ShadowDance

Рони и Монит

или една незавършена приказка за Света – такъв,
какъвто понякога го виждаме в сънищата си

Някога, много отдавна, още преди самото време да бъде измислено едно малко човече стоеше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Вятърът развяваше косите мy и придаваше странен розов цвят на кръглите му бузки, но то не усещаше нищо. Дори не забеляза как слънцето залезе и изгря много пъти по ред, докато накрая съвсем забрави да изгрее.
Малкото същество стоеше неподвижно, само гърдите му се повдигаxa от време на време, за да поемат животворен въздух. То почти щеше да се разплаче. Мракът го обгръщаше плътно.
Помощ от никъде не идваше, а престоящият избор бe наистина важен. Трите пътеки се виеxa пред него като змии, гонещи жертвата си.

* * *

Монит нахълта в стаята както винаги без дори да почука. Огледа седящия на леглото Рони и попита:
- Какво правиш, пак ли това четеш? Остави тези глупави книги. Едва ли ще поумнееш от тях. Никoй вече не ги чете. Пък и този, как му беше името, Толкин, сигурно не е бил много умен. Трябвали са му толкова стотици страници, за да опише една история. Мисля си, че би могъл да я събере на едва една трета от тях. Много плява е написал.
Рони затвори голямата книга, остави я внимателно на нощното шкафче и си помисли: “Тя никога няма да разбере.”
- Вземи някоя истинска книга – продължи по-голямата му сестра. – Като свещените писания например. Наръчник на начинаещия освещаващ е точно за момче на твоята възраст. Вчера май я видях някъде из нещата си. Ще ти я донеса.
- Добре, благодаря.
- Сега се връщам – каза Монит и припрянo затръшна вратата.
След малко пак дойде, но вече носеше кафява книга със странно спираловидно слънце на корицата. Подаде я на Рони и сведе поглед. Виждаше се, че иска да му каже нещо важно, но не знае откъде да започне. Накрая събра смелост и с ясен глас произнесе:
- Искам да те поканя на пътешествие. Знам, че ние като брат и сестра не се разбираме много. Мисля, че е време това да се промени.
- Интересно. И аз си мислех същото – подкрепи мисълта й Рони. – Пътешествие, казваш. Като знам щурите ти идеи, предполагам, че ще е нещо уникално.
“Но едва ли ще ми хареса” – обади се вътрешният му глас.
Монит се усмихна кисело, все едно беше прочела мислите му и каза:
- Виж, ако не искаш, няма да те карам на сила. Просто вече достигна възрастта на първото си Причастие и си достатъчно голям за нещата, които съм ти приготвила. Искам да ти покажа Cвета. Просто една малка разходка. Ще видиш какво те чака за напред, пък и мен ще опознаеш. Надявам се да видиш, че не съм толкова лоша, колкото си ме представяш. - Тук тя отново сви кисело устни.
Рони погледна сестра си неудомяващо. Тя никога не му бе говорила так. Всеки път, когато се бе опитвал да изрази своето мнение, тя го беше контрирала със саркастични думи и подигравки. Винаги му доказваше по всевъзможни начини, че все още не дорасъл и не му се полага честта да опознае Света. А сега Монит сама повдигаше въпроса за Въвеждането му. Това беше наистина учудващо. Но може би просто времето беше дошло.
- Виж, Монит, поласкан съм от честа, която ми оказваш. Може да звуча малко пресилено, но наистина ме радват думите ти. От много време насам мечтая за тази разходка. Наистина ли смяташ, че вече съм готов да видя истинския Свят? – попита Рони с огромна доза нетърпение и заслуша сестра си, попивайки жадно всяка нейна дума.
- Мисля. че точно днес е денят и не бива да пропиляваме подходящата възможност. Точно на тази дата преди 200 години и баща ни беше въведен в Света. Дано Случайността подкрепи начинанието ни. Ела с мен да разгледаме Света. Но не взимай със себе си много багаж. Няма да ти трябва. Дори банският ти няма да е необходим. Вземи само чистата си съвест. Опаковай я добре, да не пострада по време на пътуването. Сложи и няколко финикийски знаци в куфара и да тръгваме. Първо предлагам да се издигнем нагоре, ако искаш със самолет, ако искаш само ние двамата.
Тук Рони се засмя. Виждаше се, че иска да използват древния начин. Летенето беше едно от нещата, които копнееше задължително да опита.
- Важното – продължи Монит, без да обръща внимание на реакцията му, - е да отидем нависоко и да погледнем панорамно на нещата.
И те тръгнаха. Издигаха се и се издигаха. Левитацията нямаше нищо общо в случая. Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре. Времето беше чудесно. Средата на есента с прекрасното топло слънце предразполагаше към добро настроение и само ведри мисли спохождаха главите на хората. Рони и Монит летаха право към Слънцето.
Но колкото по-близо отиваха, толкова по-топло ставаше. Накрая се удариха в нещо. Никoй от тях не разбра какво беше то всъщност. През тях премина изгаряща вълна светлина и полетът им спря. Заболя ги. Започнаха да падат.
- Помощ! – изкрещя в неистов страх Рони.
- Не се притеснявай, всичко е наред – опита се да го успокои Монит, която самата трепереше като лист.
Те падаха много бързо обратно към Земята. Но, когато доближиха повърхността, скоростта им се намали и стремглавото падане се превърна в плавно спускане.
- Не разбрах какво се случи.
- И аз, Рони.
Но приятният полет и красивата мнoгoцветност на природата под тях ги накараха бързо да забравят за неприятностите си преди малко.
- Монит, чуствам се наистина добре. Само ми е малко топло – каза Рони, избърсвайки с ръка потта от челото си.
- И на мен ми е топло. Може би идва циганското лято. Дано този път не е толкова ярко като миналогодишното.
Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно.
Рони и Монит продължаваха с бавен ход надолу. Видяха родната си къща.
- Виж, това е прозорецът на моята стая. А това там е лятната барака. Оттук изглеждат наистина мънички. Нали, Монит?
Тя кимна.
Продължиха нататък. Подминаха повърхността и слязоха по земята.
Беше тъмно. Дочуха гласове, говорещи на различни езици. Монит хвана Рони за ръката и му прошепна:
- Не се тревожи. Сега очите ти ще свикнат с тъмнината и ще видиш къде сме. Това беше втората цел на нашето пътуване. Съжалявам само, че Горе не ни допуснаха. Надявах се да спазим хронологията на твоето Въвеждане, но може би така да е по-добре.
Рони отвори уста да каже нещо, но се спря. Огледа се. Вече можеше да различи обекти около себе си. Намираха се в голяма зала с огромни релефни колони, които подпираха тавана. Наоколо бяха разпръснати множество сандъци. Виждаха се странни несиметрични предмети. Интересното беше, че цветовете някакси се сливаха един в друг и се губеха. Така общият пейзаж беше в предимно сиви отенъци. Всичко наоколо изглеждаше като полирано. Всеки предмет имаше бляскава сива повърхност.
Рони се приближи до една колона и я докосна с ръка. Пръстите му образуваха леки вдлъбнатинки на местата, където допряха повърхността й. Kогато се опита да махне ръката си, част от материала, от който беше направена колоната, се разлегли по посока на пръстите му. Pазтегнатите нишки останаха да стърчат като лъчи на слънце.
- Внимавай, тук всичко е лепкаво – каза Монит. – Допреш се до нещо и залепнеш. После се дърпаш, дърпаш… Срастнеш се с околността. И изведнъж: “Пльок!” – отново си свободен, докато не залепнеш отново другаде… Внимавай, ти казах!
Рони беше настъпил нещо. Сега безпомощно се опитваше да освободи крака си от хватката на лепкавото петно. Монит дотича бързо до него и го задърпа. С малко помощ на Свръх силите й успя да отлепи брат си. Докато му се караше, се чу стържещ глас:
- Здравейте. Вие какво правите тук? – Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя.
Рони огледа съществото и каза тихо на сестра си:
- Монит, но той ни вижда.
- Естествено, че ни вижда. Не бъди некултурен, кажи здравей на Батиздра.
- Здрасти – смотолеви Рони.
- Добре е, че ни посрещаш Батиздра – продължи Монит. – Но няма да ти губим времето. Ние само минаваме. Въвеждам брат ми, нали разбираш…
- Няма да ти е лесно, сестро – усмихна се сивото полуголо човече, при което се показаха два реда жълти зъби, проядени от кариеси. – Приятно ми е да се запознаем, Рони. Желая ти успешна кариера като човек на Горния свят. И само две думи от мене…
- Само, моля те, бъди кратък – вметна Монит.
Батиздра се прокашля гръмко, изпъчи напред закръгленото си коремче и продължи със стържещия си глас:
- Запомни, момче, Онзи – сивото човече посочи с малката си ръчица във въздуха право нагоре, - по това време на хилядолетието си взима Заслужената почивка. И все оставя някои небесен хвъркоперко, незапознат с неговите дела, да го замества. Тогава Този – Батиздра сега посочи право надолу, - е силен и прави, каквото си поиска.
Сивото човече погледна Рони право в очите:
- Момче, може би се чудиш защо всичко тук е сиво? Ще ти кажа. Още от време Оно са били създадени много цветове. Но Този и Онзи винаги са деляли всички нас – Батиздра описа кръг с ръка като посочи и Рони и Монит, - само на черни и бели. Така им е по-лесно да ни поделят. Само че от време Оно ние не можем да бъдем нито бели, нито черни. И тогава какво – остава ни да сме сиви. Просто, нали?!
Батиздра се изсмя и започна да подскача радостно наоколо. Рони го гледаше и се чудеше: “За какво говореше той и откъде знае името ми? И защо не залепва като мен, като се движи така хаотично?”
Монит го дръпна за ръката и го извади от мислите му:
- Време е да тръгваме.
После се обърна към Батиздра, който продължаваше да подскача:
- Сбогом, приятелю. Надявам се да видим скоро.
Сивото човече не отговори, а само запя:
Да бъдем или не –
туй било въпросът!
Нима сме ний коне –
убиват ни и толкоз?
Песента му звучеше много познато на Монит, но тя не можеше да се досети къде я беше чувала преди.
Оставиха Батиздра в лепкавия му свят и леки като перца, изчистили непознатата материя от телата си, се издигнаха отново.
- Пак сме в Нашия свят. Но кой беше това, Монит? – попита Рони сестра си.
- Батиздра ли? Той не е единственият обитател там долу. Има още като него, но днес явно се бяха изпокрили. Ще ги видиш друг път.
Този отговор определено не беше достатъчен за Рони, но той видя, че сестра му не е склонна да обеснява повече. Замълчаха.
Къщите се появяваха пред очите им една по една, разделени от улиците, минаващи между тях. Вече виждаха и хората. Градът изглеждаше наистина голям.
“Съвременните градове са винаги претъпкани.”- помисли си Рони. Той мразеше пътищата, пълни с коли, тълпите и високите сгради.
- Погледни ги – каза на сестра си, - гледани от тук, хората са толкова малки.
- Те винаги са били мънички – съгласи се Монит. – Хората са мънички, смешни и глупави, събрали в главите си мърдостта на Майката Земя, но все пак не знаещи нищо. Хората са странни същества. Все бързат да изпълнят собствените си, предварително начертани планове. Но не виждат общия план, - натъжи се тя, - този, който е бил начертан много преди те да се появят от Небитието. И, предполагам, изобщо няма да го разберат, поне докато не погледнат на нещата с други очи. Те са като мравки върху крака на слон. Виждат само парченце сива кожа и си мислят, че това е цялата вселена. Знаеш ли, Рони, понякога невежеството е най-доброто оправдание за глупавите постъпки.
Те отдавна бяха подминали големия град и сега се приземиха елегантно на едно празно поле. Няколко пътя прорязваха голото пространство и се губеха в различни посоки.
- Но да оставим хората – продължи Монит. – Те са скучни. Кажи ми къде искаш да отидем? Може би някъде на запад. Или може би отново нагоре. Но не обещавам нищо. Видя какво се случи миналия път. Май не ни искат там или просто сме избрали грешното време.
Рони се замисли. Стоеше на кръстопътя и не знаеше накъде да поеме. Мислите се гонеха в главата му, но нито една от тях не беше достатъчно ясна, за да се улови за нея. Имаше нужда от време, много време, за да реши. Просто стоеше там, загледан в простанството пред себе си, и не помръдваше. Само гърдите му се повдигаха. Чустваше се изгубен и сам. Изборът беше труден, а никoй не идваше да му помогне. Времето всякаш беше спряло.
Гласът на Монит го стресна:
- Рони, избери най-сетне по кой път да поемем! Докога да те чакам?
Той понечи да отговори. Думите му обаче бяха заглушени от внезапният силен порив на вятъра…

Като цяло разказът ми хареса, има някакво очарование в него Хубава смес от приказност и фантастичност или поне аз това усетих - по-скоро фантастика, отколкото фентъзи.

Има обаче няколко неща, които ми направиха кофти впечатление, и сега ще се опитам да ги изведа:


Сюжет - твтрде неясен, да не кажа отсъстващ. Пълно е с податки към нещо по-голямо, но разказът не е развит в достатъчен мащаб, за да може човек да си изведе от тях обща картина.
Бързам да отбележа, че харесвам този похват много повече от изсипването на инфо наготово, защото е много по-интелигентен и предполага малко усилие от страна на читателя. Той обаче носи и съответните рискове, тъй като е доста по-трудно да прецениш кой какво и кога да разкрива, за да не издадеш твърде много от голямата картина твърде рано, или, както е станало в твоя случай, да не я доразвиеш изобщо. Не зная дали е нужен по-голям обем, или просто по-концентрирани диалози между двамата герои, а може би дори и авторови описания - това сама ще си прецениш.
Що се отнася до самите неясноти:
- Какъв е този свят? Нашият ли е (защото прилича на него), или някакъв друг?
- Защо изглежда така разделен на нива и пластове? При това те са написани с главни букви, като истински местности , но ние така и не научаваме каква е структурата на света.
- Какво беше онова създание в началото на разказа и какво символизираха пътеките? Ами онова накрая? Двете едно и също ли са?
- Защо подземието беше лепкаво?
- Ами лепкавата субстанция, с която се омазаха при полета нагоре?

Може би има и други неща, но сега не се сещам за тях.

Друг проблем, който имам със сюжета (отново свързан може би с горния) са героите. Не научаваме практически нищо за тях. Те хора ли са? Защото накрая говорят за хората като за нещо различно от тях самите. После, за Монит аз поне добих смътното усещане, че е задръстена кучка, но Рони? Той ми остави точно никакво впечатление за чувствата, характера си и т.н., а книгата, която чете в началото, предполага повече развитие на персонажа - най-малкото дава податки, че той се различава от сестра си, но как, с какво, защо? Според мен би могла да поработиш малко над характеризацията на персонажите си.

Отделно ми дойде малко излишна речта на Монит накрая, след посещението при джуджето. Твърде клиширано е като конструиране на разказа - действие-действие-действие-мъдра мисъл-финал. Можеш да я сложиш по-рано, така че Рони да може да помисли върху нея преди срещата със забравих-му-името да речем, или нещо от сорта.


Стил - Тук също имам няколко забележки. Първо, макар и приятен и посвоему красив, стилът ти на места е и доста тромав. По начин, който ме кара да мисля, че този разказ или ти е ранен, или като цяло нямаш много опит в писането. Не го казвам с лошо, просто примерите, които ще ти дам, са неща, които бързо се поправят с малко практика. Ето ги и тях:

Словоред (тук съм давал свои предложения):
"Помощ от никъде не идваше" - "От никъде не идваше помощ"
"Какво правиш, пак ли това четеш?" - "Какво правиш, пак ли четеш това?"
"Накрая събра смелост и с ясен глас произнесе" - "Накрая събра смелост и произнесе с ясен глас"

Тромав стил (разбира се лично мнение):
"Знам, че ние като брат и сестра не се разбираме много" - имаш илишни думи, например "ние", а и въобще аз бих помислил как да представя по друг начин това, че са брат и сестра. Според мен едно простичко изречение от типа на "знам, че не се разбираме много", което да е съпътствано някакси от останалата част на информацията - това за братско-сестринските им отношения - би било по-успешно.
"Може да звуча малко пресилено, но наистина ме радват думите ти" - за пресилено не знам, но ми звучи изкуствено Думата "пресилено" не ми се струва подходяща, по-скоро "мелодраматично" или "лигаво", или друго в този стил (не ти натрапвам визията си за реплика, просто думата "пресилено" не изразява достатъчно конкретно състояние, за да даде точно усещане - подобно на излъчващата "позитивност" жена от разказа на Енея).
"Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре" - Тук отново бих поработил и върху словореда. Също, според мен ще имаш по-голям успех, ако разделиш изречението поне на две по-малки. Като цяло звучи тромаво с това "беше красива гледка" (за "беше" ще пиша по-късно), на което пък после противопоставяш доста противоположно на усещането за "красиво" изчисляване в метри. Кому е нужно? Пиши "малко над земята" или дори "след миг", или нещо друго от подобен тип. Като дадеш конкретна информация в метри и сантиметри, усещането за приказност и красота дава фира. Но най-вече помисли как може това да се превърне в повече от едно изречение, тогава ще стане и много по-гладко.
"ведри мисли спохождаха главите на хората." - тук "главите" е напълно излишно. Един вид главите са ги спохождали ведри мисли, но далаците не, нито пък левите крака или коремите
"Никoй от тях не разбра какво беше то всъщност" - много излишно уточняване - "от тях", пък "то", пък "всъщност"... Помисли как може да се промени изречението, за да казва същото с по-малко думи. По принцип е много важно да можеш да изразиш мисълта си ясно с минимално количество текст, защото тогава читателят я възприема с много по-голяма лекота. Иначе, при изречения с толкова обяснителност вътре, се получава спъване.
"изкрещя в неистов страх Рони" - Може би "изкрещя изплашено"? Или ако "изплашено" не ти е достатъчно - "ужасено"? Което си е аналог на неистов страх. Понякога това, че една конкретна дума ти звучи добре, в случая "неистов", не означава, че ще изглежда хубаво и в текста. Помисли дали има как хем да не се лишаваш от нея, ако ти е важна, хем да не става тромаво. Защото хората не крещят в неистов страх, те крещят изплашени. Или неистово изплашените хора крещят. И т.н.
"опита се да го успокои Монит, която самата трепереше като лист" - това мисля, че и от граматическа гледна точка е грешно, но това не е важно. Тук "самата" е употребено доста не на място според мен. По-скоро бих го написал като "опита се да го успокои Монит, макар и тя самата да трепереше като лист", или "въпреки че тя също трепереше като лист", или нещо друго от сорта. "Която самата" едно, че звучи неправилно, и второ - тежко.
"Но приятният полет и красивата мнoгoцветност на природата под тях ги накараха бързо да забравят за неприятностите си преди малко" - според мен "красивата многоцветност" дотежава. По-скоро "разнообразието от цветове", при това ако отрежеш "на природата" или "под тях". Така и така двамата летят, ясно е, че няма да е над тях, ако е казано, че е природата. "красива многоцветност" е някакси твърде сложно словосъчетание за описание на природна картина, носеща безхаберно щастие, нали? Също, неприятностите е очевидно, че са "преди малко". А ако държиш на времевото уточнение, по-скоро бих казал "случилото се преди малко", доколкото "неприятности" на МЕН поне ми навява по-скоро проблеми в работата или при плащането на сметките за тока. Нещо по-скоро по-дълготрайно и досадно (може би проблеми с властите?), отколкото конкретен инцидент, станал в рамките на минута.
"Беше тъмно. Дочуха гласове, говорещи на различни езици" - "чуваха се" гласове или, ако държиш да покажеш, че го правят нашите герои - "чуха". "дочувам" е дума, която просто не пасва тук, тя предполага по-скоро нещо в стил "тия дни до слуха им е достигнала клюката, че", отколкото това, което искаш да кажеш.
"Всичко наоколо изглеждаше като полирано. Всеки предмет имаше бляскава сива повърхност." - излишно повторение на "всичко" и "всеки". По-добре пиши "предметите". А и "бляскава" не се комбинира чисто като усещане със "сива", независимо как си го представяш. Помисли над думите, за да предадеш същата идея така, че да въздейства.
"За какво говореше той и откъде знае името ми?" - без "той" според мен. Или ако ше сме хашлаци, направи го на "тоя" за по-разговорно. Така тежи.

Понякога пишеш леко неясно, без да си даваш сметка, че това, което е в главата ти, ние не го виждаме. Например "Продължиха нататък. Подминаха повърхността и слязоха по земята." - те спрели ли бяха? Къде "нататък"? Каква повърхност са "подминали", и по коя земя слизат? Задавай си такива въпроси, докато пишеш, и на теб самата ще ти стане по-ясно това как да опишеш нещо.

Някои несъответствия в стила ме подразниха. Ето ги и тях:
"Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно." - тук си позволяваш да говориш в "и така, мили деца" стил, какъвто не си използвала НИКЪДЕ досега. Не можеш да се намесваш като участник в собствения си разказ, пък било то и само с присъствие, ако от самото начало не си показала, че ще го правиш.
"- Внимавай, тук всичко е лепкаво – каза Монит. – Допреш се до нещо и залепнеш. После се дърпаш, дърпаш… Срастнеш се с околността. И изведнъж: “Пльок!” – отново си свободен, докато не залепнеш отново другаде… Внимавай, ти казах!" - Монит, която досега е била някаква изключително знаеща и стриктна, изведнъж почва да говори, използвайки звукоподражателни от рода на "пльок"? И говори в сегашно време, като в българска народна приказка - "направиш нещо и Хоп! - стане еди какво си" просто не се връзва към стила на разказа ти до момента.
"- Запомни, момче, Онзи – сивото човече посочи с малката си ръчица във въздуха право нагоре, - по това време на хилядолетието си взима Заслужената почивка. И все оставя някои небесен хвъркоперко, незапознат с неговите дела, да го замества. Тогава Този – Батиздра сега посочи право надолу, - е силен и прави, каквото си поиска."
"Но Този и Онзи винаги са деляли всички нас – Батиздра описа кръг с ръка като посочи и Рони и Монит, - само на черни и бели. Така им е по-лесно да ни поделят. Само че от време Оно ние не можем да бъдем нито бели, нито черни. И тогава какво – остава ни да сме сиви. Просто, нали?!" - Тук можеш да ме поправиш, възможно е просто героят ти да е предвидено да говори така (в който случай обаче е редно да го поизявиш малко повече, да се вижда специфичния му маниер, а не да е само загатнат), но ако не е този случаят, не мисля, че подобно опростяване на повествованието ти е от полза. Напротив, изведнъж спъва ритъма на атмосферата, сякаш някой я е сритал в чатала. Дотогава всичко е изглеждало доста по-"възвишено", а и после това усещане се връща.

Друг странен момент беше внезапната смяна на гледната точка от Рони към Монит, при това в рамките на едно-единствено изречение - "Песента му звучеше много познато на Монит, но тя не можеше да се досети къде я беше чувала преди." Кому е нужно това? Изведнъж хвърляш читателя в небраното лозе на напълно непозната мисловна територия, а и не виждам с какво ни е от полза подобно прескачане, ако ще е толкова кратко.

Отново от гледна точка на тромавостта - и ти прекаляваш с употребата на "беше", особено в първата част на разказа. Както писах и на Енея, това е труден за избягване капан, но е важно да се внимава.

Също забелязах някои повторения, но не много и сигурно са от недоглеждане


И в общи линии това са ми забележките Може би изглеждат много, но всъщност са все признаци на едно-две по-общи неща, за които мисля, че няма да ти е трудно да внимаваш. Още веднъж - разказът е хубав и ми допадна. Но може да стане още по-хубав без много усилия

ta, поздравления, написала си един приятен разказ:) Хареса ми сместа от приказка и мистика, която си уцелила. Винаги съм си падал по истории, които ти създават усещане за магия, но запазват чисто детското усещане за нещата. Твоят разказ е такъв, но според мен остро му липсва цвят. Не знам какви са били плановете ти за тази история - дали да бъде встъпление към една по-голяма такава или да бъде завършена миниатюра. И в двата случая обаче разказът има нужда от повече действие и не само от действие, ами и от връзки между действията на героите и конкретни обекти/статични представи. В случая, посвещаването на Рони е интересно и създава усещане за връзка с посвещаването в някои мистични традиции, само че по-ала-приказка. Реално погледнато обаче, не ставаме свидетели на нищо особено. Рони и Монит си хвърчат нагоре-надолу, лафят за кратко с някакъв субект, за когото нищо не разбираме, и това е. Трябваше да има повече интеракция според мен, някакво изпитание пред Рони примерно, нали е посвещаване все пак? Освен това е добре да направиш така, че магията наистина да оживее. Имам предвид, че Монит явно разполага с доста големи сили, вероятно и брат й, а всъщност не ставаме свидетели на събитие, което да хваща вниманието. Разказът в този си вид, изпразнен от цвят (а именно на това се набляга с тази зала, която е цялата оцветена в сиво), си е чиста приказка, но от най-елементарните, дори по-скоро притча за трите пътя и избора, което си е доста банално. Няма нищо лошо това да е основната тема, разбира се, но ще е добре да го населиш този свят с повече същества - едните да са много бели, другите много черни, а пък сивите да се види защо са сиви и не могат да бъдат делени на бели и черни. Читателят обича именно това - многообразието и интензивността на действие. Освен това трябва малко повече яснота - на тази фаза светът, който описваш, магията, героите и самият сюжет са доста безплътни и мъгляви. Трябва повече конкретика. Ако решиш да доразвиеш историята си, според мен трябва да решиш дали да я изпълниш в чисто приказен стил или в нещо като сайънс-мистик-фентъзи:) Не трябва да губиш нито едното естествено, но перфектният баланс е невъзможен. Още нещо - тая визия за Онзи Горе и Оня Долу е малко опасна по мое мнение, гледай да не се отплеснеш в религиозното. Овен, ако не изразиш някаква много оригинална идея, май засягането на религията е по-скоро минус.

Така, сега малко повече по стила:
Въведението ми хареса доста, създава нужната атмосфера. Само една забележка. Подобно начало на "Някога, много отдавна, още преди самото време да бъде измислено..." е доста клиширано и колкото и да е приказка разказът ти, мисля си по-добре би минал без него. Най-малкото може да измислиш нещо в същия стил, но по-оригинално. А и самата идея за някакво действие преди създаване на времето е доста сбъркана.

След това обаче тръгваш по леко неправилен според мен начин

Пък и този, как му беше името, Толкин, сигурно не е бил много умен. Трябвали са му толкова стотици страници, за да опише една история. Мисля си, че би могъл да я събере на едва една трета от тях. Много плява е написал.

Нито ще защитавам Толкин, нито ще го плюя, друга ми е идеята. Някакси тъпо е приказен разказ като твоя да тръгва така рязко още в самото си начало срещу една от най-обичаните приказки на миналия век. По-скоро трябва да го обвържеш с приказките, които съществуват наистина, така можеш да постигнеш една здрава връзка между приказката и реалността, т.е. да не е само хвърчане в облаците.

След малко пак дойде, но вече носеше кафява книга със странно спираловидно слънце на корицата.

Това някак не го разбрах - как така слънцето е спираловидно? Може и да има такива слънца де, не знам как стоят нещата в разните там учения, но мен ме озадачи.

Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре.

Избягвай думата просто. Тя нищо не обяснява, затова й се вика паразитна. И не разбрах как красивата гледка се връзва с това, че левитацията нямала нищо общо? Какво ще рече това - че не използват левитация или че едното носи по-голямо удоволствие от другото ли? Тук отново изпадаш в едно размиване на нещата, не се разбира как аджеба фърчат дяцата, какво е усещането и т.н.

Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно.

Отново - за какво става дума? Коя е познатата физиологична течност, коя е магическата, каква й е фунцкията? Пак можеш да си звучиш мистично, но трябва да подаваш и по някое пръстче на читателя, да му даваш идеи, над които да разсъждава и да строи теории (за да можеш да ги размажеш с кеф след това:)). Същото се отнася и за всичките свръхестествени елементи - лепкавата материя, Свръх силите на Монит (Свръх сили никак не ми звучи добре на мен, противоречи на приказността, по-скоро е комиксово), Батиздра, световете и т.н.

По-нататък описанието на залата в подземния свят е едно такова насечено, с много прости изречения, навързани едно след друго. Създават само повърхностни впечетления, но не карат съзнанието да се съсредоточи и да усети същността на нещата. И не разбрах, как така дяцата слизат под земния свят, а пак са в Сивото? Не трябва ли да се озоват в Черното, или? Ако пък Сивото е част от нашия свят, и това трябва да се поясни някак. Трябва да помислиш как да увеличиш контраста между различните светове, за да се чувства осезаема разлика, което пък ще раздвижи самия разказ.

Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя

Тук вероятно става дума за коса? Ей за това държа да се пише правилно, щото като имаш една толкова объркана като правопис дума, почваш да се чудиш дали пък не е нещо друго.

И накрая, разказът ти е недовършен. В край на сметка, не научаваме нищо особено. Ако целта ти е била да го отрежеш, така че да се получи някакво натрупване на напрежение преди Избора, то тогава трябва да се погрижиш преди това да си постигнала някаква градация в интензивността на действие и в детайлите. Така читателят ще е достатъчно зарибен, за да му пука за развръзката и краят да го раздруса малко, да го остави с будно въображение, така че историята да поживее още някой друг час в главата му.

В заключение - разказът ми хареса, един такъв приятно розово-синкав ми е. Твърде бледо розово и синьо за жалост, а сивото към края ми доразваля гамата, щото е твърде елементарно сиво. Но разказът има очарование, има атмосфера, трябва само да го подсилиш и да правиш от време на време завои от приказното към поне до нейде рационалното. Може би дори трябва да подсилиш фантастичния елемент за сметка на фентъзи елемента. Повече мистика, някой друг магически ритуал - само в плюс ще е.

Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя

За кожа става въпрос. Така е като нямам БГ клавиатуpа, а ползвам разни набедени кирилизатори.
Отговор на критиките ще дам след няколко часа.

Интересен опит за притча. Силата на разказа ти са идеите, които си вложила, слабостите му – тяхното реализиране. Най-натрапващият се проблем на текста е смесването на стилове. Не можеш да започнеш да разказваш преднамерено наивно, като детска приказка и изведнъж да се появяват изречения като „тя го беше контрирала със саркастични думи”, „не бива да пропиляваме подходящата възможност”, „Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид.” „хронологията на твоето Въвеждане” и прочие. Това показва, че или ти е по-лесно да използваш готови фрази, или не знаеш какъв точно искаш да е текста. На места тези изречения звучат нелепо, особено когато са от устата на Рони, който явно е дете. - „- Виж, Монит, поласкан съм от честа, която ми оказваш. Може да звуча малко пресилено, но наистина ме радват думите ти.” или “Съвременните градове са винаги претъпкани.” Ако Рони е дете, ако е невинен и изпълнен с почуда от света, нека и да звучи така. Монит пък изведнъж започва да звучи инфантилно, след като досега е била по-зрялата: „Допреш се до нещо и залепнеш. После се дърпаш, дърпаш… Срастнеш се с околността. И изведнъж: “Пльок!” – отново си свободен, докато не залепнеш отново другаде…”. Всеки герой трябва да има отделен глас, който да поддържаш докрай като звучене, така че дори да няма нужда да четеш непряката реч, за да разбереш кой говори.
Тук-там се появяват и неясноти в изказа:
„Издигаха се и се издигаха. Левитацията нямаше нищо общо в случая. Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода...” – не схващам връзката между отделните изречения.
Подминаха повърхността и слязоха по земята. – нещо не си го представям
Така им е по-лесно да ни поделят. – в какъв смисъл да си ги поделят
От текста ти лъха някаква забързаност и като че ли лека досада, че губиш време в описания. На доста места няма плавен преход от един параграф към друг, а някакво обобщение, с което придвижваш действието напред. - „Но приятният полет и красивата мнoгoцветност на природата под тях ги накараха бързо да забравят за неприятностите си преди малко.”
Сцените в текста имат значение за развитието на разказа, но за мен като читател са твърде мъгляво поднесени. Липсват развит свят и герои, липсва ти някакво изпитание, което героите трябва да преодолеят, описанията са твърде оголени и неясни, за да предизвикат емоции. Преходите от разказ към философстване са прекалено резки и става ясно къде се опитваш пряко да въздействаш на читателя. Тази рязкост е основната причина разказът ти като опит за поднасяне на някакви философски истини да не звучи съвсем естествено. Лично за мен един толкова метафизичен текст е четивен, само ако нещо в него го прави достъпен и за обикновения читател. Че си опитала, си личи от факта, че героите ти са деца, но за съжаление те нито звучат като деца, нито виждат света по детски. Сега, когато имаш вече готовото скеле на разказа си, ти трябват и описания с повече вдъхновение и повече естественост на изказа и текстът ще е изпълнил задачата си. Според мен ако беше отделила толкова време за историята и героите си, колкото за идеите, които си вложила, разказът щеше да е перфектен. Сега ми звучи повече като философски трактат с претенции за литература.
Една нетолкова съществена забележка - имаш проблем с придържането към една гледна точка.
Виждаше се, че иска да му каже нещо важно, но не знае откъде да започне– на кого се виждаше.
Виждаше се, че иска да използват древния начин – нали гледната точка дотук е на Рони
Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция – кои са тези ние
Песента му звучеше много познато на Монит, но тя не можеше да се досети къде я беше чувала преди. – изведнъж включваш Монит

Ще се опитам да разделя критиката си в три категории, като предварително оточнявам, че разказа ми хареса и то точно заради своята... детска атмосфера и простота на възприятията.

1: Сюжет... Лично аз не разбрах за какво иде реч. Може би по-скоро ми прозвуча като началото на нещо. Някак, освен двамата главни герои, всичко останало е мъгливо и неясно, поне за мен.
2: Стил... Стилът ти е изключително лек и приятен, лесно се чете. Ще е много хубаво да продължаваш в същият дух.
3: Динамиката... Читателят остава с малко противоречиви усещания какво точно искаш да кажеш... Поставя се някаква дилема още в началото и свършваш с нея - това ми хареса, но някак дори и след 3-то четене не ми е ясно какво значи... Целият разказ е някак... Статичен, което лично на мен не ми хареса, никак даже...

Това за сега, ако има нужда ще добавя конкретни примери и предложения, но лично мое мнение и съвет към теб е да разшириш разказа и да доразвиеш деиствието.

Критиката ви ме остави… безпомощна. Не обезсърчена, просто безсилна. Добри сте. Накарахте ме да се замисля, сериозно.
Предварителните ми очаквания бяха, че ще кажете само: “Това чудо си няма край. Я, вземи да го завършиш, пък тогава ни занимавай с глупости.” И щях да почна да се защитавам…

Roland wrote:… кара ме да мисля, че този разказ или ти е ранен, или като цяло нямаш много опит в писането.

Roland, позна. Това е първото ми нещо със сюжет или с поне бегъл опит за създаването му. Mоите писания се ограничават в областта на неясните абстракции. Може и да имам стил, но нямам идеи и търпение за реализация. По ми е лесно да критикувам чужди неща. Викам му моята проказа. Някой би казал, че е дарба. Но едно е сигурно – притежавам умението да вниквам в различни гледни точки, дори и в най-абстрактните. Падам си добър воайор. Черпя енергия от чуждите творения – разкази, песни, картини.
Все си мисля, че мога и аз съм една от добрите. Обаче си рекох да взема да се напъна и да си докажа, че НЕ е толкова лесно да се пише художествено.
Хванах химикала и започнах. Оставих разказът да се пише сам. Получаваше се, или поне на мен така ми се виждаше. Попрескочих няколко сухи места, доснадах нещата тук-там и т.н. Но по едно време магията свърши. Колкото и да се мъчeх, продължение не излизаше. Имах героите, но не знаех какво да ги правя. Помислих ден, седмица. Накрая просто рамкирах творбата, битнах я в графата поредната философска глупост и убедих себе си, че е завършена. Колко съм добра в себеубеждаването!

Сега като попреглеждам нещата, си мисля, че при повече добро желание ще мога да родя нещо свястно. Обаче имам няколко проблема, с който направо взаимно си счупихме костите при сблъсъка.

thorn wrote:От текста ти лъха някаква забързаност и като че ли лека досада, че губиш време в описания.

Точно така. Трудни ми са описанията. Не ми е ясно как става предаването на пейзажна картина, която вече е материализирана в главата ми. Колкото и да се опитвам не става. Или простите изречения водят до мъглявocт, или претрупвам възприятията c много подробности.
Мисля си, че поне от части се справям с диалозите, но стилът ми е тромав. Така е, защото, докато пиша, чувствам повече, отколкото мисля. Трябва да поработя върху изразяването на мислите си на разбираем език.

Като цяло благодаря, на четирима ви дотук, за отделеното внимание. Не съм и подозирала, че само от един представен разказ хората ще успеят да разгадаят толкова за същността ми. Критиките ви не са отишли напразно, въпреки че можеше да бъдат още по-разобличаващи. Но сама съм си виновна, като много дрънкам.
Дадохте още една причина да се взема в ръце и да си се докажа:)

P.S.

Random wrote:По-скоро трябва да го обвържеш с приказките, които съществуват наистина

това не го разбрах.

_______________________________
Edit:
Утре(неделя) нямам PC. Ако някой иска да ми казва нещо, нека го напише. Ще му отговоря в понеделник сутринта.

ta wrote:Random wrote:
По-скоро трябва да го обвържеш с приказките, които съществуват наистина
това не го разбрах.

Имах предвид, че приказките, които ние познаваме, произтичат до голяма степен от неизвестното в нашето съзнание, от неизследваните територии на главата, за които пишеш и ти в разказа. За това вместо да отхвърляш толкова грубо една призната от всички приказка (да, има го и противопоставеното мнение на Рони: "тя никога няма да разбере", но то не е достатъчно, за да уравновеси впечетлението), пробвай да свържеш по някакъв повествованието с някоя, по-добре по стара и още по-популярна от Властелина. Може да стане чрез алюзии към съответната или пък като придадеш на главните герои някои черти на някой популярен приказен герой, да извадиш нейде из разказа някой популярен вълшебен предмет (летяща метла? що пък не, вместо самолети...). Асоциациите са силно нещо, особено приказните, защото си ги имаме от деца и носят силни спомени. Това е само предложение естествено, не е задължително да го правиш, а и трябва хубаво да прецениш как ще стане, ако се решиш.

Ами щом това ти е първият разказ, толкова по-добре:) Значи те бива, защото той никак не е зле. Оттук нататък се иска само упорство, за да откриеш собствения си лимит и да го разшириш в последствие. Като чета отговорa ти, си мисля, че в твоя случай би било много добре да преработиш настоящия разказ, имайки предвид тези критики, които намериш за добре. А може и да напишеш нова история с Рони и Монит, защо не... Един съвет - щом зациклиш с историята, недей скача в капана на отчаяното: "Трябва да измисля нещо, мисли, мисли, мисли по дяволите!". Концентрирай се върху героите, развий представите си за тях, помисли как биха се развили в бъдеще. Може оттам да изскочи нещо. Или пък се опитай да вплетеш някой приказен мотив в света на разказа, както писах по-горе. Може да е някакво същество, представа за света, каквото и да е... Понякога е достатъчен само един образ, за да ти текне музата и историята да се напише сама. Казваш, че си добър воайор и се вдъхновяваш от чуждите творби - ами използвай този си талант тогава, прочети нещо, което смяташ, че ще те вдъхнови, и пробвай пак със света, който си наченала. Ако се пребориш и сътвориш още една история, със сигурност сама ще стигнеш до някои изводи за процеса на писане;)

ta, ако силата ти е в диалозите и забързаното действие, без излишни описания, пиши такива разкази. Аз лично се радвам много повече на този тип неща. За мен добрата история изкупва почти всички грешки на пишещия. Да не говорим, че ако действието те завладее, намалява шансът да ги забележиш. Ще те посъветвам само едно нещо – пиши неща, които ти доставят удоволствие. Ако пишеш така, и читателят ще ги чете с удоволствие. Повярвай ми, личи си, когато авторът се забавлява, когато обича героите си и историята си. Ако ти се отегчаваш, губиш посока и смисъл в разказа си, ще се усети, не защото четящият е някакъв проницателен гений, а защото всички ние сядаме да четем с идеята да съпреживяваме. Чудесно е, че критиките ни те амбицират, в крайна сметка това е целта и ще се радвам да прочета още нещо твое.

ta wrote:Точно така. Трудни ми са описанията. Не ми е ясно как става предаването на пейзажна картина, която вече е материализирана в главата ми. Колкото и да се опитвам не става. Или простите изречения водят до мъглявocт, или претрупвам възприятията c много подробности.
Мисля си, че поне от части се справям с диалозите, но стилът ми е тромав. Така е, защото, докато пиша, чувствам повече, отколкото мисля. Трябва да поработя върху изразяването на мислите си на разбираем език.

Повярвай ми, практиката бързо ще доведе до добри резултати. Просто започни да пишеш и се опитай да МИСЛИШ над всяко изречение. Винаги, когато имаш описание, го прочети няколко пъти след като го напишеш. Ако те спъва, опитай се да намериш къде е камъкът и го махни. Също, задавай си въпроси за всичко - за действията на героите, за самите герои, за мислите и репликите им. Това ще ти помогне сама за себе си да си изясниш всичко и така ще стане много по-ясно и за читателя.

Коментарите ви повдигат няколко въпроса у мен. Ще насоча конкретни въпроси към всеки от вас. Ако някой се чуства достатъчно подготвен, може да коментира и от името на другия.

Thorn: Идеята ти да се пише предимно в диалог ми напомня разказа “Торбалан” от предишния конкурс. Когато се въвежда само диалог, трябва да се внимава как чрез него ще бъде описано и необходимото повествование. Трудно се открива дали всъщност не си написал един обикновения сценарий или разказ с бързо течащо действие.

Roland: Казваш да мисля – добре. Но представи си следната картина: Имаш бутилка и свещ поставена в нея. Свеща гори и се разтапя. Това се повтаря много пъти наред, докато восъкът покpие цялата повърхност на бyтилката. Bиждаш несиметричните форми на восъка. бутилката се е превърнала в купчина от него. Hо под восъкa си личат и първоначалните й линии. Cега си представи, че това всъщност не е восък, а е дъвка. Hо от онези старите, който се залепят по пръстите и не искат да се махнат. Cега разшири картината към един свят, изглеждаш целият по този начин. Първоначалните форми са почти заличени от наслагванията. Oтминали движения са останали в пространството като cледи от размазан лепнещ восък. Добави, че всичко това е предимно сиво.
Kажи сега как става художественото описание на това нещо.

Random: Да прибавя някой вълшевен пръстен или летяща метла - дали от това ще спечели разказът ми. Имам ли право да използвам чужди образи и идеи и къде е границата между полезните заемки и плагиатството?

ta wrote:Roland: Казваш да мисля – добре. Но представи си следната картина: Имаш бутилка и свещ поставена в нея. Свеща гори и се разтапя. Това се повтаря много пъти наред, докато восъкът покpие цялата повърхност на бyтилката. Bиждаш несиметричните форми на восъка. бутилката се е превърнала в купчина от него. Hо под восъкa си личат и първоначалните й линии. Cега си представи, че това всъщност не е восък, а е дъвка. Hо от онези старите, който се залепят по пръстите и не искат да се махнат. Cега разшири картината към един свят, изглеждаш целият по този начин. Първоначалните форми са почти заличени от наслагванията. Oтминали движения са останали в пространството като cледи от размазан лепнещ восък. Добави, че всичко това е предимно сиво.
Kажи сега как става художественото описание на това нещо.

Това не е моя работа Не се заяждам, просто искаш от мен да ти го напиша аз. Няма "рецепта" за подобно нещо. Но ето, че ти имаш някаква представа. Защо не използваш описанието, което току що ми даде за бутилката? Естествено ненатрапчиво, а не като обяснение, с няколко думи, но... защо не? И най-вече, подхождай като незапознат читател или още по-добре - намери си такъв. Нека той ти каже къде не му е ясно, какво не си представя. И просто виж какво може да се прибави или отнеме от съответното място, за да се получи.

Още нещо - такъв свят, какъвто ми описваш, има нужда от обосновка, пък била тя и приказна. ЗАЩО е такъв? Без да я има, той ще стои като лепнат (хехе, игра на думи ) за повествованието, колкото и добре да го опишеш.

Прочее, ти така и не каза каква е тая лепкава субстанция, дето нашите се олепиха с нея

Споко. Това, което каза, беше достатъчно. Исках да ми кажеш как, а не да ми я напишеш.

Лепкавата субстанция им беше необходима, за да паснат по-добре в лепкавия свят. За да няма проблем при асимилацията на чуждите тела.

А физиологичната субстанция, която всички така добре познаваме, е пот, бе Рандъм.

1. Сюжет и развитие на историята
2. Герои и гледна точка
3. Стил и образност

1.
Въпреки, че съзнавам че си се опитала да напишеш разказа в по-приказна форма, на моменти изглежда, че единствената причина действието да се развива, е за да ни кажеш нещо, което искаш – почти като в басня. Героите нямат своя мотивация да вършат нещата които вършат и да минават през местата през които минават. Е, има го елемента на "Причастието", разбира се, и показването на "Света", но аз лично не разбрах какво точно е това Причастие, какво включва и каква е целта му. Не виждам и разрешение на този проблем в края на разказа. Причастието, все пак, е основната причина двамата да започнат да пътешестват и е хубаво, в качеството си на сюжетен двигател, който грабва интереса на читателя от самото начало, да бъде реализирано и по този начин да изпълни очакванията ни. Вероятно, ако приемем че по времето когато разказът свършва, Причастието не е завършило, може да добавиш нещо за да приключи този въпрос и след това да изправиш Рони пред важния избор. Така, както стоят нещата, същият този избор просто изглежда твърде важен, за да е част от "Въвеждането" му. Аз поне останах с впечатлението, че Въвеждането е наистина нещо твърде основно, нещо предназначено едва ли не да обясни на Рони най-елементарните и основни неща от това което трябва да знае. А кръстопътят пред който го изправяш в края, въобще не ми звучи така.

Събитията не са много, но въпреки това първото от тях (опитът им да се възнесат) ми се стори изкуствено лепнато, не произлизащо от нищо, и което е по-лошо, не водещо до нищо. Както и преминаването им над града. Монологът на Монит накрая ми биеше твърде много на чиста дидактика, въпреки игривите имена и тона. Което всъщност не е лошо, особено в приказния жанр.

Което обаче ме води до един проблем, на който вероятно ще обърна внимание и в следващите две части на критиката си. В разказа поне аз лично видях сблъсък и несъответствие между два модела на разказване на история. В разказа ти се смесват желанието да разкажеш приказка и това да напишеш кратка история по съвременен тертип. Както всички знаем от детските приказки, там нерядко са обхванати сравнително голям брой събития развиващи се през (нерядко) сравнително голям период от време, като всичко това е съобразено с краткостта на приказката по следния начин – голяма част от случващото се просто е разказано, в един вид обобщение, а не показано, в сцени.

Нека си послужа с пример като импровизирам върху едно от събитията от Хензел и Гретел.

Вариант 1.
В продължение на много дни злата вещица угояваше нещастния Хензел. Когато станеше достатъчно сочен, щеше да го свари във вечно къкрещия си казан и да го изяде. Всеки ден тя отиваше до клетката му, и го караше да подаде пръст през решетките, за да провери дали вече не се е угоил. Хитрият Хензел обаче знаеше, че очите на вещицата са много слаби и всеки път, вместо пръста си, й подаваше един оглозган кокал. Вещицата сумтеше и пръхтеше, но накрая си отиваше.

Вариант 2.
Вратата проскърца и се отвори. Бастунът на вещицата изтрака по пода и тя се появи в светлия процеп. Хензел примря. Ръцете му стиснаха решетките докато кокалчетата му не побеляха. Забеляза колко пухкави бяха станали пръстите му. Бе усетил как клетката се поклаща все по-застрашително под теглото му всеки път когато помръднеше. Гадеше му се от всичките сладкиши и печени и пържени вкуснотии с които проклетата вещица го тъпчеше, но не можеше да спре. Апетитът му растеше заедно с корема, а и така притъпяваше за малко болката и страха си. Лигите му потекоха, когато и сега видя пълната кошница в ръцете й.С бастун в едната ръка, и кошница в другата, тя се луташе и душеше из мизерната стаичка и потропваше с бастуна пред себе си. В един момент сякаш щеше да се блъсне в отсрещната стена, но все пак накрая се обърна в неговата посока и изписка:
– Хензел, скъпо мое дете! Как си днес? Добре ли си похапна снощи?
Не, не се обаждай, няма да знае къде си ако не те чуе, не се обаждай... Лъжеше се, и го знаеше твърде добре. Знаеше и, че не иска да си навлича гнева на това чудовище. Не искаше дори да си я представя ядосана. Стигаше му когато оголваше влажните си беззъби венци срещу му и му говореше колко го обичала и как трябвало да папка, за да порастне голям и силен.
– Тук съм, бабо...моля те, побързай...примирам от глад. Снощи нямаше почти нищо за ядене....- изхленчи немощно Хензел. Стисна пилешкото кокалче в ръка. Всъщност, още му беше тежко от снощната вечеря.
Вещицата стигна до клетката му и примижа срещу него.
– Не ми звучиш добре, моето дете. Малко ли те храня? Я подай пръстче, да види баба...
Хензел провря кокалчето през решетката. Вещицата го попипа, стисна веднъж-дваж, а Хензел го поразмърда малко.
– Ох, бабичко, не стискай толкова силно, че ще ми счупиш пръстчето!
Вещицата се намръщи.
– Хмпф...чудна работа...складовете ми са наполовина празни, а малката гадинка не е наддала и килограм...хмпф...и аз взех да огладнявам вече, дявол го взел...
Тя го пусна и се отдалечи, почуквайки пред себе си с бастуна. Поспираше от време на време и поглеждаше назад, начумерена. Стигна до вратата и заби нос в стената до нея докато се опитваше да мине.
– Да ги вземат дяволите и проклети тъмници! Ще взема да си врътна една крушка тука, че така не се живее....
Все пак накрая успя да излезе и мърморейки затвори врата зад себе си.
Хензел се изсмя тихичко. Проработи и този път. Понякога си позволяваше да се надява, че от точно тази вещица дори биха могли да избягат.

Трябва да поговоря с Гретел по въпроса следващия път като дойде да чисти...


Доста са зле като писане, но мисля че илюстрират идеята.

Разказването може да обхване големи периоди и много събития в много малко място. С този прийом често си служат приказките, както казах, но и легендите и религиозните книги. Така де, цялото Сътворение на света е описано в Библията в няколко странички.
От друга страна, показването отнема много голяма част от цялото, но пък е най-ясно и кара читателя да се чувства съпричастен в максимална степен със случващото се. Проблемът е, че липсва този панорамен поглед върху нещата.

Казвам всичко това, защото мисля, че фундаменталната тема която си избрала изисква в голяма степен панорамен поглед, и съответно често прибягване до първия подход, този на разказването (да не говорим, че жанрът в който си избрала да напишеш историйката, го налага в някаква степен). По начина, по който стои сега, описано в сцени (недостатъчен брой от тях, а ако трябва да е достатъчен разказът би станал твърде дълъг), му липсва определена дълбочина, липсва му достатъчност, за да остане посланието ти в ума ми.

Според мен един добър подход тук би бил да съчетаеш двете неща – да "подплътиш" разказа с малко повече "разказване" за да изградиш някакъв вид атмосфера, да въведеш читателя в последващата сцена, която си избрала да опишеш. Пример в това е отново Библията. Тя започва на едро, и има доста разказващи пасажи, последвани от илюстриращи случки. Разказът за Сътворението, Еден, и блаженството на първите човеци е последван от случката със Сатаната и Забранения Плод. Разказът за потопа е последван от случката с Ной и ковчегът му, и т.н.

Наистина мисля, че е нужно, защото този тип история не може да се разкаже сбито (напук на мнението на Монит за това как Властелинът можел да се побере в една трета от обема си – нещо с което аз лично пък абсолютно не съм съгласен, ако искаш може да си поговорим по темата някой път )


2.
Ще започна втората част, като се върна на изискванията на "показващия" тип писане. Както виждаш, в "разказващото" писане не е нужно да разглеждаме в детайл характерите на героите и техните постъпки. Но в "показващото" това е абсолютно задължително изискване.
И тук, в характеризацията на героите ти, отново се наблюдава сблъсъка между двата модела на писане. Голяма част от нещата които трябва да покажеш в сцената, ти просто ги казваш. По този начин читателят бива лишен от възможността сам да си изгради отношението към героите и да е съпричастен с тях. Един пример :

- Помощ! - изкрещя в неистов страх Рони.

Много по-добър вариант би бил да получим достъп до мислите на Рони чрез вътрешен монолог Пр: Боже мой!!! Какво става?!! Падаме!!! или чрез авторска реч Пр.: Земята се приближаваше с главоломна скорост, все по-голяма, твърда, неотстъпваща, а падането отвя всякакви мисли от главата на Рони. Той сграбчи сестра си и изкрещя : - Помощ!!!

В примера с Хензел и Гретел, който дадох по-горе, никъде не е казано за слепотата на вещицата, или за хитростта на Хензел, или за това колко е уплашен. Просто е показано. Това е начинът според мен (а и не само според мен де, те тези похвати не съм ги измислил аз )

Други подобни проблеми са тавтологиите. Подобни ненужни уточнения отново отнемат от съпричастността на читателя.

"И аз си мислех същото - подкрепи мисълта й Рони"

Логично, щом казва че си мисли същото. Втората част е излишна.

"Не се притеснявай, всичко е наред - опита се да го успокои Монит, която самата трепереше като лист."

Ясно е, че думите й са опит да го успокои, не е нужно да се повтаря.

"Монит го дръпна за ръката и го извади от мислите му"

Самият акт на подръпване, и нещата които следват, говорят достатъчно красноречиво че Рони е изваден от мислите си.

"- Здравейте. Вие какво правите тук? - Тези думи бяха казани от малко полуголо човече, не по-високо от метър и протежаващо удивително сива и лъскава коя."

Аз мисля, че няма от кой друг да са казани, така че уточнението не е необходимо.

"Винаги му доказваше по всевъзможни начини, че все още не дорасъл и не му се полага честта да опознае Света. А сега Монит сама повдигаше въпроса за Въвеждането му. Това беше наистина учудващо. Но може би просто времето беше дошло."

Това, че е учудващо е показано ясно в контекста. Няма нужда от подобна констатация.

"Той мразеше пътищата, пълни с коли, тълпите и високите сгради"

Отново констатация. Покажи защо ги мрази, пък било то и в едно-две изречения.

Така, сега мисля да отделя няколко думи на гледната точка. По принцип при разказите от трето лице има два варианта .

1.
Първият е така наречения всезнаещ разказвач, който може да прекъсва потокът на историята, за да се обръща директно към читателя, нерядко пуска лични коментари относно случващото се в историята и да изразява личното си отношение, и въобще читателите са наясно с неговото съществуване. Той може да "прелита" от герой на герой, и техните мисли, понякога дори в същото изречение, да ни казва мислите и впечатленията на няколко героя едновременно и т.н.

2.
Вторият е ограничената гледна точка от трето лице, която позволява да се прокрадва авторския стил и позволява мъничко по-ясно и обяснително описание на мислите и чувствата на героите отколкото ако ги предаваше едно към едно, така както истинските хора мислят и чувстват. Въпреки това обаче писателят е ограничен от гледната точка на един-единствен герой, поне за времетраенето на сцената. Това означава предаване на неговите впечатления и отношение и само преположения за това, което другия би могъл да си мисли или да изпитва.
В тази гледна точка авторовият глас трябва да е колкото се може по-незабележим.

В разказа ти се смесват тези типове разказване, при това на доста ограничено място, което ги кара да изпъкват неподходящо.

"Течността обаче, която те чустваха по телата си, не беше известната на всички ни физиологична субстанция, а някакъв странен лепкав флуид. Той просто им беше необходим, за да продължат безпрепядствено пътуването си, и Случайността беше така добра да им го достави своевременно."

Ето един абсолютно чист пример за всезнаещ разказвач, при това доста големичък. В останалата част от текста обаче имам изключително силното чувство, че действието се развива през ограничената перспектива на Рони, а на моменти пък имаме достъп до впечатленията (твърде кратички, но ги имаме) на Монит.
Имайки предвид формата която си избрала за историйката си, мисля си че ще е хубаво да преминеш изцяло към "всезнаещия" тип разказвач (който и бездруго е типичен за приказките) , и да възстановиш баланса в гледните точки, като намалиш фокуса върху Рони, мъничко го усилиш върху Монит, и най-вече, като направиш така, че собственият ти разказвачески глас да се откроява, и читателите да имат чувството че някой осезаем човек наистина комуникира с тях и им разказва приказката за Рони и Монит.

Накрая на тази част искам да обърна внимание на няколко нелогични, според мен, моменти в поведението на Рони и Монит, и малкото човече.

Твърде бързо се отърсват от шока и страха от сблъсъка с невидимата бариера. Особено след като Рони усеща нещо подобно за пръв път, би трябвало да му остави трайни впечатления.
Казваш, че и двамата не знаят какво се е случило. По-късно обаче Монит всъщност обяснява на Рони какво се е случило – а именно, че не са ги допуснали Горе.
Рони е учуден, че Батиздра ги вижда. Има ли причина да не ги вижда. Не е казано никъде.
Рони наистина ли се чуди защо всичко е сиво, или Батиздра чете мисли? Ако не, е хубаво да ни се покаже достатъчно красноречиво, че Рони наистина е учуден от цветовете в този свят, за да се оправдае речта на Батиздра след това.
Рони се чуди как Батиздра знае името му. Никъде обаче не е споменато, че Батиздра знае името му.
Когато Монит казва, че е дошло времето да се променят отношенията им, Рони казва че и той си мисли същото. Защо си го мисли? Не е казано никъде.

Стил

Тук почти нямам забележки, защото мисля че езикът е добър и много подходящ за типа история.

Само някои неточности, създаващи неясна образност на моменти в текста.

"И те тръгнаха. Издигаха се и се издигаха. Левитацията нямаше нищо общо в случая. Просто беше красива гледка как краката им се отделиха от пода и на няколко метра височина успяха да уловят първия изпречил им се вятър и да продължат все по-нагоре"

С какво няма нищо общо левитацията?

"Виждаха се странни несиметрични предмети"

Ако Рони е способен да ги оприличи на нещо (или ти, в ролята си на всезнаещ разказвач), образът ще е по-ясен.


Стихотворението, което си сложила според мен не е подходящо. Конете далеч не са само за убиване

Нещо последно – доста често използваш наречия, които особено в "показващия" тип разказване трябва да се ползват внимателно. Твърде лесно е да кажеш, че някой се е "прокашлял гръмко" (едно на ръка, че мисля че "прокашлял" изразява деликатно действие и не върви с "гръмко", освен ако не целиш комичен ефект ), но мисля че е по-ефективно ако кажеш, че "Батиздра се прокашля и звукът отекна в празната зала. Тихичко шумолене се чу иззад някои от колоните." Хем се създава по-живо впечатление, хем вкарваш момента с останалите в този свят по-елегантно и незабележимо от обяснението на Монит след това. Това е проблема с наречията – ако напишеш, че някой е казал нещо "ядосано", това е един твърде мъглив образ в съзнанието на читателя. Защо героят е казал това по този начин? Как факта, че е ядосан, променя изказа му? Различните хора се ядосват по различни причини, и по различен начин. Ако нямаме що-годе ясен образ от разказвача, трябва да си служим с първите образи на "ядосаност" които ни дойдат наум, които почти неизменно означава че ще прибегнем до някое клише.

ta wrote:Thorn: Идеята ти да се пише предимно в диалог ми напомня разказа “Торбалан” от предишния конкурс. Когато се въвежда само диалог, трябва да се внимава как чрез него ще бъде описано и необходимото повествование. Трудно се открива дали всъщност не си написал един обикновения сценарий или разказ с бързо течащо действие.

ta, не разбирам какво те притеснява в разказ, написан само като диалог, макар да нямах предвид точно това. Аз лично не знам да има стандарт как да изглежда дадена творба - толкова описания, толкова диалог, толкова действие. Ако текстът постига целта си - да разкаже някаква история, ще е в също толкова подходяща форма, колкото и с десетки страници непряка реч. Да има повествование означава да има действие, да се случва нещо и често диалогът е най-добрият начин да придвижиш сюжета напред. По-добре текстът да звучи естествено и леко, та дори и като сценарий (аз, честно, не виждам проблем в това), отколкото да затормозява читателя с излишни описания.