Хм, под някаква форма на ред:
екзистенциализъм.хубаво.няма лошо.съгласен съм.ама осъзнаваш ли че ако всички мислят така ще стане доста сложно?да речем просто че няма да е ясно дали небето е синьо (то не че е сигурно че е де).
Сега, нека не го обръщаме на общо философстване, защото на вси ни е ясно, че не за това иде реч. Едно е да си играем на субективисти и да отричаме обективни истини (от сорта на спорния цвят на небето или това дали водата е мокра), а съвсем друго са вкусовете за изкутвото. Там СИ субективен. Ако не си, си маса. Глупава всъщност маса, която приема общото мнение за свое и се самоубеждава, че просто нейното си съвпада с това на останалите. То няма лошо и наистина да е така, но никога няма да приема "Всички го харесват, значи е хубаво" за аргумент, пък да ме обявяват за какъвто решат.
ако приемем че личното мнение е абсолютно.то означава че няма никакъв смисъл да споделяме лично мнение с другите.та ние никога не бихме се променили...никога не бихме могли да достигнем друга истина освен нашата субективна и напълно относителна.....
Нищо подобно. Личното мнение Е абсолютно, но това не значи, че не може да се променя, нито пък по някакъв начин изключва споделянето му с околните. Изложи ми *твоето* лично мнение, направи го достатъчно обосновано и въздействащо, че да ме накараш да се замисля et voila - имаме промяна на моето абсолютно и лично мнение. Аз не виждам проблем...
а нали истина все пак има?или и тук греша?
Естествено нещата стават доста по-лесни, ако допуснеш наличието на "абсолютното" вън от самия теб. В противен случай на светът му остава да се надява, че си поне умерено толерантен.
Аз за себе си имам някаква граница, която разграничава личното от абсолютното, но убий ме, нямам идея къде я слагам. Например ми е абсурдно някой да се съмнява в гениалността на Бах, Моцарт или Лист, но с абсолютно спокойствие съм готов да споря с всеки, който ми бута Толкин за качествена литература. Човек трябва сам за себе си да определи коя от т. нар. обективни истини приема за абсолютни, дори да не е сигурен, че му импонират, и коя не, аз поне така го виждам. Да седнеш да отричаш всичко на базата на собствените си вкус и разбирания е малко presumptious. Това значи в общи линии или:
1) да се поставяш над маса капацитети във въпросната област, които в продължение понякога вече на столетия са обявявали въпросното произведение (или човек) за гениално, добро или ако щеш - обратното. Това е, как да се изразя, наивно.
или...
2) да си кажеш "Ми майната му, няма значение, че не разбирам, важното е аз кво си мисля сега". Водихме наскоро такъв един разговор, но на мен честно казано не ми се подхваща наново. На мен лично това ми е недостатъчно, а първото ми е глупаво.
Та така, абсолютна истина трябва да има, аз така смятам, но тя не трябва да ограничава способността ти да разсъждаваш сам. Другото е овцевъдство.
Оттам следва голяма психо-цапаница и самотност на индивида, който трябва да носи тежестта да бъде Бог в собствения си свят. И като божество се нуждае от вярата на другите в него, та затуй си споделя собствените виждания с околния свят - кога по-кротко, кога не чак толкова
Ще ми позволиш ли да не се съглася? Впрочем, все е тая дали ше ми позволиш, ама аз от възпитание... Та, ениуей, кое е тежкото? Не че не ми харесва божественото определение, но защо смяташ, че когато ТИ си целият свят, на който си Бог, това може да те затормозява? По-добре бог на собствения си свят, отколкото мъгла, носеща се по течението на чужди божества, аз така си мисля.
Марф, свои хора сме, знам аз ;)