Дисклеймър: това не е конкретен отговор към никого. Просто опит за систематизиране на мислите ми по въпроса, поставен в контекста на разговора досега. Въпроси и възражения ще са съвсем на място
Следователно, Хриси, никога не съм спорил с теб. Излагам гледна точка, като в много голяма степен всъщност съм съгласен с теб, в това, което казваш. И съответно в мнението си говоря за всъщност други неща. И имам това право, защото не говоря
на теб, нито на когото и да било другиго конкретно. Ако щеш поглед от друга перспектива го наречи. И в следващите си постове коментирам това дали си ме разбрала и в какво не си, а
не това права ли си или не. Щото като си говорим за изкуство това е предварително обречено. То и в науката в много случаи е такова, пък какво да говорим иначе...
Ще дам няколко конкретни примера какво имам предвид, използвайки цитати от един от последните постове на Морви:
Тук не съм съгласна. Като начало не мога да приравня науката на литературната критика. Най-малкото защото абсолютните закони в науката са доказуеми, а литературната критика използва менящи се правила, основаващи се най-вече на мнения на авторитети. Нещата в науката съвсем спокойно могат да се мерят количествено, в изкуството - качествено.
Аз говоря за целите на литературната критика, не за флуктуациите й, които ги е имало и в историята на науката. Писал съм го още в началото на първия си пост... Целите на литературната критика са да се добие представа за литературата като едно цяло, а не като чувал книги, които представляват обекти на кеф или недоволство.
Понеже ако приемем, че е второто, то тя не представлява обект на изучаване и въобще не е "тя", ами е някакво безредно струпване, чиито части (творбите) биха могли да имат или да нямат стойност според зависи кой е модният в момента метод на тяхното разглеждане. А това, ако си позволя възклицание, никъде го няма, в нито една съвременна наука/дисциплина.
Тя може да използва менящи се правила, но се предполага, че се движи в посока прогрес/свързано познание за обекта на изучаването си. Точно като науката. И това съм го писал в първия си пост. И поне към момента, ми се ще да вярвам, че е така. Така че в целите си, двете подлежат на приравняване.
Творците творят, използвайки своя собствен опит и принципи, които са далеч от универсални и абсолютни. Да, сигурно ползват някакви архетипи, но могат да ги използват по различни начини, подчинени на различни принципи. Можеш ли да кажеш, че има определен, който да е единствено валиден? В науката това е възможно.
Възможно ли е? Единствено валиден?
Цветята цъфтят, изполвайки заложеното в тях като цветя, което пък е заложено в природата като принципи.
А творците творят, използвайки собствения си опит, който съществува в културната среда, в която живеят. Този опит включва изкуството, което творците гледат/слушат/четат, и смисъла, с който определени архетипи са напоени.
Оттам той може да избере какво да прави с тези архетипи, или да работи с тях несъзнателно. И по двата начина е било създавало голямо изкуство. Но творецът НЕ МОЖЕ да работи с нещо ИЗВЪН заложените в културната му среда архетипи (благодарение на глобализацията днес културната ни среда е целият свят). Така както природата ни не може да работи с природни закони извън тази вселена.
А доколко и на какви архетипи е изложен творецът е въпрос и на отглеждане, и на съзнателни усилия. Какво ще прави с асимилираните от него архетипи, вече си е изцяло негова работа. Затова говоря, вече на поне 5 места за съобразяване с тях, а не на използването им по точно определен начин.
Мотивът за пътуването към някаква цел и преодоляването на препятствия например е универсален архетип. Той може даже да се изведе от психологическото състояние „Искам нещо, но нещо ми пречи да го получа”. Искането на нещо е абсолютен принцип, що се отнася до човешкото мислене. Независимо какво имаш и какво нямаш.
Ако трябва да проследим корените на това в реалното съществуване на човешкото общество, можем да започнем от мотива „Искам храна и топлина”, който, когато природата не ти дава това, което искаш, се трансформира в разните ритуали за дъжд и плодородие. Оттам в хиляди приказки и романси имаме героя, който отива да спаси кралство, налегнато от суша, мраз, смърт и прочие. Това кралство се управлява от стар и немощен крал и бива тормозено от Голяма Гад. Нашият човек убива гадта и най-често се жени за принцесата, заменяйки краля на трона.
Този архетип, в своя „изместен” вид – сиреч модулиран и рекомбиниран с хиляда други неща, - го има в „Моби Дик”, където търсената цел е Бог (вечният обект на желание), а морето, олицетворено от белия кит, който пък носи конотации и с Дявола, е препятствието. Погледнат най-отдалеч, това представлява романът „Моби Дик”.
Това наблюдение не е край само по себе си, разбира се, нито пък има общо с реакцията ни на романа, но свързва конкретно Моби Дик с нещо, което може да се приеме за едно общо литературно тяло, а не просто натрупани една върху друга книги, които случайно и безразборно са се повлияли една от друга.
По същия начин наблюдението, че всичко е направено от елементарни частици, каквито и да са те, не ни казва нищо конкретно, нито пък променя начина, по който съществуваме във физическата реалност, но е важно и създава усещане за свързаност в контекста на науката.
Историята на героя, спасяващ кралството е пък свързана с един друг архетип – цикличното движение на живота и постоянното му обновление – умиране, смърт, прераждане. Което в своя „неизместен”, митологичен вид представлява смъртта, отсъствието и раждането на един бог, съвпадащи с цикъла на сезоните. В изместения си вид смелият герой е аспектът на бога, носещ със себе си пролетта, възраждането, кралят е „старият бог”, борбата с Голямата Гад, водеща до смърт – на героя, на Гадта, или и на двамата – е процесът на обновление, женитбата/възхваляването на мъртвия герой накрая е процесът на „одобрение/приемане” от страна на света, че да, време е да започне новият цикъл. Затова и в приказките гадта носи със себе си зима и пустош, а после всичко цъфти и връзва.
А самият процес се имитира и от мита за Деметра и Персефона например, която слиза в света на мъртвите, прекарва време там и се изкачва, и така до безкрай.
Това са част от архетипите, на които се крепят сюжетите.
Разните образи, присъстващи в изкуството, също могат да се проследят по подобен начин.
И затова тези неща са абсолютни. Защото просто са там. А какво ще прави човек с тях, е негов избор. Така както атомите просто са там, и еволюцията просто си действа. Разликата е само в това, че природата не си прави експерименти както й щукне, но и повечето творци също не го правят – не и съзнателно.
И наистина нямат никаква функция, освен да помогнат на литературния критик да връзва всичко останало в литературата в едно цяло и да му дадат перспектива върху всичко останало, което прави.
:<