ShadowDance

Така е Харесва ми новият облик на форума (който сигурно не е нов всъщност).

а пък ако в крайна сметка се окаже, че книгата задава въпроси, без да предлага еднозначни отговори, ще се спека, защото не обичам да мисля.

Към края на този том, а още повече в следващия, се дават една камара такива отговори, които на мен ми дойдоха твърде много.

Anyway, welcome back.

лол това е малко разочароващо... нищо де, ще чета и ще видя. Мерси!

Лю, здравей.

Аз продължавам със запълването на пропуските в образованието си и сега съм на Замъкът на лорд Валънтайн. Полагала съм и продължавам да полагам усилия да харесам Силвърбърг, не става. Тая книга е трябвало да я прочета на десет, но ми се струва, че и тогава щях да й се дразня. Така де, Маджипур е голяма планета. Толкова голяма, че не можеш да си там и да не си мислиш през пет минути колко огромна е родната ти планета. Допускам, че шерпите колчем погледнат Хималаите и си казват "баси високите планини, чуек". Аз съм по същия начин с морето. Гледам го и все си мисля "леле, тва Черно море е някво джудже в сравнение с Тихия океан, неговата кожа". И със Земята съм така по принцип. Вървя си и току ми хрумва колко ни е малка планетата в сравнение с Юпитер. И това, че Юпитер е газов гигант, не може да ме накара да спра да съм разочарована.

Да не говоря за всички смъртни приключения, от които героите щастливо се измъкват. Богът от машината пасти да яде.

Но съм решила да я прочета тая книга и ще я прочета! Амаха!

Ееее много яка беше бе! С всички тия (тотално еднопластови, но забавни!) раси, с туистчетата, с готините описания на политическо устройство... Недей ламеря!

п.п. и на @Killua май не ѝ хареса де

Замъкът на лорд Валънтайн далеч не е Силвърбърг в топ форма поне според мен. Ако правилно си спомням, на него му е било писнало да не му се продават добре по-амбициозните творби и затова написва този доста по-традиционен и приключенски роман и комерсиалният успех не закъснява.

Маджипурски хроникиза мен лично е доста по-добра творба, може би защото нея я прочетох първа и така се оспойлих за почти всичко в Замъка.

И на мен ми беше такова впечатлението от Замъкът на лорд Валънтайн, прекалено късно я четох, за да ми хареса. Ако това, което Demandred казва е вярно, е много тъжно, но не изненадващо..

Иначе аз тъкмо прочетох България за начинаещи, джаз от сюжети и портрети. Поредица от разказчета с интересно оформление, последната дума от всеки разказ е заглавието на следващия Като цяло, приятно и леко четиво.

Ако ще е Силвърбърг, хванете Книга на черепите или Dying Inside

Е тях ги знам.

Тъкмо чета Геном на Сергей Лукяненко и изведнъж се появяват Иван и Майлс на Бюджолд! Великденски яйца в книгите сякаш се намират рядко, или поне аз рядко ги улавям, но е прекрасно, когато се случи )

Последната Територия на Момчил Николов. Доживях до модерен български роман, който не е вързан в соц миналото ни и развива някакви идеи различни от обичайното вайкане / носталгия. Доживях и до модерен бг роман, който е писан с идея и research, а не с единия гол творчески гении. Рядко се случва книга да ме кара да се връщам назад и да препрочитам предишни страници in awe от дребните детайли и foreshadowing-и пръснати из романа. Засега е МЕГА як и може да ми стане любимия бг роман писан след 2000. Ще пиша нататък като го довърша.

edit: довърших я, остава топ романа до края 9/10

Фриц Лейбър - "Мечове срещу смъртта" - сборник с разкази за Фафрд и Сивия мишелов. Готини са, и доста забавни. Единственият ми сблъсък с автора досега беше "Среща със злото в Ланкхмар", издаден в една от книжките "SF Трилър" (там за първи път четох и Сапковски, бтв), и имах хубави спомени от него, та като видях новия сборник сега, го купих горе-долу веднага. Препоръчвам, ако човек си пада по героично фентъзи.

Прочетох първа книга от трилогията Барутния Маг - забавна е, но не е топ ниво на разказвачество. Много аниме е гледал автора. Всеки има уникална сила, power creep-ва през 50 страници, пълно е със мистериозни странници ръсещи vague предупреждения и тн.
Но ако прима, че е писана от тийнейджър е доста яка за дебют.
6/10

Предполагам монца не е баш книгата, с която да се запознаеш с аберкромби, взимайки се предвид колко хвалби хвърчат в негова посока. Изпортен, квартален догшитец дето бие на кухо глава след глава е вече над 60% от текста си и не остава много, та се съмнявам към края да си надскочи скромните възможности.

И ако при берзерк подобна простотия се ядва, щото японец, кефещ се на филм на Пол Верховен му е позволено да не е наясно със западното средновековие и просто да си ползва произволни дизайни, то за британец е баси фейла. Липсва ми времето, когато писателите четяха много повече, отколкото да пишат и правеха проучвания, а не се водеха по тенденциите в кино и телевизия. Докато в същото време си позволява да се надсмива над фентъзи клишета...

Коска и дружелюбният са готини де.

Барутния Маг кн. 1-3. Еми не става. Дори не мога да кажа, че е слаба заради липса на опит у автора. Историята е изградена все едно я е измислил за половин час в метрото докато пътува за работа. Нищо не кликва, нищо не те удря изведнъж с гениалната си простота. Просто в продължение на хиляда и нещо страници героите играят някаква много мръсна кампания на DnD и точно като в DnD накрая доброто възтържествува без да са го заслужили.

Power Creep-а който споменах в предния пост става само по-досаден и всеприсъстващ колкото напред продължаваме в трилогията. Deus Ex Machina не е само повествователен похват за автора, а е направо лайфмотив, а количеството необяснени супер сили които героите получават ще накара и най-верния аниме фен да се изчерви.

Магическата система е интересен опит да се копира Сандърсън, но не е използвана за нищо интересно в книгите. Барутните магове са просто някакви супер войници, които уцелват целта в окото всеки път, а Привилигированите магове са пичове от Аватар The Last Airbender, но без яката хореография, в повечето случаи просто изстрелват някакви недоописани елементални атаки от пръстите си право напред и се молят да уцелят. Най-често срещаното описание на готин магически дуел от автора звучи по следния начин:
- Тя го видя как е замръзнал и само пръстите му леко трептят. Той й направи знак да не вдига шум. Изведнъж триумфална усмивка се изписа на лицето му и безименния му пръст помръдна напред. Някъде на съседните етажи се чу писък.

Злодеите са скучни и безгласни, единствените два опита за интересен злодей са лорд Ветас и господарят му, но и двамата са просто клиширани mastermind-и, които не носят нищо ново в жанра.

Добрите са шега, имаме следните 4-ма главни герои, които се редуват да се пънат колко са gritty и реалистични:

Тамас - най-великия стратег в кралството. Работата му е да е постоянно гневен на всички и да бива стратегически надхитрен от всичките си врагове. Постоянно хвърля армията си в очевидни капани и после по половин книга излиза от тях.

Таниел - най-великия войн на кралството, син на Тамас. Работата му е да е постоянно гневен на всички и да попада в капани. За разлика от баща си, влиза в капаните сам. После по половин книга бие лоши, докато излезе от капана. Като бонус се намира в средата на един доста глупав любовен триъгълник, без да го осъзнава, защото има IQ около 65 и половата зрялост на 10 годишно момче.

Нила (или беше Нина?) - наивна прислужничка, която за 3 книги така и не get-на clue, но зе сметка на това доста наубедително се превърна в играч(shout out to my girl Sansa). Нищо не прави освен да се върти около мъжките главни герои и да досажда с тъпи въпроси и овчи погледи.

Адамат - нещо като Шерлок Холмс, но вместо да решава мистериозни престъпления яде бой.

Като изключим интересния сеттинг (flintlock fantasy) и два три интересни момента разхвърляни из книгите, трилогията може спокойно да се пропусне. Възможно е части от недоволството ми да се дължи на уникално скучната проза и лошия превод (четох на български), но с този сюжет и тези герои не виждам какво пък толкова може да се подобри в оригинал.

5/10