Marfa wrote: ↑Wed Mar 18, 2020 9:09 pm
Насрах се. Кво става в Италия?????????????????? В момента изживявам паник атака и се чудя боли ли ме гърлото. И КАКВО СТАВА В ГЕРМАНИЯ?! Крият статистиката ли, или какво?!
Жена, успокой се. Да, умират хора и това винаги е трагедия, но ако изтрещиш от паника и си разглобиш хептен мозъчната химия, няма да им помогнеш изобщо. Само ще си навредиш.
Какво ми помага да си запазя разсъдъка в момента:
1. Осъзнаването на това КОЛКО ПО-ЗЛЕ би могло да бъде, ако не живеехме в съвременните ни, високотехнологични общества със съвременна медицина и хигиена. Разглезени сме доста от липсата на пандемиите, дето са убивали поколенията на прабабите и прадядовците ни (и тея преди тях). А в нашето поколение сме имали късмета да се родим на запад, където са ни пропуснали по-скорошните епидемии от SARS, MERS, ебола и прочее красоти. Затова сега всички се паникьосват от вирус с доста по-ниска смъртност. Намираме се в най-доброто възможно време от историята ни за нещо такова. Т.е. шансовете ни за оцеляване са по-високи отвсякога. И такива мерки, дето се взимат от всички страни едновременно - безпрецедентно е. Аз имам също така огромната привилегия да живея в една от най-прекрасните страни на планетата, което допълнително ми подобрява психичното здраве. Хората тук вече се самоорганизират да помагат на разни бедстващи, заключени в дома им старци. Политиците ни, дори консервите ни, да им се ненадеваш, се държат адекватно. И т.н. И това има значение и ми дава на мен лично като индивид някакви дози оптимизъм.
2. Аз живея с автоимунно заболяване от 2007-а насам и всяка година като тръгне стандартния грипец и останалите зарази, за мен е като ей тая кочина с коронавируса. Само дето никой не го ебе и не взима мерки за намаляване на разпространението. Или твърде малко хора ги ебе. Явно съм свикнала и съм приела това, че в някакъв момент животът ми ще бъде съсипан от инфекция, дето всеки средностатистически чиляк ще я преживее за 3 дена, но мен ще ме удари доста по-зле, заради МС-а и имуносупресивните медикаменти, които ползвам. То в някакъв момент на човек просто му писва да го е страх, щото това да живееш в страх не е живот. Отне ми, мисля, 2 години и нещо да ме хване неебателността и основно ме беше страх от това, че МС-а ми ще ме остави парализирана/сляпа/изкукала/напикаваща се/насираща се/в болезнена агония квото там. Ше се мре, това е ясно и моят живот вероятно ще е по-кратък и нискокачествен от средностатистическия. Аз съм си обещала, че ако МС-а ме увреди до някаква сериозно скапваща качеството ми на живот степен, просто ще се самоубия. Парадоксално, това ми носи усещане за контрол над заболяването ми и съдбата ми и оттам - утеха и емоционален покой (въпреки че този ми начин на мислене силно потриса Александър, не му е лесно и на него в тая ситуация). Не си хаби безценното време с паника, всяка минута ни е като подарък. Хората много често го казват това, но аз май успях и да го разбера и да го заживея (поне от време на време, щото anxiety-то си е доживот), щото алтернативата беше да съм на успокоителни и антидепресанти от години.
3. Рационалният ми мозък + екстраполации от познания по история и наука ми нашепват, че човечеството ще преживее това. Със или без мен - това не е от чак такова значение извън собствената ми вселена, където аз съм центърът. Преди време седнах и мислих за обективни критерии за "важност" що се отнася до човечеството, щото идентификацията на това, което считаш за важно е нужна за жизнената ти философия и колкото по-обективна е тази идентификация, толкова по-добре (поне засега виждаме най-много позитивно развитие, когато почнем да си строим обществата върху обективна информация). От друга страна, трябва да има и някакъв субективизъм все пак, щото Вселената като цяло не ти задава никакви критерии за "важност". Вселената просто е. И затова избрах запазването и просперитета на вида ни като "обективната важност", дето би трябвало да е и субективно важна за всеки един от нас, тъй като всичките принадлежим към този същия вид и просперитетът му ще доведе и до персонален просперитет. Та, съществуването на вида ни е обективно важно, по простата причина, че засега нямаме никакви доказателства за друга такава изумителна форма на живот като нашата в цялата ни наблюдаема Вселена. Дори да се появят други подобни форми на живот, пак сме достатъчно редки и това ни прави безценни, считам (окей, разбирам, че това е доста субективен критерий, но е възможно най-обективния, който можах да измисля). Целта ни като субекти, принадлежащи към вида ни, следователно, е да работим по запазването и просперитета на вида ни. Вече как, е въпрос на субективни предпочитания, които могат да се водят от обективни идеи. От екологията знаем, че един вид се справя добре, когато индивидите в него растат като бройка и оцеляват добре (т.е. достатъчно дълго, за да извършват всичките си там биологични императиви) в хабитата си. Колкото повече и по-разнообразни хабитати, толкова по-добре за вида (затова е абсолютно критично за нас да излезем от Земята в някакъв миг и да заселим космоса, за което пък е абсолютно критично да си развиваме природните науки и технологиите). От философия, психология и т.н. знаем, че ние освен биологични императиви имаме и всякакви други (които в базиса си са биологични, но това е друг въпрос), нека ги наречем спиритуални и емоционални, щото заради изумителния ни мозък имаме нуждата да бъдем, примерно, щастливи, за да функционираме както трябва. Та, на личностна основа, можем да си изберем как да помагаме на вида си да оцелява и просперира - някои ще раждат деца, други ще развиват наука, трети - изкуство, четвърти - бизнес. Тази пандемия засега не ми изглежда като да има потенциала да нанесе твърде голям демидж върху вида ни и различните ни инфраструктури за оцеляване и просперитет. Ако беше гръмнал някой супервулкан, който да нацепи планетата, да залее цели градове с лава и да ни вкара в тъмнина и студ в продължение на години, щяхме да сме много по-застрашени. Тук имаме поредния вирус там, дето убива по-слабите индивиди от популацията, т.е. на видово ниво - нищо ново под слънцето. И евентуална рецесия, която от историческа гледна точка също не е нищо ново и сме се справяли и с по-гадни неща в краткотрайната ни история.
3. Ескейпизъм с любима музика/аниме/филми/сериали/книги. Изкуството ми е спасявало разсъдъка нееднократно. Преди години, като ме изтряска веднъж МС-а, лявата част от тялото ми, от подмишницата надолу, стана numb. Не мога да го опиша - супер странно усещане. Натискам си бедрото с пръст, не усещам натиск. Вместо това усещам топлина, като от слънчев лъч върху кожата. Беше страшно и усещах как се сурвам към тъмнината на anxiety disorder-a, дето преди броени години ме беше направил да не мога да функционирам. И от това изпитвах още повече ужас, щото да го еба, и от инвалидната количка не ме е толкова страх, колкото от онази ужасяваща паника, в която живеех. И в тоя миг Рамщайн обявиха европейско турне и с Александър почнахме да избираме дати и места. И да видиш как тъмнината си замина. Сега светът свършва, икономики се сриват, но аз оня ден открих, че съществува нещо, наречено "gothic country" и се почувствах идиотски щастлива от това, че съществувам в това време и в този миг и мога да си стриймна малко gothic country групи на Спотифай. Имам метъл групи и аниме сериали, които ми дават такъв красив адреналинов кик, че ме правят да се чувствам все едно мога да прегазя абсолютно всичко, което ми се изпречи на пътя. Помагали са ми доста в сякви стресови моменти. И сега си пускам някои от тях.
А пък разни вярващи хора си вярват в Дядо Боже и в това, че ако умрат ще идат в рая - и така им олеква. Всеки си има негови нужди и механизми да оцелява психически и да е щастлив. Опитай се да намериш твоите, щото това, към което си тръгнало е като моето anxiety и не ти трябва, вервай ми.
