Приказка за духчето
Posted: Tue Sep 20, 2005 11:47 pm
Пук
Пук беше едно много добро, но много грозно горско духче. Започвам именно с тези неласкави думи, защото това е главното, което може да се каже за него.
Още когато Пук се роди, майка му разбра, че няма да прилича на другите духчета и затова го заведе далеч от родната гора. Пук израсна самичък и стана действително добър – като всички други духчета. Стана обаче и много грозен. Неговото десет сантиметрово телце събираше толкова грозота, че чак преливаше. Действително, това беше точната височина, а и Пук като всяко друго духче беше зелен, но до тук свършват приликите. Всички духчета си имат крилца като зелени листа, а Пук имаше само едно, при това изсъхнало и сгърчено и с него несъмнено не можеше да лети. Всички духчета си имат дълги зелени коси, а Пук, бедният, беше съвсем плешив. На всичко отгоре по цялото му теме имаше черни точки като по болно листо. Очите на горските духчета са ясни и светлозелени, а тези на Пук бяха мътни и гуреливи. Крачетата му бяха тънки като съчки, а ръчичките му бяха криви, и освен това нямаше опашка. Разбира се, Пук не знаеше колко е грозен и винаги беше усмихнат, дори когато калинките отлитаха щом го видят, а птиците стреснато се отказваха да го ядат.
Беше пролет, когато той за пръв път изпита затруднение да си върши работата. Както си вървеше, зърна грозното, набръчкано, четинесто тяло на една много странна Гъсеница. Горските духчета не обичат гъсениците, защото ядат листата на растенията. Но като видя тази, Пук я съжали заради грозотата й.
- Моля ви се, прекрасни господине – пропищя жално Гъсеницата – не ме убивайте!
Прекрасен господин! Тези думи зарадваха Пук и разтопиха и без това мекото сърце на духчето.
- Няма – отвърна той. – Но вие пък няма да ядете листата.
- Но аз трябва все нещо да ям, ям, иначе ще умра! – изхлипа Гъсеницата. – Моля ви се, поне една тревичка.
Но Пук беше непреклонен.
- Не, аз ще ви нося прясно опадали листа. Ще ви скрия в някоя хралупа, а вие няма да излизате от там. И няма да ядете листата на дървото – строго добави той.
- Обещавам – покорно се съгласи Гъсеницата.
И така, Пук я скри и всеки път по няколко пъти й носеше различни листа от всички краища на гората, за да порасне. Гъсеницата не беше придирчива и всичко си изяждаше, като не пропускаше да благодари на Пук и да му каже колко е хубав и колко е добър.
Един ден, когато Пук носеше листа от лешник на Гъсеницата, я намери да преде пашкул.
- Аз ще се свия вътре – обясни тя – и ще спя, а когато се събудя, вече ще бъда пеперуда.
- Аз ще те пазя – отвърна Пук и седна да я гледа как довършва пашкула.
Така той чака дълго, позволявайки си да излезе само за малко – да нагледа гората, да си поговори с цветята и да хапне. И когато какавидата се размърда, духчето беше там и гледаше как обвивката се разпуква и в хралупата се появява чудно хубава пеперуда Тя изпълзя до входа и разпери пъстрите си крилца, за да ги изсуши слънцето. Пук истински се зарадва, че е помогнал на Пеперудата да се роди и я гледаше с усмивка.
- Аз трябва да летя, летя! – възторжено писна тя и се стрелна опиянена в топлият въздух.
Пук въздъхна, излезе навън и се зае с работата си, но всеки път, когато над него се плъзнеше сянка или чуеше пърхане на пеперудени криле, вдигаше поглед да види дали не е неговата приятелка.
Той я видя чак след една седмица, Тя беше кацнала на чашката на едно цвете и пиеше нектар
- Хей! – извика Пук и затича към нея, клатушкайки се на късите си тънки крачета. – Хей, Пеперудо!
Тя изненадано го погледна и като че ли в първия момент не го позна. После кокетно изпърха на едно по-близко цвете и изгледа духчето от високо.
- А, това си ти – рече. – Какво искаш?
Духчето се смути, защото всъщност не знаеше какво иска. Пеперудата се изкикоти и размаха крилца на място.
- Идея си нямаш - записука тя весело – колко много интересни и красиви неща видях! О! А аз си мислех, че всичко е грозно! Е, тогава си мислех, че не е грозно, но сега вече знам!
Пук премигна и калните му очета се насълзиха.
- Ти мислиш ли, че съм грозен? – попита.
- Как тъй – мисля ли? Ама че си и ти! Не виждаш ли как всички се дърпат от тебе?
- Ами аз си мислех, че те просто така правят… просто така, де…
- Ела! Ще ти покажа! – писна Пеперудата и докато Пук се усети вече тичаше след нея. А тя летеше ниско над тревите, правеше лупинги, издигаше се, спускаше се, въртеше се и изобщо беше много весела и показваше на целия свят прекрасните си стъклописани крилца. Накрая стигнаха до горското езеро и Пеперудата кацна на едно камъче до водата.
- Ето – посочи тя с пипалце към водата. – Виж там!
Запъхтеният Пук се приближи до леко плискащите се води на езерцето и надникна. В първият момент се уплаши от грозилището, което му се пулеше от водата и отскочи назад, а после разбра, че това е неговото собствено лице и се приближи да се види пак. И колкото повече се гледаше, толкова повече осъзнаваше, че не е никакъв прекрасен господин, ами е най-грозното създание на земята.
- Ти си наистина грозен – зауспокоява го Пеперудата, но имаш много добро сърце! Рядко срещано добро сърце, дори за духче, а вие сте добрички по принцип.
- Но съм най-грозното…
- Е, да – съгласи се Пеперудата. – Ти си много добър, но си много, много грозен – добави философски и приглади кокетно извитите си антенки. – Ама много.
И отлетя.
А Пук седна на едно камъче и заплака. Казват, че той продължил да плаче докато умрял.
Пук беше едно много добро, но много грозно горско духче. Започвам именно с тези неласкави думи, защото това е главното, което може да се каже за него.
Още когато Пук се роди, майка му разбра, че няма да прилича на другите духчета и затова го заведе далеч от родната гора. Пук израсна самичък и стана действително добър – като всички други духчета. Стана обаче и много грозен. Неговото десет сантиметрово телце събираше толкова грозота, че чак преливаше. Действително, това беше точната височина, а и Пук като всяко друго духче беше зелен, но до тук свършват приликите. Всички духчета си имат крилца като зелени листа, а Пук имаше само едно, при това изсъхнало и сгърчено и с него несъмнено не можеше да лети. Всички духчета си имат дълги зелени коси, а Пук, бедният, беше съвсем плешив. На всичко отгоре по цялото му теме имаше черни точки като по болно листо. Очите на горските духчета са ясни и светлозелени, а тези на Пук бяха мътни и гуреливи. Крачетата му бяха тънки като съчки, а ръчичките му бяха криви, и освен това нямаше опашка. Разбира се, Пук не знаеше колко е грозен и винаги беше усмихнат, дори когато калинките отлитаха щом го видят, а птиците стреснато се отказваха да го ядат.
Беше пролет, когато той за пръв път изпита затруднение да си върши работата. Както си вървеше, зърна грозното, набръчкано, четинесто тяло на една много странна Гъсеница. Горските духчета не обичат гъсениците, защото ядат листата на растенията. Но като видя тази, Пук я съжали заради грозотата й.
- Моля ви се, прекрасни господине – пропищя жално Гъсеницата – не ме убивайте!
Прекрасен господин! Тези думи зарадваха Пук и разтопиха и без това мекото сърце на духчето.
- Няма – отвърна той. – Но вие пък няма да ядете листата.
- Но аз трябва все нещо да ям, ям, иначе ще умра! – изхлипа Гъсеницата. – Моля ви се, поне една тревичка.
Но Пук беше непреклонен.
- Не, аз ще ви нося прясно опадали листа. Ще ви скрия в някоя хралупа, а вие няма да излизате от там. И няма да ядете листата на дървото – строго добави той.
- Обещавам – покорно се съгласи Гъсеницата.
И така, Пук я скри и всеки път по няколко пъти й носеше различни листа от всички краища на гората, за да порасне. Гъсеницата не беше придирчива и всичко си изяждаше, като не пропускаше да благодари на Пук и да му каже колко е хубав и колко е добър.
Един ден, когато Пук носеше листа от лешник на Гъсеницата, я намери да преде пашкул.
- Аз ще се свия вътре – обясни тя – и ще спя, а когато се събудя, вече ще бъда пеперуда.
- Аз ще те пазя – отвърна Пук и седна да я гледа как довършва пашкула.
Така той чака дълго, позволявайки си да излезе само за малко – да нагледа гората, да си поговори с цветята и да хапне. И когато какавидата се размърда, духчето беше там и гледаше как обвивката се разпуква и в хралупата се появява чудно хубава пеперуда Тя изпълзя до входа и разпери пъстрите си крилца, за да ги изсуши слънцето. Пук истински се зарадва, че е помогнал на Пеперудата да се роди и я гледаше с усмивка.
- Аз трябва да летя, летя! – възторжено писна тя и се стрелна опиянена в топлият въздух.
Пук въздъхна, излезе навън и се зае с работата си, но всеки път, когато над него се плъзнеше сянка или чуеше пърхане на пеперудени криле, вдигаше поглед да види дали не е неговата приятелка.
Той я видя чак след една седмица, Тя беше кацнала на чашката на едно цвете и пиеше нектар
- Хей! – извика Пук и затича към нея, клатушкайки се на късите си тънки крачета. – Хей, Пеперудо!
Тя изненадано го погледна и като че ли в първия момент не го позна. После кокетно изпърха на едно по-близко цвете и изгледа духчето от високо.
- А, това си ти – рече. – Какво искаш?
Духчето се смути, защото всъщност не знаеше какво иска. Пеперудата се изкикоти и размаха крилца на място.
- Идея си нямаш - записука тя весело – колко много интересни и красиви неща видях! О! А аз си мислех, че всичко е грозно! Е, тогава си мислех, че не е грозно, но сега вече знам!
Пук премигна и калните му очета се насълзиха.
- Ти мислиш ли, че съм грозен? – попита.
- Как тъй – мисля ли? Ама че си и ти! Не виждаш ли как всички се дърпат от тебе?
- Ами аз си мислех, че те просто така правят… просто така, де…
- Ела! Ще ти покажа! – писна Пеперудата и докато Пук се усети вече тичаше след нея. А тя летеше ниско над тревите, правеше лупинги, издигаше се, спускаше се, въртеше се и изобщо беше много весела и показваше на целия свят прекрасните си стъклописани крилца. Накрая стигнаха до горското езеро и Пеперудата кацна на едно камъче до водата.
- Ето – посочи тя с пипалце към водата. – Виж там!
Запъхтеният Пук се приближи до леко плискащите се води на езерцето и надникна. В първият момент се уплаши от грозилището, което му се пулеше от водата и отскочи назад, а после разбра, че това е неговото собствено лице и се приближи да се види пак. И колкото повече се гледаше, толкова повече осъзнаваше, че не е никакъв прекрасен господин, ами е най-грозното създание на земята.
- Ти си наистина грозен – зауспокоява го Пеперудата, но имаш много добро сърце! Рядко срещано добро сърце, дори за духче, а вие сте добрички по принцип.
- Но съм най-грозното…
- Е, да – съгласи се Пеперудата. – Ти си много добър, но си много, много грозен – добави философски и приглади кокетно извитите си антенки. – Ама много.
И отлетя.
А Пук седна на едно камъче и заплака. Казват, че той продължил да плаче докато умрял.
