ShadowDance

Benedict wrote:Айде, бе. Само стават? Една от най-оригиналните фентъзи трилогии изобщо, да не говорим, че бяха замаскирани като детски, НО изобщо не бяха такива.
Но нейсе де, въпрос на вкус явно.

Иначе и аз да се похваля - почнах "Джонатан Стрейндж и.."

Давай коментари после. Аз днеска проведох лингуален експеримент. Регса беше попрочела малко от началото на български и каза, че не я впечатлило хич. Аз пък си носех книгата в оригинал в мен и й я дадох. Зариби я веднага

Ми не че съм много напреднал, но поне засега книгата е много четивна, макар да е някак хаотична откъм действие. Тъй де, викторианска му работа. Ама кефи, определено.

Ми аз я чета на български, защото не успях да я намеря в оригинал(а и честно, заради училище толкова Дикенс, Конрад и Бредбъри ми се събра напоследък, че още една книга на английски ще разклати непоправимо душевното ми равновесие), но и така стилът е адски приятен. Не знам Регса защо не е захапала...

Нещо не схващам защо липсата/хаотичността на сюжетното действие се счита за характеристика на викторианския роман. В крайна сметка говорим за Дикенс (едва ли има по-отдаден на сюжетното развитие писател сред тях, предвид начина, по който е писал), Такъри, Харди, Уайлд, Бронте и прочие. Дори можем да включим и някои превикториански като Остин (от която Кларк също се е повлияла доста, а романът й е по-близко и като време до книгите на Остин) и Скот. Кларк заема стила и отчасти историческата епоха и дотам. Романът й не е викториански, просто защото е писан през 21 век. Така че проблемите в сюжета са си лично нейни. Просто умението й да разказва й е изиграло лош номер, тя обича героите, че дори и света, който описва, повече от историята. Цяла глава, посветена на бащата на Стрейндж и на един от прислужниците му – страхотен език, хумор, описателност и за кво? Някой просто е трябвало да поореже нещата, но явно не му е дало сърце. Както и да е, перфектни дебюти няма, но се надявам втората книга да е по-сдържана, защото с тоя темп на писане и сюжетно действие не знам кога ще успее да завърши поредицата си.

Добре бе, ТЯ казва, че не пише поредица, защо държиш да го изкарваш такова? И честно казано този тип глави като оная за бащата на Стрейндж и слугата, аз лично точно с викторианските романи ги свързвам. И ми харесват, изграждат атмосфера.

Мдам, романът е писан през 20/21 век, но е създаден с идеята да наподобява викториански роман, а многобройните отклонения, които нямат нищо общо със самия сюжет, за мен са една от най-приятните страни на книгата. Не мисля, че са плод на неопитност, авторката се е трудила много години над романа и това е по-скоро умишлено търсено.

Романът наистина е създаден, за да наподобява викториански като стил, но не знам защо сте с впечатлението, че множеството, несвързани сюжетни линии са характерни за викторианския роман. Това със сигурност не е съзнателно използван похват за правдоподобност, а по-скоро белег на бая по-ранни литературни форми, когато понятието роман не е било съвсем изчистено като смисъл. И както се казва в биологията, онтогенезата повтаря филогенезата, така че това си е признак за все още незрял автор, нищо, че Кларк е на почти 50 години. Често се случва авторът на дебютно произведение да иска да каже твърде много неща наведнъж и оттам идеите му да се разфокусират.

Въпреки това пак ще кажа - книгата е страхотна и всичко това са бели кахъри и известна дребнавост от моя страна. Ако Кларк продължи да пише все така, мисля, че следващите й неща предвид и опита и увереността, които ще добие, ще са наистина перфектни.

Добре бе, ТЯ казва, че не пише поредица, защо държиш да го изкарваш такова?

Щото е. Това пак го слагам като спойлър за всеки случай, не че е такъв в строгия смисъл на думата:

Spoiler: show

Даже погледнах края, нищо че съм все още далече от него – отворен е.

Е, ще извиняваш, ама си има отворен и отворен край. А и това изобщо не е довод, че книгата, която пише Кларк, ще е продължение на тази.

Повярвай ми, отлично знам разликата.

Едит: Всъщност целият този спор ми става адски безсмислен, защото явно понятията ни за това що е то поредица леко се разминават. А и енигматичните дума на Кларк, че книгата не е "sequel in the strictest sense" явно са за свободна интерпретация, според нагласата на четящия.

Не знам пък ти що си решил, че ние ТОЛКОВА не сме в час с викторианските романи. Да, ВСЪЩНОСТ отклоненията в странични сюжетни линии от по една глава (10-15 страници) СА типична черта на викторианските романи. И ВСЪЩНОСТ в тая книга са използвани толкова умишлено, че просто не ми е ясно как е възможно човек да ги отдаде на неумение и незрялост от страна на авторката...

Дори автори като Дикенс, публикували произведенията си като серийни романи, са успявали да задържат сюжетната нишка, въпреки че се е налагало да следват желанията на читателите си и продажбите на книгите. Ако идеята ти е, че при тях героите са по-важни от сюжета, както е при Кларк, позволи ми леко да не се съглася. Все пак може и да греша и затова ще се радвам да чуя някой пример за тезата ти. Нямам претенции към чуждите познания, имам единствено за своите, така че ако нещо са ми са се объркали понятията, с удоволствие ще си ги поправя.

Не говорим за едно и също. Говорим си не за неправомерно следване на сюжета, а за доуркасяването му със странични кратки истории, които да му предадат колорит и атмосфера. Което Е често използван похват за оная епоха. И още нещо - повествованието в Джонатан Стрейндж е по-скоро тип хроника на конкретни събития, отколкото история тип начало-среда-край. Което мен лично ме радва. Това дето героите й били по-важни от сюжета.. ами не го усещам така.

а за доуркасяването му със странични кратки истории, които да му предадат колорит и атмосфера.

Аха, съвсем точно казано. В един роман, писан по това време, няма да има нужда от всичко това, просто защото хората си ги знаят тези неща по default. А Кларк се престарава в това изграждане на атмосфера и губи фокус. А това се дължи точно на неувереност.

Май се разминаваме генерално в мненията си - ти казваш, че от отклоненията от централната нишка на сюжета няма смисъл. Е, да, ама според мен от тях смисъл си има. Примерно главата с прислужника и бащата на Стрейндж си е много на място. 1) Там научаваме все пак как е израстнал Стрейндж. 2) Какъв е бил баща му и какъв Стрейндж съответно няма да бъде. 3) Запознаваме се с Jeremy John, който все пак в последствие става слуга на Стрейндж и би трябвало да играе някаква роля. 4) Кефим се на якия хумор и на великолепната атмосфера. Така че си мисля, че отклоненията са си напълно на място, тъй като създават нужната атмосфера, която си е типична за един викториански роман. Ако всички тия неща бяха изчистени, изощо нямаше да съм толкова очарован от книгата, защото щеше да си е обикновен роман за магия(при това в книгата няма кой знае колко такава и не се разчита тя да предизвиква уау ефекта), написан като модерен такъв. Което не би ме впечетлило по никакъв начин.

Рандом, не ме разбирай погрешно, и аз се кефя на всичко това. Но обективно това е слабост на романа, още повече че тя тепърва ще доразвива историята (добре де, или света, все тая).
А отклоненията не са съвсем на място, защото разсейват и в края на прочетеното, въпреки че не съжалявам въобще за прекараното време, си казвам, а не можеше ли по-елегантно и концентрирано да бяха представени тези неща. Проблемът е, че тя не пише разказ, а роман и колкото и да не ни се ще, именно здравите спойки между случващото се са белег за добра структура. Кларк е досттъчно кадърна, за да придаде атмосфера и без да й се налага да се отклонява от основното действие чак толкова много.