представлява. Пък и това е едно добро средство, чрез което онзи вътре да го измъчва. Това е и една от забележките ми относно, ъм, героя в разказа. Разбира се, нямам предвид лудия, а онзи вътре. От една страна, лудият е този, който е луд, а гласът у него е причината за лудостта му. От друга страна обаче, сякаш самият глас е луд – противоречи си доста често, негови са многократните повторения и възклицания (които по принцип би трябвало да са следствието от методичното измъчване на съзнанието на жертвата си, и да са видими именно у нея), реторичните въпроси и т.н. Освен това той на няколко пъти се обръща към откачения с някакви реплики, а след това признава, че онзи всъщност е толкова разбъркан на втория етаж, че думите на гласа дори няма да достигнат до него. Което някак не ми се връзва с идеята за вътрешен глас, който разчита на интеракция с този, когото побърква.
Вярно, накрая той казва, че не бил вътрешен глас, а нещо друго, но пък аз вече не знам дали и доколко да му вярвам, след всичко, което е казал дотук. Някак му липсва консистентност. Вероятно това е просто моята представа за гласа на лудостта, но според мен той трябва да бъде по-методичен, заповеден, жестоко (или лъжливо) откровен, така както го представяш на някои места, като моментите, в които проявява някакво отклонение или нестабилност трябва да са нарочни – кратки моменти на утешение или спокойствие, колкото да даде време на лудият да възвърне някаква частица от самоосъзнаването. В смисъл, явно целта на съществуването на онзи вътре е да измъчва горкия нещастник – можеш да пробваш да разнообразиш методите, които използва. Дори тази представа да не ти допада, мисля, че онзи вътре има нужда от малко "поуспокояване", за да звучи наистина плашещо. Твърде френетичен ми се струва, твърде мразещ (не казвам, че не трябва да е такъв, но може да го показва в определени моменти). Мисля, че всеки човек, дори такъв с нестабилно съзнание, в един момент ще престане да вярва в подобен глас. Има си някакъв праг на поносимост към такива неща, и с времето, ако са твърде много, твърде наситени, и еднообразни, човек просто се изключва за тях – а е ясно, че онзи явно е луд от много време. И ако той се е изключил за гласа, то от всичките изблици на онзи отвътре просто няма смисъл. Така де, твоят луд може и да е някакво изключение, но си струва да се помисли за малко разнообразяване, според мен. Или ако лудият наистина не осъзнава какво се случва с него и думите на гласа резонират на подсъзнателно ниво, мисля, че трябва да смениш формата на обръщенията – гласът да е наясно, че откачалката не чува (но пък възприема въпреки това), и да не говори по начин, който предполага отговор.

Във връзка с това не мога да не спомена и значителната повторяемост на изразните средства през целия разказ. Твърде много реторични въпроси ( завършващи почти неизменно с "нали така?") , твърде много самопотвърждения ( почти всяко изречение от един момент нататък има по няколко "да"-та в себе си). Ако гласът беше един от много, това би помогнало за по-лесното му идентифициране и създава индивидуалност (макар, че и така си попрекалил, според мен), но след като имаме една-единствена гледна точка маниеризмът на гласа се превръща в маниеризъм на автора, и съответно на целия текст.
Има и много повторения на една и съща дума, вероятно за подсилване на ефекта – това с Лудницата в началото, след това думите "луд", "боли" , – но това което би звучало зловещо, ако го говореше Джон Доу от "Седем" примерно, просто не изглежда така на листа. Поне не и на мен. Също така думи като "жалък", "смехотворен", "отрепка" и т.н., в подобна концентрация, на мен лично са ми излишни. Уж са силни като заряд сами по себе си, но не извикват нищо конкретно, около което човек да си усуче въображението, така да се каже. Параграфът с физическото описание на лудия ми въздейства доста по-силно от подобни констатации. Там си пролича и много силно отношението на онзи вътре към жертвата му – "Aко можех, бих те изритал в корема, само за да чуя какъв звук ще издадеш, докато се разпадаш на купчинка лигава каша, покрита с прах." Садизъм в действие. Чудесно попадение. След това обаче следват няколко повторения от сорта на "Да, точно лигава. Хората ги е гнус от теб, нали така? Лигавиш се, нали знаеш?" , които заедно с изречения като това: "Не, представа си нямаш колко ми става весело да те гледам колко си спаружен в тоя ъгъл.", и с гореспоменатите повторения, понякога ми създаваха впечатление за онзи вътре като някакъв крякащ водевилен злодей, който потрива съсухрени ръце и примлясква доволно от несгодите на жертвата си. В други моменти пък ми напомни садистично хлапе, което сочи с пръст и плюе срещу беззащитно другарче всички мръсни думички, които е научило от батковците.
Честно казано, сцените с паяка и цветовете (начинът, по който объркваш сетивността – нащо момче чува и яде цветове – много ми харесва), с болногледача и халюцинациите ми бяха несравнимо по-интересни и по-качествени от дребнавите обиди на онзи вътре. Мисля, че разказът би оцелял и без голяма част от последните. Струва ми се, че качеството на текста зависи много повече от подреждането на правилните образи и "коментари" от страна на гласа в правилните ниши на повествованието, отколкото от количеството унизителни забележки и предполагаемото внушение на силни епитети. Както казах, няколкото изречения с физическото описание са си точно на мястото.Както последната сцена според мен. Не е лошо и да помислиш дали не можеш да вкараш някакъв Символизъм ™ в това, което се случва (примерно този паяк, с който ни занимаваш през една четвърт от текста), тъй като, предполагам, лудостта е в някои отношения състояние близо до това на съня, а там, както знаем, нещата означават не себе си, а други неща, и асоциативността е основният стълб. Може да разгледаш нещата и от този ъгъл. Всъщност, ти го правиш, в сцените с "червеното". Можеш просто да го изчистиш и да го засилиш в някои други моменти.
А сега нещо друго, всъщност почти в другия полюс – случаите са малко, но ги има. На моменти изказът ти предава описателност, която не трябва да е там. Във всички останали части, повествованието е абсолютно изкривено през индивидуални (и ненормални) възприятия, при това предадени презвторо лице, с други думи индиректно. Но например тук:

Гледаш го, следиш всяко движение на тънките му мъхести крачета по грубата повърхност на покритата с бяла боя мазилка

...и тук.

"Вдигаш ръка и те се гънат около пръстите ти...."

...или тук:

И ето, че наистина виеш. Да, да, да, да (*The evol tormentor gnashes his teeth, and cackling in delight, prances in the dark corners of the room, * )

...гласът звучи прекалено пасивно, просто регистрирайки ненужни детайли като хоросана и повърхността на тавана (в първия пример) или се опитва чрез водевилни възклицания да прикрие факта, че отново просто наблюдава и описва, сякаш почти осъзнава невидимото присъствие на читателя, или пък сякаш той самият има нужда да си повтаря на глас това, което вижда. Може би би могъл да избегнеш тези проблеми като вкараш малко повече заповеден тон (без злия патетизъм), така както си го направил в началото на един от параграфите ("Я вдигни ръчичка. Браво, добро момче."). Можеш също така просто да направиш по-елегантно, така че образът да не звучи като описание от прост наблюдател. Гласът е твърде навътре в нещата, за да си позволи подобни неща. В третия пример, може би би могъл да заместиш двете изречения с нещо звукоподражателно, (примерно "Аууууу" + саркастичен коментар ), с което гласът сякаш да подиграва жалкото представление на лудия.

@ Та - мерси за отговора, пък бил той и лишен от критика, радвам се, че разказът ти е харесал толкова

@ Трип - за стиловите забележки ще помисля, с някои съм съгласен, но с други не. Тези други са онези, свързани с гласа. Истината е, че за мен той е нещо също толкова неуравновесено и побъркано, колкото и самият луд. Т.е. това не е някакъв целеустремен злобар, хванал да подлудява нашия човек, а по-скоро САМАТА му лудост, пък била тя и някакъв свръхестествен външен фактор. Оттам и водевиоността, различния тип поведение и т.н. Т.е. умишлени са. Както изблиците на обиди, така и заповедните настроения и болните разбъркващи сетивата изблици.

Роланд, тексът ти ми хареса, но малко трудно го възприех като разказ. Просто като форма ми е доста, хъм, авангарден. Изцяло монологичен, наистина последователен в изказа, но много обстоятелствен. Наистина е емоционално наситен, но към края, имам предвид преди убийството, ефекът започва да се изхабява поради дължината и еднотипността на водене на монолога. Гласът сякаш не си поема дъх и това натоварва и читателя. Ще ми се гласът да звучеше отвреме-навреме не толкова накъсано и освен да разпитва, да разкаже нещо или да опише и собствените си чувства, доколкото те не се припокриват с тези на другото му аз.

Гледната точка си е ОК, още повече че в този случай няма по-подходящ начин за предаване на лудостта. Хладен, манипулативен, саркастичен глас, който презрително разказва случващото се в самата килия. Яко. Единственият ми съвет за POV-а отново идва от дължината на монолога. Мисля, че ако го беше контрастирал с нечия друга гледна точка, например с тази на другото му аз, чувството на клаустрофобия и бавно полудяване щеше да е по-силно.

Героят освен това остава анонимен и това донякъде изчерпва съчувствието, което предизвиква. Ако го бе показал преди полудяването, нещо като спомен какво е изгубил и контраст с това в какво се е превърнал, щеше да е още по-въздействащ като образ. Другият вариант е да добавиш нещо като епилог на това какво става след бягството му или да го доразвиеш като сюжет. Но и в този вариант има достатъчно съспенс като край, така че това си е чисто субективно мнение.

Това, което ми хареса много, е сливането на сетивата на героя, чувството за органично страдание и особената гледна точка към насилието. Кефи ме и че го има балансът между автоагресията и външната агресия. С две думи психологически издържано.

Стилово нямам забележки. Служиш с кратки, отсечени изречения, което за мен е правилния стил. Описанията са въздействащи, така че когато героят чувства, и читателят го съпреживява.

Мерси за критиката. Хехе, 3 дни никакъв отзвук и накрая всички накуп

Забележката за прекалената дължина я приемам, макар че когато пишех разказа, тя ми дойде естествено, така че не знам доколко бих могъл да направя нещо по въпроса.

Що се отнася до гласа обаче, там не мога да се съглася. Той не е конкретна личност, че да има точно "чувства" или "изживявания", различни от тези на лудия. Той е по-скоро синдром, диагноза. Затова и държанието му отразява това, което осмива - нестабилност, неадекватност, резки смени на настроенията и т.н.

Що се отнася до другите контрасти като епилога или гледната точка на самия луд, мисля, че това би разводнило разказа. Т.е. не смятам, че АЗ мога да го напиша така, че да не го направи. Основната ми концепция за него беше да е просто гротескна картина на едно увредено съзнание. Ако хвана да слагам по-сериозен сюжет или различни гледни точки, мисля, че няма да се получи по-добре, а напротив.