ShadowDance

Аз открих, че съм съгласна с голяма част от поста в общи линии. С какво не съм:

Сега ще обясня защо на мен аспектът с историческите събития ми седи уронващ: имаме дадени събития по протежение на времето, те са довели до съответното развитие и последствия и са факт, вече са приети като константа... едно заигравене с представянето на подобни събития в светлина „ами ако беше станало това и онова”, демек паралелната версия, добавя усещането за приказност в един сюжет. Вероятно ако не си давах сметка за самите събития в миналото и защо са се случили, щеше да ми е далеч по-лесно да се връзвам на подобни разигравания на теоретични scenarios. Лошото е, че като знам кое какво се е случило и вследствие на какво в миналото, едно схващане за преобръщане на дадено историческо събитие влачи след себе си МНОГО въпроси за мен.

Първо, това отрича всякаква алтернативна история като жанр или поджанр. Второ, това че нещата са се случили така всъщност доста пъти е функция на случайност или нещо, което може и да не знаеш. Ако бяхме имали необичайно мека зима през 1812 нищо чудно в Русия сега да говореха на френски. Не знаем защо точно Наполеон е решил да се забива там, но може би нещо съвсем малко е можело да му повлияе и да обърне историята. За мен пък сравнително достоверната алтернативна история винаги е била плюс.

Нито съм супер-герой да се питам кой ше ми пази задника, докато аз се трудя да ме е еня за човечеството, дето не го бива, нито мога да се вживея във фазата „Ми то Студена война може пак да има и тогава???”, да не говорим колко ми е втръснало от анти-Рейгънизъм и колко абсурден е започнал да става именно на фона на световна финансова криза.

По същия начин и аз мога да кажа, че не живея в един град със супергерои и някой не ме заплашва да ме убие, понеже иска да знае как изглеждат тези супергерои. И мисля, че и треската от 11 септември поотмина, та не можем вечно да се чудим какво ще правим с лудите терористи.

Това, което виждам в Уочмън: вариации по идеи на Айн Ранд и Едуард Клайн, леки нихилистични забежки (свързани именно с деконструкцията на идеята за герой), разсъждения и съждения над това какво е да си супергерой в нормален свят (отново имаме това, че си труден и дисфункционален типаж, което според мен е супер-типично за почти всеки комиксов филм със супер-герой); супергеройското води след себе си темата за свръхчовека и оувъррийчъра, която си я обожавам още в проявленията й през Ренесансово време в пиесите на Марлоу, да речем, и която по времето, когато комиксът е бил заченат, е била супер-модерна (поради икономическия подем). Друго модерно нещо от времето на създаване на комикса –анти-Рейгънизма, който води след себе си доста паразитния цинизъм (който пък парадира в случая да е реализъм); луксът от мега-злодеи, който подтиква нормално повече ударение върху интроспективни възгледи на героите относно собственото им геройство по пределно декламативен начин (с доста нездрави препратки към Пруст, държа да вметна); напусканите „автентични” събития, които за мен допълнително опошляват внушението и претенцията за значимост в случая.

Не разбирам защо има значение кое е модерно и кое не. Аз пък виждам и темата за самотата и упадъка на авторитетите. Не виждам особени съждения за това какво е да си супергерой в един нормален свят, виждам такива за това какво е да носиш определена маска в един нормален свят, как падат маските и как се износват. Докъде води изолацията и всемогъществото. Ако това са идеите на Айн Ранд и Едуард Клайн, съжалявам, не съм ги чела. Имам спомени само, че Айн Ранд си падаше по умерения егоизъм.

като за начало, най-тиражираната тема на братята Нолън – какво правиш, за да се чувстваш добре със себе си; какви са моралните ти устои, докъде можеш да стигнеш, ако ти се наложи да ги прескачаш, и как да живееш със себе си в чисто екзистенциалния смисъл. Разчупвайки структурата на сюжета, за мен има централен герой, който продължава да си е изтъкан от противоречия и на когото е противопоставен посредством паралелизъм образът на Белия рицар, демек Харви Дент. Харви е почти огледален образ на Уейн, до момента, в който не се случва това, което променя Уейн навремето. Докато Уейн прави един избор, Харви залита към друг и в крайна сметка става ясно, че само едно-единствено качество е достатъчно да килне човек със здрави принципи в кофти посока. Което е чиста и опростена форма на значителна част от маса нравоучения в Библията, старогръцките трагедии, та чак до ден днешен.

Добре, хубава идея, но... за мен не блести с нищо. Темата с доброто и злото, темата с избора. В Уочмен също я имаме, само че там не можеш да кажеш еднозначно дали изборът е добър или лош.

За мен черно-бяло (като махнем Жокера, който конкретизирах, че е по-скоро направо черна дупка и природен катаклизъм) липсваше като цяло във въпросната опозиция. И двамата бяха сиви, именно защото в крайна сметка донякъде жизненият им път съвпадаше от морална гледна точка. Именно това изследване на невидимите бариери в човешката психика, и то по начин, който да не ти го навира в лицето през 10 минути, ме спечелва напълно.

За мен пък пък Брус Уейн си е съвсем бял. Това че е решил да спася момичете вместо Дент - ми няма идеален вариант, избира един от двата добри. А Дент става сив единствено благодарение на черното на Жокера, иначе и той е бял. И да, после има епично противопоставяне на характери, но базата, на която стои ми е нестабилна.

Като се абстрахираме от идеите за хаос и анархия, които вече достатъчно бяха дъвкани и преди това (и които да, може и да не са така значими колкото Трета световна война, но все пак се случват далеч по-често on а daily basis, дори в колонизирани общества – вързано посредством якия момент с Майкъл Кейн, който сипеше перефразирани думи от „Ностромо” на Конрад), пак имаме идеята „колко е трудно да си супергерой”, какво става с инфраструктурата на средностатистически съвременен мегаполис (както и дребни мотиви, вързани за това, примерно: по какъв идиотски начин реагира средностатистически данъкоплатец в кризисна ситуация).

Да, но в единия случай супергероят е изумително богатият, преминал странен житейски път Брус Уейн, за който ми се вижда направо естествено да е супергерой, а в другия имаме обикновени хора, които всъщност не са супергерои.

Сега за музиката и саундтракът: модерна презумпция е, че влагането на песни под каквато и да е форма в един саундтрак го превръща в нещо по-poppy автоматично и по-пуканково. Дори и те да отразяват на 110% съответната епоха и да подсилват автентичността. Не казвам, че съм съгласна с подобно мнение, просто на теория в тези дни се води за хипер-модерно да си колкото е възможно по-минималистичен в употребата на песни в саундтрак, съпътстващ филм, ако държиш филмът ти да има някакво послание, което да се възприеме като значимо.

За мен филмите със минималистичен саундтрак при равни други условия са много по-незапомнящи се като музика от филмите с песни в саундтрака. Може би не е модерно, но песните за мен дават много повече индивидуалност и сами по себе си могат да придадат значение.

По същия начин и аз мога да кажа, че не живея в един град със супергерои и някой не ме заплашва да ме убие, понеже иска да знае как изглеждат тези супергерои. И мисля, че и треската от 11 септември поотмина, та не можем вечно да се чудим какво ще правим с лудите терористи.

като за начало, най-тиражираната тема на братята Нолън – какво правиш, за да се чувстваш добре със себе си; какви са моралните ти устои, докъде можеш да стигнеш, ако ти се наложи да ги прескачаш, и как да живееш със себе си в чисто екзистенциалния смисъл. Разчупвайки структурата на сюжета, за мен има централен герой, който продължава да си е изтъкан от противоречия и на когото е противопоставен посредством паралелизъм образът на Белия рицар, демек Харви Дент. Харви е почти огледален образ на Уейн, до момента, в който не се случва това, което променя Уейн навремето. Докато Уейн прави един избор, Харви залита към друг и в крайна сметка става ясно, че само едно-единствено качество е достатъчно да килне човек със здрави принципи в кофти посока. Което е чиста и опростена форма на значителна част от маса нравоучения в Библията, старогръцките трагедии, та чак до ден днешен.

Добре, хубава идея, но... за мен не блести с нищо. Темата с доброто и злото, темата с избора. В Уочмен също я имаме, само че там не можеш да кажеш еднозначно дали изборът е добър или лош.

Първо, и напълно маловажно, това да си подложена на терористична заплаха е доста по-възможно от това да станеш супергерой. Основното в случая е разликата между развиване на изцяло хипотетични проблеми (тези на потенциален свръхчовек) и напълно реален човешки психологизъм (който изобщо не е задължително да ти се случи само при луд терорист или дори в изобщо екстремни условия). За мен в Уочмен драматично НЯМА поставени реални човешки, истински и дълбоки морални или психологически проблеми и противоречия. Има изключително интересни и убедителни (ако включим и комикса) такива, ако гледаме във вътрешната логика на произведението, но поне за себе си не смятам, че те се съотнасят особено релевантно към реалния свят.

За мен пък пък Брус Уейн си е съвсем бял. Това че е решил да спася момичете вместо Дент - ми няма идеален вариант, избира един от двата добри. А Дент става сив единствено благодарение на черното на Жокера, иначе и той е бял. И да, после има епично противопоставяне на характери, но базата, на която стои ми е нестабилна.

Ако за Уейн може да се поспори (а и дори напълно бял, той е силно неидеализиран и "онормален", което за мен поне го прави достатъчно истински, дори ако не е изнасилвал приятелката си в училище), то за Дент е обективно невярно, че не е сив. Харви е сив и с кариеризма си, който е далеч от невинен, и с почти извършеното убийство на уловения терорист от опита за покушението над кмета. През целия филм се дава ясно да се разбере, че въпреки идеализма и добротата, у него има и доста агресия и мрак. Оттам и кламбичването му към Двуликия накрая.

Като се абстрахираме от идеите за хаос и анархия, които вече достатъчно бяха дъвкани и преди това (и които да, може и да не са така значими колкото Трета световна война, но все пак се случват далеч по-често on а daily basis, дори в колонизирани общества – вързано посредством якия момент с Майкъл Кейн, който сипеше перефразирани думи от „Ностромо” на Конрад), пак имаме идеята „колко е трудно да си супергерой”, какво става с инфраструктурата на средностатистически съвременен мегаполис (както и дребни мотиви, вързани за това, примерно: по какъв идиотски начин реагира средностатистически данъкоплатец в кризисна ситуация).

Да, но в единия случай супергероят е изумително богатият, преминал странен житейски път Брус Уейн, за който ми се вижда направо естествено да е супергерой, а в другия имаме обикновени хора, които всъщност не са супергерои.

Какво от това? Темата е важното и тя се дискутира. Има ли я и в двете произведения? Има я. Ясно е, че обстоятелствата ще са различни, МАКАР че за мен изобщо не е логично Уейн да стане супергерой. Напротив, логичното е да се самоунищожи с курви, пиене и ненасочена агресия.

Roland wrote:За мен в Уочмен драматично НЯМА поставени реални човешки, истински и дълбоки морални или психологически проблеми и противоречия. Има изключително интересни и убедителни (ако включим и комикса) такива, ако гледаме във вътрешната логика на произведението, но поне за себе си не смятам, че те се съотнасят особено релевантно към реалния свят.

Ако имаше нещо вярно в това ти изказване, можеш да си сигурен, че Уочмен нямаше да е толкова известно и високо оценявано произведение.

Първо, и напълно маловажно, това да си подложена на терористична заплаха е доста по-възможно от това да станеш супергерой. Основното в случая е разликата между развиване на изцяло хипотетични проблеми (тези на потенциален свръхчовек) и напълно реален човешки психологизъм (който изобщо не е задължително да ти се случи само при луд терорист или дори в изобщо екстремни условия). За мен в Уочмен драматично НЯМА поставени реални човешки, истински и дълбоки морални или психологически проблеми и противоречия. Има изключително интересни и убедителни (ако включим и комикса) такива, ако гледаме във вътрешната логика на произведението, но поне за себе си не смятам, че те се съотнасят особено релевантно към реалния свят.

Оф, стига с тези супергерои в уочмен! Там няма супергерои, само Манхатън, останалите са някви полицаи, служители на специалните части, медийни звезди и етц, които само по стечение на модата носят смешни трика. Проблемите на тези хора са ми много по-реалистчини от проблемите на богатия наследник под прикритие, който нощем се бори с престъпността по някакви сложни причини. А заплахата в Уочмен е съществувала също толкова реално, колкото и заплахата от масов тероризъм. А да си подложен на терористична атака може и да е реално, но не и по този садистичен начин. Според мен и в двата случая заплахите са очевидно хиперболизирани, от което филмите не губят.

Ироничното е, че точно невероятният Джокер (това е без ирония) прави заплахата нереалистична.

Ако за Уейн може да се поспори (а и дори напълно бял, той е силно неидеализиран и "онормален", което за мен поне го прави достатъчно истински, дори ако не е изнасилвал приятелката си в училище), то за Дент е обективно невярно, че не е сив. Харви е сив и с кариеризма си, който е далеч от невинен, и с почти извършеното убийство на уловения терорист от опита за покушението над кмета. През целия филм се дава ясно да се разбере, че въпреки идеализма и добротата, у него има и доста агресия и мрак. Оттам и кламбичването му към Двуликия накрая.

Ок, тук съм склонна да се съглася. Но мисля, че това важи и за двата филма.

Какво от това? Темата е важното и тя се дискутира. Има ли я и в двете произведения? Има я. Ясно е, че обстоятелствата ще са различни, МАКАР че за мен изобщо не е логично Уейн да стане супергерой. Напротив, логичното е да се самоунищожи с курви, пиене и ненасочена агресия.

Така е, my point беше, че при Брус Уейн ми се вижда малко по-малко обосновано развита.

Единственото, което мога да добавя към коментара на passer-by, е да се зачудя Рол що за странен живот води, та не разпознава от "Watchmen" някои проблеми, които се срещат доста често в обикновения живот на обикновените хора, и проблеми, които не се срещат толкова често, но като ти се случат, ти правят впечатление кажи-речи за цял живот...

Аз само да се включа със заявка за какао, да ме простите, че ви прекъсвам...

Вив?

Разкошно мнение, Вивиян, макар че аз лично не виждам вложени във филма някои от нещата, за други считам,че ги тълкуваш погрешно, трети ги виждам като теб, но не им се кефя толкова и не ги намирам за особено значителни.

Чудех се да почвам ли да оспорвам разните неща, с които не съм съгласна, но тя Морвето е засегнала част от тях, пък и аз съм си написала мнението вече един милиард пъти и честно, не ми се занимава вече.

Би ли ми дала няколко абсолютни правила за изкуството, плз? Модата не я слагаме към правилата - тя никога не е била абсолютно правило или пък еквивалент на качество ениуей. По тия точки, които съм разгледала, макар моите да са съвсем опростени, щото съм написала какво съм видяла като фен.

А за патоса - цялата случка с корабите ВОНЕШЕ на него. Това беше толкова елементарно, братче - затворниците, олицетворението на престъпването на моралните норми в едно общество до степен на престъпване на правните му закони, изведнъж се проявяват като най-моралните личности в лицето на една смъртна заплаха... О, о, о! Ах!
Малоумно, нереално и крайно елементарно като похват за предаване на някви послания. Почти като бомби в болница или училище/детска градина.
Имаше си, разбира се, и патос в почти литературен вид - Гари Олдман накрая с оня влажен поглед, рецитиращ глупости след Батман...

Roamer wrote:Единственото, което мога да добавя към коментара на passer-by, е да се зачудя Рол що за странен живот води, та не разпознава от "Watchmen" някои проблеми, които се срещат доста често в обикновения живот на обикновените хора, и проблеми, които не се срещат толкова често, но като ти се случат, ти правят впечатление кажи-речи за цял живот...

Добре, изразих се неправилно. Не, че НЯМА такива проблеми, но като цяло основното е трактовката на измислената ситуация, в която нереалните герои (не непременно нереалистични, но нереални като типаж за нашия свят, и в случая използвам думата "супергерой" в контекста, в който я използва Муур) се справят със сравнително реални проблеми, които обаче ги засягат по нетипичен начин зараи нереалната им същност. Това, апропо, прави комикса повече "фантастика", отколкото "комикс", това е, според мен, и причината да спечели Хюгото. Не смятам, че за комикса подобно нещо е омаловажаващо или обидно, но тъй като във филма все пак липсват доста негови пластове, не мисля, че е неправилно да се твърди, че проблемите, засегнати там, са по-неправдоподобни и далечни от чисто личностните и психологически такива в Батман.


Хрис, затворниците ВС нормалните хорица беше контролиран експеримент на Жокера. И не бих казал, че затворниците са се проявили като по-морални. Там имаше само един говорител, при това той самият каза, че ако ония загубеняци с дистанционното не побързат, останалите пандизчии просто ще им го вземат и ще ги убият. Много морално. Същевременно мирните граждани не бяха по-жестоки или зли, просто логично (което не значи морално правилно) не смятаха, че животът на некви утрепки е по-ценен от техния. В крайна сметка вариант три - никой да не взриви никого - беше просто случайност, защото на мирните граждани не им стиска (не, че са толкоз принципни, ами нямат топките) да убият, а от затворниците баш моралния (и религиозен, както видяхме после, когато хвана да се моли) отне на останалите възможността да направят нещо неморално като изхвърли дистанционното през борда.

Йей, радвам се на реакциите и мерси за оценяването.

@ passer-by: осъзнавам за употребата на англицизми и истински се надявам да не е хипер-нервещо. При мен обикновено се получава така, че значителна част от логическа аргументация, когато иде реч за шоубизнес или изкуство започва да си тече ан английски, а като добавим и професионалното отклонение. (и не се отказвай от какаото, което по право ти се полага! )

@ Morwie: всъщност, не отричам алтернативната история като жанр, просто по-скоро го възприемам за мързеливо създаване на литература, когато се използват факти от действителната история (инак, ако става дума за история, в смисъл на разказ и отдлените гледни точки и заиграване с възможности, твърдо съм за). Приемам теорията за случайностите, обаче на мен ми остава кофти усещането, което в случая е напълно субективно. За 11 септември е факт, че отмина, но тероризмът винаги е съществувал като проблем в една или друга форма. Просто скивни заглавията из световната преса, някак по-актуално ми седи.

За избора в Батман - аз също не виждам къде се казва кое е добро и ползотворно и кое не. А в Уейн не виждам само проявлението със спасяването на момичето като сивата му част. Нееднозначно беше демонстрирано, че не беше кой знае колко етично онова с подслушването примерно. А за Дент, че е изцяло бял...да, той Симеон си го е казал.

@ Амели: примери за абсолютни правила...близък кадър върху лице за един оператор винаги е знак, че иска да демонстрира вътрешния свят на героя и някакъв сорт интроспективност. В екшън филм, сюжет е задължително звено...да продължавам ли?

Знаеш ли, убедена бях, че ще споменеш корабите и края, като иде реч за патос. Краят за мен беше онова намигване към зрителите - "Дами и господа, ние се правихме на интересни 3 часа, но вие все пак гледахте комиксов филм и това е реверансът към материала, който употребихме за да си вземем героите". Корабите...добре, ако се абстрахирам от препратката към Pilgrim`s Progress на Бъниън и другите религиозно библейски препратки...всъщност, номерът не беше само в затворниците, а в "най-добрите" и "най-лошите" и как в крайна сметка при екстремни обстоятелства, изборите, които човек прави (средностатистически данъкоплатец и затворник) може и да се окажат еднакви и да не ни се наложи евнтуално да горим все още...а и за фигура така демонична като Жокера, единствения начин за демонстриране на тежък удар беше посредством не нещо, което Батман направи (би било лично и еднозначно), а да му дойде от самото нещо, което той смята за разпаднало се и липсващо в населението -човешкото.


@ Marfa: като си в София, чакам известие да си получиш каквото ти се полага

Ъъъ, абсолютни правила за музика, дължина на сцена и похватите за предаване на екшъна има ли? Сцени, в които се предава интроспективния свят на героя без близък план върху лицето няма ли?
И ко праим с филмите, които не са само екшън? Като Уочмен примерно?

За корабите ми е ясно защо са сложени, но това не прави сцената по-малко евтино патетична. Можеха да измислят нещо по-умно, за да натрият носа на Жокера, ако е толкова нужно да му се натрива въобще, нали.
Рольо, затворниците ако се бяха проявили като затворници, щяха да са изнесли охраната, да са гръмнали съседния кораб и да са отпрашили нанякъде в рамките на 5 минути след поставянето на ултиматума. А липсата на топки в случая кво е според теб освен морална задръжка от някъв характер? Нямаше нищо случайно в случилото се - това да не ви е Харви Дент с монетката? Това е и внушението на сцената - "ИЗБРАХМЕ да не убием в лицето на смъртта, скийте колко сме добри!!!". А не, "ми то случайно стана...". Вероятността никой да не натисне копчето, когато часовника отмерва последните секунди в една такава ситуация, когато имаме два кораба пълни с хора и всеки човек може да го направи, е доста малка дори като чиста статистика.

За черното и бялото. Дент беше ослепително бял, след което с квантов скок стана тъмно черен, без да премине през квато и да е сивота. Сълзливият бекграунд, който го докара до това състояние и, евентуално, би оправдал постъпките му (ако не бяха толкова втф), не помага за посивяването.

Батман беше бял та бял. Може би единственият миг, в който посивя лекичко и заприлича на реална личност беше когато избра да спаси Маги пред Дент. Това беше яко, щото не беше пропито с тъп едромащабен героизъм и патриотизъм, а беше истинска човешка постъпка.

edit: Малко за мързела. Придържането към някакъв източник, без нещата да се пречупват през призма, може да е бездарие, а може и да е вид житейска философия, както в случая ми се чини. Снайдър е счел, че светът трябва да види това, което Алан Мур е искал да каже, щото е ценно. Нолъновци са счели, че имат какво да кажат на света, дето да е по-ценно от източника. И двете са еднакво вървежни за мен. Когато Снайдър е счел, че трябва да пречупи нещата през своята призма, е направил римейк.
Същото и за мързела в алтернативните истории на нещо, което се е случило наистина. Можеш да избереш да си направиш удобен за собствено ползване свят, при което ще ти се отели вола да го направиш достоверно и да го изпипаш откъм детайли, а можеш да избереш истински свят, при което да ти се отели вола да направиш нещо интересно и достоверно при ограниченията, които реализма на средата ти налага.

Съжалявам, но след описанието ми защо Дент е сив, твоят коментар за ослепителната му белота ми казва, че четеш диагонално, а аз по тоя начин не ми е интересно да разговарям.

Всъщност, прав си. Имаше сивота и в него, макар и проформа, сега си спомних. Прякорът Двуликия, който е получил някога. Макар че там е спорно доколко е подчинено това на собственото облажване и доколко на Доброто и доколко е било аморално въобще. Как да е - във филма тези чeрти не са развити, не се виждат в образа. Чуваме за тях от Гордън, а Дент продължава да искри бял като непрепикан сняг. Онова с терориста от покушението на кмета не го помня. Сигурно ми се е видяло като доста скучната стереотипна постъпка на вбесеното всеотдайно ченге. Дент е мъж, агресията в кризисна ситуация не е нещо, което да направи образа морално сив. Или пък, не го ли разпитваха оня за нещо супер важно и спешно дето той не искаше да каже???

Да, ама го разпитваха, опирайки пистолет в главата му в метрото. Бая гадничко за бял герой, макар че е общо взето единствената му наистина черна точка освен кариеризма.

Онова за ченгетата и прякора беше по-скоро черна точка за Гордън - Дент се беше опитал да уволни едно от ченгетата, които убиха Рейчъл, мисля.

Спечелих какао, което няма как да получа.

Ми за абсолютни правила в музиката предполагам, че можеш да се обърнеш към Симеон, щото тази сфера конкретно ми е твърде далечна, че да мога да се ангажирам. За дължина на сцена има в съответните жанрове рамки. Абсолютни правила за предаване на екшън също има, като бих могла да дам пример с такова за монтаж, за сценарий и за режисьор (само дето ще трябва да питам един познат, дето в момента учи за режисьор, и може и да се забавя с един ден). Въпросът ти относно дали има сцени, които да предават интроспективен свят на героя без близък план първоначално ме изуми тотално, но после се сетих, че вероятно или изхождаш от гледна точка на зрителя (а не на оператор, а целта ми беше да те поставя в майндсета на такъв), или прилагаш математическото правило, че щом а =б, значи б=а. Та, представи си за момент, че си оператор и ще снимаш близък план на лице, тогава трябва да си дадеш сметката, че като го направиш, ще посееш усещането за емоционална наситеност и турбулентност в героя. А пък ако трябва да обяснявам с уравнения... ще се позова на правило от семантиката: значи, розата е цвете, но не всяко цвете е роза. Никъде не бях споменала, че интроспекция се предава само и единствено чрез близък план Не знам какво правим с филмите, които не са само екшън, и при тях има правила. Мислех, че ти се щеше да ти дам рандъм пример за правило, не нещо, свързано с Уочмен, или?

За сцената с корабите... за мен беше случайност и игра с времето. Имаше го нюансът на можеше и да не се разиграе така, резултатът се получи вследствие на рандъм набор от събития.

За Дент забелязах, че си успяла да го изясниш за себе си, сега малко за Уейн. Дори като се направим, че не му знаем бекграунд историята (демек кво стана в предходната част), тук разполагаме с герой, който взема кофтито решение да гони банда малоумни гангстери за сметка на Жокера, като изначално го подценява. Малоумно. Вижда сгоден случай да плюе на отговорността, която е поел (да пази Готъм ужким), като забелязва Дент, само за да бъде с мацката. Решава, че ще се предаде сам на полицията, просто защото към момента на случване не му хрумва читава идея какво да направи с Жокера. Започва неистово да млати Жокера, едва когато той почва да го бъзика за Маги, избира да спаси нея (както сама си споменала) и когато най-накрая се решава, че трябва да си размърда задника и да пристъпи рицарската си етика, се намърдва в личното пространство и прайвъсито на целия град, като ебаси полу-бога с ебаси самочувствието. Ти на тва викаш бял герой? Чисто бял? В такъв случай, представите ни са доста различни.

За мързела и придържането към източника: разбирам гледната ти точка напълно. Номерът е в това, че аз не смятам, че Снайдър беше пригодил произведението за медиума кино и то беше останало комикс до прекален предел. Чисто субективно усещане.

За сцената с корабите... за мен беше случайност и игра с времето. Имаше го нюансът на можеше и да не се разиграе така, резултатът се получи вследствие на рандъм набор от събития.

Това малко не го разбрах. Получи се, защото затворниците бяха много морални най-вече, докато нормалните хора имаха задръжки (макар да им се искаше да са лоши), случайността беше второстепенна. Не бих го нарекла патос, но е морализаторстване.