ShadowDance

За мен може би най-големите проблеми на Heroes 4 са визията и интерфейсът. Артът е ужасен, единиците изглеждат невзрачни и безинтересни, градовете и картата също са загубили страхотния стил на третата игра и за капак брилянтния интерфейс на тройката е заменен от нещо особено ужасно, което ми уморява очите само да го гледам. Огромна част от привлекателността на Heroes 3 идва от характера и неостаряващата визия. Иначе аз четворката и геймплейно не я харесвам, но това е по-субективно.

Ice Pick lodge са от много правилните дивелъпъри засега, единственото общо между игрите им, че са блийк ез фак, но като арт, механики (където го има), история и персонажи винаги отиват в некви много диви ъгълчета, до които никой друг не ще. Втората патология се чака здраво, наскоро почнах пак да ръчкам HD версията на пърата част, където преводът е доста добър и не е правен с гугъл транслейт, както беше с първото издание на играта (във времена, когато гугъл транслейт не съществуваше).

Начии, няма да слагам рънър ъпс, щото трябва да изброя 30 игри, а и доста от тях са споменавани по-горе в темата.

1. Warcraft 3, The Frozen Throne: Все още остава най-добрата игра на близърд и най-доброто RTS правено някога. Перфектният баланс между rts и rpg кара игри като Spellforce да позеленеят от завист. Хвърлил съм по тази игра повече часове отколкото по която и да е друга. Като по-малък знаех наизуст всички реплики на единиците (които и до днес са най-добрите в стратегия ever). Мап едитора им ме научи да програмирам и ме зариби по game-dev-а, страст, която пазя и до днес и един ден като направя истинска игра всички ще треперите. Моддинг къмюнитито на WC е ненадминато по количество, качество и разнообразие, буквално оттам са се пръкнали цели жанрове игри, някои от които все още неоткрити от индустрията. Кампанията ми е любимата в жанра, а историята, колкото и да е DnD клише, и до днес ме сгрява отвътре като си спомня за приключенията на Артас и компания преди "aventurers did it" проклятието на Wow да развали lore-а.

2. Transistor: Това е, simply put, ултимативната инди игра. Графиката е out of this world, можеш да вземаш случайни скрийншоти от където и да е, и да ги принтираш като картини. Музиката е една от най-добрите в индустрията, тананикането на Ред черешката на тортата, която дори нямаше нужда да слагат и някак си прави игра за пълна 10-ка още по-добра. Геймплият и по специално realtime/turnbased бойната система и функциите са толкова добри, че ме е яд, че не съм се сетил аз пръв. Историята удря право в сърцето и остава с теб дълго след приключване на мизерно кратката кампания, все едно си прочел хубав интерактивен разказ. Transistor е игра, която изисква почти религиозна обич, и фенбойщината ми по нея е опасно близко до присъединяване към култ.

3. Mafia, The City of Lost Heaven: Мафия беше първата сериозна игра, която превъртах съвсем сам, през далечната 2003г и затова и до днес смятам някои нива от тази игра за най-трудните, които съм виждал и изпитвам гордост от факта, че 3 рестарта на цялата кампания и сигурно поне 10 фейла само на пристанището не ме отказаха и стигнах до края. Умирането от 2-3 изстрела вкарва адреналин, така както 100HP системата не може. Израстването на Томи Анжело сред ранковете на мафията, първото стреляне с томи гън, първата кола, която не е пълен боклук, първия умрял другар - това са моменти, които носят много по-голяма тежест в тази игра, от колкото в коя да е версия на прехвалената GTA. Period specific архитектурата, оръжията и колите пък те вкарват във филма, подпомогнати от феноменалния саундтрак на Vladimir Šimůnek. Даниел Вавра е ненадминат в world building-а и във вкарването на автентичност в проектите си и нямам търпение да видя какво ще направи с Kingdom Come: Deliverance.

4. Psychonauts: Не бях играл класически куести дотогава, и тази игра ми беше първия досег с Тим Шафър. В началото не разбрах какво толкова й е хубавото, започна като стандартен action-adventure с гадна графика. После, по време на първата мисия излязох от един тунел в главата на drill sergeant-а, перспективата се обърна, стената стана под, нещо в мен прищрака, и оттогава съм фен на Шафър до гроб. Цяло чудо е, че Psychonauts въобще е излязла, предвид през какъв ад е минала разработката й. И до днес няма игра с по-креативни нива и герои от тази, никой не може да е забавен, без да е смешен, така както го може Тим. Ако продължението е дори наполовина толкова изпълнено с концентриран гении и любов към изкуството, значи няма да останем разочаровани.

5. Vampire The Masquerade, Bloodlines: Нищо по-малко от най-доброто 3rd person rpg, поне до излизането на третия вещер, който обаче още не съм играл. Вампайър е играта, която ми показа, че в жанра може да съществува нещо различно от warrior/mage/ranger троицата(хаха) като класове и история, която не се занимава с дракони и крале. Поглъщащата атмосфера и брутално добрия избор на песни в саунтрака ме карат да забравя, че играя игра. Тройка, заедно със Westood са студията които най-ме е яд, че се разпаднаха вместо да продължат да творят история със всеки следващ проект.

6. The Longest Journey: Започвал съм и други куести, но все ми омръзват преди да ги довърша. В Сиберия player character-ът е някак сух и отдалечен от историята, докато в TLJ участваме в събитията, случващи се пред очите ни. Munkey Island и Deponia са прекалено засипани с тонове шеги, докато Ейприл Райън, макар да не е лишена от чувство за хумор, е достатъчно човечна сама по себе си, за да я приема за нещо повече от говорещ спрайт, напълно отделен от историята си и лишен от всякакъв stake. Грим Фанданго и Blackwall изглеждат ужасно, докато след толкова години, TLJ все още е приятна за окото. Единственият минус на TLJ са ужасните пъзели, но на кого му пука, за това имаме интернет. И продълженията са страшно качествени игри, но го няма awe-то, което ме удари при първия досег с работата на Ragnar Torquist. Дано един ден събере пари да направи The Longest Journey Home, April го заслужава.

7. Freelancer: Може би един ден Star Citizen ще заеме мястото на Freelancer, но няма да заеме десетките часове, прекарани в трепане на пирати и разходки из галактиката на борда на любимата Barracuda heavy fighter. Геймплеят на тази игра е неустоимо зарибяващ и днес, и подобно на Mafia-та от по-горе, дора малко празен, open world-а е много по-compelling от този на по нови, игри, при които обаче липсва polish-а и усещането за градация в кампанията.

8. The Witness: Joantahn Blow е, много рядко срещано, надут хейтър многознайко, който накрая наистина успява да достави по-добрия experience, и да докаже, че е бил прав през цялото време. наричат играта модерен Myst с шарена графика и еднообразни пъзели, но The Witness е много по-претенциозна от това. Тя е, колкото игра, толкова и психолочически експеримент, целящ да изучи и пресъздаде феномена на awe при sudden realization-а, че нещо има повече измерения, отколкото си виждал досега с очите си. Прилича на Myst, но прилича и на уличните фокуси, при които едно вале спатия може да се сдобие наусетно с трета страна, или на наскоро излязлата Stephen's Sausage Roll (най-добрия чист пъзел за последните няколко години). Жалко е, че много от играчите никога не я grok-ват и не усещат това чувство, което Blow е искал да нацели, или просто се спойлват в интернет, и губат шанса сами да открият магията. За десерт, в играта е включено и чудесното есе The Secret of Psalm 46, което предава идеите на Blow в думи и си заслужава слушането дори само по себе си, без да си играл (има го в youtube).

9. Marc Ecko's Getting Up - Contents Under Pressure: Колебаех се дали да не сложа на това място Advent Rising, но Marc Ecko все пак ми е по-любима, благодарение на микса от тийнейджърско бунтарстване, романс, екшън, и графити - lots of lots of графити. Саундтракът е на топ ниво, историята е малко наивна, но забавлява на макс, бойната система е изненадващо дълбока, със вградената stealth и silent takedown система и многото комбота (почти колкото в Prince of Persia). Звездата на играта са графитите и интеграцията им в кампанията. Те са, просто спиращи дъха на моменти и ако имаш дори малък интерес в това улично изкуство, Marc Ecko е задължителна.

10. Ground Control 2 - Operation Exodus: Излезе преди толкова години, а компаниите още не са осъзнали, че това е естествената еволюция на RTS жанра в мултиплейър. Добре де, може би са осъзнали - Petroglysh вече имат 2 пропаднали опита да направят такава игра, а и излезлия наскоро Warhammer 40k Dawn of War 3 също ползва GC2 формулата, само чакаме MOBA игрите да омръзнат и това ще е новия крал на хълма). Геймплеят на тази игра е рафиниран до съвършенство, а weapon feedback-а е на космическо ниво за жанра. Бойните единици са пичове до една, а кампанията е на добро ниво за RTS. Все пак, играта е в този лист само заради мултито.

трубадур wrote: ↑

Thu Oct 05, 2017 8:36 am

Ice Pick lodge са от много правилните дивелъпъри засега,...

Уууу, тя Knock-Knock била тяхна. Веднага подхващам Pathologic и The Void.

@Martix , то това и е якото на Кейт Уокър, че е еври-дей-вглъбен-в-професията адвокат, който уж минава транзит през забутано градче, а попада в огромен и очарователен свят и с течение на играта се променя и става част от него.
Transistor-а и The Witness ме зарибиха, ще им хвърля едно очо.

Всичко на супер джайънтс трябва да се цъка, целите им 3 игри - ма басчъна и транзистора са класа сами по себе си и кибичат в собствена категория на великолепие.

Като се замислих, то и на Troika са цели три (единствени) игри, арканума, темпъла и вампирите, които рутят колосално.
Тъжно е, наистина, че ги няма вече.

penzata wrote: ↑

Thu Oct 05, 2017 3:20 pm

Като се замислих, то и на Troika са цели три (единствени) игри, арканума, темпъла и вампирите, които рутят колосално.
Тъжно е, наистина, че ги няма вече.

Реално повечето хора от Troika вече се разпределика между Obsidian и inXile.

@Martix, Freelancer и на мен ми е любимият спейс сим, но никъде не може да се закупи тази игра, деба. 24000 души я имат в wishlist на GoG, ама де тоз късмет... https://www.gog.com/wishlist/games/freelancer
Не знам защо Microsoft така изоставиха дистрибуцията на тази класика.

Така е (за Troika), но е различно. Техните три игри са някак супер различни от всичкото рпг-та.

penzata wrote: ↑

Thu Oct 05, 2017 9:51 pm

Така е (за Troika), но е различно. Техните три игри са някак супер различни от всичкото рпг-та.

За мен Arcanum е просто Steampunk Fallout, но с малко по-скучни куестове и персонажи. Elemental Evil е посредственяж.
Само Vampire: Bloodlines наистина ме отвя (но и тя все пак има много сериозни недостатъци).

Важното е, че Джейсън Андерсън работи в inXile, а Тим Кейн и Брайън Мицода са в Obsidion.

Btw сега като погледнах установих, че Крис Авелоун е минал към Larian. Това определено обяснява доста от успеха на Divinity: Original Sin 2

Абе inXile и Obsidian не са Troika, но все пак се радвам на ренесанса, който удари RPG-тата последните години. Жалко че с времето имам все по-малко време за игри, толкова интересни неща се натрупват на backlog.

AlDim wrote: ↑

Thu Oct 05, 2017 8:04 am

За мен може би най-големите проблеми на Heroes 4 са визията и интерфейсът. Артът е ужасен, единиците изглеждат невзрачни и безинтересни, градовете и картата също са загубили страхотния стил на третата игра и за капак брилянтния интерфейс на тройката е заменен от нещо особено ужасно, което ми уморява очите само да го гледам. Огромна част от привлекателността на Heroes 3 идва от характера и неостаряващата визия. Иначе аз четворката и геймплейно не я харесвам, но това е по-субективно.

Интерфейсът също е субективен, на мен този на 4-ката ми е по-удобен - дори и само заради факта, че са изнесли ресурсите на много по-видно място. В интерес на истината донякъде съм съгласен, че този на 4 е твърде светъл, но докато ти не го спомена, не ми е правило впечатление.

Забелязах, че никой до сега (включително и аз) не е споменал System Shock 2!
https://www.youtube.com/watch?v=S_EuNmQOpbw за нас

Обаждам се да предупредя, че пиша вживян чаршаф по темата, но поради обема му, трябва да спирам да си почивам от време на време.

Ще го приключа може би утре и ще го пусна тука. Ненам дали някой изобщо ще има attention span да го чете, ама на мен просто ми е нужно да го напиша...

termit wrote: ↑

Fri Oct 06, 2017 9:54 pm

Интерфейсът също е субективен, на мен този на 4-ката ми е по-удобен - дори и само заради факта, че са изнесли ресурсите на много по-видно място. В интерес на истината донякъде съм съгласен, че този на 4 е твърде светъл, но докато ти не го спомена, не ми е правило впечатление.

Мани светлината. Това е безумно грозно и зле направено като цяло. Ужасни портрети и икони, прекалено широко странично меню, никакъв контраст, тотален кич и адски безлично. Информацията не е подредена добре също. Боли ме глава само като го гледам:


Сравни този ужас с почти перфектния интерфейс на 3-ката:

Всичко е много добре подредено, изключително стилно, иконите и портретите са супер готини и пълни с характер. Контрастът е идеален и всичко се вижда лесно. Освен това в Heroes 3 HD мода дори малкото недостатъци на интерфейса са оправени (особено процедурите, които изискват излишно цъкане) и може да се играе с невероятна скорост.

Като човек, който изключително цени добрият интерфейс и дизайн (и през годините съм се занимавал доста с дизайн), Heroes 4 директно ми бърка в здравето.

А това, че ресурсите в Heroes 3 не са на видимо място, просто не е вярно. Перфектно са сложени в лентата отдолу и са там на всеки екран. Кога последно си я играл тази игра..?


Разликата в цялостната визия е също толкова потресаваща: Heroes 3 - детайл, страхотна подредба на сградите. Всичко е стилно и лесно за разпознаване


Това мяза на претупано CG от 95-та ебати. Никакъв детайл, ужасни текстури, сградите са невзрачни от-до и с елементарен дизайн.

Това последното е баси дивия кубизъм

Ето го и моя топ 10. Измислянето на десетте заглавия всъщност ми беше супер лесно, но класирането им се оказа някакъв потресен труд. Бтв, в един момент можеше половината заглавия да са хоръри, но се спрях овреме.

10. Soul Reaver 2 - Играта, която ме зариби по Legacy of Kain поредицата и ми донесе упоритата вяра, че игрите са легитимен разказвачески медиум. От днешна гледна точка, не бих казал, че конкретно тази игра или поредицата като цяло са някакъв връх в геймплейно отношение, но историята, допреди да измалазанее, беше непреодолимо зарибяваща и обещаваше някакъв толкова епичен шоудаун накрая, че в крайна сметка начинът, по който приключи - в нищото - сигурно беще единствената реалистична опция на франчайза.

9. Fallout 3/Fallout: New Vegas - Честно казано, за мен тези две игри са доста по-свързани една с друга в чисто личен план, отколкото изглежда са за останалите хора тук. Тройката беше първият ми Fallout (за F2 бях твърде малък, а докато ми дойде акълът, вече се бях прехвърлил на конзоли) и съм я преигравал неколкократно, вкл. с всичките експанжъни. New Vegas от друга страна беше по-доброто заглавие, но същевременно с достатъчно сходни черти, за да е видно, че споделят свят.

8. Planescape Torment - Играта вероятно заслужава да е по-нагоре в класацията, предвид абсолютната си брилятност, но истината е, че годините й личат и така и не съумях да се насиля да я преиграя. При все това, тя ми беше една от първите игри изобщо, и до ден днешен си спомням подробности от историята, света и дори визията, каквито не помня от заглавия, които съм цъкал миналия месец.

7. Uncharted 2 - За мен най-добрата част от поредицата, и като геймплей, и като ритъм на повествованието, и като герои, които са толкова яко изпипани, че дори второстепенните успяват да носят на плещите си самостоятелно заглавие (визирам супер качествената Lost Legacy). Геймплят може и да избива на твърде много пуцане на моменти, но това така и не съумя да ме изтощи и с огромен кеф изринах платинума.

6. The Evil Within - a.k.a. по-добрия Resident Evil 4 - Една от най-великите хорър истории, които съм виждал в игра, плюс достатъчно добре разгърнат свят, който позволява реални продължения (вместо чисто тематични като повечето хорър франчайзи). Плюс това, в геймплейно отношение, играта е това, което си МИСЛИТЕ, че си спомняте от RE4. докато всъщност е вселени напред, с много по-интуитивни и адекватни контроли, които - при все, че пак са направени така, че да пречат - пречат по начин, който е повече предизвикателен, отколкото фрустриращ. Определено един от най-трудните платинуми, които съм отключвал.

5. Star Wars: Knights of the Old Republic - Това беше заглавието, което ме накара да се влюбя в Разширената вселена на Star Wars (и което в последствие не ми позволи да се влюбя в тази на твърде сходната Mass Effect). Визията на планетите, съпътстващия митос, музиката, всичко е изпипано до съвършенство, което честно казано ми е по-важно от всякакви геймплейни или чисто сюжетни недъзи, от които играта иначе страда.

4. Alien: Isolation - Както каза Трубадура, най-доброто продължение на оригиналния филм, и макар да е най-добрата хорър игра га ме нема, си остава страхотно преживяване. Това, че с изключение на няколко скриптирани момента, в цялата история гнидата може да е директно над главата ти и компютърът е като цяло по-умен от теб, води до някои от най-кинематографичните моменти, с които съм се сблъсквал в игра изобщо. В добавка, дълбочината, до която стигат разработчиците, за да изградят детайл и плътност на света, както и връзки с първия филм, е меко казано впечатляваща.

3. Final Fantasy X - Може би не най-доброто FF заглавие, но абсолютно най-силно резониращото с моя вкус. История, която в основата си е тотален sadness porn, великолепна музика, прекрасен свят (тропическото фентъзи винаги работи за мен), геймплей, който е на прага да се пренесе от класическо JRPG - демек 30 години назад от западния гейминг - в по-модерната си версия, която е само 10 години назад... Знам, че звуча подигравателно, но истината е, че всъщност това е може би играта, в която съм влагал най-много емоция от всичко, което някога съм играл.

2. Silent Hill 2 - Безапелационно най-доброто заглавие в поредицата, най-психопатичната и символична история, от която бълва толкова много садо-мазо фройдизъм, че в един момент трябва да спреш, за да осмислиш всички скрити послания, вплетени във всеки един аспект - от история и герои, та до визия и музика. И разбира се, фактът, че дори когато разкриеш Големите Разкрития към края, сюжетът пак ти удря един бърз Джийн Улф и крие минимум още два сюжета под повърхността, които е напълно възможно така и иникога да не надушиш, колкото и пъти да я преиграеш. ТОВА е за мен най-добрата хорър игра, правена някога.

1. Destiny - Това може и да не е най-доброто заглавие в списъка, но е играта, с която съм прекарал най-много време - над 2500 часа. Постапокалиптична супергеройска космическа опера, която страда от Activision-изъм и пред-рилийс осакатяване на сюжета, но компенсира с тонове lore, често скрити или бегло загатнати в collectible предмети, но които изграждат фантастика от калибъра на Хану Раяниеми и Дан Симънс. Играта не е за всеки, но всеки, който прекара достатъчно време в нея без да му досади, ще се влюби в нея.