ShadowDance

Душата ми остана стон, отчаяно затихнал крясък
опустошено същество, изпепелена бездна пясък
загубих себе си в нощта, сред самотата нейде плача
и в мъртвосива тишина безплътни сенки с мене крачат

Ситен пясък между пръстите се стича -
невярващи души стапят се в нощта.
Самотник плаче, своя избор отрича
на брега между живота и смъртта.

Сълзите понесени от тленния бриз
обричат, рушат пясъчната крепост.
Побъркан бог, на безсмъртието каприз
загубен в миг безвремие и вечност.

Нови

мизерия, камък, поща, студ, гайка

Младежът тичаше към пощата с писмо в ръце. Внезапно се подхлъзна на гладкия лед пред входа и изхвърча половин метър нагоре преди да се стовари по гръб като камък.
- Ама че мизерия, да го вземат дяволите този студ, дано повече не видя сняг до пенсионирането си, проклетите циклони и антициклони да ги затрие глобалното затопляне... - той ругаеше с неизчерпаемо вдъхновение и вяра в гласните си струни. Изведнъж спря насред изречението и изненадано докосна главата си. - Я, защо имам гайка в ухото? Кой е този неадекватен, изкрейзил, полусляп железар, който е наръсил гайки и дюбели по целия тротоар бе? Ма как може да пускат свободно такива хора...
Момичето, което наблюдаваше сцената последните пет минути през прозореца, усети че май е влюбено.

Хахаха, Мооорви, това последното изби рибата . Как ти хрумват такива бе?

мизерия, камък, поща, студ, гайка

Мизерията прогони хората от квартала и годините безмилостно изпиха уютната топлина, попила в каменните стени на старите къщи. Само студени сенки навестяваха опустелите стаи от време на време и надзъртаха през счупените стъкла на прозорците. Бурените задушиха пъстрите цветя в малкото дворче на крайната къща и на пролет само някой и друг нарцис успяваше да отвоюва място под прозореца. Ръжда прояде пощенската кутия, плъзна любвеобилно по гайките, прикрепящи я към разкривената ограда, и един ден тя с жално дрънчене падна на пътеката отвън и се разпадна, а сред останките й се мерна пожълтяло намачкано писмо.

Xellos wrote:Нови

мизерия, камък, поща, студ, гайка

Усещането че някога тук са живели хора изпитващи уважение и любов към земята и дома още витае тук. Въпреки късната пролет разпилените камъни и буренясалите дворове още пазят някакъв студен спомен за мизерията. Тук там оцеляло градинско цвете, или подредени красиво камъни - студени, но помнещи. Чакащи търпеливо някой да се завърне.
И ето, вървейки с грейнали очи по пътеката и подсвирквайки си весело един младеж застана пред рухналата порта, огледа руините и полегналата морно ограда. Наведе се с и любопитство разръчка ръждясалите останките на падналата в детелините пощенска кутия. Писмото вътре отдавна беше се превърнало в сбита оранжевосива буца хартия, но въпреки ръждата по чудо на кутията бе останало късче боя с някакъв номер. Младежа се усмихна като го видя, и все още приклекнал там притвори очи, взе шепа пръст и я остави да се изспипе плавно от ръката му заедно с камъчета и една ръждива гайка. Въздъхна доволно, изтупа си ръцете, извади gsm и каза на на отсрещния и на света като цяло:
- Открих го. Да се хващаме на работа, че туристите чакат.

Ами май замряхме с тези думи, та пускам други:)

кестен, пътека, заек, ритам, колан

Бях й вързал люлкa от колана си и я размятах напред-назад под голямото дърво, а тя писукаше весело и се заливаше от смях. Вятърът си играеше с немирните й черни коси, а крачетата й подритваха кестените по земята, когато я спусках надолу. Изведнъж ме стисна силно с ръчичката си, посочи към пътеката, където някаква малка пухкава топка хвърчеше към храстите и щастливо викна, "Батко, г'едай, жайченце, жайченце!"

кестен, пътека, заек, ритам, колан

Нене пристъпваше решително по пътечката към малките заешки къщички в задния двор на баба – грубо сковани от дъски сандъци с вратички от телена мрежа. В очите на момичето грееше дързост, а главата й бе пълна с “добри намерения”. След като Пешко категорично бе отказал да бъде лекуван с бобени зърна и варени кестени и се бе скрил позорно на тавана, Нене реши, че може да насочи лечителските си умения към други нуждаещи се. Като например зайците на баба Мара. Тя окачи торбичката с "лекарства" на колана си, отвори внимателно една вратичка, сграбчи чифт дълги уши и изтегли шашардисаното животно, което започна панически да рита във въздуха.

Вървя по пътеката и съзерцавам вятъра, играещ с нападалите по земята листа. Светът е кафяв, есента е в душата ми и тишината и меланхолията са по-плътно стегнати около сърцето ми, отколкото е коланът на кръста ми.
От тишината боли, самотата унищожава... Но болката на кротката тъга е по-слаба от тази на яростта... Завинаги, но по-слаба.
Подритвам един кестен и го гледам как се търкаля сред шумата без да го виждам. Вдясно от пътеката притичва заек...
Тихата печална есен...

Lannis wrote: кестен, пътека, заек, ритам, колан

Седя на спирката пред нотариата и чакам тролейчето. То милото неде лази насам издъхвайки явно. Забавлявам се подритвайки падналите наоколо конски кестени към шосето и гледам как колите ги смазват. Омръзва ми, а тролей идва. Има си даже емблемка на зайчето на плейбой. Ма не е тоя дет ми трябва. Зяпам народа минаващ по пешеходните пътеки около попа. И тва пълна скука пълна след 15 секунди гледане. Въздъхвам и пъхам ръце в джобовете на дънките - тва щото забравих колана и ми се смъкват кат ходя, и потеглям пеша...

* * *

Заека се изпъчи, пристегна колана, тресна един юмрук на кестеновото дърво отляво, изрита мощно една невинна гъба поникнала насред пътеката и каза:
- Що си със шапка ма?

Енергичният шум от бягащия сред храстите заек бързо се стопи в тихата есенна гора. Остана само приспивният шепот на вятъра и звукът на самотните ми стъпки по покритата с мъртви листа пътека, която сякаш бе сянка на мрачните вити алеи на моите мисли. Няколко ярки слънчеви копия пронизаха оредяващите корони на кестеновите дървета над мен и призрачно затрептяха. Един от тях намери очите ми и нахлу мигновено в ума ми, разсече властно печалната тъмнина и огря безмилостно оголената болка. Спуснах клепачи, но беше късно. Огненият лъч прогори черния колан, стегнал здраво душата ми, и тя се разсипа в разкъсани парчета спомени и чувства. Светлината ги погали и те заискриха насреща като късчета кристал, хвърляйки разноцветни искри в мислите ми.
Усмихнах се. Последвах бавно подритнатия кестен покрай обсипаните с огненочервени листенца храсти. Вдигнах го от земята и го задържах в шепата си, докато слушах шепота на есенния вятър. Носеше едва доловим аромат на зима и обещания за жизнено пролетно слънце.

Кестен, пътека, заек, ритам, колан

Момчето трепереше като подплашен заек под разгневения поглед на баща си. Коланът отново изплющя по голия му гръб. Все се питаше какво е направило или е забравило да направи, за да предизвика поредния побой. Краката му ритаха във въздуха, сякяш се опитваше да побегне по пътеката и да се отдалечи от старата колиба и изгорения от мълния кестен, които за него бяха символ на унижение и болка.