то, аз... и.
Posted: Sun Sep 11, 2005 12:45 am
Навън вали, а аз седя в трамвай.
Той токущо тръгна и докато вратите се затваряха вътре нахълтаха две мокри момичета, с чанти на гърба. Едната дъвче дъвка, а другата се оплаква, че пак си е свършила цигарите. Говорят шумно и се кикотят; едното момиче навежда глава напред, после рязко тръсва косата си обратно и ме обсипват ситни капчици. Миришат на мръсна коса, сякаш ме заплюха хиляди пъти наведнъж, всеки мокър, грозен косъм плю , ох, искам да слязат, да ги няма.. Другата пък се изсмя, на мене ли се изсмя? Или не ме вижда? А изобщо някой вижда ли ме? Не, нека слязат, нека...
И слизат, наистина слизат, когато трамваят спира отново и отхласва врати, а после ги захласва пак и захласнат потегля , да му се чуди човек от какво захласнат - та нали това си му е маршрут, всекидневен, изтрит, изстърган, преминат безброй пъти? Кой се прехласва от ежедневието си? Трябва да съм в някакъв ненормален трамвай, може би... Но се движи стабилно, продължава и аз оставам.
Това е моят път, няма как, няма как, няма как - стене на завоя и трамваят.
Тръшва пак врати и се качва баба, с наполовина къносана коса, увита върху бялата си част, усукана някак правилно, но формата на оранжевото е гротескна, прилича на небрежно нарисуван с оранжев спрей върху бохча от стъклена вата фалос, толкова грозно и нелепо... Внучетата седят на седалките зад баба си и ближат капките дъжд от гърба на якето й, тъмносиньо. После плюят и си рисуват с пръсти картинки с плюнка върху мушамената дъска пред себе си... Ох, не може ли да ги няма, не мога... не искам да остават и да правят това, не, нека слязат, нека...Или да им направя забележка? Строга?
Правя им.
Пак ближат. Не се чувам ли? Не ме ли чуват? Изобщо някой чува ли...
Изблизаха якето, вече стигнаха жилетка в някакъв цвят под него и...Слизат, ох, няма ги, няма ги...
Приплъзват се навън, разминават се с един огромен, пъстър чадър, или не се разминават - не мога да разбера, защото трамваят потегля отново, а чадърът, отворен, се устремява навътре и блести от капчиците на дъжда отвън и реже, раздира всичко, след него пръска кръв, някакви пръсти паднаха един след друг - так-так-так - на гумената настилка и кой знае защо след тях падна вестникът, който те държаха преди чадърът да ги пресече. Може би вестникът е планирал докато те са падали отвесно - похлупва ги.
Поне ги похлупва.
Поне не се виждат. Това е ужасно!
Тази, с шарения лъскав чадър ще изпоколи всекиго, това... не може, не... Искам да я няма, да не прави повече така със своя чадър, да престане, да слезе... И онзи, с пръстите да се маха. Да си взема вестника и трите пръста, и да се маха, да се маха!
Не стигат до мене. Нито тя с чадъра, нито онзи, който се изправи, после се наведе, събра си вещите и вратите отново се отварят и те слизат, ох, слизат...
От друга врата е влязла друга жена. Тя няма чадър, има геврек.
Държи се с него както би се държал лаком, мършав и премръзнал гълъб - кълве отривисто. Не движи геврека към лицето си, а лицето - към геврека; геврекът намалява, лицето и то намалява, тя каца отстрани и чупи кръгли трохи, те летят, но тя ги лови и гълта.
После отскубва едно перо от джоба си и го перфорира, не че му личи. То е така опърпано, цялата е опърпана, опушена и жална. Мушва перото сред другите пера, после тръска перушина и я роши, за да я заглади, но не става, не става... Какво прави после - не зная, защото не искам да я гледам повече, не мога, просто не мога!
Май че изяде геврека.
Май че отлетя.
Трамваят се олюлява, олекнал. На всяка спирка някой напуска и хряс! Продължаваме, напред, накъдето водят релсите.
Постепенно слизат всички.
Като грамаден оранжев гол охлюв е този трамвай, хлъзга се през дъжда и върви, все върви по двойната следа, която сам е оставил...
От лирата се проточва бавно горяща метална капка, отпърво огнена, изцвърча от дъжда и перна стъклото отвън. Чу се "дзвън", или по-скоро "чук" и край. Край с искрата от окото на охлюва.
И няма никого.
Само аз седя там, само аз...
Отвътре прозорците са запотени, не виждам нищо. Не знам къде сме, трамваят и аз. Някъде сме.
Спира хряс! Хлас! И тръгва, много пъти, много пъти, много пъти, по пътя...
Изведнъж, на някаква спирка, се качва ТО. Точно ТО, което единствено искам в този трамвай!
Искам да ме види, усмихвам се, но ТО не ме вижда, тогава поздравявам, викам, но ТО не ме чува, тогава се опитвам да стана, но...
Нещо се е залепило на седалката, и мене е залепило и не мога да стана, а не мога да говоря и... не се виждам!
Мъча се да се изхлузя от дрехите си, но и те са се залепили, станали са едно цяло с плътта ми, със седалката, а тя е завинтена за пода, не, не мога, не мога, искам, трябва да отида при него!
Мога да движа ръцете си, опирам ръка в прозореца, остава отпечатък от разперена длан в матовото от дъхове върху стъклото, този отпечатък се вижда! ТО трябва да го забележи, трябва!
ТО се оглежда, сякаш търси някого в празния трамвай, оглежда се внимателно, не вижда никого, не чува никого и така ме е страх, че ще слезе и няма да можем да се срещнем, така ме е страх, а трамваят отново спира и...
Аз въртя глава на всички страни, всички врати се отварят и от всички врати влиза ТО, стотици пъти едно след друго влиза ТО, отвсякъде, сяда по седалките, държи се за дръжките, люлее се в танца на трамвая, кашля, бърше си очилата, после прибира кърпичката в джоба си и перфорира билет, но не ме вижда, по дяволите, не може да ме види! А трамваят е пълен с него, навсякъде е ТО, само при моята седалка не идва, не идва...
Отпечатъкът от дланта ми постепенно потича, замъглява се от дъха му.
Гледам капчиците дъжд, които се сплитат по стъклото отвън, а насъбраните от моята ръка се стичат, но отвътре.
После всичко по стъклото става еднакво матово, безследно.
Той токущо тръгна и докато вратите се затваряха вътре нахълтаха две мокри момичета, с чанти на гърба. Едната дъвче дъвка, а другата се оплаква, че пак си е свършила цигарите. Говорят шумно и се кикотят; едното момиче навежда глава напред, после рязко тръсва косата си обратно и ме обсипват ситни капчици. Миришат на мръсна коса, сякаш ме заплюха хиляди пъти наведнъж, всеки мокър, грозен косъм плю , ох, искам да слязат, да ги няма.. Другата пък се изсмя, на мене ли се изсмя? Или не ме вижда? А изобщо някой вижда ли ме? Не, нека слязат, нека...
И слизат, наистина слизат, когато трамваят спира отново и отхласва врати, а после ги захласва пак и захласнат потегля , да му се чуди човек от какво захласнат - та нали това си му е маршрут, всекидневен, изтрит, изстърган, преминат безброй пъти? Кой се прехласва от ежедневието си? Трябва да съм в някакъв ненормален трамвай, може би... Но се движи стабилно, продължава и аз оставам.
Това е моят път, няма как, няма как, няма как - стене на завоя и трамваят.
Тръшва пак врати и се качва баба, с наполовина къносана коса, увита върху бялата си част, усукана някак правилно, но формата на оранжевото е гротескна, прилича на небрежно нарисуван с оранжев спрей върху бохча от стъклена вата фалос, толкова грозно и нелепо... Внучетата седят на седалките зад баба си и ближат капките дъжд от гърба на якето й, тъмносиньо. После плюят и си рисуват с пръсти картинки с плюнка върху мушамената дъска пред себе си... Ох, не може ли да ги няма, не мога... не искам да остават и да правят това, не, нека слязат, нека...Или да им направя забележка? Строга?
Правя им.
Пак ближат. Не се чувам ли? Не ме ли чуват? Изобщо някой чува ли...
Изблизаха якето, вече стигнаха жилетка в някакъв цвят под него и...Слизат, ох, няма ги, няма ги...
Приплъзват се навън, разминават се с един огромен, пъстър чадър, или не се разминават - не мога да разбера, защото трамваят потегля отново, а чадърът, отворен, се устремява навътре и блести от капчиците на дъжда отвън и реже, раздира всичко, след него пръска кръв, някакви пръсти паднаха един след друг - так-так-так - на гумената настилка и кой знае защо след тях падна вестникът, който те държаха преди чадърът да ги пресече. Може би вестникът е планирал докато те са падали отвесно - похлупва ги.
Поне ги похлупва.
Поне не се виждат. Това е ужасно!
Тази, с шарения лъскав чадър ще изпоколи всекиго, това... не може, не... Искам да я няма, да не прави повече така със своя чадър, да престане, да слезе... И онзи, с пръстите да се маха. Да си взема вестника и трите пръста, и да се маха, да се маха!
Не стигат до мене. Нито тя с чадъра, нито онзи, който се изправи, после се наведе, събра си вещите и вратите отново се отварят и те слизат, ох, слизат...
От друга врата е влязла друга жена. Тя няма чадър, има геврек.
Държи се с него както би се държал лаком, мършав и премръзнал гълъб - кълве отривисто. Не движи геврека към лицето си, а лицето - към геврека; геврекът намалява, лицето и то намалява, тя каца отстрани и чупи кръгли трохи, те летят, но тя ги лови и гълта.
После отскубва едно перо от джоба си и го перфорира, не че му личи. То е така опърпано, цялата е опърпана, опушена и жална. Мушва перото сред другите пера, после тръска перушина и я роши, за да я заглади, но не става, не става... Какво прави после - не зная, защото не искам да я гледам повече, не мога, просто не мога!
Май че изяде геврека.
Май че отлетя.
Трамваят се олюлява, олекнал. На всяка спирка някой напуска и хряс! Продължаваме, напред, накъдето водят релсите.
Постепенно слизат всички.
Като грамаден оранжев гол охлюв е този трамвай, хлъзга се през дъжда и върви, все върви по двойната следа, която сам е оставил...
От лирата се проточва бавно горяща метална капка, отпърво огнена, изцвърча от дъжда и перна стъклото отвън. Чу се "дзвън", или по-скоро "чук" и край. Край с искрата от окото на охлюва.
И няма никого.
Само аз седя там, само аз...
Отвътре прозорците са запотени, не виждам нищо. Не знам къде сме, трамваят и аз. Някъде сме.
Спира хряс! Хлас! И тръгва, много пъти, много пъти, много пъти, по пътя...
Изведнъж, на някаква спирка, се качва ТО. Точно ТО, което единствено искам в този трамвай!
Искам да ме види, усмихвам се, но ТО не ме вижда, тогава поздравявам, викам, но ТО не ме чува, тогава се опитвам да стана, но...
Нещо се е залепило на седалката, и мене е залепило и не мога да стана, а не мога да говоря и... не се виждам!
Мъча се да се изхлузя от дрехите си, но и те са се залепили, станали са едно цяло с плътта ми, със седалката, а тя е завинтена за пода, не, не мога, не мога, искам, трябва да отида при него!
Мога да движа ръцете си, опирам ръка в прозореца, остава отпечатък от разперена длан в матовото от дъхове върху стъклото, този отпечатък се вижда! ТО трябва да го забележи, трябва!
ТО се оглежда, сякаш търси някого в празния трамвай, оглежда се внимателно, не вижда никого, не чува никого и така ме е страх, че ще слезе и няма да можем да се срещнем, така ме е страх, а трамваят отново спира и...
Аз въртя глава на всички страни, всички врати се отварят и от всички врати влиза ТО, стотици пъти едно след друго влиза ТО, отвсякъде, сяда по седалките, държи се за дръжките, люлее се в танца на трамвая, кашля, бърше си очилата, после прибира кърпичката в джоба си и перфорира билет, но не ме вижда, по дяволите, не може да ме види! А трамваят е пълен с него, навсякъде е ТО, само при моята седалка не идва, не идва...
Отпечатъкът от дланта ми постепенно потича, замъглява се от дъха му.
Гледам капчиците дъжд, които се сплитат по стъклото отвън, а насъбраните от моята ръка се стичат, но отвътре.
После всичко по стъклото става еднакво матово, безследно.
Адски... атмосферосъздаващ.
.
)
как да не е хубаво да можеш да си признаеш грешката. Това не значи, че се предаваш.