Хаха, браво Дафи, само така 
.И пак за жените шофьори, ест..
Moderator: Moridin
Боооринг феминизъм йет агейн...Alanna wrote:Може пък иранчанките да го правят нарочно! Де видят мъж на пътя да го блъскат нарочно
Между другото, аз ако бях иранчанка и скоро са ми дали право наравно с мъжете да мога да управлявам автомобил, но всички други права да ми ги потъпкват... ми, ще ги псувам като каруцар на пътя и ще сгазя де що мъж ми се изпречи! Какви са тези "някакви" права! Амаха!
Между другото, последните седмици в Канада имах съквартирант иранец. От него успях да разбера, че жените в Иран са третирани по съвсем различен начин от тези в Ирак - дадена им е много по-голяма свобода, почти като на тия в Америка и западна Европа. Той имаше гадже канадка и се отнасяше към нея без къвто и да е малоумен сексизъм. Другото, което ми каза, е че трафика в Иран е нещо кошмарно. По думите и примерите му, звучеше като нещо по-лошо от това, което съм виждала в София и Атина. И това е масово - не са само жените им.
Добре са си -
The Dragon
- Elder God
- Posts: 9061
- Joined: Wed Jan 14, 2004 9:03 pm
-
BaYa
- Forsaken
- Posts: 3002
- Joined: Thu Jul 27, 2006 10:20 pm
- Location: На топличко, във въображението ми!
- Contact:
Mat, казвам, че тъпите интегристи (каквото е правителството на Иран, например) не знаят какво повече да измислят, само и само за да успеят да стъпчат минималната част права които , все още, имам жените там.Matrim wrote:Та викаш задето жените не могат да речем да прелюбодействат законно, трябва да им се разрешава и да карат като бесни? Доста странна логика. Те ако искаха да не дават на жените да шофират ще го сторят и без подготовка.Да му го натакова разгонено магаре!! Devil Тея тъпи гадове, за 30 години, единствената привилегия която не можаха да отнемат на жените е тази. Но си личи, че о(у)сърдно подготвят маневрата!!
И това е така, защото в Иран (поне) жените са си имали абсолютно равни права с мъжете до като е пристигнал Хомейни. И горкият олигофрен, тогава не се е сетил да ги прецака с шофирането. Та се опитват сега, с тъпанарски аргументи.
Макар че като чета Алана и Ланис се вдъхновявам и аз!!
И не виждам какъв е проблемът с феминизма тук. Докато имам войнстващ мачизъм ...
Last edited by BaYa on Fri Dec 07, 2007 1:48 pm, edited 1 time in total.
Luxury is a matter of having options!!!
Не е по-богат който има повече, а който се нуждае от по-малко!
¡Hagas lo que hagas - la cagas!!
Не е по-богат който има повече, а който се нуждае от по-малко!
¡Hagas lo que hagas - la cagas!!
„Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че можем да правим всичко от нищо. ... За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
Понеже наскоро пак имаше подобен спор...
http://articles.moneycentral.msn.com/In ... males.aspx
Дано това не ми отреже пътническите привилегии при съфорумниците-шофьори.
http://articles.moneycentral.msn.com/In ... males.aspx
Дано това не ми отреже пътническите привилегии при съфорумниците-шофьори.
- Spoiler: show
The Best of Mozart
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
https://www.youtube.com/watch?v=Rb0UmrCXxVA
Moridin wrote:Нещо хайпът във форума силно намаля
-
Devoted of Slaanesh
- Paragon
- Posts: 740
- Joined: Fri Jul 04, 2008 2:53 pm
- Location: Austria
Ей ви ги правата на жените в арабския свят:
Болни сърца
Иво Иванов, Канзас
Преди точно 15 години доктор Хома Дараби реши, че е крайно време да се почувства свободна. Майка на две деца, рядко интелигентен човек и изключителна лекарка, Хома се възползва от един прекрасен февруарски понеделник и излезна от дома си по-лека, уверена и спокойна от обикновено. Вече с години не и бе позволявано нито да упражнява професията си, нито да усеща светлината на деня върху кожата си. Доктор Дараби стигна до средата на оживен площад, изправи се като струна, почти на пръсти и вдигна глава сякаш се опитваше да стане по-висока от себе си. След това, за огромна изненада на шокираната тълпа, демонстративно махна от главата си издадената и от иранското правителство черна кърпа, захвърли я на земята и за пръв път от много, много години даде възможност на слънцето да види лицето и.
Хома съществуваше в абсолютна невъзможност. Тя винаги е била силна личност със самочувствие, характер и интелект. Животът и бе движен от мисията да помага на болните, самоличността и завинаги белязана от таланта и на лечител. В същото време, Дараби бе обречена на обездвижен професионализъм, окован от крайните догми на консервативната религиозна върхушка в Иран. Хома Дараби и доктор Дараби обитаваха завинаги една и съща самоличност и понеже едната от тях не можеше да диша, другата също бе започнала да умира.
Исках да извикам спомена за Хома Дараби и за бързо отдалечаващата се 1994, преди да съм ви разказал за това какви чудеса върши малката Билкис през настоящата 2009.
“Как е възможно? Как точно го прави?”
Тук все повече хора, все по-често си задават тези въпроси, когато стане дума за дребната, сърцата Билкис, летяща като малокалибрен куршум между двата коша, сипеща точки отвсякъде и разрушаваща по пътя си не само противниковите защити, но и мнoгoбройни утвърдени стереотипи и ограничения. Билкис е дребосък не само в баскетболни мащаби. Със своите 160 см, момичето винаги е било сред най-ниските в училището си. Едва ли някои би предположил, че тази хиперактивна буболечка е една от най-големите гимназиални баскетболни легенди в родината на баскетбола.
През последните четири години, противниковите треньори опитаха абсолютно всяка защита, която успяха да открият в теоретичната съкровищница на играта. Двойно и тройно покритие, “box-and-one” и какво ли още не, само и само да неутрализират нисичката баскетболистка. Напразно.
Билкис е практически неупазима микро-стихия с опустошителна, нетърпяща съпротивление макро-мощ. През този сезон момичето бележи феноменалните 41 точки на мач! Те идват отвсякъде: пробиви, тройки, фалове, фалцирани поднасяния. Циркаджийските и пасове карат публиката да търка невярваща очи, а играта и в защита е достойна за учебник. Диминутивният гард е привидно на няколко места по игрището в един и същи момент. “Как го прави, по дяволите?!” , питат се треньорите след като Билкис е опожарила отборът им с 40 точки за пореден път. “А?! Какво стана?”, питат се съперничките и след като топката изчезне загадъчно от ръцете им открадната от мълниеноисните пръсти на Билкис. “Истина ли е?” пита се публиката след поредното фокусническо изпълнение на виртуозният дребосък. “Какъв ли кошмар щеше да бъде ако трябваше да играем срещу нея?” – питат се съотборничките и. И естествено всички гореспоменати се питат тайничко: “Не и ли е топло?”
Работата е там, че Билкис, виждате ли, трябва да играе покрита с дрехи от главата до петите.
Подобно на любимият и спорт, Билкис Абдул Кадир е родена в градчето Спрингфийлд, щата Масачузетс. Тук, за пръв път, преди почти 120 години, Д-р Нейсмит е закачил кошница за праскови на стената, хвърлил е топка в нея и е нарекъл играта баскетбол. Тук е и прословутата “Зала на славата” на този красив и динамичен спорт. Спринфийлд е свято място за поклонниците на баскетбола от цял свят и Билкис се смята за крайно привилегирована да бъде негов жител. Навярно вече се досещате, че родителите и изповядват форма на Исляма, която изисква строго спазване на определени мюсюлмански ритуали, традиции и религиозни обичаи.
От момента, в който малката Билкис навлезна официално в пубертета до края на живота и от нея се очакваше да не позволява на никoй, освен баща, брат или съпруг да вижда косата и или кожата по тялото и. Изведнъж, момичето трябваше да промени облика си, да се облече широки, едноцветни дрехи и да покрие главата си с традиционната забрадка хиджаб. В този ден, Билкис отиде на училище със сълзи в очите и свито сърце.
Ще я разберат ли съучениците и? Ще бъде ли обсипана с подигравки? Ще загуби ли приятелките си? Как ще гледат на нея учителите и? И естствено: как ще играе отсега нататък любимия си баскетбол?
В началото действително било трудно: Билкис играела със шалварест анцунг, който ограничавал движението и и я карал да се поти като преял сумист в сауна. Забрадката също била сериозен проблем. Въпреки това още в първия си мач в гимназията Билкис вкарала 44 точки, откраднала 16 топки и подала 14 асистенции! За сезона, момичето отбелязвало средно по 21 точки на мач. През втората година Билкис решила че е време за действие и атакувала непоклатимите религиозни принципи на родителите си така както атакувала противниковите защити – с агресивност и нечовешка упоритост .
Болни сърца
Иво Иванов, Канзас
Преди точно 15 години доктор Хома Дараби реши, че е крайно време да се почувства свободна. Майка на две деца, рядко интелигентен човек и изключителна лекарка, Хома се възползва от един прекрасен февруарски понеделник и излезна от дома си по-лека, уверена и спокойна от обикновено. Вече с години не и бе позволявано нито да упражнява професията си, нито да усеща светлината на деня върху кожата си. Доктор Дараби стигна до средата на оживен площад, изправи се като струна, почти на пръсти и вдигна глава сякаш се опитваше да стане по-висока от себе си. След това, за огромна изненада на шокираната тълпа, демонстративно махна от главата си издадената и от иранското правителство черна кърпа, захвърли я на земята и за пръв път от много, много години даде възможност на слънцето да види лицето и.
Хома съществуваше в абсолютна невъзможност. Тя винаги е била силна личност със самочувствие, характер и интелект. Животът и бе движен от мисията да помага на болните, самоличността и завинаги белязана от таланта и на лечител. В същото време, Дараби бе обречена на обездвижен професионализъм, окован от крайните догми на консервативната религиозна върхушка в Иран. Хома Дараби и доктор Дараби обитаваха завинаги една и съща самоличност и понеже едната от тях не можеше да диша, другата също бе започнала да умира.
Исках да извикам спомена за Хома Дараби и за бързо отдалечаващата се 1994, преди да съм ви разказал за това какви чудеса върши малката Билкис през настоящата 2009.
“Как е възможно? Как точно го прави?”
Тук все повече хора, все по-често си задават тези въпроси, когато стане дума за дребната, сърцата Билкис, летяща като малокалибрен куршум между двата коша, сипеща точки отвсякъде и разрушаваща по пътя си не само противниковите защити, но и мнoгoбройни утвърдени стереотипи и ограничения. Билкис е дребосък не само в баскетболни мащаби. Със своите 160 см, момичето винаги е било сред най-ниските в училището си. Едва ли някои би предположил, че тази хиперактивна буболечка е една от най-големите гимназиални баскетболни легенди в родината на баскетбола.
През последните четири години, противниковите треньори опитаха абсолютно всяка защита, която успяха да открият в теоретичната съкровищница на играта. Двойно и тройно покритие, “box-and-one” и какво ли още не, само и само да неутрализират нисичката баскетболистка. Напразно.
Билкис е практически неупазима микро-стихия с опустошителна, нетърпяща съпротивление макро-мощ. През този сезон момичето бележи феноменалните 41 точки на мач! Те идват отвсякъде: пробиви, тройки, фалове, фалцирани поднасяния. Циркаджийските и пасове карат публиката да търка невярваща очи, а играта и в защита е достойна за учебник. Диминутивният гард е привидно на няколко места по игрището в един и същи момент. “Как го прави, по дяволите?!” , питат се треньорите след като Билкис е опожарила отборът им с 40 точки за пореден път. “А?! Какво стана?”, питат се съперничките и след като топката изчезне загадъчно от ръцете им открадната от мълниеноисните пръсти на Билкис. “Истина ли е?” пита се публиката след поредното фокусническо изпълнение на виртуозният дребосък. “Какъв ли кошмар щеше да бъде ако трябваше да играем срещу нея?” – питат се съотборничките и. И естествено всички гореспоменати се питат тайничко: “Не и ли е топло?”
Работата е там, че Билкис, виждате ли, трябва да играе покрита с дрехи от главата до петите.
Подобно на любимият и спорт, Билкис Абдул Кадир е родена в градчето Спрингфийлд, щата Масачузетс. Тук, за пръв път, преди почти 120 години, Д-р Нейсмит е закачил кошница за праскови на стената, хвърлил е топка в нея и е нарекъл играта баскетбол. Тук е и прословутата “Зала на славата” на този красив и динамичен спорт. Спринфийлд е свято място за поклонниците на баскетбола от цял свят и Билкис се смята за крайно привилегирована да бъде негов жител. Навярно вече се досещате, че родителите и изповядват форма на Исляма, която изисква строго спазване на определени мюсюлмански ритуали, традиции и религиозни обичаи.
От момента, в който малката Билкис навлезна официално в пубертета до края на живота и от нея се очакваше да не позволява на никoй, освен баща, брат или съпруг да вижда косата и или кожата по тялото и. Изведнъж, момичето трябваше да промени облика си, да се облече широки, едноцветни дрехи и да покрие главата си с традиционната забрадка хиджаб. В този ден, Билкис отиде на училище със сълзи в очите и свито сърце.
Ще я разберат ли съучениците и? Ще бъде ли обсипана с подигравки? Ще загуби ли приятелките си? Как ще гледат на нея учителите и? И естствено: как ще играе отсега нататък любимия си баскетбол?
В началото действително било трудно: Билкис играела със шалварест анцунг, който ограничавал движението и и я карал да се поти като преял сумист в сауна. Забрадката също била сериозен проблем. Въпреки това още в първия си мач в гимназията Билкис вкарала 44 точки, откраднала 16 топки и подала 14 асистенции! За сезона, момичето отбелязвало средно по 21 точки на мач. През втората година Билкис решила че е време за действие и атакувала непоклатимите религиозни принципи на родителите си така както атакувала противниковите защити – с агресивност и нечовешка упоритост .
-
Devoted of Slaanesh
- Paragon
- Posts: 740
- Joined: Fri Jul 04, 2008 2:53 pm
- Location: Austria
“По принцип, дъщеря ми не би трябвало да носи прилепнали по тялото дрехи”, спомня си майка и, “защото те подсказват женските форми, а това е против нашите принципи. Но в края на краищатa тя ни убеди да направим компромис.” Оттогава Билкис играе с трика на фирмата UnderArmour, които покривaт цялото и тяло с изключение на дланите. Тази компания произвежда “дишащи” материи, които позволяват на въздуха да прониква до порите на кожата и. Що се отнася до хаджиба, момичето пак е успяло да надхитри традицията, стягайки забрадката върху главата си подобно на “пиратска” кърпа. За щастие, родителите и никога не са настоявали да покрива лицето си, иначе едва ли щеше да постигне толкова много успехи на баскетболното игрище и дa впише името си в историята.
На 26 Януари, Билкис счупи смятаният за недостижим гимназиален рекорд на легендата Ребека Лобо, вкарвайки своята 2711 точка. В продължение на 18 години нито мъж нито жена се бе доближавал до щатският рекорд на двуметровата Лобо. Билкис не само че разпердушини резултата и, но в момента все още продължава да сипе кошове и е на път да премине заветната граница от 3000 точки.
Не по-малко впечатляващо е нещо друго: скромността, характера и интелекта на това момиче са в тотално противоречие с общоприетия образ на елитния спортист. Билкис има най-високият бал на успеваемост в цялото училище и е абсолютен еталон на поведение и професионализъм. Учителите и твърдят, че не са имали по целенасочен, организиран и интелигентен ученик от нея. Щом си постави някаква цел, незвисимо колко амбициозна, тя неизменно намира начин да я постигне.
Тази есен, Билкис ще се включи в силния отбор на Мемфис на пълна спортна стипендия и ще стане първата колежанка в историята на американският баскетбол която ще играе с напълно покрита глава и тяло. Междувремено, момичето ще следва медицина и крайната и цел е да специализира сърдеча хирургия.
Аз имам свое собствено, крайно мнение за ситуации подобни на нейната. Спортът е спорт, религията религия: нищо положителното не е произлязло от смесването на двете. Хубавото в историята на Билкис е, че родителите и не са фанатици и са намерили начин, въпреки консервативните стойности на вярата си, да направят компромис в полза на здравия разум и в същото време да отгледат едно изключително дете.
Всичко това ме кара да се замисля за малката Тихоокеанска островна държава Тувалу. Цялото и население би могло да се побере в сектор “А” на стадион Васил Левски, което обяснява защо миналото лято на Олимпийските игри в Пекин, Тувалу успя да изпрати само трима спортисти: двама мъже и една жена. Маршалските острови, чийто Олимпийски комитет има бюджет няколко хиляди долара, намери начин да събере петима спотисти – трима мъже и две жени. Саудитска Арабия, огромна, приказно богата държава с 28 милиона население и невъобразими ресурси изпрати делегация на Олимпиадата, в която не присъстваше нито една жена! В цялата си история тази държава не е позволила на нито една своя поданичка да стъпи на Олимпийски игри.
Вкретенената религиозна върхушка в Саудитска Арабия е обявила всяка форма на женски спорт за “грях” и на практика е забранила участието на нежния пол в организирани съревнования. Това естествено е само върхът на огромен, ледено студен айзберг наречен “права на жените в Саудитска Арабия”. Това е единствената страна в света, в която днес, в 21 век на жените не се разрешава да управляват автомобил. Също им е забранено да пътуват без писмено разрешително или без придружението на мъжки родственик, да практикуват професиите си, да гласуват, да показват лицето си, да носят каквито и да било други дрехи освен черните, чувалести “абаи” и дори да бъдат в присъствието на мъж, с който нямат родствена връзка. Жените нямат право да се защищават юридически в съда и често се стига до варварски безумия, като например присъда от сто удара с пръчка и затвор за жена, която е била изнасилена, но вината е хвърлена върху нея, тъй като била в присъствието на непознат мъж! 80% от жените в Саудитска Арабия са неграмотни и горе долу същия процент страда от депресия и обездвижване. Сегрегацията е тотална и унизителна. Миналата седмица 75 годишна жена бе осъдена на 40 удара с пръчка, защото позволила на двама мъже да влезнат в дома и за да и донесат храна. Единият бил племенникът и, когото тя е откърмила.
Т.нар. религиозна полиция кръстосва улиците на Риaд и дебне нарушителки на средновековно закостенелия закон “шария”, според който всяка жена на практика е непълноценно същество. Саудитска Арабия се подчинява на уахабизма – крайнa интерпретация на ултра-консервативният Сунийски ислям. Доктрините му не са просто дискриминация – защо никoй няма смелостта да нарече положението на жените в тази страна с истинското му име: робство!? Саудитска Арабия е грозно, позорно, мастилено петно върху общия портрет на човечеството през 21 век. Международния Олимпийски Комитет за кой ли път демонстрира, че е компрометирана, безгръбначна организация, движена от вътрешни интереси, алчност и лицемерие. Ако все още има хора в МОК, които притежават някакво подобие на съвест, те трябва незабавно да изхвърлят Саудитска Арабия от Олимийското движение и да не я допуснат на Олимпиада докато не даде най-изконни човешки права на всяка своя изстрадала поданичка. Ако не ми вярвате, хвърлете внимателен поглед върху Олимпийската харта и изискванията към страните членки. Не по-малка е вината и на моята втора Родина, която вече много години предпочита да затвори престъпно и без това късогледите си очи, когато стане дума за варварските методи на репресия налагани в техният уж близък “съдружник” в персийският залив.
Защо всички мълчат? Има ли нужда въобще да отговаряме на този наивен въпрос? Всичко е пари и неутолима, разрушителна жажда за нефт. Най-големият износител на “черно злато” в света е напълно имунизиран срещу всякакви последствия и като че ли му е позволено да върши каквито безчинства си пожелае. Никoй не търси никаква отговорност от самозабравилото се, тънещо в охолство кралско семейство и неговата псевдо-реформистка политика. И що за цинично безобразие е присъствието на принц Наваф Абдулазиз в МОК?! Да не говорим, че преди него член на компрометираният комитет бе баща му. Той буквално наследи мястото му след смъртта му – жалък пример за наследствена аристокрация в редиците на МОК.
Наскоро в Интернет започна да циркулира кратко, скромно видео клипче направено с подръчни средства от група саудитки, което се заклещи в съзнанието ми и от този момент нататък не е спряло да ми къса сърцето. Петте момичета просто седяха на тревата, около неподвижна футболна топка. Бяха покрити в черно от главата до петите, а ръцете им символично завързани с въжета. Под звуците на “One Moment in Time” те не помръдвахва, оставайки статични и обречени, а от невидимите им лица сякаш извираше голям, тежък, безмълвен упрек, който се процеждаше през черния плат за да се зарови в душите на милиони хора по целия свят.
Крайно време е глобалната общественост да тропне с крак и не да поиска, а да изиска равноправие за жените не само в Саудитска Арабия, но и в останалите държави където нежният пол е подложен на недопустими репресии. Катaр също нямаше спортистки на Олимпиадата. Много държави изпратиха само по една-две жени. Иран имаше три представителки, но все в спортове които позволяват на спортистките да носят широки дрехи и да крият формите си. Фанатизираната религиозната върхушка в тази страна също е направила всичко възможно за да съсипе женският спорт и да наложи своя собствена версия на патриархално-робовладеческо общество.
Когато Южна Африка отказа да сложи край на расистката си политика, МОК забрани участието им в игрите. Защо тогава не по-малко нечовешкият, полов апартейд на Саудитска Арабия е оставен абсолютно ненаказан? Тази държава, която е родина на исляма, която разполага с Мека и Медина, която има колосално културно-историческо наследство и е свято място за милиони, дължи обяснение на целия свят. Вярно е, че не можем без петрола и, но какво пък е тя без нас – неговите консуматори? Време е да я попитаме от името на цялата човешка цивилзация: кога ще спре да малтретира беззащитни жени, да убива телата и душите им и да ги третира не като хора, а като неодушевени инкубатори.
Вярата не е извинение за варварщини. Тя може да бъде съчетана по най-човешки начин с толерантност, разбиране и добрина. Родителите на Билкис Абдул Кадир го доказаха, демонстрирайки идеален модел за подражание. В историята си, човечеството често е успявало да изопачи стойностни неща до неузнаваемост, да вдетини боговете си и да изкриви хуманността си в полза на фанатични догми. Вече е време да се положи общо усилие и да се сложи край поне на престъпната практика на репресии срещу невинни майки, сестри и дъщери.
Тогава, в онзи хубав февруарски ден, под топлото слънце на Техеран, доктор Хома Дараби не се поколеба да захвърли забрадката по средата на площада. Ужасени минувачи се скупчиха около нея и започнаха да я увещават бързо да сложи кърпата върху главата си: “Врaзуми се! Това е лудост! Всеки момент ще дойде полицията!”
Но Хома вече бе взела решението си. Беше и омръзнало да се задушава. Да живее без себе си. Да не знае къде е лицето и. Да държи в окови дарбата си…В този ден, Хома знаеше, чe най-после щe възтържeствува над системата, която отне смисълът на живота и. И така, малко преди да пристигне полицията, доктор Дараби вдигна от земята туба с бензин, обля тялото си и запали клечка кибрит, пред вцепенената тълпа. Казват, че въпреки агонията, докато горяла, Хома не спряла да вика следното: “Смърт на тиранията! Нека живее свободата!” Доктор Дараби загина сред пламъците, плътта и стопена в купчина пепел. Но в този момент веднъж завинаги, тя действително стана далеч по-висока от себе си.
За щастие, аз съм само един от мнoгoто, които винаги ще помнят последните мигове от живота на доктор Дараби и ще правят всичко възможно човечеството да не ги забрави и да не позволи на саможертвата и да изгуби смисъла си.
Малката Билкис Абдул Кадир е благословена с възможността да упражнява вярата си без да се отказва от мечтите си. За милиони момичета по света нейната съдба звучи като химерична приказка и невъзможен стремеж. Някой ден тя ще бъде доктор Кадир и ще оперира сърца. Въпреки че тази възможност и беше отнета и че вече 15 години не е между нас, доктор Хома Дараби е намерила начин все още да прави абсолютно същото.
На 26 Януари, Билкис счупи смятаният за недостижим гимназиален рекорд на легендата Ребека Лобо, вкарвайки своята 2711 точка. В продължение на 18 години нито мъж нито жена се бе доближавал до щатският рекорд на двуметровата Лобо. Билкис не само че разпердушини резултата и, но в момента все още продължава да сипе кошове и е на път да премине заветната граница от 3000 точки.
Не по-малко впечатляващо е нещо друго: скромността, характера и интелекта на това момиче са в тотално противоречие с общоприетия образ на елитния спортист. Билкис има най-високият бал на успеваемост в цялото училище и е абсолютен еталон на поведение и професионализъм. Учителите и твърдят, че не са имали по целенасочен, организиран и интелигентен ученик от нея. Щом си постави някаква цел, незвисимо колко амбициозна, тя неизменно намира начин да я постигне.
Тази есен, Билкис ще се включи в силния отбор на Мемфис на пълна спортна стипендия и ще стане първата колежанка в историята на американският баскетбол която ще играе с напълно покрита глава и тяло. Междувремено, момичето ще следва медицина и крайната и цел е да специализира сърдеча хирургия.
Аз имам свое собствено, крайно мнение за ситуации подобни на нейната. Спортът е спорт, религията религия: нищо положителното не е произлязло от смесването на двете. Хубавото в историята на Билкис е, че родителите и не са фанатици и са намерили начин, въпреки консервативните стойности на вярата си, да направят компромис в полза на здравия разум и в същото време да отгледат едно изключително дете.
Всичко това ме кара да се замисля за малката Тихоокеанска островна държава Тувалу. Цялото и население би могло да се побере в сектор “А” на стадион Васил Левски, което обяснява защо миналото лято на Олимпийските игри в Пекин, Тувалу успя да изпрати само трима спортисти: двама мъже и една жена. Маршалските острови, чийто Олимпийски комитет има бюджет няколко хиляди долара, намери начин да събере петима спотисти – трима мъже и две жени. Саудитска Арабия, огромна, приказно богата държава с 28 милиона население и невъобразими ресурси изпрати делегация на Олимпиадата, в която не присъстваше нито една жена! В цялата си история тази държава не е позволила на нито една своя поданичка да стъпи на Олимпийски игри.
Вкретенената религиозна върхушка в Саудитска Арабия е обявила всяка форма на женски спорт за “грях” и на практика е забранила участието на нежния пол в организирани съревнования. Това естествено е само върхът на огромен, ледено студен айзберг наречен “права на жените в Саудитска Арабия”. Това е единствената страна в света, в която днес, в 21 век на жените не се разрешава да управляват автомобил. Също им е забранено да пътуват без писмено разрешително или без придружението на мъжки родственик, да практикуват професиите си, да гласуват, да показват лицето си, да носят каквито и да било други дрехи освен черните, чувалести “абаи” и дори да бъдат в присъствието на мъж, с който нямат родствена връзка. Жените нямат право да се защищават юридически в съда и често се стига до варварски безумия, като например присъда от сто удара с пръчка и затвор за жена, която е била изнасилена, но вината е хвърлена върху нея, тъй като била в присъствието на непознат мъж! 80% от жените в Саудитска Арабия са неграмотни и горе долу същия процент страда от депресия и обездвижване. Сегрегацията е тотална и унизителна. Миналата седмица 75 годишна жена бе осъдена на 40 удара с пръчка, защото позволила на двама мъже да влезнат в дома и за да и донесат храна. Единият бил племенникът и, когото тя е откърмила.
Т.нар. религиозна полиция кръстосва улиците на Риaд и дебне нарушителки на средновековно закостенелия закон “шария”, според който всяка жена на практика е непълноценно същество. Саудитска Арабия се подчинява на уахабизма – крайнa интерпретация на ултра-консервативният Сунийски ислям. Доктрините му не са просто дискриминация – защо никoй няма смелостта да нарече положението на жените в тази страна с истинското му име: робство!? Саудитска Арабия е грозно, позорно, мастилено петно върху общия портрет на човечеството през 21 век. Международния Олимпийски Комитет за кой ли път демонстрира, че е компрометирана, безгръбначна организация, движена от вътрешни интереси, алчност и лицемерие. Ако все още има хора в МОК, които притежават някакво подобие на съвест, те трябва незабавно да изхвърлят Саудитска Арабия от Олимийското движение и да не я допуснат на Олимпиада докато не даде най-изконни човешки права на всяка своя изстрадала поданичка. Ако не ми вярвате, хвърлете внимателен поглед върху Олимпийската харта и изискванията към страните членки. Не по-малка е вината и на моята втора Родина, която вече много години предпочита да затвори престъпно и без това късогледите си очи, когато стане дума за варварските методи на репресия налагани в техният уж близък “съдружник” в персийският залив.
Защо всички мълчат? Има ли нужда въобще да отговаряме на този наивен въпрос? Всичко е пари и неутолима, разрушителна жажда за нефт. Най-големият износител на “черно злато” в света е напълно имунизиран срещу всякакви последствия и като че ли му е позволено да върши каквито безчинства си пожелае. Никoй не търси никаква отговорност от самозабравилото се, тънещо в охолство кралско семейство и неговата псевдо-реформистка политика. И що за цинично безобразие е присъствието на принц Наваф Абдулазиз в МОК?! Да не говорим, че преди него член на компрометираният комитет бе баща му. Той буквално наследи мястото му след смъртта му – жалък пример за наследствена аристокрация в редиците на МОК.
Наскоро в Интернет започна да циркулира кратко, скромно видео клипче направено с подръчни средства от група саудитки, което се заклещи в съзнанието ми и от този момент нататък не е спряло да ми къса сърцето. Петте момичета просто седяха на тревата, около неподвижна футболна топка. Бяха покрити в черно от главата до петите, а ръцете им символично завързани с въжета. Под звуците на “One Moment in Time” те не помръдвахва, оставайки статични и обречени, а от невидимите им лица сякаш извираше голям, тежък, безмълвен упрек, който се процеждаше през черния плат за да се зарови в душите на милиони хора по целия свят.
Крайно време е глобалната общественост да тропне с крак и не да поиска, а да изиска равноправие за жените не само в Саудитска Арабия, но и в останалите държави където нежният пол е подложен на недопустими репресии. Катaр също нямаше спортистки на Олимпиадата. Много държави изпратиха само по една-две жени. Иран имаше три представителки, но все в спортове които позволяват на спортистките да носят широки дрехи и да крият формите си. Фанатизираната религиозната върхушка в тази страна също е направила всичко възможно за да съсипе женският спорт и да наложи своя собствена версия на патриархално-робовладеческо общество.
Когато Южна Африка отказа да сложи край на расистката си политика, МОК забрани участието им в игрите. Защо тогава не по-малко нечовешкият, полов апартейд на Саудитска Арабия е оставен абсолютно ненаказан? Тази държава, която е родина на исляма, която разполага с Мека и Медина, която има колосално културно-историческо наследство и е свято място за милиони, дължи обяснение на целия свят. Вярно е, че не можем без петрола и, но какво пък е тя без нас – неговите консуматори? Време е да я попитаме от името на цялата човешка цивилзация: кога ще спре да малтретира беззащитни жени, да убива телата и душите им и да ги третира не като хора, а като неодушевени инкубатори.
Вярата не е извинение за варварщини. Тя може да бъде съчетана по най-човешки начин с толерантност, разбиране и добрина. Родителите на Билкис Абдул Кадир го доказаха, демонстрирайки идеален модел за подражание. В историята си, човечеството често е успявало да изопачи стойностни неща до неузнаваемост, да вдетини боговете си и да изкриви хуманността си в полза на фанатични догми. Вече е време да се положи общо усилие и да се сложи край поне на престъпната практика на репресии срещу невинни майки, сестри и дъщери.
Тогава, в онзи хубав февруарски ден, под топлото слънце на Техеран, доктор Хома Дараби не се поколеба да захвърли забрадката по средата на площада. Ужасени минувачи се скупчиха около нея и започнаха да я увещават бързо да сложи кърпата върху главата си: “Врaзуми се! Това е лудост! Всеки момент ще дойде полицията!”
Но Хома вече бе взела решението си. Беше и омръзнало да се задушава. Да живее без себе си. Да не знае къде е лицето и. Да държи в окови дарбата си…В този ден, Хома знаеше, чe най-после щe възтържeствува над системата, която отне смисълът на живота и. И така, малко преди да пристигне полицията, доктор Дараби вдигна от земята туба с бензин, обля тялото си и запали клечка кибрит, пред вцепенената тълпа. Казват, че въпреки агонията, докато горяла, Хома не спряла да вика следното: “Смърт на тиранията! Нека живее свободата!” Доктор Дараби загина сред пламъците, плътта и стопена в купчина пепел. Но в този момент веднъж завинаги, тя действително стана далеч по-висока от себе си.
За щастие, аз съм само един от мнoгoто, които винаги ще помнят последните мигове от живота на доктор Дараби и ще правят всичко възможно човечеството да не ги забрави и да не позволи на саможертвата и да изгуби смисъла си.
Малката Билкис Абдул Кадир е благословена с възможността да упражнява вярата си без да се отказва от мечтите си. За милиони момичета по света нейната съдба звучи като химерична приказка и невъзможен стремеж. Някой ден тя ще бъде доктор Кадир и ще оперира сърца. Въпреки че тази възможност и беше отнета и че вече 15 години не е между нас, доктор Хома Дараби е намерила начин все още да прави абсолютно същото.
Who is online
Users browsing this forum: Majestic-12 [Bot] and 3 guests