ShadowDance

стрела, тишина, искра, болка, небе

Тишината помежду ни пронизваше сърцето ми като отровна стрела. Небето беше замъглено болката, която изпитвах вътре в себе си. Не, сигурно е бил само моят поглед... Странно е, че когато една искра угасне предизвиква не само тъмнина, но и тишина... просто липса на каквото и да е.

Изсвистя стрела. Вик на болка прогони тишината. Мъжът лежеше сред локва кръв, вперил поглед в небето и се бореше за всяка искрица живот.

* * *

усмивка, радио, скорост, ключ, пустиня

(хайде, от мен да мине - този път лесни думи )

усмивка, радио, скорост, ключ, пустиня

Той се качи в колата и включи на скорост. Направи обратен завой и подкара към пустинята. След няколко минути тъжната маска на лицето му бавно се смъкна и се разтопи в лъчезарна усмивка. Отвори прозорците и увеличи радиото до край. Леко тактуваше с ръце по кормилото и караше по скалистото плато с пълна скорост без да се страхува, че може да срещне някого. Запя заедно с музиката. А после кръстоса дланите си зад главата и със същата широка усмивка изгледа полета си в пропастта.

На лицето му грееше налудничава усмивка. Пясъкът в обувките му скърцаше, а по дланта му, здраво стиснала скоростния лост се стичаше горчива пот. Беше вперил поглед в целта и не смееше да се озърне, за да не изпусне момента. Пръхтенето на гадините се чуваше дори през надутото радио. Бяха готови на старта. Но нямаше да я бъде тяхната. Щеше да им покаже на копеленцата къде зимуват раците. Щеше да им покаже кой е най-добрият. Стисна ядно зъби и тогава чу пукота. Завъртя бясно ключа и колата излетя напред в пустинята. Няколкото камили протегнаха апатично вратове и я погледаха, докато се стопи на хоризонта, а арабинът поклати глава, чукайки с пръст по слепоочието си.

усмивка, радио, скорост, ключ, пустиня

Вратата се отвори с жален хленч и той влезе в опустялата стая. Уморена усмивка се мерна за миг на лицето му когато усети парфюма й - едва доловима сянка, останала затворена тук, за да му напомня, че някога това място е изглеждало слънчево и уютно. Хвърли ядно ключа срещу пустинната картина на евтиния тапет насреща му и острите метани зъбци раздраха една безобидна на вид камила, следваща посестримата си през дюните. Отпусна се тежко в изтърбушеното кресло пред прозореца, вдигна крака на перваза и изгледа злобно раздрънканото радио, оставено самотно на балкона отсреща да разпръсква овехтели летни хитове в самотната тишина на застиналия следобед. Някакъв мотор мина на скорост долу и бесният му шум сякаш преряза възела, стегнал гърдите му, и болката от загубата безмилостно предяви своите претенции към него.

Tais wrote: усмивка, радио, скорост, ключ, пустиня

Пустинята няма усмивка, няма ключ към сърцето й, всичко прави със своя скорост и цел, и е по добре да не заставаш на пътя... Ебати радиото.

Няма ключ към сърцето на пустинията. Обещава тя своята песен на пътника, като тиха усмивка или изключено радио. Безмълвно или с бури, с пълзене или скоростно, тя ще дойде сама.

Завъртя ключа и потегли с бясна скорост, оставяйки пустинята зад гърба си. Наведе се през волана и включи радиото - кънтри. Разбира се, още бе рано да влезе в извънредните новини. Спомни си изненадата на кмета, когато усети ножа в слабините си. Зловеща усмивка плъзна по лицето му и той наду музиката.

сансезманхам - туй де нови от тва дет е пред мене ;р

идеал, форум, клише, мисъл, баница.

Зяпам форума, а клиширани идеали се леят без никва организационна мисъл. Бе не е луд тоя дет яде баницата...

Пешо ядеше баница и си четеше из форума на Shadowdance. "Eй к'ви клишета пишат па тия"- възкликна и отхапа поредното парче баница. Малко сирене падна по клавиатурата и замаза мислите от новия му post...
Edit: Забравих идеалите...

идеал, форум, клише, мисъл, баница.

Той седеше и слушаше как ораторът бълваше клише след клише от трибуната на форума, претендирайки, че открива големите идеали. Усети как скуката и възмущението се надигат в него, докато накрая не приеха материалния израз на летяща към лицето на оратора мазна баница. Тя го перна през носа и сиренето се разхвърча из първите редове. "Жалко, че нямаха крем пити" тъжно си помисли мъжът.

Идеална липса на разумна мисъл, да... Форумът се изпълва с фалшиви драми, клиширани обвинения и никой никого не ебава... Ама то верно, не е луд тоя, дето яде баницата...

Форумът и клишето - така са се сраснали тези понятия, че в мислите ми са неразделни като баничката и бозата. Ех, колко боза има по тоя свят; баницата никога не стига, за да се изпълни идеалът...

идеал, форум, клише, мисъл, баница

Гладът заби острите си зъби в мислите ми и започна зловещо да шепне своето име в съзнанието ми. "Глад, глад, глад...". Стиснах решително устни, казах си едно небрежно и неадресирано "няма пък" и се върнах към поредния доклад, изпълнен с клиширани високопарни слова, от които всеки идеал повяхва и губи цвят и плътност. "Как ги пишат тези работи хората, как да им ги превеждам", дивя се аз, докато раздразнено трия последното си творение, а проклетият глас продължава да шепне като ехо: "глад... глад... гладееееееен.....". Изкушението започна да припява на Глада, но споменът за кантара се стовари на сцената и аз стреснато пренасочих своето внимание към играта във форума. Където дебнеше Тя - Баницата. Тъкмо си представях златистия й топъл аромат и вкус, когато умът ми услужливо пресметна калориите и аз внезапно загубих апетит.

уф покапах се и аз след горното

Нови - и гадни

злато, път, среда, планина, сняг

- Злато злато злато...
- Злато злато злато...
- Не бе тва е припева - каза ниския силует.
- Хуу де колко път минахме и де ли сме сега? - прегърбения висок силует.
- По средата на планината, малко под линията на вечния сняг и пред една пропААААААааааасс...

Старото джудже облиза наквасения си с бира мустак и изгромоли:
- Начи, хващаш пътя наляво, цепиш през многото сняг, право към средата на планината... и там е златото... - след което пияницата се оригна мощно и заби глава в масата.