Posted: Sun May 20, 2007 8:11 pm
by Interpreter
Още малко по темата 
18 +
18 +
- Spoiler: show
- След като канцлерът си отиде, Фиоринда продължи леката разходка под дърветата - от сияен зрак към сянка и от сянка към лъчисто сияние. Целеха я и пропускаха по пътя й стрели от злато. На камъчетата покрай брега на езерото кацна черен дрозд, погледна я и гмурна човка да отпие, вирна опашчица и завъртя нагоре бялото на очите си. Дали защото бе съвсем сама, без да усеща равнодушния взор на брат си, дали по друга някаква причина, присъствието й в часа, когато естеството събужда прелестите си от дрямка придаде несъщественост на всичко, което не бе самата Тя. Кадифето и тези млечни низове от перли и сапфир; прилепналия в тялото жакет и роклята, коланът - сякаш изтъкани от въплътена нощ, за да разбулят повече от онова, което крият. И бавно някак съвършенството, разтворило сърцето си в привечерта заобгръща въздух и небе, и сенчестата земя.
Сега пък долетяха две жълти, мънички стърчиопашки и залудуваха като пеперуди из въздуха нагоре и надолу, напред - назад и над водата. А тя протегна ръка; спряха играта си и кацнаха на пръстите й, и там си загугукаха и зацелуваха с човчици.
- Малките, глупави птички и те! - каза Барганакс и усетила внезапната му близост, тя прибра ръка и ги прогони.
- Нима за ваша милост това е нещо ново? - промълви и го изгледа през рамо зад дългите премрежени мигли. Някаква съмнителна двойнственост имаше тази вечер в настроението й. Устните й, които само допреди миг грееха студено като блясъка на Сириус в зимна нощ и в които сякаш мисълта играеше своя танц, сега изведнъж се стегнаха като изсечени от халцедон или карнелиан: така вкаменени, така внезапно и хищно безмилостни в рязката си извивка нагоре - като куки за риба, скрити в ъгълчетата. - Нима ще сметнете, че е нещо ново? Благодарни са ми навярно за хитринките, на които ги уча.
- Сръчност, надминаваща аретинската2.
Бузите и шията й пламнаха.
- Простете - каза херцогът. - Забравих се. И нищо чудно: Всеки път, щом видя частица от вас, ставам несигурен и колеблив. Но не забравям...
В този кратък миг на колебание тя се наведе много деликатно, с широко отворени ноздри към жълтата лилия, закачена със златна карфица на бюстието на дрехата й. След това, с питащо вдигнати вежди:
- И какво собствено, ваша милост, не желае да забрави необузданата ви мисъл?
- Нощта на вторника - отвърна той и видя как се смрази пламъкът в очите й, непроницаем като искра на огниво.
- Е? И какво би искал ваша милост да отвърна на това?
- Каквото пожелаете. Най-голямата злочестина на този свят за мен би било да сте принудена на действие или слово по чужда воля. - Замълча. После: - Ала не мисля, че и милейди би могла да го забрави.
Онези хищни и немилостиви куки се вкочаниха в ъгълчетата на устните й.
- Тепърва ми предстои да науча, че онази нощ е само нощ. Една от многото. - Вкопчиха остриетата на погледите си в тази стаена тишина като в игра със саби, изпитвайки твърдостта на другия.
- Дали на свой ред - каза Барганакс, - отвръщайки на откровеността ви, мадам, не трябва да ви споделя подобна истина?
- Както пожелаете. Нечестна и безплодна е тази игра на откровения. Спомнете си - и вие преди малко не поискахте да кажа истината, а каквото пожелая.
- Знаете ли какво дърдорят на длъж и шир по ваш адрес невъздържаните им и глупави езици? На три пъти се сблъсках с това по пътя от Зайана дотук.
- Мога да се досетя.
- Какво? Че шумолите в коприни, дарени от друг? Че живеете безпътно? Че се омъжвате, само за да разтрогнете брака с бяство? И че за да се отървете по-добре от съпруга си, решавате се да поръчате убийството му?
- Привидно честни слова.
- И с мръсна цена платени. Съжалявам, мадам, че последният и най-устатият, изрекъл тези гадости...
- Дуел?
- Стана някак изведнъж. Дочух го да изрича сквернословия по ваш адрес, милейди. Хванах го за врата и го размазах в стената.
- Просто така?
- Така. - Той сви рамене и се загледа в ноктите на пръстите си. - Е, - рече след малко и вдигна очи: - Това бе третият. - Вече схващате навярно как ми действа случилото се. Кръвта на трима души - потупа той дръжката на сабята си, - за да измия клеветите от името ви.
Тя отново помириса лилията, без да откъсва поглед от него, с нега в очите под деликатно вдигнатите вежди и с много ленива усмивка. Сякаш струна звънна и всички едва доловими вечерни шумове в градината - шепот на листа, воден ромон, тъничък зов на комар, жужене на пчела и бръмбар - й придадоха буйно величие.
- О, Ти, неустоима - промълви задавено Барганакс. - Несравнима, неназовима и безименна. - И много тихо:
Под лунната морава в нощ стаена,
където черен ирисът цъфти:
е лоното на Черна роза.
Ухаеща на мускус смъртна сласт.
Безумно жилите потръпват.
Тъмнее поглед, глъхне сетиво и свяст.
Загръщаш царствено листа,
крилете спускаш в траурен саван -
изпила си Света.
Ти, цвят на глъхнещата Нощ:
Ти, черен плам, над всичко засиял,
на зрака ослепителко...
...
Така, загърнала върховна целостта.
Така изпий ме, моя роза.
Тя изслуша, без да откъсва тежкия си, непроницаем поглед от очите му и с лице все така надвесно над сернистожълтия цвят на лилията с пурпурни венчелистчета, нежно кацнал в сладостната гънка между гърдите й. И всички наслади, пораждани от колеблива нерешителност, всички безредни апетити на тялото и беззаконни копнежи на духа, най-потайните слуги на естеството, надмогнало естеството си, добиха плът и засияха в най-откровения си блясък като бисери в разтворените недра на бисерната раковина, в лениво затаената усмивка на тази жена. Преди да каже:
Si tu m’aimes dix fois
Qu’une nuit e mai,
Onziesme j’y croys
Que ton amour soit vrai...3
- И помни, ще се домогваш отново chaque fois, mon ami: mais chaque fois.4
В гласа й звъннаха гривни по глезените на танцьорка. Лакирани нокти изскърцаха небрежно по гладката повърхнст на стенно огледало. Завеси се дръпнаха - да съхранят топлината и нещата на сърдечните желания вътре и да заслонят тъмнината отвън. А след това, като сладко сънено зверче, което събудено се протяга и става от нощното си леговището за хищен лов, тя се изправи пред него.
- Някои не могат - каза тя. - Но изнемогват. Или може би аз пожелах, ваше дръзко благородие, да се срещнете с мен онази нощ?
- Chaque fois? - взря се херцогът в нея зад притворените си клепачи. - Така е било винаги и така ще бъде. За да препускат в общ впряг вкусовете ни. За разлика от поета аз твърдя, че:
Нетърсена добра е любовта, но търсена е още по-добра.
- “Ce que femme veut, Dieu le veut?”5 Добре? Но “нашите вкусове”, казвате? За величието на Мезрия ли говорим, или за добре оформените мустачки?
- О, и аз съм опознал вкуса ви, милейди, в някои тънки подробности.
Тя му обърна гръб. След една - две лениви стъпки, изпълнени с уморено блаженство, спря се досам пенливия ръб на езерцето за да се взре надолу, с леко прибрани назад ръце в собствения си лик, отразен в хладната вода. За тази нощ косата й бе стегната в нова прическа - два плътни кичура, сплетени около главата и увити с меденоцвети нанизи хризоберил, образуващи своеобразна корона с формата на две преплитащи се сърца; косата - лъскавочерен кехлибар - беше изпъната над красивото й бяло чело, раздвояваше се над него и не съвсем благопристойно се спускаше отстрани, придавайки нотка на необузданост към бездруго неукротимо дръзкия й нрав, като плавни океански вълни под беззвезден полунощен мрак. Херцогът, едва удържащ юздите на нещо неподвластно в себе си, остана за миг сам и я изгледа от това разстояние няколко пъти, от глава до пети. И пак мълчаливо пристъпи и застана до нея, така че и двамата да могат да се вгледат в себе си, отразени един до друг.
--------------------------------------
2 Сръчност, надминаваща аретинската: Барганакс кара Фиоринда да се изчерви от възмущение, реагирайки на невинната й реплика, че учи на хитринки стърчиопашките с шеговито позоваване на една италианска книга от XVI в., съдържаща гравюри с хора в твърде неприлични пози на полово сношение, изискващи гимнастическа гъвкавост. Гравюрите били изработени от Джулио Пипи и Маркантонио Раймонди, но книгата се свързала с името на Пиетро Аретино (наречен “Аретинецът”, защото бил родом от Арецо), който написал серия от сонети, придружаващи гравюрите. Аретино (1492-1556) бил една от най-чудовищните личности на Италия от XVI в., спечелил име и влияние благодарение на скандални и срамни деяния. Изключително надарен и независим творец, той отричал литературната традиция и авторитет и макар да бил способен да създава истинско изкуство, по-често използвал перото си, за да предизвиква скандали и да печели с изнудване. Въпреки славата му на голям мошеник, Ариосто го наричал с прозвището “il divino” (Божествения), бил е близък приятел на Тициан и Микеланджело и се радвал на уважението на Карл V и Францис I.
3. Ако ме любиш десет пъти
В една едничка нощ през май,
На единадесетия ще повярвам,
че любовта ти е истинска.
4. Всеки път, приятелю: наистина всеки път.
5. Това, което иска жената, и Бог го иска.
