ShadowDance

молив, хартия, вятър, фенер, спомен

Вятърът изду завесите в стаята на Нене и разпиля небрежно хартиите, оставени на масата. Един молив падна на дървения под и шумно се изтъркаля под леглото. Котаракът Пешо, който мързеливо подремваше върху смачканото одеало, отвори едно око, фиксира движението на молива и в миг се метна след него. Изпод леглото се чу врещене, гарнирано с яростно фучене. Нене захвърли с досада споменника настрана, въоръжи се с фенерче, търпение и дебела кърпа и залази по пода.
- Пешкоооо... Пак ли в капана попадна бе, писе!

Миличкия


Нови "кораб, вода, огън, креват, мистерия"

Надигна се от кревата и света се закръжи около него. "Какво по...?" Сякаш огън течеше във вените му. "Вода, къде бе оставил проклетата вода..." Пръстите му зашариха по нощното шкафче. Стъклената чаша се пръсна на малки късчета на пода. "Трябва някой да е чул шума... Дано са чули! Все пак бе на кораб, не на безлюден остров..." Задушаваше се. "Но защо аз и за какво?!" Едва ли бе заради мистерията на пирамидите! Не вярваше в проклятието на фараоните. Не биваше да се забърква с онзи чудак, Поаро, и безумните му предположения. Вдигна ръка към шията и се сгърчи в последен пристъп.

Учителят се замисли.
-Ученици, искам да напишете кратка история, в която да използвате думите: кораб, вода, огън, креват, мистерия.

През цялото време си мислих, че съм кораб, който се носи мъчително на границата на два океана - единият от огън, другият от вода. Дълго се носих, с разкъсани платна и натрошени мачти, с екипаж натръшкан в трюма от чумата, разлагащ се заедно с плъховете. Когато се събудих, потен и ужасно отслабнал, в кревата си, докторът ми обясни, че в продължение на два дни съм бил пленник на черната смърт. Неочакваното ми оздравяване остана неразгадана мистерия.

кораб, вода, огън, креват, мистерия

Тръшна вратата зад гърба си, облегна се тежко на нея и погледна с печален копнеж към кревата, който изглеждаше безкрайно далеч. Цялата стая се люлееше пред очите му сякаш беше на кораб в бурно море и той се помъчи да разреши мистерията какво точно беше пил през последните часове и в каква последователност... “Сякаш има значение”, захили се сам на себе си и в същия миг огън пламна в главата му и изпепели веселието му... “едно е сигурно – не беше вода”, изскърца със зъби той.

стига толкоз със старите думи, новите са лесни дори аз ще се озоря да сътворя убийство с нещо така романтично

пиано, камина, пламък, кожа, сняг

Виното в чашите им, самотно изоставени върху пианото, хвърляше алени отблясъци от пламъците на камината върху бялата й, като снега навън, кожа.

***
бре, днес съм на еротична вълна и в двата форума май

тъй като Лан е на път, ми из-смс-и своя текст по думите

Lannis wrote:Последно изнесоха пианото - то жално проплака за сбогом и остави след себе си пуста тишина. Остана само студената празна камина - черното сърце на осиротелия дом, пазещо спомени за загубената топлина на пламъците, за огнените отблясъци и сенки по кожата на младата жена, за тихия, изпълнен с обич смях, когато той целуваше косите й и сядаше на снежнобелия мек козяк до нея.

Аз винаги ще помня тази нощ, мое сребърно вълшебство. Ще помня огромния пламък в камината, как сякаш поглъщаше всичко наоколо си, хипнотизираше, искаше ме, а аз исках него. Там някой нежно галеше пианото, примамваше мислите ми, вплиташе ги в тихата песен на клавишите и ги отвличаше нанейде. Политаха в тъмното небе и търсеха, те търсеха звездите, за да избягат от мен. Бях едно с този огън, пленен завинаги в онзи миг, в който ти изплува от мрака. Помня меката тъмнина, попила телата и душите ни. Пристъпвах бавно след теб, без да откъсвам поглед от сиянието в очите ти, през дълбокия сняг, през високите тъмни борове, там, в мастиленочерната нощ. Луната разля сребро в чернотата, а ти зашепна нейните омайни песни. Помня ръката ти, хладна и мека като лунните лъчи, помня сияйната ти кожа в онзи миг, когато времето спря.

Разбира се, че не тръгнах с теб. Разбира се, ти бе измислица и сън. Ти бе вълшебството на сребърната нощ. Разбира се, че се върнах при топлия огън. Нали така трябваше? Тогава защо те няма? Защо те няма да ми кажеш, че бях прав? Защо те няма? Чуваш ли ме? Това твоята песен ли е? Или е само пианото?

Гледам огъня. Сега ме иска само той.

Тъжната песен на старо пиано
плаче сред пепелища и самота.
Студено лице от спомени огряно,
от пламъци без огън и без светлина.

В прегръдката на празната камина
страст и чувства в болка се топят;
като сняг на отминалата зима
по кожата се стичат и горят.

Той вървеше по брега и наблюдаваше причудливите форми, които придобиваха следите му по пясъка след целувката на отмиващите ги вълни. Спря, загледан в искриците на песъчинките поели в себе си мекото сияние на пълната луна. Наведе се и загреба шепа мокър пясък. Наблюдаваше как се оттича между пръстите му, сътворявайки малък замък, стопил се пред очите му миг по-късно под безмилостния порив на пълзяща вълна. Проследи я навътре и с любопитство забеляза красивата перлена огърлица, която образуваха една след друга надигащите се вълни в залива. Гледаше и търсеше, а тя го следваше - Душата му. Тази, едничката, която прогони. Загуба, която не осъзна. Гледаше и търсеше, но не чувстваше, защото бе отказал да чувства. А нощта бе красива, приказно красива. Бризът галеше черните му коси в прохладна ласка и му шептеше приказки за сирени и пирати, за неизследвани земи и необятни пространства, но той не го чуваше. Вървеше сам, загубен за себе си. Загубен в себе си. Душата му го проследи с поглед и заплака.

душа, плача, загуба, нощ, пясък

Пясък губещ се между пръстите ми.
Нощта е бездушна.
Плача някъде отдалече.

душа, плача, загуба, нощ, пясък

В звездната нощ край морския бряг душите на удавените се понасят по бисерно-проблясващите гребени на вълните, рисуват със соления си дъх своите спомени в мокрия пясък и плачат безшумно за загубения си живот.