Такааа, нека първо да обясня, че чак сега видях темата и по причини, които се надявам да станат що-годе ясни по-надолу, мило се примолих и моето скромно постче да бъде допуснато. Искрено благодаря, за което!
За да е горе-долу ясно, ще поясня първо, че А. случаят, за който ще говоря е единичен и съвсем не нарочвам всички ВОВ-аджии за ескейписти, Б. все пак е донякъде показателен и нека да светва мъничка червена лампичка и В. не съдя никого, всеки си има правото на свой живот и дори на временно лишаване от него.
Но да започна с историята. Среща значи Адриана преди много време човек, когото припознава като близък. Яхват заедно метлата на г-жа Вселена, ама тази тук, в нашия свят, смеят се с глас, радват се на нормалното човешко общуване, баси, обикалят с кеф планини, ама тукашни, истински, от нашия си свят. Говорят с билкари по села и баири, невиртуални. Правят си нощни пикници над стръмни ждрела, пак - невиртуални. Пукат сапунени мехури в невиртуални вани, смеейки се безкрайно невиртуално. Създават си собствен фолклор и сленг, единствената виртулност на които се състои във факта, че само те знаят защо са смешни белите хавлиени чорапи или какво значи този или онзи израз... Дотук добре, нищо ново, дет се вика, всеки е минавал през това и слава на онзи там. Обаче. Въпросната Адриана, макар че е съвсем наясно с факта, че човекът, когото е припознала като един от най-близките такива е бивш ВОВ-аджия, наивничко вярва на изказвания от рода на "Леле, не мога да повярвам, че някога съм се бил зарибил по това, ама съм бил малък", "Егаси, не знаеш за какво иде реч, но това наистина отнема от риъл лайфа на човек", "Колко по-яко е да се смееш с пълно гърло и този срещу теб да вижда оф-лайн бръчиците около очите ти" и т.н...
Дотук, пак нищо неразбираемо. Нека сега да сложим мислено за момент този същия новопокръстен във вярата на боровия мирис и оф-лайн смеха чавек, в последвала ситуация на тежки житейски проблеми. Какво следва? Първо, опити за справяне. После, оф-лайн търсене, а вярвам и намиране на риъл лайф подкрепа. А после? След последен сърцераздирателен оф-лайн разговор, който, разбира се, с нищо не вещае да е последен, ако не поради друго, най-малкото защото завършва с "Ще се чуем довечера", няколкомесечно прекъсване на комуникация. Продължава. Не само между въпросните двама. Между някого и почти всички. И пак, ВОВ. Не, честно, какво от това не е ескейпизъм в най-натурален вид?
Аз загубих близък човек. Не зная дали е заради ш******а игра или защото така е било по-лесно, но зная, че опцията за някой си там друг свят, по-лесен от този, свят, в който може и да повярваш, че усещаш как плуваш, но в който няма как да усетиш водата в трахеята, давейки се, не ме кефи. Точка. И да зная, че проблемите и трудностите от този си, нашия свят, са истинската причина да загубя близък. Но зная и колко по-лесно е това, когато човекът отсреща си знае удобното убежище. Мамка му, още ме е яд! Да, сега съм по-хепи, отколкото когато и да е, но загубих приятел. И да, ВОВ не е причината, но със сигурност помогна много.
Сори, но така го разбирам. Сега ще бягам да сънувам и това ще е моята виртуална реалнаст; и тя, за пореден път ще е населена с оф-лайн и оф-дрийм близките ми. А утре, в знак на непримирима почит към този животец, ще взема да ескейпна в някоя есенна гора около София
