И аз да се включа в спама в такъв случай.
Amelia wrote:......
Сега, година и нещо по-късно аз продължавам да съм най-високата в офиса и да ме викат всеки път като трябва да сваля тонерите на принтера от най-горния рафт.
......
А тогава кой качва тези тонери на този рафт?
И малък опит за реплика по същество, доколкото е възможно.
Струва ми се, че читателят възприема някой персонаж, ако 1)може някак да се отъждестви с него или да му се иска да е такъв или ако 2)действията му изглеждат обосновани.
Вторият критерий е обусловен до голяма степен от личния опит. Особено когато става дума за емоции, които са основен двигател на действията. Т.е. когато са ни известни определени модели за поведение или реакция, всички действия на персонажа, които излизат извън тях - или поне повечето, - ще ни се струват нагласени, нереални или изсмукани от пръстите.
Не бих се учудил, ако част от майсторството на твореца е да покаже защо определени действия са не само възможни, но и едва ли не неизбежни.
Един пример, понеже ми е най-пресен:
Дивакът се усмихна победоносно и отново зачете. Всичко вървеше сравнително добре до последната сцена на трето действие, където Капулети и синьора Капулети започват да тормозят Жулиета да се омъжи за Парис. Хелмхолц бе неспокоен по време на цялата сцена, но когато прочувствено имитирана от Дивака Жулиета извиква:
О, няма ли над облаците милост,
която да надникне в мойта скръб?
Не ме отблъсквайте, о майко моя!
Поотложете сватбата за месец,
за седмица! Ако това не може,
то застелете брачното ми ложе
във гробницата, дето спи Тибалт!…
Хелмхолц избухна в неудържим кикот.
Майката и бащата (каква гротескна гадост!) насилват дъщеря си да се събере с някого, когото тя не иска! И идиотката не казва, че си има някакъв друг, когото (за момента във всеки случай) предпочита! По своята цинична нелепост положението бе неудържимо комично! До този момент той бе успявал с героични усилия да сподавя напъващия го все по-силно смях, но това „о, майко моя!“ (изречено с такова трепетно страдание от Дивака) и споменаването на гробницата, „дето спи Тибалт“ — очевидно без да е кремиран, прахосвайки фосфора си в някаква мрачна гробница, — това вече му дойде прекалено много. Той се кикотеше и кикотеше, докато от очите му рукнаха сълзи; смя се неутешимо, докато, пребледнял от възмущение, Дивакът го погледна отгоре над книгата и тъй като смехът не секваше, я затвори, изправи се и с жест на човек, който издърпва поставения пред свинята бисер, я заключи в чекмеджето.
А иначе от толкова много отклонения ми се изгуби цялостната идея на темата :)