Аз ще си позволя да задълбая обективно малко повече в разликата между двата филма и на чисто теоретична/ механична основа, защото на Амели сравнението най-вече ми бие ужасно много на дисекция на литературно произведение, като изключим споменаванията за музиката и някои други дребни детайли. Започвам с това, от което разбирам най-малко, като ще споменавам само неща, в които съм убедена 110%, че са така:
Музика, саундтрак, звук: за звука мисля, не е необходимо да се говори, че е напълно идеален и в двата филма. Струпването на награди в тази категория при
Батман е красноречиво, като за мен не Оскарът важи тук, а по-скоро наградите на различните специализирани общества на озвучители и инженери, които типично не се водят кой знае колко от свирката на мейнстрийм оценяването. Те са си просто технически екип, който понякога има мнението на общата публика. С
Батман се случи така. Предполагам, че чак догодина ще се знае какво точно е мнението им за
Уочмен (щото просто наградите им са чак догодина), но бидейки чела хвалби на хора, които съставляват въпросните награждаващи общества по този въпрос в няколко издания, предполагам, че тук са равнопоставени. Сега за музиката и саундтракът: модерна презумпция е, че влагането на песни под каквато и да е форма в един саундтрак го превръща в нещо по-poppy автоматично и по-пуканково. Дори и те да отразяват на 110% съответната епоха и да подсилват автентичността. Не казвам, че съм съгласна с подобно мнение, просто на теория в тези дни се води за хипер-модерно да си колкото е възможно по-минималистичен в употребата на песни в саундтрак, съпътстващ филм, ако държиш филмът ти да има някакво послание, което да се възприеме като значимо. Именно този минимализъм, примерно, доведе до мега-снобското проявление на братята Коен да махнат музиката ептен от филма в
No Country for Old Men (за да покажат, че филм може да е нормално въздействащ и без един от елементите си). Определено
Уочмен като саундтрак работи за мен, като съм си го купила като албум. Поради набор причини, не винаги този саундтрак работи с подбраните от Снайдър сцени, тоест както Симеон каза: музиката сама по себе си е кефеща, но функционалността й във филма е под въпрос. От друга страна, в
Батман има именно този супер-модерен минимализъм в саундтрака – липса на песни, основната Батман тема едва-едва чуваща се в две сцени и хипер-високочестотния звук дето се моткаше около Жокера. При мен работеше, и то идеално. Доказа ми, че това е филм, който не се страхува да ми спести част от flashy елементите си, които добавят парфюмериен ефект, демек произведението е достатъчно силно само по себе си, за да не си играе с първичните ми възприятия като емоционалност при слушане на музика.
Оператор: Лари Фонг (демек пичът, който е снимал
Уочмен) и Уоли Пфистер (онзи на
Батман) от обективна гледна точка се намират в две напълно несъответстващи категории. Фонг е човек, който употребява предимно методи, присъщи на хората, снимащи музикални видеоклипове, което според мен Снайдър е търсел, при комбинацията си с него. Той борави страшно много с фотошоп и допълнително „клипване” на оттенъците, както и с „кръшване” на светлосенките (това не мога да го облека съвсем в БГ термини, уви). Накратко: той манипулира до крайност тъмните тонове и „изпива светлината” посредством преиначаване във фотошоп. Това седи на място във филм като
Уочмен, макар и лично аз да смятам, че почти всеки оператор на видеоклип би успял да се справи незле с такава цел. От друга страна Пфистър снима с IMAX камери, което е цяла друга сфера на работа. Всичко с тях е по-трудно, по-тромаво и дигиталната обработка не винаги минава там. Също така, бъдейки бившо протеже на оператора на Спилбърг, Януш Камински, употребява супер-трудния метод при снимане, който се казва “bleach bypass” –то пак е нещо като изсмукване на цветовете, но вместо да оставя мъглявина и тъмно, вкарва лъчи светлина насред сивото. От най-субективен ъгъл, аз повече се кефя на Пфистър и поради това, че той предпочита гамата в сини тонове и й се подчинява консистентно, което липсва при Фонг. При Фонг всички цветове са там, те просто са по-тъмни или супер-контрастиращи.
Монтаж: И Лий Смит (
Батман), и Уилям Хой (
Уочмен) са напълно еквивалетни монтажисти сами по себе си. Номерът е тов,а че докато Хой ужасно често залита към удължаване на сцената (особено, когато се смята за значима откъм сценарен аспект), както го е правил в
Dances with Wolves,
Sliver,
The Man in the Iron Mask, то Смит обожава да скъсява и да показва колкото е възможно по-малко, за да кара зрителите да се чудят какво всъщност са видели. При едното имаме леко успана поетика, при другото малко трескаво избързване, което те кара да си понапънеш мозъка. Не напразно Смит е работил над толкова проекти с така церебрален режисьор като Питър Уиър, той просто те подтиква да си раздвижиш мозъка и да внимаваш при кадрите. Хой се поддава на изкушението да те кара да се любуваш на отделните фреймове.
Костюми и сценография: малко неща мога да кажа за костюмите, защото макар да съм се занимавала с рисуване на професионално ниво, никога не успявам да преценя обективно кое е на място във филм, който не е за отминала епоха. Тези на
Батман ги хареса всяка една гилдия на костюмари покрай вече отминалия награден сезон, предполагам били са окей (лично според мен роклята на Маги Джиленхол беше катастрофа, но това съм си аз), докато тези на
Уочмен са съвсем на място в продукцията. Сценографията: това са две ужасно различни вселени, за да бъдат сравнявани обективно двете според мен. В новите
Батмани не спира да ме удивява концепцията гъзарска, излъскана минималистична урбанистичност, комбинирана с Батмобил примерно... или с друга изшантавясала джунджурия. Тоест, за мен модерното и дозираното винаги е било нещо, което създава... известна чистота при възприятието на филма. Но това си е лично предпочитание. Това, което забелязах и не ми хареса съвсем при Уочмен, беше липсата на ентусиазъм при декорите и липсата на многоизмерност. Имайки предвид историческата епоха, очаквах да има повече раздвиженост. Липсата й допълнително ми подсилваше чувството за „сплесканост” при кадрите.
Актьорските изпълнения: факт е, че като махнем от
Уочмен Джаки Ърл Хейли и Матю Гууд, за мен не остава почти нищо като игра от останалите. Те клонят от ужасно (тип-сапунка) до „и хубавичък статист щеше да седи по същия начин”. Абстрахирайки се от Леджър (просто,защото всичко е казано за изпълнението му), имаме сър Майкъл Кейн, който принципно играе така, както диша, Морган Фриймън, за когото важи същото нещо, Маги Джиленхол, която също при все че е грозна кат смъртта и мяза на майка на Уейн, може да играе и има адекватно изражение, когато говори сериозни неща, Гари Олдмън, който е един от най-недооценяваните актьори и чието изпълнение именно във втората част е второто най-значимо за мен в целия филм, Арън Екхарт, в когото аз не видях това, по което останалите се прехласват, но все пак остава... градивен като присъствие, и Бейл. Значи, Бейл понякога може и да е леко дървен, той всъщност никога не прибягва до излишни жестикулации или мелодрама. Силната му част е именно тази – на него му отива ужасно много да присъства и да се държи стоически, като остава интроспективен. Пък и колко са хората, които могат да устоят на съвместни сцени с Леждър с маска на лице без да се губят на голям екран? Злите изпълнения за мен бяха в лицето на мацката, която играеше съпругата на Гари Олдман и момченцето му...
Сценарий, идеи, концепции, внушения, символи, или all the king`s men...
Това, което виждам в
Уочмън: вариации по идеи на Айн Ранд и Едуард Клайн, леки нихилистични забежки (свързани именно с деконструкцията на идеята за герой), разсъждения и съждения над това какво е да си супергерой в нормален свят (отново имаме това, че си труден и дисфункционален типаж, което според мен е супер-типично за почти всеки комиксов филм със супер-герой); супергеройското води след себе си темата за свръхчовека и оувъррийчъра, която си я обожавам още в проявленията й през Ренесансово време в пиесите на Марлоу, да речем, и която по времето, когато комиксът е бил заченат, е била супер-модерна (поради икономическия подем). Друго модерно нещо от времето на създаване на комикса –анти-Рейгънизма, който води след себе си доста паразитния цинизъм (който пък парадира в случая да е реализъм); луксът от мега-злодеи, който подтиква нормално повече ударение върху интроспективни възгледи на героите относно собственото им геройство по пределно декламативен начин (с доста нездрави препратки към Пруст, държа да вметна); напусканите „автентични” събития, които за мен допълнително опошляват внушението и претенцията за значимост в случая. Сега ще обясня защо на мен аспектът с историческите събития ми седи уронващ: имаме дадени събития по протежение на времето, те са довели до съответното развитие и последствия и са факт, вече са приети като константа... едно заигравене с представянето на подобни събития в светлина „ами ако беше станало това и онова”, демек паралелната версия, добавя усещането за приказност в един сюжет. Вероятно ако не си давах сметка за самите събития в миналото и защо са се случили, щеше да ми е далеч по-лесно да се връзвам на подобни разигравания на теоретични scenarios. Лошото е, че като знам кое какво се е случило и вследствие на какво в миналото, едно схващане за преобръщане на дадено историческо събитие влачи след себе си МНОГО въпроси за мен. Откъм символизъм в
Уочмен... няма много какво да се каже. Той разхищаващо обожава буквализма като такъв и се къпе в него, което върши още по-зла услуга на сценария, защото пък той от своя страна е затънал в блатото на себепосочващите се твърдения и неумела декламативност (вероятно с цел да се подчертае чисто комиксовото, поне надявам се!). Доколко смятам, че „посланията” на филма са супер-важни и релевантни в днешно време – от стандартна гледна точка, не много, честно казано. Нито съм супер-герой да се питам кой ше ми пази задника, докато аз се трудя да ме е еня за човечеството, дето не го бива, нито мога да се вживея във фазата „Ми то Студена война може пак да има и тогава???”, да не говорим колко ми е втръснало от анти-Рейгънизъм и колко абсурден е започнал да става именно на фона на световна финансова криза.
Това, което виждам в Батман: като за начало, най-тиражираната тема на братята Нолън – какво правиш, за да се чувстваш добре със себе си; какви са моралните ти устои, докъде можеш да стигнеш, ако ти се наложи да ги прескачаш, и как да живееш със себе си в чисто екзистенциалния смисъл. Разчупвайки структурата на сюжета, за мен има централен герой, който продължава да си е изтъкан от противоречия и на когото е противопоставен посредством паралелизъм образът на Белия рицар, демек Харви Дент. Харви е почти огледален образ на Уейн, до момента, в който не се случва това, което променя Уейн навремето. Докато Уейн прави един избор, Харви залита към друг и в крайна сметка става ясно, че само едно-единствено качество е достатъчно да килне човек със здрави принципи в кофти посока. Което е чиста и опростена форма на значителна част от маса нравоучения в Библията, старогръцките трагедии, та чак до ден днешен. В случая качеството е въздържание/самоконтрол и частично опозицията Дент–Уейн адски напомня опозицията Ахил–Хектор в Илиада. Жокерът е движещата сила при сюжетното развитие. Той е катаклизмът, който спомага за развитието на динамиката на централната за филма опозиция Дент–Уейн. За мен черно-бяло (като махнем Жокера, който конкретизирах, че е по-скоро направо черна дупка и природен катаклизъм) липсваше като цяло във въпросната опозиция. И двамата бяха сиви, именно защото в крайна сметка донякъде жизненият им път съвпадаше от морална гледна точка. Именно това изследване на невидимите бариери в човешката психика, и то по начин, който да не ти го навира в лицето през 10 минути, ме спечелва напълно. Жокерът поставя достатъчен акцент върху себе си, за да отвлече вниманието на зрителя как дадени идеи, които можеха да са морализаторски, всъщност му биват „вкарани” и втълпени, така че схване филма не като поучителен, а като „морален”. Като се абстрахираме от идеите за хаос и анархия, които вече достатъчно бяха дъвкани и преди това (и които да, може и да не са така значими колкото Трета световна война, но все пак се случват далеч по-често on а daily basis, дори в колонизирани общества – вързано посредством якия момент с Майкъл Кейн, който сипеше перефразирани думи от „Ностромо” на Конрад), пак имаме идеята „колко е трудно да си супергерой”, какво става с инфраструктурата на средностатистически съвременен мегаполис (както и дребни мотиви, вързани за това, примерно: по какъв идиотски начин реагира средностатистически данъкоплатец в кризисна ситуация). Патос не виждам никъде в сценария. Патос щеше да има, ако Батман, в качеството си на главен герой, знаеше какво да прави винаги и беше егати пича нон-стоп. Той буквално не знаеше какво да прави, как да го направи и защо да го направи. Той се проваляше почти постоянно, почти всеки един от героите имаше по-здрав акъл от него. Ако продължавам да дълбая из темите в допълнителни подробности, съвсем ще изгубя всички читатели. Символите са нечовешко количество в
Батман, има намигания към толкова произведения от почти всяко едно изкуство (като почнем от това, че сюжетът практически е огледало на този на
Жега къмто 85%, а фактът, че Жокерът висеше, хванат с въженце за точно онзи крак и се полюваше, съвсем не е случаен), че бих могла почти да обвиня двамата Нолъновци, че са си правили душевно-интелектуална чекия тип „Ние сме толкова умни, че ше наръгаме всичко, дето го знаем, в един филм”, ако не беше простичкият факт, че и аз изпитвам тази чекия, че го виждам и разпознавам.
Режисура: Нямам много какво повече да изпиша по въпроса Снайдър или Нолън какви режисьори са. Нолън успява да подчини всичко на собствено виждане и да го контролира, както и да ми бърка директно в мозъка, като ме манипулира да вярвам, че ако ми се наложи, и аз мога да дръпна спусъка на някой, ако не ми издържат нервите, примерно, докато Снайдър се обляга изцяло по мързелив начин на готов солиден материал и почти аритметично комбинира работата на екипа, надявайки се, че те все пак ще се мелт-нат в едно цяло. При Снайдър наблюдавам пасивно, докато Нолън успява да извлече от мен почти физическа реакция посредством филма си (няма майтап, след първото ми гледане на
TDK се чувствах като след документален филм за Холокоста, пък аз съм човек сравнително критичен и неемоционален, когато гледа филми). Да не говорим, че мрачният минимализъм на Нолън ми е далеч повече по душа, щото дълбоко вярвам в максимата „По-малкото е повече”.
Ботъм –лайн: обективно,
Батман е технически по-превъзходният филм, по-актуално звучащият за мен, по-глобално значимият и по-човешкият от двата. В него се съдържат по-значими художествени похвати, заложени от авторите на сценария, и е далеч по-сложното произведение. Субективно, никога не бях смятала, че комиксов филм може да ме провокира да мисля толкова и да чувствам толкова, и то без видно да си дава зор. Никога не съм вярвала, че като съм оувърхайпната за дадено произведение (което при мен става веднъж на 10 години, но като стане, очакванията ми обикновено са оувъруелминг), то ще изумяса критичното ми същество ОЩЕ повече, отколкото съм се надявала. Та така. Явно все пак не съм сноб, защото мнението ми съвпада по-скоро с масовото, а не с indie таковата.
А да, обективни и абсолютни критерии в изкуството съществуват. През годините биват леко понагласявани, има го и онова, което се нарича „мода”, но критериите си ги има.
P.S. Който е успял да изчете поста дотук, печели безплатно какао в Онда от мен.
)))
Преотстъпвам какаото си на Симеон.