ShadowDance

Ланис, аз съм против професионализирането на спорта, не против самия спорт. Че е хубаво нещо не ми е минавало и през ум да споря. Само че, да ти споделя, макар че вероятно знаеш, гледката и от Мусала е адски красива, от Мальовица да не говорим, пък и от Вихрен струва. Маса, така да се каже, гледки не изискват смъртоносни опасности и години подготовка, за да им се насладиш.

Човек винаги си поставя цели, ок. Само че някои струват, други - не. Всеки сам си преценява дали рискът заради самия риск, а не с някаква "висша цел" си струва за него или не, за мен обаче не струва.

Смъртта... Ще ми се да вярвам, че има достойна смърт. Но този въпрос е твърде сложен и аз може би все още не съм му отговорил еднозначно. Дали един ден няма да ми се наложи да решавам?...
Преди време скачах с парашут. Това също е спорт. Играл съм футбол, волейбол, шах, тенис на маса... Но тук нещата бяха различни. Защото ние знаехме, че има риск. Знаехме, че всяка година загиват парашутисти. Знаехме, че сега може да сме ние. Всичко беше една програма за предказармена подготовка. Екипировката беше стара (парушити на 20 години!), изискваха се една камара медицински и застраховки... Но ние (към 40-50 човека се събраха) отидохме...
Знаете ли, на вратата на самолета светът изглежда различен. Животът и смъртта изглежат различни. Толкова са истински... Всичко пречупено през призмата на страха......
После скачаш и когато парашута се отвори крещиш, крещиш, че си жив. И наистина си жив.
Един такъв ден. Равен на колко други? Равен на колко обикновени дни...?
Не съжалявам за онези дни. Макар да бяха малко ще ги помня цял живот. И не само това. Пак ще отида да скачам. И знаете ли защо?
Защото си струва. Струва си риска. Струва си ....
Не знам дали някои ме е разбрал. Звучи като лирично отклонение, а аз хич не обичам да си изливам душата пред други хора...
И все пак- спомням си един разказ на Рей Бредбъри- "Калейдоскоп". Мечтите са едно, спомените от нещо изживяно, са съвсем друго.

Както казах, всеки си знае сам за себе си. Не се съмнявам, че е адски магнетично, но смъртта в него си остава все така безсмислена. И не, аз смятам, че има и НЕ-безсмислена смърт, само не ме карайте да давам пример :р

Ами тя смъртта така или иначе ни застига...
Наистина, може би за всеки е различно...

Красиви гледки - много, съгласна съм. Не само горе, от върха, но и в подножието му. Но човек може да се погуби и на Мусала и на много други места. Защото не е дооценил риска или защото самонадеяността в някой момент е надделяла над разума.

Но предизвикателството мами. Не мога по никакъв начин да приема лудостта на Формула 1 например. Но предизвикателството на Еверест и на други подобни върхове е нещо по-различно. И не мисля, че е удачно да се прави паралел с нехайния или направо лудия шофьор. Еверест е мечта, а не просто адреналин. А човек има нужда да следва мечтите си. И когато една мечта си е твоя, за теб тя "си струва" И е хубаво, ако другите уважават поне малко това.

Edit: Джайм, скачал си с парашут!!!! На косъм съм да се самозаподозра в завист!!!

А иначе, смъртта често носи романтично-драматични одежди. И човек е привлечен от нея на някакво ниво. Ама то някой психолог, ако се намира наоколо, ще може повече да каже по въпроса:)

Мечта, а не адреналин.. Хубави думи, много. Няма значение каква е мечтата, има значение, че е мечта.

И аз взех да му завиждам на Джайм

Джайм, вземи ме с теб следващия път :)


Малко ми е странно това за героизма по-горе; предполагам защото не чета вестници и не гледам новини напоследък. Сигурно само това бълнуват по телевизията, та затова така рязко пишете? Според мен една такава смърт наистина не е повод за гордост, но едно изкачване е. От една страна - глупаци, тръгнали да си играят със смъртта (избрах най-меката дума, ако наистина са били без екипировка, а подозирам, че е така, от нещата, които подочувам); от друга страна, човек, който е решил на направи нещо невъзможно трудно и го е направил. И не е един, не знам как да го обясня... Животът не е само равнина и сигурност, така го виждам аз, алпинизмът е един от начините да бъдеш най-доброто, на което човек е способен. Красотата на изкачването и - да, това също - спорта, красотата на целеустремеността, волята, едни такива старомодни ценности и по-модерният адреналин...
За момчето - леко му небе.

влеченето по екстремните спортове си е вродено. Баща ми например е роден в Бургас, но питае невероятна любов към планината. Занимавал се е сериозно с алпинизъм и дори е ходил на няколко експедиции, макар и не на осемхилядници. Дори сега приближаващ петдесетте ходи на състезания по маунтин байк да си троши главата с разни пичове два пъти по-млади от него. Аз от своя страна не съм като него, предпочитам екстремно да пия бира. Но няколкото пъти, когато съм се качвал с него, не знам. Усещането определено си струва. Трудно може да се опише с думи. Друго е да се откъснеш от сивата тълпа и да погледнеш от висините.

Планината... Ех Планината!
А за желаещите парашутизма не е нещо толкова трудно. Стига да имате малко време и малко повече пари, защото авантата свърши. Пък то и аз съм един измислен парашутист. Ама наистина съм скачал и си струва. И пак ще скачам! Стига да съм жив до лятото .
Някакси не мога да си представя как на 70 години, лежащ на смъртно легло, се обръщам назад и виждам живот изпълнен с лежане, стоене пред компа, пиене на бира....
Трябва да има и малко движение. Малко простотии. Малко риск. Малко ...
За мен си струва. Може би утре някое въже ще се преплете. Може би в гората наистина ще срещна нещо, може би...
А може би така е по- добре .....
Все пак, нали не искам да остарявам....