Абсолютно на мнението на Никола съм (не от последния пост, а от първия му в темата). Изобщо страстта по книгите-игри се споделяше тотално от всички. Така че според мен мнението на Амелия се дължи на:
(а) това, че е Амелия (цинична до мозъка на костите и не твърде зарибяема)
(б) това, че е жена (еми същото като с компютърните игри е)
(в) това, че е била все пак малце по-голяма, когато станаха популярни.
Мнението на Дарклинга се дължи на това, че има твърде високи изисквания към абсолютно всичко, доколкото съм забелязал ;р
За авторите - сори, нямам време да ровя, но определено Майндкрайм започна свинщината публично, готов съм да се подпиша под това.
А за мен най-интересните книги твърдо бяха на Любо Николов - просто перфектни като микс от всички необходими качества. Имаха много грабващи и добре развити сетинги, сравними със западните, имаха полиран стил (естествено) и бяха интересни за игра. При Майндкрайм системата прозираше УЖАСНО очевидно. Огромно количество епизоди бяха почти само избор и между тях бяха пръснати разни пасажи по-дълъг текст. Затова и за мен по-добри са му книгите, където се опитваше да избяга от това - Шангри, Дивият Запад, дори Изпитанието. Разбира се, Тъмната страна. За сметка на това дори в иначе кефеща на макс книга като Златният оракул точно изказаният по-горе проблем убиваше всичко. При него сетингът беше много кьопав, изобщо не би могъл да те грабне и да ти подпали въображението както Кървав Меч или Пътят на тигъра правеха.
Докато за разлика от него други българи постигаха този ефект. Гората на Демона на Любо толкова ме беше запалила, че си бях направил карта на гората и в един момент я знаех почти наизуст. За Таласъмите няма да говоря, инстант класик. Както и Лабиринта.
Книгите на Дж. М. Джордж бяха интересни, но нещо сякаш му липсваше, някакъв хъс просто, имаше оригинални идеи, но не успяваше да ги изтика до читателя добре.
Блонд и Уейн като тандем мен лично ме кефеха най-силно в началото си. Както казах Варварският бог и Сонора бяха БЕСНИ книги. Там все още беше добър микс между игра и литература. После започнаха едни експерименти, част от които бяха доста успешни (като две на Блонд - Пустинята и Пустинен огън бяха направо кефещи откъм хумор), друга не чак толкова (Шоу на смъртта например беше ужасна книга, спасена единствено от това, че е писана от кадърни хора), но при всички имаше един основен проблем - бяха ужасно кратки. Точно като една идейка, около коят ей така за пробата е построена книга-игра. За мен тези книги, макар на моменти забавни, просто не можеха да се сравняват с големите стари дебели класики. Пробиваха малко на принципа на по-късния Роджър Уилко - основно с хумор. Валенсианските хроники бяха като цяло добри, но те пък не бяха почти никаква игра.
Няколко думи и за Елена Павлова - една от фаворитките ми сред авторите. Рядко съм се кефил толкова на книга, колкото на поредицата за Дъгата. Тя нямаше толкова живо и разнообразно въображение като Блонд, но по някакъв начин успяваше да опише няколкото си свята (особено този на Номад) по адски запленяващ начин, който комбиниран с лекия хумор баш в Дъгата, просто къртеше. Ужасно ме е яд, че така и не я доиздадоха тая поредица.
Бтв по стратовете бях много много запален, даже бях тръгнал да си правя мой. Бяха готин, но разбира се обречен опит да се приближи още до компютърните игри, особено онези огромните чаршафи с драконите на Елена, които бяха също супер кефещи, макар да се играеха със седмици
п.п. Кои книги са самостоятелни на Шайхиряка, аз нещо не се сещам такива?
Някои наши с Боби дори имаха добър сюжет, но естествено го плащаха с ниска интерактивност. Бяха си новели, маскирани като книга-игра.
)
) първия!
