Рони и Монит - ta (OLD)
Posted: Sat Jun 10, 2006 7:19 pm
Рони и Монит
или една незавършена приказка за Света – такъв,
какъвто понякога го виждаме в сънищата си
Някога, много отдавна, още преди самото време да бъде измислено едно малко човече стоеше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Вятърът развяваше косите мy и придаваше странен розов цвят на кръглите му бузки, но то не усещаше нищо. Дори не забеляза как слънцето залезе и изгря много пъти по ред, докато накрая съвсем забрави да изгрее.
Малкото същество стоеше неподвижно, само гърдите му се повдигаxa от време на време, за да поемат животворен въздух. То почти щеше да се разплаче. Мракът го обгръщаше плътно.
Помощ от никъде не идваше, а престоящият избор бe наистина важен. Трите пътеки се виеxa пред него като змии, гонещи жертвата си.
* * *
Монит нахълта в стаята както винаги без дори да почука. Огледа седящия на леглото Рони и попита:
- Какво правиш, пак ли това четеш? Остави тези глупави книги. Едва ли ще поумнееш от тях. Никoй вече не ги чете. Пък и този, как му беше името, Толкин, сигурно не е бил много умен. Трябвали са му толкова стотици страници, за да опише една история. Мисля си, че би могъл да я събере на едва една трета от тях. Много плява е написал.
Рони затвори голямата книга, остави я внимателно на нощното шкафче и си помисли: “Тя никога няма да разбере.”
- Вземи някоя истинска книга – продължи по-голямата му сестра. – Като свещените писания например. Наръчник на начинаещия освещаващ е точно за момче на твоята възраст. Вчера май я видях някъде из нещата си. Ще ти я донеса.
- Добре, благодаря.
- Сега се връщам – каза Монит и припрянo затръшна вратата.
След малко пак дойде, но вече носеше кафява книга със странно спираловидно слънце на корицата. Подаде я на Рони и сведе поглед. Виждаше се, че иска да му каже нещо важно, но не знае откъде да започне. Накрая събра смелост и с ясен глас произнесе:
- Искам да те поканя на пътешествие. Знам, че ние като брат и сестра не се разбираме много. Мисля, че е време това да се промени.
- Интересно. И аз си мислех същото – подкрепи мисълта й Рони. – Пътешествие, казваш. Като знам щурите ти идеи, предполагам, че ще е нещо уникално.
“Но едва ли ще ми хареса” – обади се вътрешният му глас.
Монит се усмихна кисело, все едно беше прочела мислите му и каза:
- Виж, ако не искаш, няма да те карам на сила. Просто вече достигна възрастта на първото си Причастие и си достатъчно голям за нещата, които съм ти приготвила. Искам да ти покажа Cвета. Просто една малка разходка. Ще видиш какво те чака за напред, пък и мен ще опознаеш. Надявам се да видиш, че не съм толкова лоша, колкото си ме представяш. - Тук тя отново сви кисело устни.
Рони погледна сестра си неудомяващо. Тя никога не му бе говорила так. Всеки път, когато се бе опитвал да изрази своето мнение, тя го беше контрирала със саркастични думи и подигравки. Винаги му доказваше по всевъзможни начини, че все още не дорасъл и не му се полага честта да опознае Света. А сега Монит сама повдигаше въпроса за Въвеждането му. Това беше наистина учудващо. Но може би просто времето беше дошло.
- Виж, Монит, поласкан съм от честа, която ми оказваш. Може да звуча малко пресилено, но наистина ме радват думите ти. От много време насам мечтая за тази разходка. Наистина ли смяташ, че вече съм готов да видя истинския Свят? – попита Рони с огромна доза нетърпение и заслуша сестра си, попивайки жадно всяка нейна дума.
- Мисля. че точно днес е денят и не бива да пропиляваме подходящата възможност. Точно на тази дата преди 200 години и баща ни беше въведен в Света. Дано Случайността подкрепи начинанието ни. Ела с мен да разгледаме Света. Но не взимай със себе си много багаж. Няма да ти трябва. Дори банският ти няма да е необходим. Вземи само чистата си съвест. Опаковай я добре, да не пострада по време на пътуването. Сложи и няколко финикийски знаци в куфара и да тръгваме. Първо предлагам да се издигнем нагоре, ако искаш със самолет, ако искаш само ние двамата.
Тук Рони се засмя. Виждаше се, че иска да използват древния начин. Летенето беше едно от нещата, които копнееше задължително да опита.
- Важното – продължи Монит, без да обръща внимание на реакцията му, - е да отидем нависоко и да погледнем панорамно на нещата.
И те тръгнаха. Издигаха се и се издигаха. Левитацията нямаше нищо общо в случая. Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре. Времето беше чудесно. Средата на есента с прекрасното топло слънце предразполагаше към добро настроение и само ведри мисли спохождаха главите на хората. Рони и Монит летаха право към Слънцето.
Но колкото по-близо отиваха, толкова по-топло ставаше. Накрая се удариха в нещо. Никoй от тях не разбра какво беше то всъщност. През тях премина изгаряща вълна светлина и полетът им спря. Заболя ги. Започнаха да падат.
- Помощ! – изкрещя в неистов страх Рони.
- Не се притеснявай, всичко е наред – опита се да го успокои Монит, която самата трепереше като лист.
Те падаха много бързо обратно към Земята. Но, когато доближиха повърхността, скоростта им се намали и стремглавото падане се превърна в плавно спускане.
- Не разбрах какво се случи.
- И аз, Рони.
Но приятният полет и красивата мнoгoцветност на природата под тях ги накараха бързо да забравят за неприятностите си преди малко.
- Монит, чуствам се наистина добре. Само ми е малко топло – каза Рони, избърсвайки с ръка потта от челото си.
- И на мен ми е топло. Може би идва циганското лято. Дано този път не е толкова ярко като миналогодишното.
Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно.
Рони и Монит продължаваха с бавен ход надолу. Видяха родната си къща.
- Виж, това е прозорецът на моята стая. А това там е лятната барака. Оттук изглеждат наистина мънички. Нали, Монит?
Тя кимна.
Продължиха нататък. Подминаха повърхността и слязоха по земята.
Беше тъмно. Дочуха гласове, говорещи на различни езици. Монит хвана Рони за ръката и му прошепна:
- Не се тревожи. Сега очите ти ще свикнат с тъмнината и ще видиш къде сме. Това беше втората цел на нашето пътуване. Съжалявам само, че Горе не ни допуснаха. Надявах се да спазим хронологията на твоето Въвеждане, но може би така да е по-добре.
Рони отвори уста да каже нещо, но се спря. Огледа се. Вече можеше да различи обекти около себе си. Намираха се в голяма зала с огромни релефни колони, които подпираха тавана. Наоколо бяха разпръснати множество сандъци. Виждаха се странни несиметрични предмети. Интересното беше, че цветовете някакси се сливаха един в друг и се губеха. Така общият пейзаж беше в предимно сиви отенъци. Всичко наоколо изглеждаше като полирано. Всеки предмет имаше бляскава сива повърхност.
Рони се приближи до една колона и я докосна с ръка. Пръстите му образуваха леки вдлъбнатинки на местата, където допряха повърхността й. Kогато се опита да махне ръката си, част от материала, от който беше направена колоната, се разлегли по посока на пръстите му. Pазтегнатите нишки останаха да стърчат като лъчи на слънце.
- Внимавай, тук всичко е лепкаво – каза Монит. – Допреш се до нещо и залепнеш. После се дърпаш, дърпаш… Срастнеш се с околността. И изведнъж: “Пльок!” – отново си свободен, докато не залепнеш отново другаде… Внимавай, ти казах!
Рони беше настъпил нещо. Сега безпомощно се опитваше да освободи крака си от хватката на лепкавото петно. Монит дотича бързо до него и го задърпа. С малко помощ на Свръх силите й успя да отлепи брат си. Докато му се караше, се чу стържещ глас:
- Здравейте. Вие какво правите тук? – Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя.
Рони огледа съществото и каза тихо на сестра си:
- Монит, но той ни вижда.
- Естествено, че ни вижда. Не бъди некултурен, кажи здравей на Батиздра.
- Здрасти – смотолеви Рони.
- Добре е, че ни посрещаш Батиздра – продължи Монит. – Но няма да ти губим времето. Ние само минаваме. Въвеждам брат ми, нали разбираш…
- Няма да ти е лесно, сестро – усмихна се сивото полуголо човече, при което се показаха два реда жълти зъби, проядени от кариеси. – Приятно ми е да се запознаем, Рони. Желая ти успешна кариера като човек на Горния свят. И само две думи от мене…
- Само, моля те, бъди кратък – вметна Монит.
Батиздра се прокашля гръмко, изпъчи напред закръгленото си коремче и продължи със стържещия си глас:
- Запомни, момче, Онзи – сивото човече посочи с малката си ръчица във въздуха право нагоре, - по това време на хилядолетието си взима Заслужената почивка. И все оставя някои небесен хвъркоперко, незапознат с неговите дела, да го замества. Тогава Този – Батиздра сега посочи право надолу, - е силен и прави, каквото си поиска.
Сивото човече погледна Рони право в очите:
- Момче, може би се чудиш защо всичко тук е сиво? Ще ти кажа. Още от време Оно са били създадени много цветове. Но Този и Онзи винаги са деляли всички нас – Батиздра описа кръг с ръка като посочи и Рони и Монит, - само на черни и бели. Така им е по-лесно да ни поделят. Само че от време Оно ние не можем да бъдем нито бели, нито черни. И тогава какво – остава ни да сме сиви. Просто, нали?!
Батиздра се изсмя и започна да подскача радостно наоколо. Рони го гледаше и се чудеше: “За какво говореше той и откъде знае името ми? И защо не залепва като мен, като се движи така хаотично?”
Монит го дръпна за ръката и го извади от мислите му:
- Време е да тръгваме.
После се обърна към Батиздра, който продължаваше да подскача:
- Сбогом, приятелю. Надявам се да видим скоро.
Сивото човече не отговори, а само запя:
Да бъдем или не –
туй било въпросът!
Нима сме ний коне –
убиват ни и толкоз?
Песента му звучеше много познато на Монит, но тя не можеше да се досети къде я беше чувала преди.
Оставиха Батиздра в лепкавия му свят и леки като перца, изчистили непознатата материя от телата си, се издигнаха отново.
- Пак сме в Нашия свят. Но кой беше това, Монит? – попита Рони сестра си.
- Батиздра ли? Той не е единственият обитател там долу. Има още като него, но днес явно се бяха изпокрили. Ще ги видиш друг път.
Този отговор определено не беше достатъчен за Рони, но той видя, че сестра му не е склонна да обеснява повече. Замълчаха.
Къщите се появяваха пред очите им една по една, разделени от улиците, минаващи между тях. Вече виждаха и хората. Градът изглеждаше наистина голям.
“Съвременните градове са винаги претъпкани.”- помисли си Рони. Той мразеше пътищата, пълни с коли, тълпите и високите сгради.
- Погледни ги – каза на сестра си, - гледани от тук, хората са толкова малки.
- Те винаги са били мънички – съгласи се Монит. – Хората са мънички, смешни и глупави, събрали в главите си мърдостта на Майката Земя, но все пак не знаещи нищо. Хората са странни същества. Все бързат да изпълнят собствените си, предварително начертани планове. Но не виждат общия план, - натъжи се тя, - този, който е бил начертан много преди те да се появят от Небитието. И, предполагам, изобщо няма да го разберат, поне докато не погледнат на нещата с други очи. Те са като мравки върху крака на слон. Виждат само парченце сива кожа и си мислят, че това е цялата вселена. Знаеш ли, Рони, понякога невежеството е най-доброто оправдание за глупавите постъпки.
Те отдавна бяха подминали големия град и сега се приземиха елегантно на едно празно поле. Няколко пътя прорязваха голото пространство и се губеха в различни посоки.
- Но да оставим хората – продължи Монит. – Те са скучни. Кажи ми къде искаш да отидем? Може би някъде на запад. Или може би отново нагоре. Но не обещавам нищо. Видя какво се случи миналия път. Май не ни искат там или просто сме избрали грешното време.
Рони се замисли. Стоеше на кръстопътя и не знаеше накъде да поеме. Мислите се гонеха в главата му, но нито една от тях не беше достатъчно ясна, за да се улови за нея. Имаше нужда от време, много време, за да реши. Просто стоеше там, загледан в простанството пред себе си, и не помръдваше. Само гърдите му се повдигаха. Чустваше се изгубен и сам. Изборът беше труден, а никoй не идваше да му помогне. Времето всякаш беше спряло.
Гласът на Монит го стресна:
- Рони, избери най-сетне по кой път да поемем! Докога да те чакам?
Той понечи да отговори. Думите му обаче бяха заглушени от внезапният силен порив на вятъра…
или една незавършена приказка за Света – такъв,
какъвто понякога го виждаме в сънищата си
Някога, много отдавна, още преди самото време да бъде измислено едно малко човече стоеше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Вятърът развяваше косите мy и придаваше странен розов цвят на кръглите му бузки, но то не усещаше нищо. Дори не забеляза как слънцето залезе и изгря много пъти по ред, докато накрая съвсем забрави да изгрее.
Малкото същество стоеше неподвижно, само гърдите му се повдигаxa от време на време, за да поемат животворен въздух. То почти щеше да се разплаче. Мракът го обгръщаше плътно.
Помощ от никъде не идваше, а престоящият избор бe наистина важен. Трите пътеки се виеxa пред него като змии, гонещи жертвата си.
* * *
Монит нахълта в стаята както винаги без дори да почука. Огледа седящия на леглото Рони и попита:
- Какво правиш, пак ли това четеш? Остави тези глупави книги. Едва ли ще поумнееш от тях. Никoй вече не ги чете. Пък и този, как му беше името, Толкин, сигурно не е бил много умен. Трябвали са му толкова стотици страници, за да опише една история. Мисля си, че би могъл да я събере на едва една трета от тях. Много плява е написал.
Рони затвори голямата книга, остави я внимателно на нощното шкафче и си помисли: “Тя никога няма да разбере.”
- Вземи някоя истинска книга – продължи по-голямата му сестра. – Като свещените писания например. Наръчник на начинаещия освещаващ е точно за момче на твоята възраст. Вчера май я видях някъде из нещата си. Ще ти я донеса.
- Добре, благодаря.
- Сега се връщам – каза Монит и припрянo затръшна вратата.
След малко пак дойде, но вече носеше кафява книга със странно спираловидно слънце на корицата. Подаде я на Рони и сведе поглед. Виждаше се, че иска да му каже нещо важно, но не знае откъде да започне. Накрая събра смелост и с ясен глас произнесе:
- Искам да те поканя на пътешествие. Знам, че ние като брат и сестра не се разбираме много. Мисля, че е време това да се промени.
- Интересно. И аз си мислех същото – подкрепи мисълта й Рони. – Пътешествие, казваш. Като знам щурите ти идеи, предполагам, че ще е нещо уникално.
“Но едва ли ще ми хареса” – обади се вътрешният му глас.
Монит се усмихна кисело, все едно беше прочела мислите му и каза:
- Виж, ако не искаш, няма да те карам на сила. Просто вече достигна възрастта на първото си Причастие и си достатъчно голям за нещата, които съм ти приготвила. Искам да ти покажа Cвета. Просто една малка разходка. Ще видиш какво те чака за напред, пък и мен ще опознаеш. Надявам се да видиш, че не съм толкова лоша, колкото си ме представяш. - Тук тя отново сви кисело устни.
Рони погледна сестра си неудомяващо. Тя никога не му бе говорила так. Всеки път, когато се бе опитвал да изрази своето мнение, тя го беше контрирала със саркастични думи и подигравки. Винаги му доказваше по всевъзможни начини, че все още не дорасъл и не му се полага честта да опознае Света. А сега Монит сама повдигаше въпроса за Въвеждането му. Това беше наистина учудващо. Но може би просто времето беше дошло.
- Виж, Монит, поласкан съм от честа, която ми оказваш. Може да звуча малко пресилено, но наистина ме радват думите ти. От много време насам мечтая за тази разходка. Наистина ли смяташ, че вече съм готов да видя истинския Свят? – попита Рони с огромна доза нетърпение и заслуша сестра си, попивайки жадно всяка нейна дума.
- Мисля. че точно днес е денят и не бива да пропиляваме подходящата възможност. Точно на тази дата преди 200 години и баща ни беше въведен в Света. Дано Случайността подкрепи начинанието ни. Ела с мен да разгледаме Света. Но не взимай със себе си много багаж. Няма да ти трябва. Дори банският ти няма да е необходим. Вземи само чистата си съвест. Опаковай я добре, да не пострада по време на пътуването. Сложи и няколко финикийски знаци в куфара и да тръгваме. Първо предлагам да се издигнем нагоре, ако искаш със самолет, ако искаш само ние двамата.
Тук Рони се засмя. Виждаше се, че иска да използват древния начин. Летенето беше едно от нещата, които копнееше задължително да опита.
- Важното – продължи Монит, без да обръща внимание на реакцията му, - е да отидем нависоко и да погледнем панорамно на нещата.
И те тръгнаха. Издигаха се и се издигаха. Левитацията нямаше нищо общо в случая. Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре. Времето беше чудесно. Средата на есента с прекрасното топло слънце предразполагаше към добро настроение и само ведри мисли спохождаха главите на хората. Рони и Монит летаха право към Слънцето.
Но колкото по-близо отиваха, толкова по-топло ставаше. Накрая се удариха в нещо. Никoй от тях не разбра какво беше то всъщност. През тях премина изгаряща вълна светлина и полетът им спря. Заболя ги. Започнаха да падат.
- Помощ! – изкрещя в неистов страх Рони.
- Не се притеснявай, всичко е наред – опита се да го успокои Монит, която самата трепереше като лист.
Те падаха много бързо обратно към Земята. Но, когато доближиха повърхността, скоростта им се намали и стремглавото падане се превърна в плавно спускане.
- Не разбрах какво се случи.
- И аз, Рони.
Но приятният полет и красивата мнoгoцветност на природата под тях ги накараха бързо да забравят за неприятностите си преди малко.
- Монит, чуствам се наистина добре. Само ми е малко топло – каза Рони, избърсвайки с ръка потта от челото си.
- И на мен ми е топло. Може би идва циганското лято. Дано този път не е толкова ярко като миналогодишното.
Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно.
Рони и Монит продължаваха с бавен ход надолу. Видяха родната си къща.
- Виж, това е прозорецът на моята стая. А това там е лятната барака. Оттук изглеждат наистина мънички. Нали, Монит?
Тя кимна.
Продължиха нататък. Подминаха повърхността и слязоха по земята.
Беше тъмно. Дочуха гласове, говорещи на различни езици. Монит хвана Рони за ръката и му прошепна:
- Не се тревожи. Сега очите ти ще свикнат с тъмнината и ще видиш къде сме. Това беше втората цел на нашето пътуване. Съжалявам само, че Горе не ни допуснаха. Надявах се да спазим хронологията на твоето Въвеждане, но може би така да е по-добре.
Рони отвори уста да каже нещо, но се спря. Огледа се. Вече можеше да различи обекти около себе си. Намираха се в голяма зала с огромни релефни колони, които подпираха тавана. Наоколо бяха разпръснати множество сандъци. Виждаха се странни несиметрични предмети. Интересното беше, че цветовете някакси се сливаха един в друг и се губеха. Така общият пейзаж беше в предимно сиви отенъци. Всичко наоколо изглеждаше като полирано. Всеки предмет имаше бляскава сива повърхност.
Рони се приближи до една колона и я докосна с ръка. Пръстите му образуваха леки вдлъбнатинки на местата, където допряха повърхността й. Kогато се опита да махне ръката си, част от материала, от който беше направена колоната, се разлегли по посока на пръстите му. Pазтегнатите нишки останаха да стърчат като лъчи на слънце.
- Внимавай, тук всичко е лепкаво – каза Монит. – Допреш се до нещо и залепнеш. После се дърпаш, дърпаш… Срастнеш се с околността. И изведнъж: “Пльок!” – отново си свободен, докато не залепнеш отново другаде… Внимавай, ти казах!
Рони беше настъпил нещо. Сега безпомощно се опитваше да освободи крака си от хватката на лепкавото петно. Монит дотича бързо до него и го задърпа. С малко помощ на Свръх силите й успя да отлепи брат си. Докато му се караше, се чу стържещ глас:
- Здравейте. Вие какво правите тук? – Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя.
Рони огледа съществото и каза тихо на сестра си:
- Монит, но той ни вижда.
- Естествено, че ни вижда. Не бъди некултурен, кажи здравей на Батиздра.
- Здрасти – смотолеви Рони.
- Добре е, че ни посрещаш Батиздра – продължи Монит. – Но няма да ти губим времето. Ние само минаваме. Въвеждам брат ми, нали разбираш…
- Няма да ти е лесно, сестро – усмихна се сивото полуголо човече, при което се показаха два реда жълти зъби, проядени от кариеси. – Приятно ми е да се запознаем, Рони. Желая ти успешна кариера като човек на Горния свят. И само две думи от мене…
- Само, моля те, бъди кратък – вметна Монит.
Батиздра се прокашля гръмко, изпъчи напред закръгленото си коремче и продължи със стържещия си глас:
- Запомни, момче, Онзи – сивото човече посочи с малката си ръчица във въздуха право нагоре, - по това време на хилядолетието си взима Заслужената почивка. И все оставя някои небесен хвъркоперко, незапознат с неговите дела, да го замества. Тогава Този – Батиздра сега посочи право надолу, - е силен и прави, каквото си поиска.
Сивото човече погледна Рони право в очите:
- Момче, може би се чудиш защо всичко тук е сиво? Ще ти кажа. Още от време Оно са били създадени много цветове. Но Този и Онзи винаги са деляли всички нас – Батиздра описа кръг с ръка като посочи и Рони и Монит, - само на черни и бели. Така им е по-лесно да ни поделят. Само че от време Оно ние не можем да бъдем нито бели, нито черни. И тогава какво – остава ни да сме сиви. Просто, нали?!
Батиздра се изсмя и започна да подскача радостно наоколо. Рони го гледаше и се чудеше: “За какво говореше той и откъде знае името ми? И защо не залепва като мен, като се движи така хаотично?”
Монит го дръпна за ръката и го извади от мислите му:
- Време е да тръгваме.
После се обърна към Батиздра, който продължаваше да подскача:
- Сбогом, приятелю. Надявам се да видим скоро.
Сивото човече не отговори, а само запя:
Да бъдем или не –
туй било въпросът!
Нима сме ний коне –
убиват ни и толкоз?
Песента му звучеше много познато на Монит, но тя не можеше да се досети къде я беше чувала преди.
Оставиха Батиздра в лепкавия му свят и леки като перца, изчистили непознатата материя от телата си, се издигнаха отново.
- Пак сме в Нашия свят. Но кой беше това, Монит? – попита Рони сестра си.
- Батиздра ли? Той не е единственият обитател там долу. Има още като него, но днес явно се бяха изпокрили. Ще ги видиш друг път.
Този отговор определено не беше достатъчен за Рони, но той видя, че сестра му не е склонна да обеснява повече. Замълчаха.
Къщите се появяваха пред очите им една по една, разделени от улиците, минаващи между тях. Вече виждаха и хората. Градът изглеждаше наистина голям.
“Съвременните градове са винаги претъпкани.”- помисли си Рони. Той мразеше пътищата, пълни с коли, тълпите и високите сгради.
- Погледни ги – каза на сестра си, - гледани от тук, хората са толкова малки.
- Те винаги са били мънички – съгласи се Монит. – Хората са мънички, смешни и глупави, събрали в главите си мърдостта на Майката Земя, но все пак не знаещи нищо. Хората са странни същества. Все бързат да изпълнят собствените си, предварително начертани планове. Но не виждат общия план, - натъжи се тя, - този, който е бил начертан много преди те да се появят от Небитието. И, предполагам, изобщо няма да го разберат, поне докато не погледнат на нещата с други очи. Те са като мравки върху крака на слон. Виждат само парченце сива кожа и си мислят, че това е цялата вселена. Знаеш ли, Рони, понякога невежеството е най-доброто оправдание за глупавите постъпки.
Те отдавна бяха подминали големия град и сега се приземиха елегантно на едно празно поле. Няколко пътя прорязваха голото пространство и се губеха в различни посоки.
- Но да оставим хората – продължи Монит. – Те са скучни. Кажи ми къде искаш да отидем? Може би някъде на запад. Или може би отново нагоре. Но не обещавам нищо. Видя какво се случи миналия път. Май не ни искат там или просто сме избрали грешното време.
Рони се замисли. Стоеше на кръстопътя и не знаеше накъде да поеме. Мислите се гонеха в главата му, но нито една от тях не беше достатъчно ясна, за да се улови за нея. Имаше нужда от време, много време, за да реши. Просто стоеше там, загледан в простанството пред себе си, и не помръдваше. Само гърдите му се повдигаха. Чустваше се изгубен и сам. Изборът беше труден, а никoй не идваше да му помогне. Времето всякаш беше спряло.
Гласът на Монит го стресна:
- Рони, избери най-сетне по кой път да поемем! Докога да те чакам?
Той понечи да отговори. Думите му обаче бяха заглушени от внезапният силен порив на вятъра…