ShadowDance

Well, никога нищо не е същото, уви. Нито ти си съвсем същия във всеки момент от живота си.

Та цялата тема по повод моята умора от живота и спонтанното ми хрумване, колко би било добре да изчезна за малко (като въобще да ме е нямало до сега).

В общи линии, случвало ли ви се е да искате да изчезнете? В онзи смисъл, когато времето няма значение и е ирелевантно дали ви е имало и дали ви има в момента или за в бъдеще.

Не, на мен не ми се е случвало. Може би, защото през по-голямата част то времето съм доволна от живота си, от приятелите, от родителите, от работата - от всичко, с една дума. Имало е моменти, когато ми се иска да захвърля всичко, да зарежа всички проблеми и грижи и да замина някъде за няколко дни. И съм го правила. И знам, че действа изключително благотворно. Заминавам някъде където винаги има много хора, не на някоя усамотена вила или хижа в планината, дето се стига по козя пътека. Не, отивам, където е шумно. И в момента, в който съм пристигнала, съм забравила какво съм оставила зад гърба си. Е, по този начин проблемите не се решават от само себе си, все мен си ме чакат, но поне се разтоварвам за известно време - 3-4 дни са достатъчни. И когато се върна, някак ми е по-лесно, по-ведра се чувствам и дяволът не ми се струва толкова черен, т.е. не е толкова лошо това, което ме е довело до състояние да избягам.
Ами, това е моят начин за справяне с особено големите грижи. Но да изчезна завинаги, да ме е нямало - не, не искам.

Бих си обяснила желанието 'да потъна в дън земя', но не от срам, а, например, от претоварване, от твърде много стрес, депресия, умора. Но не говоря и за това. А за усещането, появило се просто така, без особено значение 'защо', да спрете 'да бъдете', да изчезнете, дори за малко. Хех, дори причината да не е едно от милите морвени 'мразя целия свят' ...

Първо искам да спомена, че въпреки радостта ми, че името ми се е превърнало в нарицателно, всъщност ти никога не си ме виждала в състояние, в което да мразя целия свят, това го обяснявах и преди ден-два в сивостен. Не съм чак такова мразещо всички същество, вече взех да се фрустрирам:(

За другото... о, да, случвало ми се е. Мисля, че знам за какво говориш. Или пък не, винаги е опция.
Има едно чувство, което те кара да се стремиш към големи височини, остри предмети, странно оцветени химически субстанции и прочие. Защото не искаш този свят, който ти се е изтърсил на главата и боли. И си готов да заглушиш тази болка. И искаш някой да съжалява за това, че те няма.
Ок, въобще не става дума за това.
А за някакво чувство далеч отвъд. Не искаш нищо. Не искаш никой да съжалява за теб, нито да те помни. Откъде накъде? Просто да те няма. Нямаш никакво желание да измисляш начини за това, самоунищожението няма нищо общо. Просто ти е едно такова празно. Без да си особено ядосан или отчаян от нещо, просто няма защо да си каквото и да е.
Ся, аз сериозно си мисля, че си има някакво чисто физическо обяснение на това, примерно недостиг на алфахидроксинезнамкакво си, защото ми се е случвало в остра форма най-вече като съм злобно болна.

А и (като оставим настрана клиничната депресия) винаги го има онова "Бе, тоя свят не може ли да докаже, че може да върви правилно и без мен за няколко часа поне? Щото се уморих да съм му център...":РРР

Ся като simple stupid и новобранец да се намеся и аз, насред женските шамари.
Чувството да искаш да те няма е вълшебно с потенцията си за безкрайното много нови неща, които можеш да откриеш. Стига разбира се да не се фиксираш върху това ТЕБЕ да те няма, а върху онова което ще се откриеш, като като отхвърлиш булото на Аз-а, което замъглява и направо скрива Чудото на Живота в света.

When I am in my ego, then You are not with me.
Now that You are with me, there is no egotism within me.
Ravidas

Не ти трябва да се намесваш насред женските шамари, защото women are monsters - they will eat your liver.

Амос, забелязал ли си, че напоследък имаш навика да се заяждаш само за идеята? Ако си толкова убеден в твърдението си, не е разумно да го правиш:Р

Категорично отричам всичко! МУАХАХАХАХА... not!

феминистки edit: Това момче не отива на добре. Ша го банваме ли, що ли...

Очевидно няма да съм simple stupid, ако не настоявам да остана в разговора. А като гледам, че това се оценява, и само с едно мнение съм повишен до Eager Cadet, направо амбицията ще ме взриви отвътре.
Нямам време да разсъждавам дали съм повече stupid, отколкото мазохист, но и да имах пак нямаше да мога да реша дилемата поради вродената ми специфична недостатъчност, така че предпочитам да нямам време.

Ако реша да ме няма, къде ще отида?
Щото ако изчезна и ме няма изобщо, а ми се доще да се връщам, кой ще взема решението? То пък тогава няма да има и на кой да му се връща.
Значи трябва да се ходи някъде. Ако отида някъде пък какво ми гарантира, че ще се понасям по-добре.
Щото форума е такъв, какъвто е - и примера такъв. Фийст имаше един герой с една торба с ... дупка до един склад с портокали. И оттам само портокали, веднъж май за разнообразие ябълки докараха...Ако си представим, че през подобна дупка можем да избягаме някъде, кой ни гарантира, че ще се окажем в склад, а не в нужник, или в някой фенклуб на почитатели на Мерлин Менсън.
Ако кажете, че не може да е толкова ужасно, с дълбоко скътания си оптимизъм за подобни случаи ще ви обнадежда, че може.

И проблемите, и техните решения се намират в главата на човек, само че Егото не ще да си признае поражението и нефелността си, и в опит за самозащита обвинява "света" за всичко.

А когато някое нежно създание вземе, та изчезне, това може само да предвещава края на света. Последиците са ужасни, макар и никой още да не ги съзнава. Гудкайнд в "Лавинен огън" ни демонстрира к'во чудо е Калан изведнъж да изчезне, да я няма, всички да са я забравили и т.н. ... добре че Ричард е с всичкия си, да я търси, та да спаси света.

Момичета стойте си тука, инак Света е обречен. Не щото искате да избягате, а защото няма кой да ви търси след това... Всеки живее в главата си и там се е загубил. Света не е виновен.

Аз само да попитам, че не мога да си го представя - и като изчезнеш какво? От твоя гледна точка.

И аз не знам, Джаар. Къде отива цялото очарование на неизвестното, ако знаех всичко (не че не съм близо). Иначе си го представям като дълбок сън, без сънища. Най-близките думи, които намирам са 'да спра', 'да престана да бъда'. Я и не мисля че самата идея първоначално да изчезнеш включва наличие на 'след това' - това е без значение , иначе ще отида на почивка .


Мравчо (simple_stupid, sorry, ама имаш сладък аватар и ще си ти сложа такъв етикет . C'est la vie...a vida é dura...), никъде не съм тръгнала. А и светът на този етап е прекалено интересно място, за да се губя в главата си .

Мда, за мен идеята е да изчезнеш от себе си. Което не включва нещо "после". Как да го обясня, това е бягство от, а не бягство към. Ако беше към, щеше да е просто отпуска:Р
И... никъде няма да ходим, това е просто моментно състояние:)

Така както ми го описваш, звучи по-страшно от смъртта. А аз от нея не се страхувам. В смисъл - изчезнеш ли по този начин, то изчезваш ти самия за себе си, изчезват дори спомените... И най-малкото не можеш да оцениш това, че си изчезнал.

Ами, нещо такова, Джаар...

Мен пък смъртта ме плаши, физическата смърт, другото ми е неизвестно и съответно нямам повод да се страхувам . Засега .

Ех, както посъветваха по-горе ше се омета аз тия дни на вилата малко на спокойствие. Да се псуваме там с катеричките, ако не вали

Elayne wrote:

Мравчо (simple_stupid, sorry, ама имаш сладък аватар и ще си ти сложа такъв етикет . C'est la vie...a vida é dura...), никъде не съм тръгнала. А и светът на този етап е прекалено интересно място, за да се губя в главата си .

Ех Elayne,

Лао Дзъ казва

Дао, което маже да се назове, не е трайно дао.
Име, което може да се именува, не е трайно име.

Та, Пътя да изчезнеш, който може да бъде посочен, не може да е Пътя на вечното изчезване. Така че всичко, което можем да си кажем ще са пътища за някъде, извървяни и разказани с илюзията за изчезване.
Същото е и с името, с което ме именуваш. Няма как да ми е трайно име, затова и нямам нищо против да бъда и “Мравчо” и да го понося. Но видимостта лъже. Мама преди много години ме съветваше да мълча, защото можело да мина за умен. И видимостта лъже, “Мравчо” може да изглежда сладък, само защото е непознат. Видимостта лъже и забележи, че при сладките мравки има мравчена киселина, но няма например мравчена основа. И това е защото всички които живеят в строго йерархизирана общност са кисели по природа и отделят "киселини". Трябва да дойде някой самотен единак, положил крайъгълния основен камък на егоизма, та да ги “неутрализира”, я като някой песимистичен мравояд мизантроп, я някой чевръста лъчезарна баба Меца.
Та Elayne, видемостта лъже. И имената лъжат.
Как да избягваме от лъжата на имената? Като даваме определения!
Какво представлява едно най-последно и основно определение? Тафталогия.

Всяка Аксиома по условие е тафтологична.
Когато Мойсей попитал Бога, кой е той, отговора бил ... “Аз съм този, който съм.” Напълно достатъчно за да скрие истинското Му Име, и да удостовери "надлежно" съществуване.
Та и аз положих усилия да намеря истинската тафталогия, която да ме изразява "simple_stupid", но щом е по-лесно да съм Мравчо, тъй да е.
Без кръсница е скучно. Питай Пинокио...