Летището

[Eneya]

От дете обичам самолетите. Те ме омайват, запленяват ме и ме карат да ги гледам в захлас.
Все съм се чудила на тия железни птици, на тези огромни бели кораби на небето,
как тъй летят?
Тъй огромни и някак тромави са, железни машини, кaк тъй успяват да полетят? Да се издигнат високо,
високо и да гонят облацитe, и да излгеждат толкова малки, бели и... крехки?
Не знаех и не можех да разбера. Може би това незнание добавяше допълнителен чар към моят захлас.
Имах толкова много и различни въпроси. С годините на някои отговорих, на други не... но завинаги
сърцето ми остана сред тези железни летящи машини. Пък аз научих урок. Възрастните все повтарят:
Като порастнеш ще разбереш, ще имаш отговорите и много по-малко въпроси.
Вярно е, като порастваш научаваш много отговори... ала те, възрастните, скриват една важна част...
че има още въпроси... а отговорите са твърде трудни и рядко съумяваме да ги намерим. Дали това е някакво
честно споразумение? Малък си, имаш хиляди малки и лесни въпроси... а после си голям... и имаш големи,
и трудни въпроси.
Всъщност забравете какво казах. Няма такова нещо като лесни въпроси.
Как така ли? Ами основният въпрос на децата е "Защо?". От него най-много се страхуват възрастните,
защото не знаят отговора, защото не знаят всички отговори... а едно дете само пита и пита... и възрастният
се чувства неудобно, защото трябва да признае пред тая педя човек, че не знае всичко, както му се иска...
и че Вселената си крие своите тайни от него... че на тия въпроси и той не е получил отговори и че
се чувства тъй изгубен и сам... затова те толкова често се смеят на това любопитство, на тая любознателност.
А тоя смях всъщност е страх, страх ги е от това, че си спомнят миналото, че вече са оставили тези дни
зад гърба си, че онези наивни мечти дето са ги имали, оная неизчерпаема енергия, дето кара децата да подскачат
като полудели, ги е изоставила, че онези магически отговори, дето са чакали да ги споходят ги няма,
че онази надежда и вяра си е отишла малко или много, че онова порастване им е дало само малко нови въпроси
и твърде малко отговори, че са останали по-тъжни, по-мъдри.. и по-самотни. И как да да го кажат това на едно дете?
То гледа небето и мечтае, иска да докосне звездите със своята мъничка ръка, да ги стисне в шепа и
да се разсмее от щастие. Как да обяснят това на едно невинно създание, за което им е малко тъжно, че ще изгуби
скоро тая детска радост от света наоколо си. И затова мълчат.
Ала всички тези неща бяха далеч от ума ми тогава, просто лежах на оня зелен хълм, до който се стигаше по малката
зеленикава пътечка на около половин километър от летището и от където всичко се вижда идеално. Та просто седях
и гледах, чудото на природата, на човешкият гении, на човешкият труд и борба. В студ и пек, под дъжд и сняг,
аз все бях там, дори ми викаха "Въздушното момиче", заради тази моя малка мания. Пък аз... аз просто си лежах
по гръб, дъвчех някоя малка зелена тревичка, слънцето напичаше силно лицето ми и ръцете ми... и гледах небето,
мечтаех и населявах тия небеса с милион мотори, самолети... с чудните видения на моя детски ум... и чаках.
Дали чаках да порастна и да получа всички ония вълшебни отговори или просто чаках нещо...
Летището...
То е център на толкова много емоции, хора се качват и слизат, разделят се и се срещат, плачат или се смеят,
ала никога не са безразлични. Можеш да видиш толкова много щастие, в очите на възрастна баба, дошла да види внуците си,
а те сияят, радват се на всичко и на странното място, и на своята баба, която е ново, странно, чудно същество,
а която уж познават... и все пак греят, знаят че има и подаръци за тях и са нетърпеливи, със светнали
лица.
Или пък някоя влюбена двойка. Каква мъка се чете в очите на заминаващият... и мъничко гродост, а очите срещу него
сияят и от сълзи, и от смях, от радост, виждат се енжни прегръдки, изричат се клетви, дават се обещания,
разменят се шеги... и в тях се надигат хем жал, хем нещо друго... нещо тръпнещо, приключенско,
нещо скрило се тъй в гърдите, сякаш ще изкочи и ще покрие света.
Има и други, това са чужденците. Онези онези големи табели и някак сърдити ексурзоводи, дето се опитват
да се усмихват, но вече им е писнало от туристи, техните широки лица и стегната, пък някак отпусната стойка.
А туристите, с техните комични изненадани погледи, тяхното трескаво оглеждане, сякаш държат
да не пропуснат нищо и искат да го видят сега, преди да е избягало. Техните изпълнени с възхита погледи, техните
смутени някак усмивки и смътната гордост, че тяхната родина е по-хубава... ала не е като тази, онзи блясък
в очите, онова палаво духче и веселие и мъничко носталгия, скрила се зад фотоапаратите им, скатала се в
шапките им и в куфарите им, дето винаги са смешно големи, облепени в лепенки и толкова тежки и претъпкани.
Смешен е и техният бяг, тяхното желание да си купят сувенири, така наивно гледат... и се радват...
а когато заминават, пак се вижда онази носталгия, ала този път по това, което оставят, новите приятели махат,
разменят се в последният номера, адреси, имейли... и пак, и пак.
Или пък...
Но трябва ли още да описвам? Хора, съдби, емоции... май няма друго място така богато на душевност и хора като
едно летище... сякаш то, самото живее, пулсира от тая глъч, от оня детски, уплашен рев, от онези весел,
искрен смях, от радостните възклицания или пък стреснатите виквания? Да, то, летището живее, и ще живее
докато има хора, които да отиват към тия железни птици, към тия небесни кораби.
Летището ще живее, докато ги има онези малки деца, които чакат отговорите, лежат на хълмчето, дъвчат зелена
тревичка и гледат небето или докато се препъват кални по пътя, бързащи да видят летящият малък свят,
дъждът да ги мокри, те да подгизват, ала дори да не усещат, а да гледат запленени през сребърната пелена на дъжда
а очите им да блестят.

Да, много научих на това Летище... за хората, за себе си, за зелените тревички дори...
Отдавна вече не съм дете, летях на самолети много, посетих много места, получих много
отговори... ала още повече въпроси. Знам че загубих онзи детски смях, онази детска невинност,
ала още обичам онази полянка... и още ходя там... и понякога ми се счуват ония тихи възхитени
ахвания, когато по небето премине самолетът, понесъл на крилете си целият свят.

Посветно на Детето и Мечтите му.