ShadowDance

Идва Св. Валентин и не знам дали заради това или просто така се е паднало, но във февруарския брой на National Geographic има една много интересна статия посветена на любовта. Любовта, или по-скоро, влюбеността през погледа на учените и научните експерименти. И знаете ли, някои са достигнали до много интересни изводи, като например, че влюбване=психическо заболяване. Сериозно! Знаете ли какво е OCD - Obsessive-Compulsive Disorder. И аз не го знам как е на български, но Google ми помогна - Obsessive-Compulsive Disorder is an anxiety disorder characterized by intense, recurrent, unwanted thoughts and rituals that are beyond the person's control. Beyond person’s control – обърнете внимание. Донатела Марацити, професор по психиатрия от университета в Пиза, Италия, изследва биохимията на болните от любов. Проф. Марацити се заитересувала от приликите между влюбеността и OCD. Учените отдавна изказват хипотези, че страдащите от OCD имат серотонинен дисбаланс. Марацити сравнява нивата серотонин на влюбени хора с тези на страдащи от OCD, както и с тези на "нормални", т.е. нито влюбени, нито болни от OCD. И установява, че нивото на серотонин при влюбените и психично болните е с 40% по-ниско от "нормалните" хора. В превод това означава: Любовта и OCD може би имат еднакъв химически профил. В още по-прост превод: Може би е трудно да разграничим любовта от психичното заболяване.

Ако сте заинтригувани, цялата теория на влюбването можете да намерите във февруарския брой на National Geographic. Надявам се да я включат и в българското издание. Поне от 1-ри и 2-ри брой останах с впечатление, че по-голямата часто от статийте от американското списание се вкл и в българското.

Научно потвърждение, че любовта е лудост. Но кой ли пък не иска да го споходи такава лудост.

Честит Св. Валентин в аванс.

(нямам подходящ влюбен емотикон )

Не съм чел статията, но се подписвам под верността й.

В родната преса тази смайваща новина е предадена горе-долу така:
"Хапове срещу влюбване гълтаме, трепят и неврозата май".
В редакционната колонка се отбелязва, че друго ефикасно средство против влюбването е бракът, обаче той пък усилва неврозата. Срещу което действат добре няколко мастики, които също така бетонират язвата, причинена от несподелена любов и/или невроза.
Вярно, че така може да пукнеш от цироза, но не и от несподелена любов

Дори и любовта да е лудост, мога да кажа, че е много приятна лудост Ех, да можеше да не свършва никога ...

Лудост е и още как, хем приятна, хем унищожителна .

На мен ми се струва твърде насилено да се сравнява любовта с т.нар. obsessive-compulsive disorder (и аз не го знам как е на български). За съжаление не успях да намеря текста на статията, за да добия пълна представа за заключенията в нея; от страницата на National Geographic изрових някакъв откъс, който мисля е от въпросната статия - Моргана може да потвърди. (Подчертах полезната информация, защото има много странични приказки.)

***

So what, really, is this thing called love

By Lauren Slater

Scientists say that the brain chemistry of infatuation is akin to mental illness—which gives new meaning to "madly in love."

In the Western world we have for centuries concocted poems and stories and plays about the cycles of love, the way it morphs and changes over time, the way passion grabs us by our flung-back throats and then leaves us for something saner. If Dracula—the frail woman, the sensuality of submission—reflects how we understand the passion of early romance, the Flintstones reflects our experiences of long-term love: All is gravel and somewhat silly, the song so familiar you can't stop singing it, and when you do, the emptiness is almost unbearable.

We have relied on stories to explain the complexities of love, tales of jealous gods and arrows. Now, however, these stories—so much a part of every civilization—may be changing as science steps in to explain what we have always felt to be myth, to be magic. For the first time, new research has begun to illuminate where love lies in the brain, the particulars of its chemical components.

Anthropologist Helen Fisher may be the closest we've ever come to having a doyenne of desire. At 60 she exudes a sexy confidence, with corn-colored hair, soft as floss, and a willowy build. A professor at Rutgers University, she lives in New York City, her book-lined apartment near Central Park, with its green trees fluffed out in the summer season, its paths crowded with couples holding hands.

Fisher has devoted much of her career to studying the biochemical pathways of love in all its manifestations: lust, romance, attachment, the way they wax and wane. One leg casually crossed over the other, ice clinking in her glass, she speaks with appealing frankness, discussing the ups and downs of love the way most people talk about real estate. "A woman unconsciously uses orgasms as a way of deciding whether or not a man is good for her. If he's impatient and rough, and she doesn't have the orgasm, she may instinctively feel he's less likely to be a good husband and father. Scientists think the fickle female orgasm may have evolved to help women distinguish Mr. Right from Mr. Wrong."

One of Fisher's central pursuits in the past decade has been looking at love, quite literally, with the aid of an MRI machine. Fisher and her colleagues Arthur Aron and Lucy Brown recruited subjects who had been "madly in love" for an average of seven months. Once inside the MRI machine, subjects were shown two photographs, one neutral, the other of their loved one.

What Fisher saw fascinated her. When each subject looked at his or her loved one, the parts of the brain linked to reward and pleasure—the ventral tegmental area and the caudate nucleus—lit up. What excited Fisher most was not so much finding a location, an address, for love as tracing its specific chemical pathways. Love lights up the caudate nucleus because it is home to a dense spread of receptors for a neurotransmitter called dopamine, which Fisher came to think of as part of our own endogenous love potion. In the right proportions, dopamine creates intense energy, exhilaration, focused attention, and motivation to win rewards. It is why, when you are newly in love, you can stay up all night, watch the sun rise, run a race, ski fast down a slope ordinarily too steep for your skill. Love makes you bold, makes you bright, makes you run real risks, which you sometimes survive, and sometimes you don't.

***

Моето мнение е, че ако и да има голяма научна полза от подхода да се разглежда човекът като машина, задействана от биохимични реакции, това си остава теоретична постановка, която няма нищо общо с действителната сложност на човешката личност и емоциите й. Да, знам, че с хапчета се лекуват психични разстройства, причинени от химичен дисбаланс. Само че любовта не е болест, тя е лудост само дотолкова, доколкото променя светогледа към по-положително възприемане на всичко. Всъщност любовта е най-хубавото нещо, ковто може да се случи на човек. Никой не е измислил нещо по-добро.

Не е лудост, глупост е!

и не знам, аз почнах да развивам доста негативно отношение към тва явление.

Не съм си зарязала темата, намирам я за много интересна и по-късно ще се включа с 1 по-дълъг пост, сега просто нямам време. Ще вкл и други теории от статията, много е дълга и подробна.

Всъщност любовта е най-хубавото нещо, ковто може да се случи на човек. Никой не е измислил нещо по-добро.

Подкрепям

И аз:)

Сигурно, за който я е изпитал и е била споделена.

Ми и аз подкрепям. ПЪК!

Несподелената любов е тръпка страхотна, ама в края на краищата чувстваш една празнота, когато си дадеш сметка, че няма смисъл да храниш тези чувства А когато е споделена... напротив, чувстваш се пълен до пръсване Не знам, аз вече не мисля за това, просто си я усещам и се радвам, че я има. Любовта, де

А аз днес четох, че любовта се лекувала с прозак...
Не, на мен са ми малко абсурдни упоритите опити да се опише любовта с химическа формула...