RRS - Споко, това се случва с всички гледащи Иппо.
Клеймор - не бих рекла, че в Мушиши и Хайбане Ренмей има майндфък, но си заслужават гледането. Хайбане има някво усещане като на Лейн, ма не съвсем. Виж Boogiepop Phantom - то е някъв майндфък, дето повече мяза на Лейн, ма аз нещо така и не го харесах.
Катанагатари свърши. Беше неортодоксално, с доста готина идея, но нещо не успя да ме влюби в себе си. Твърде много дърдореха и философстваха, а това рядко е добре, когато авторите нямат какво толкова да кажат всъщност. ТВЪРДЕ МАЛКО ТВЪРДЕ НЕВДЪХНОВЕН бой. ТВЪРДЕ АБСУРДЕН фенсървис.
Артът беше готин, макар че на моменти го променяха по неприятни за мен начини (по едно време всичко беше с едни дебели черни линии очертано - като в някое Картуун нетуърк филмче). Музиката беше няква еклектична смес от гениални тракове, които пасваха просто зловещо добре + хубави тракове, които не пасваха особено (отново имахме рап в самурайско аниме - не им ли писна?) + лоши тракове, които изобщо не пасваха + убердолнопробен джей-поп в ОП-а. Сякаш анимето не беше особено сигурно кво иска да бъде. Тая шизофрения я имаше и отвъд музиката - в началото на един от епизодите, например, гледахме как сестричката на нашия изтребва някви чиляци като в аркадна игрица за някоя от олд джен конзолите (примерно Нинтендо 64). Тва на средата на феодалния сетинг със самураите и нинджите, нали. Беше някво инцидентно, такова, и седеше кат на свинче звънче. Не че нямаше и други футуристични елементи в сериала - то си има и обяснение за тях, ама от това НАИСТИНА нямаше нужда.
Персонажите бяха средна хубост и не ме зарибиха. Отчитаха и развитие някво, уви, основно с дълги монолози и (понякога) диалози. Предпочитам тия неща да ми се показват, а не да ми се казват, щото и баба може да ляля, ма не може да ляля задължително достоверно. Иначе бяха някви зрелищни идиоти от първия до последния. Някои от тях снесоха много яки лафчета. А сестричката беше потресающа, но като й обясниха поведението, си загуби зловещото очарование. Не можах да повярвам на главната героиня, изобщо, а главният герой беше само една идея по-достоверен. И това между тях мога да го нарека само ТВЪРДЕ АБСУРДЕН фенсървис, щото иначе не знам като кво друго да го класифицирам. На нищо не приличаше.
Историята си беше ебала капаците, откровено, ама накрая като направиха равносметка на това, което се случи, всъщност се оказа, че не е била съвсем тъпо замислена.
Първите две минути си остават любимите ми минути от това аниме.
Бих му дала нещо като 7.5/8
PS. Оказа се, че композиторът на OST-a е Iwasaki Taku (правил музиката на Гурен Лаган), което обяснява защо някои от музикалните теми ме размазват и по-голямата част от саундтрака е яка. Тук го няма богатството от стилове на Гурен Лаган ОСТ, ама наличното е доволно добро. Ей сега си слушам ОСТ и настръхвам спорадично. Обичам го тоя човек! Ония две отнасящи начални минути от анимето ме отнасят основно заради музиката.
Katanagatari имам предвид, бая се посмяхме, ще се гледа 
Обикновено в минимум 15 от 20-те минути се гърча на стола си от смях 
тия с Геромичи малко сериите беха мех само.
(дори май ще спечели категорията в AAA)...не е вярно, оказа се поредица от безкрайни философски дрънканици и чесане на езици в стил класическа театрална пиеса + някоя и друга ебавка с японските традиции. Още по-странното е, че точно това ме радва в него.