ShadowDance

Малко връщане към предишните страници на темата. Вчера издухах праха от двата тома "Творби и проблеми", които вероятно са спасили много народ от провали в часовете по литература и без които направо не разбирам как са си писали темите учениците преди 1981 г. (когато са издадени книгите) :)

Та във втория том се зачетох в статията на Пантелей Зарев за Никола Вапцаров. Доста бързо ми доскуча дотолкова, че да я прегледам отгоре-отгоре. Поне доколкото видях, наблюденията върху самата поезия бяха между тривиални и комични (няма да цитирам, че ме мързи да пиша толкова). И като че ли най-любопитното - само че по-скоро клюкарски любопитно - бе споменът за Вапцаров на осъдения за убийството на жена си циганин, чието име забравих, който бил в същата килия с него. Все пак не отхвърлям възможността статията да е била замислена като само обзорна - в такъв случай мисля, че се справя (поне доколкото я четох).

След това реших да дам шанс на първия том, където се разглеждат по-стари произведения. Там си избрах обзор на Вазовата поема "Паисий" от Радосвет Коларов. Макар че още не съм прочел статията, вече дори ми беше интересна. За съжаление част от интереса ми бе продиктуван от опитите ми да й намеря кусури - и успях да открия предостатъчно. Като започнем от правописните грешки, минем през дребни стилови недомислици и стигнем до по-сериозните грехове като намиране на несъществуващи внушения и подмяна на смисъла или конотацията на думи или изрази (къде неволна, къде преднамерена), за да се добави допълнителна тежест към излаганата теза.
Все пак основната теза е обоснована достатъчно добре дори и след като се премахнат съмнителните аргументи, така че мисля да дочета статията.

И се оказа, че когато човек чете такива все пак достатъчно нормални творби, като не е длъжен да се съобразява с мнението на авторите им, те са си съвсем поносими за четене. Възможно е да прибързвам, като си правя изводи от две недопрочетени статии. (А, освен това не можех да подмина статията, разглеждаща дейността на Димитър Благоев като литературен критик. Не че я прочетох цялата, но все пак ми бе интересно, че авторът й беше отправил забележки към Благоев, как неправилно възприемал това или онова.)

Иначе в тези томове има статии от споменатия Никола Георгиев, така че след високата оценка, която му дадохте, мисля най-малкото тях да прочета.


А към Йоан Владимир - формулата на бензола е една от най-лесните формули в органичната химия, и като емпирична, и като структурна (на елементарно ниво, без да се задълбочава човек). Особено лесно е да я запомни човек, след като е прочел историята как Кекуле я открил. След като дълго време се измъчвал безуспешно да намери структура, която да отговаря на химичния състав на бензола, една вечер му се присънила змия, която била захапала опашката си.
Всъщност благодарение на съвременните технологии разбрах, че историята около структурата е дори малко по-любопитна: http://en.wikipedia.org/wiki/Benzene#Ring_formula
Всъщност като се замисля, от друга страна това май е най-сложната формула в органичната химия, която аз знам :)

JohanVladimir wrote: Идеалните цели на образованието по литература, в техния крайно редуциран минимум (NB!), са долу-горе две: да те научат да анализираш писмен текст и да те научат да създаваш писмен текст. И двете умения не са по-прости или по-лесни от които и да е други знания и умения, получавани в средното училище. И по никой, ама по никой начин не са интуитивни и вродени, не са неща, които човек може да прави, опирайки се на "здравия разум" и всекидневния си опит. Това са сложни умения, изискват подготовка.
Никой не може да се справи с образователните изисквания по литература в гимназия със "собствени думи" и "собствени мисли" - знам, че тази идея е много широко разпространена, но тя просто е невярна. Собствените думи и мисли са надграждане върху добре овладените аналитични подходи и терминологичен инструментариум. В противен случай резултатът просто няма да е литературен анализ.

Прочетох постовете по тази тема с интерес. Бих искала да обърна внимание на нещо, на което като че ли никoй друг не е обърнал внимание и което би обяснило, ако не друго, то поне силната емоционална реакция на много хора срещу литературната критика. Не рядко в живота си съм имала същата реакция и мисля че сега, на достолепната възраст 30, мога да я обясня.

JohanVladimir, мнението ти ми напомни за това на един приятел, професор по литература (американска, човекът е американец), който по въпроса собствени думи и мисли казва на новите си студенти: "Докато не се научиш да мислиш, нямаш право да мислиш." Може би сте прави и ти, и той, от гледната си точна на учени, които се опитват да налеят акъл в главата на неграмотните във вашето поле. Разбирам, че смятате основните елементи на литературната критика за не по-малко важни и не по-малко трудни от тези по математика, физика или химия. Това, което мисля, че не забелязвате, обаче, е че предметът на изучаване на вашето поле, за разлика от тези на точните науки, е обособен от хиляди години човешка еволюция като нещо, за което всяко човешко същество има собствено мнение и собствена емоционална реакция. Говоря за истории тук -- в смисъл на разкази, легенди, митове -- за тази общочовешка форма на предаване и запазване на култура, на която съвременната писмена литература също е представител.

В момента, в които човек се сблъска с една история -- независимо писмено, разказано или във форма на песен, филм или пиеса, този човек има собствена реакция към нея и тази реакция е истина. Няма как да е иначе. В цялата позната ни история на човечеството, всеки ден, за да живееш като човешко същество е необходимо да разказваш истории на себе си и да им вярваш (като започнеш от елементарни неща от рода на "ей този червеният плод се яде, но белият в никакъв случай" и "снегът е студен, пък огънят оставя мехури по ръцете или по-лошо" и стигнеш до философия). Ако не вярваш на себе си, няма как да изкараш дълго. Също, хилядолетия наред, разказването и предаването на истории между хората е било начинът да се предаде информация, необходима за оцеляване на вида и културата. Хората просто са програмирани да могат бързо и лесно, много преди да го осъзнаят дори, да възприемат истории и да ги преработват за себе си. Едно дете може да не се роди научено да чете и пише грамотно, но със сигурност ще се роди научено на това.

И, ето, стигнахме до литературната критика. Отива детето на училище и изведнъж му казват, в часа по литература: "Забрави хилядите години еволюция. Нямаш право сам(a) да мислиш и чувстваш спрямо това произведение, преди ние да сме ти казали как. Ти не можеш. Имаш нужда от посредник." Как ще реагира това дете? Анализирането и създаването на писмен текст може да е наука, но е нова наука в контекста на дългата история на човечеството. От друга страна, историите като такива и умението, желанието и необходимостта да се възприемат и използват от индивидуалния човек са там от самото начало.

Lynna, интересно поставяш нещата.
Работата е там обаче, че определени начини за "обучение" на четящия съществуват също от хиляди години. Идеята с "всеки има право на мнение и няма как да е другояче" всъщност е много скорошен феномен, който възниква с демократизацията на четенето последните 200-тина години. Допреди това, тия дето са четяли редовно, са получавали стриктно обучение, свързано с наизустяване и прочие. Четенето е било в много голяма степен стриктно обучена реакция на написаното.

Книгоразпространението (а оттам и четенето) в модерната му форма възниква, за да създаде всъщност потребление сред жените и понеже се е смятало, че на жените им трябва някакъв емоционален отдушник, са се нароили жанрове и творби (епистоларните романи на Ричардсън, "дневниците" на Дефо, готическите bodice-ripper-и), които отговарят точно на тоя тип нужди. -> Непосредствената, необмислена, необучена емоционална реакция се е считала за нещо, което ще продава повече от определен сорт книги, а не нещо, върху което тия книги ще си градят литературната репутация.

Оттук и логичния извод, че за да добием някаква качествена оценъчна структура в главите си, трябва да се сдобием и с правилните мисловни структури, освен ако не искаме да се впишем идеално в снизходителните критерии на издателите от средата на 18-и век.

Trip, аз не говорех за правото на мнение, а за самото съществуване на мнение, с право или не, както и за автоматичното му, неосъзнато прилагане. В случая няма такова значение дали става дума за четене на писмен текст или за друг начин на предаване и възприемане на истории -- в крайна сметка се стига до самите истории и реакцията към тях. Определено съм съгласна, че всички имаме нужда от правилни мисловни структури в главите, ако не искаме да сме на нивото, дори не на хората от 18-ти век според техните издатели, а на първобитни хора. Това, с което не съм съгласна, обаче -- и с което до колкото виждам повечето от нас в тази тема са се сблъсквали -- е усилието на твоите и на JohanVladimir колеги не да ни научат на обективна литературна структура, която да послужи като рамка и основа за информирано изграждане и развитие на мнение -- а да ни избият мнението с тяхното собствено или нечие друго.

Trip, JohanVladimir: имате ли време и желание да представите, на нас инженерите и подобни, един бърз курс (по един форум пост, примерно) що е то полезна структура в литературната критика? Говоря за вашия еквивалент на Питагоровата теорема или химическата формула на водната молекула тук.

Ами, аз вече написах такъв пост. "Обективна структура" няма. Има определени набори от инструменти, които човек може да използва.

Едит: Всъщност, има разлика във възприемането на четен текст и на визуални повествования. Много различни конвенции ги управляват, имат различна история на рецепцията и т.н.

Първо, литературознанието не е само интерпретирането на литературното произведение. То обхваща много широк кръг от теми (ако изобщо може да се говори за общоприето определение за науката, защото множество различни школи и направления предлагат свои варианти). Най-общо това, което разбираме под литературознание, включва познаването на самите произведения, историята на литературата, литературните епохи и направления, биографията на авторите и т. н. И това всичко свързано с лингвистиката и нейните разклонения, разбира се. И също това всичко свързано с останалите хуманитарни дисциплини. И всяко произведение в контекста на съответния исторически период и т. н.

Литературата е много по-трудна за изучаване от математиката, например (мога да го кажа с чиста съвест, защото имам успешно положени всички изпити по висша математика от едно следване на инженерна специалност навремето). Например, за да решава интеграли, човек трябва да може да прави всякакви тригонометрични преобразования. Но след като изучи тригонометрията (в 9-ти, 10-ти клас или където там се пада сега), може да каже с чиста съвест, че я познава. След това я използва при диференциалното смятане, после използва нея плюс диференциалното смятане в интегралното смятане, после използва всичко при решаването на диференциални уравнения. Не можеш да се прескочиш някоя степен, но когато стигнеш донякъде, знаеш докъде си стигнал и че си овладял материала до момента.

При литературознанието просто няма такова нещо. Човек трябва да натрупа някаква критична маса от знания, за да преминат количествените преобразования в качествени и да се изкачи на ново стъпало на мислене (т. е. от аритметика минаваме към диалектика ). И това става нееднократно през живота. Какво имам предвид? Четеш например в предговора на книгата „Селяни” на някой си Реймонд, че авторът използва францискански мотиви (давам примери, които ми хрумват на момента, за да не ровя много-много – и без това ще изгубя сума ти ценно време в писане на този пост). Ти не знаеш какво е това францисканство – и да прочетеш определението, то не ти говори особено много, скоро ще го забравиш. И да го проучиш по-задълбочено, просто нямаш времето да правиш същото с всеки термин, който срещнеш - такива определения по пътя ти към знанието – безброй. Постепенно обаче прочиташ нещо от Стаф, от Пшибишевски, срещаш францисканството все по-често, и си изграждаш впечатление какво представлява, започваш да следиш проявите му в полския модернизъм и т. н. Много често когато овладееш нов корпус от науки (например след университетски курс по философия или психология) се връщаш към доста произведения за нов прочит – вече схващаш в какво се изразява следването на едно или друго учение, една или друга тенденция в някой автор или цяла школа или направление. Литературата от античността досега е пълна с интертекстови връзки. Много често прочиташ автора, който е повлиян от някого, а едва по-късно – произведения, с които си кореспондира този автор. Айде отново назад за нови прочити.

И в края на краищата литературознанието не е за всеки. Аз не се смятам за литературовед, може би ще стана един ден, след доктората, който смятам да защитя. Засега съм просто човек, при който литературознанието работи. Аз откривам смисъл и красота в литературните анализи (напоследък на всеки 3-4 книги, които прочитам, една е литературоведска; последни примери – „Скръбният, нежният” на Иван Станков – за творчеството на Асен Разцветников и „Разказвачът на модерните времена” на Валери Стефанов – за Светослав Минков). Естествено, не ми е никак приятно някой инженер да мисли, че в голяма част от времето си се занимавам с пълни безсмислици. Прочее, има и доста ученици, които мислят, че математиката е безсмислена. Едва ли всички те имат лоши учители, по-скоро това е мислене на определен тип ученици. Колкото по-трудна е дисциплината, толкова по-голям е кръгът на тези ученици. Длъжен ли е учителят да обяснява защо трябва да се учи един предмет или друг? Е, разбира се, учителят е длъжен да преподава интересно – няма спор. Но не и да оправдава съществуването на една или друга дисциплина. Значи Аристотел с неговата Поетика и безбройната армия от негови последователи през вековете са се занимавали с безсмислици? Е какво да кажа на хора, които мислят така…

Няколко думи за критиката. Трябва ли хората да я четат? Според мен – твърдо да. Но по-скоро специалистите – ако не за друго, то да видят какво е открито и да вървят напред. Едва ли някой учител кара учениците си да четата критика (а ако има такъв учител – трябва незабавно да бъде уволнен). Да, ученикът трябва да прочете теоретичния материал за дадената литературна епоха, биографията на автора, може да прочете и критика (ако е по негово желание и го интересува). Но основната задача на учителя е да накара ученика да мисли, да даде своя интерпретация на литературната творба. Учениците сами зазубрят критически статии – защото не могат да се справят с тази задача.

Въпросът с правото на мнение също е сложен. Да, всеки има право на мнение, но не всички мнения са равностойни. Повечето ученици сега страдат от т. нар. „проблемна слепота” – те не са в състояние да отсеят същественото от маловажното. За какво му е на някого мнението на човек, който може да говори с часове маловажни глупости, но да не достигне до същината на проблемите в литературния текст? Много често, като се заговори за литература, срещам клишето: „ама откъде си сигурен, че авторът е искал да каже това”. Изобщо, налага се ценността, че да се опитваш да отгатнеш „какво е искал да каже авторът” е глупост. Е, едно е да го мисли ученик, но как да спориш с човек, който е станал на 30 или повече, и не е разбрал, че добрите автори показват нещата, а слабите автори ги казват? И винаги, когато авторът показва нещо, той иска да каже нещо с това? Тези неща се научават с течение на времето, постепенно. Откъде знам какво е искал да каже Данте Алигиери с „Ад”? Ами знам това, и го знам със сигурност, защото Данте е оставил една статия, в която ни дава ключ за тълкуване на произведенията си, и говори там за различните пластове на една творба, и кой пласт какъв е и т. н. Като знам това, мога да проследя как го е претворил в „Божествена комедия” и как са го използвали по-късните автори, които са се учили от него. Като знам особеностите на ренесановия човек, мога да го търся в произведенията на Бокачо или Шекспир, и в същото време знам нравите на този човек, знам мисленето му. Знам, че в класицизма на пиадестал е разумът, а в романтизма – сърцето. И т. н. – докато се стигне до постмодернизма. Авторите се позовават един-другиму, спорят помежду си, литературата се развива и върви напред заедно с мисленето на човека. Дали е полезно да се знаят тези неща. Ами да. Тук оставям настрана общата култура - човек просто се учи да мисли, като интерпретира литературни творби в по-ранна възраст. Ето, да вземем Дон Кихот. Това е все едно да имаш в реалния живот един възрастен човек, който се държи странно, има определен тип халюцинации, има определено отношение към някои особености на обществото и към определен тип културно наследство. Защо се държи така този човек? Ако ни каже, лесна работа. Но ако не ни каже и трябва да отгатнем, за да му помогнем?

Разбира се, не искам да идеализирам и критиката, има и много слаби критици, които са писали страшни глупости. Например в „Творби и проблеми”, за които спомена Боян, има много слаби, пречупени през призмата на идеологията неща. Ами човек трябва да громи такива неща, да чете доброто и да открива свое. Това е

А, и като говорех по-горе за математиката, не исках да звуча пренебрежително. Според мен всеки човек трябва да може да намира производни и да решава интеграли – ей така, за обща култура. Трябва да познава основите на точните науки, особено ако се занимава с фантастика. Закостенялостта в образованието – това не е проблем само на литературното обучение. Имам един приятел, завършил физика, който не знае нищо за струнната теория. Преподавателите ми по математика в ТУ не знаеха нищо за топологичните методи за решаване на частни диференциални уравнения. Просто човек трябва да учи, постоянно, особено в наши дни.

LynnaMerrill, напълно права си. Опитвах се да не издърпвам разговора в полето на културната теория и критика (което всъщност е моето поле, а не литературознанието но да не издребняваме), защото не вярвам, че ще успеем да го удържим.
Да, литературата (както и всички видове устни и писмени текстове) е инструмент за "обучение в култура". По тази причина е била винаги подчинявана на пропагандната машина и господстващата идеология - нещо, за което споменаха и Марфа, и bsb. Уви, тя може да е инструмент не само на държавната, но и на личната идеология - като в случая с онази учителка на Амелия, която е използвала часовете по литература за религиозна пропаганда.
В този смисъл съм готова да призная една грешка - аз дефинирах идеалните цели на литературното образование, използвайки себе си за отправна точка. Определих ги така, както аз смятам, че (трябва да) са.
Грешката ми е огромна, доколкото просто изключих възможността учителят да застава между текста и читателя в часа по литература, приех за даденост, че учителят учи учениците как да четат и как да разбират, а не ги кара да четат през него. Всъщност това е май проблемът, за който всички тук говорят.
Недоразумението ни идва оттам, че в моето разбиране за нещата учителят и литературната критика са помощници, но не и посредници - виждане, което изглежда твърде често се разминава с реалността

Не съм убедена, че с Трип ще успеем да формулираме Питагорова теорема на четенето, дори взети заедно не сумираме чак такава величина на гениалност
Освен това сме много различни. Трип е фен на американската Нова критика и по-общо - на затвореното четене, което го свързва със структурализма и руския формализъм. Аз имам семиотично мислене и обичам да чета в контекст, т.е. дискурсивния анализ.
Както вече стана ясно, в това поле няма единствено правилни начини и истини от последна инстанция.

В една неизучавана в училище класика тече примерно следния разговор (груб цитат по спомени):
- Душата е една ентелехия и цел на самата себе си и т.н. Аристотел казва това на страница еди-си-коя на лувърското издание на еди-си-какво.
- Аз не разбирам много добре гръцки.
- Нито пък аз.
- Тогава защо цитирате някой си Аристотел на гръцки?
- Щото нещата, които не разбираме никак, трябва да се цитират на езика, който разбираме най-малко.

Та така с анализите и лит. критиката в училищната възраст, със сложните термини, и със зубренето и възпроизеждането.

Lazy много добре е описал проблема, без обаче да направи очевидния извод: учениците са твърде неопитни (генерално) за обучението по литература във вида, в който това обучение се опитва да съществува. За разлика от повечето науки, литературата има силен исторически, културен и социален контекст, който в голямата си част ще убягва на учениците, колкото и да се силят върху биографии на авторите и ограничено количество литературна история. Това оставя като по-смислен за ниво училище някакъв подход, подобен на този на Трип, основаващ се повече на структурен анализ, отколкото на дискурсите на Йоан Владимир. Това, и наблягане на есеистичната форма, за да се стимулира комуникиране на собственото мнение, колкото и да е грешно и неинтересно това мнение. Което не значи, че не трябва да се научи и за добре познатите отговори на литературни въпроси и прочие. Вероятно просто не трябва да се набляга усилено на тях.

Некадърни учители има по всякакви предмети. Некадърен учител по математика е също толкова вреден, колкото и тоя по литература.

Също, приемането, че такива принципни педагогически проблеми има основно в литературата не е изцяло вярно. Аз сигурно мога успешно да защитя тезата, че обучението по физика е порочно. Това би се основавало на факта, че училищната физика приема за даденост множество взаимовръзки и закони, без да ги извежда. Просто защото математиката за извеждането им е извън училищния курс. Това поставя и химията в подобна позиция, щото пък тя се основава на извънучилищна физика. В тоя ред на мисли, математиката е единствената сравнително самодостатъчна и последователна точна дисциплина в училище. И дори за нея огромното мнозинство учители не комуникират достатъчно разбираемо до учениците значимостта на базовата аксиоматика и дедуктивното извеждане на цялата дисциплина от тая база.

Между другото, леко извън темата и повече реплика към Lazy, количествените натрупвания водят до качествени скокове и в математиката. Множество математически пробиви се градят на интердисциплинарни зависимости (неочевидни) между различни клонове на математиката. Доказателството на теоремата на Ферма е добър поп-пример, излизайки далеч извън границите на теорията на числата.

И още, споменатата "проблемна слепота" я е имало в някакъв вид винаги, но сега е още по-засилена от пресищането с информация. Изобилието от информация дави важната такава. Това си е проблем не само на учениците (макар че е нормално там да е по-явен), ами е рожба на информационната епоха. Навигирането на информацията, сортирането и отсяването се затрудняват от океаните информационен шум. В една такава силно информационна среда неумението да се ориентираш в литературен текст може да е частен случай на по-общото такова неумение да се отсява и анализира ценната информация по принцип.

Еми, + 100000, какво друго да кажа.