Нека видим, Жоро. И двата следват един и същ модел. Вземаш някой от най-презрените субжанрове на фантастиката - зомбита (28 дни) или пейсетарски сай-фай (Съншайн) - правиш най-добрия възможен филм в рамките му, СЛЕД КОЕТО го надцакваш десетократно, като ги прекрачваш с лекота и влизаш в дълбоките и важни истини за човешката природа.
Ето възможните причини, поради които тва всъщност не е толкова добра идея в комерсиален аспект:
1. Публиката си има очаквания. Тя е отшила да гледа зомбита или пейсетарски сай-фай. Как така ше й разтягаш границите на жанра без предупреждение? 
"Филмът е сбъркан.", решава зрителят.
2. Публиката не обича да мисли. Как така ше й отнемаш очаквания стандартен финал и ше я "вкарваш в некъв филм", дето изисква малко мозък, за да го чатнеш? "Баси тъпия филм!", нервира се вече зрителят.
3. Публиката, някак си, се състои от хора. А много от тях (в случая - сред феновете на тесножанрови филми) са обидчиви и комплексирани същества, които ама изобщо не обичат да им се напомня (ако въобще си дават сметка за тва) колко прецакано и елементарно създание всъщност е човекът. И че ВИНАГИ той е най-големият си враг. Не зомбитата. Не извънземните. Не лошата природа. "Еми бал съм та във филма вече!!", тегли една зрителят и сяда на салатка с ракийца.
Тва отдавна ясно, де. Имах предвид, че чисто наративно наскоро детектнах евентуален проблем. (Тук, предупреждавам, навлизам в тясна специалност, която едва ли интересува повече от един-двама на форума.) Значи, функционално погледнато има 2 основни типа обрати, които наричам
cut in и
reversal по липса на общоприета терминология. Първият се получава, когато зададените параметри на сюжета се окажат подвеждащи и историята внезапно ръчне в напълно неочаквана посока. Най-известният пример, за който се сещам в момента, е в
Матрицата, макар че той минава и за ривърсъл. Ривърсълът, далеч по-известна техника, се получава, когато цялата история до един момент биде поставена в нова светлина от изненадващо разкритие.
Шесто чувство, например, го оползотворява на макс.
Тънката разлика е, че
кът ин-ът използва дотогавашните събития само като подвеждащ фон, на който истинската история да блесне по-ярко (+ бонуса на неочакваността). Докато
ривърсълът не отрича предхождащия го наратив, а просто сменя гледната точка към него, разкривайки истинския му смисъл. Оттам,
ривърсълът работи най-пълноценно в Акт 3, като развръзка. Докато
кът ин-ът, внимание, най-добре се намества в началото на Акт 2. Оттам и наративният проблем при Гарланд, според мен. И в Съншайн, и в 28 дни имаме класически
кът ин-и. Тотална замяна на антагониста и оттам - на всички цели на протагониста. Обаче той не ги въвежда около средата на филма, когато им е времето, така че реалната история да има време да се разгърне в съзнанието на зрителя и да има собствена развръзка... Използва ги (като ривърсъл)
вместо развръзка, при което на много хора с право им идва като гръм от ясно небе в кофти смисъла.
Иначе и двете техники са жизнено важни за добрия наратив, но както виждаме трябва да се използват с внимание. Аз задължително вкарвам поне едната във всяка история (ако е възможно - и повече от веднъж), а често И ДВЕТЕ. Просто правилно изпълненият
ривърсъл дава една от най-силните развръзки, докато
кът ин-ът е незаменимо средство за съживяване и оползотворяване на страховития Акт 2, където често се препъват и потъват много автори.
Жоро, предполагам, че ти всъщност имаш коренно различни причини да не харесваш (финала на) Съншайн, та би ли ги изложил?
Ама аз нали съм голям фен на адаша Гарланд(/Бойл) след Sunshine и 28 days later, реших, че на всяка цена трябва да видя и филма по книгата, с която е пробил.
(Както съвсем скоро ще отвърна на отчайващо вялата защита на Infernal Affairs с/щу The Departed, след като й отпуснах неколко дни. 
)