Тапети - не е фентъзи, но може да се хареса

[KevinHann]

Четвъртъкът, в който всичко започна, Майкъл се прибираше в необикновено добро настроение. Не усещаше стъпките си, носеше се като че по въздуха, както преди години, в плен на ученическа любов.
А нима сега бе различно?
Замисли се и установи, че отчасти беше, отчасти не. Твърде много неща се бяха променили. На първо място – беше пораснал – съвсем ясно осъзнаваше абсурдността на изпепеляващото чувство, когато то те връхлети в тийнейджърските години – откъснат от реалността, обречен рано или късно да се приземиш. От друга страна, на двайсет и девет вече не можеше да си позволи да обърне гръб на всичко останало и да се потопи в чувствата си – ала именно това го караше да ги усеща по-пълноценни, по-зрели и укрепени в този свят на бракове-еднодневки и импровизирани брачни студиа, примамващи младите двойки от всеки ъгъл.
Ето например шефът му Скот Дарби – човек, постигнал всичко, което един мъж би могъл да иска от живота. Собственик на най-популярния ресторант в града и още два в Бостън, караше последен модел Порше, живееше в разкошен палат в покрайнините.
Всичко с изключение на едно.
Нямаше с кого да го сподели.
О, не че и трите му бивши съпруги и кандидатката за четвърта не бяха протегнали лакомо лапи към състоянието му. Но Майк не можеше да си представи как може човек като шефа му да води пълноценен живот – човек, за когото се женят по сметка, човек, който след голфа в петък скача в спортната си кола и отпрашва за вкъщи, където не го чака уютна вечеря на свещи, а поредната ледена кралица; човек, който може и да се отдава на буйна страст през първите месеци на всеки следващ брак, но после спи в голямото легло сам и самотен, докато дойде развода.
Това не беше щастие.
Поне не и за Майкъл.
Затова той беше доволен от избора си.
Макар и готвач с вроден талант, с потенциала да стане световноизвестен, бе предпочел да се задоми и да гради семейство, стъпил на здрава основа, вместо да гони кариера.
И ето, след девет години никой не беше чувал за Майкъл Фелпс, но той вече беше постигнал всичко, което би могъл да иска. Имаше красива съпруга, обичаше я и тя го обичаше и като че ли нищо друго нямаше значение.
Почти като в младите години, но тогава връзките бяха от днес за утре, разтърсващо емоционални, но неспособни да устоят пред изпитанието на утрешния ден.
А сега беше сериозно – а от понеделник – невъзвратимо.
Нямаше да забрави онази нейна усмивка, с която го посрещна на вратата, как го прегърна и жадно впи устни в неговите, още преди да бяха влезли. Как се беше почувствал щастлив и леко притеснен, че може би и забравил нещо, някакъв повод, причината за тази внезапна целувка...
И после тя му съобщи новината.
Беше зашеметен, не знаеше да се смее ли, или да плаче – и в двата случая щеше да е от радост.
Беше изненада, онова великолепно чувство, когато човек усеща как животът му придобива нов, все по-завършен смисъл с тихото щракване на поредното парченце от невидим пъзел; новина, от която те обзема еуфория и измества всичко останало на заден план, независимо колко важно е то.
Вдигна я на ръце и я понесе към спалнята.
Вечерята, която беше приготвила, изстина забравена на печката, а току-що запалените свещи догоряха, без да успеят да изпълнят предназначението си.
Но това нямаше никакво значение.
Щеше да става татко!
И сега си припомняше всеки най-дребен детайл от онази съвършена вечер, докато напредваше през окосения малък двор към входната врата, стиснал чантата с работното облекло в едната ръка и уханна червена роза в другата.
Застана усмихнат на изтривалката и весело потропа, доволен, че се беше сетил за нея, докато минаваше край цветарския магазин на кръстовището на Даунинг стрийт и Петдесет и седма.
Отвътре се чу провлачено тътрене на домашне пантофи и Майкъл потръпна. Имаше нещо зловещо в звука, нещо непривично на енергичната Аманда, така призрачно самотно, че го накара да се почуди дали мистър Дарби прекарваше поредната вечер над притоплената бърза вечеря и незапаленото семейно огнище.
После обаче вратата се отвори и Дарби беше забравен, запокитен в онази маргинална сфера, изгубила изведнъж всякакво значение за мъжа, оказал се лице в лице с жената, която обича.
Посрещна го с усмивка и целувка, зарадва се много на подарената роза, но през цялото време погледът и беше замислен, като че изчакваше да минат формалностите, което леко го подразни.
- Ела, Майк, трябва да видиш нещо – и той усети как част от очарованието на жеста му изчезва поради това неочаквано “нещо”, което изглежда беше превзело вниманието й.
Последва я към спалнята, внезапно обзет от болезнена тревога, и, когато тя спря и се обърна към него, взе ръцете й в своите и я попита с почти разтреперан глас:
- Нали не е бебето?
Бръчка на учудване мина през челото й за миг, след което тя се разсмя.
- О, глупчо! Всичко е наред с нашето бебе, прегледът е утре. Става въпрос за нещо различно.
Майк се отпусна и разсеяно погледна в посоката, в коята Аманда му сочеше.
И се намръщи.
- Какво пък е това? – бавно се приближи към стената срещу леглото, все така намръщен.
- Забелязах го днес следобед. Сигурна съм, че вчера го нямаше.
Майк разсеяно кимна. И той помнеше, че снощи това на стената не беше там.
Прокара длан по него и побърза да я избърше в ризата си, отвратен.
- Хей, полека! Тия петна трудно излизат!
- Извинявай – и пак се съсредоточи върху тапета,- Като че ли е някаква плесен.
Петното беше малко, колкото дъното на бутилката вино, която понякога изпиваха на вечеря – и с неприятен, зеленикав отенък. Бе надигнало и оцветило тапета, на допир беше станал хлъзгав и студен като кожа на влечуго, а, когато Майк го докосна, остави същата зелена следа и по дланта му.
Погледна ризата си – бе успяло да оцвети и нея. Аманда бе права – петното трудно щеше да излезе. Почувства се леко засрамен, задето се беше изцапал така лекомислено.
Вгледа се в петното с внезапна омраза – беше успяло да омаловажи жеста с розата и да го накара да се почувства като хлапе, което не знае как да си пази дрехите.
Реши, че вече е сторило достатъчно зло. Изправи се и пое ръката на Аманда.
- Хайде да вечеряме.
- Но...
- Никакво “но”! Нека не оставяме някакво петно да ни развали вечерта.
Беше разумен и Аманда се съгласи веднага.
Отвори бутилка вино, докато тя запалваше свещите.
Този път изпълниха предназначението си.
До края на вечерта петното бе напълно забравено.

***

Беше му оставила бележка:
“При доктора съм. Моля те, погрижи се за петното. Целувки, Аманда.”
Не му стана приятно.
Откри, че му се беше искало да отидат заедно.
Разбира се, беше твърде, твърде рано за видеозон и неговото присъствие беше не само ненужно, но и нетактично. Пък и това беше едва първи преглед, за бога!
И все пак...
Чувстваше, че трябва да са заедно в тези моменти.
“Погрижи се за петното.”
Изправи се с досада. Вместо да е с нея, щеше да се занимава с някаква плесен.
Чудесно!
Все още беше там.
С известно раздразнение откри, че бе очаквал едва ли не да се изпари през нощта – колко наивно! – но, разбира се, нищо такова не се беше случило.
Напротив, вече беше голямо колкото юмрука му и започваше да пълзи надолу. Цялата лента от тапета беше съсипана.
Прииска му се да удари стената, да я държи отговорна по някакъв начин, че беше допуснала подобна вбесяваща дреболия да се промъкне в неговата така грижливо поддържана къща. Но щеше да е глупаво.
Час по-късно, когато Аманда се върна, не беше направил още нищо.
А, когато срещна очите й, плесента загуби всякакъв смисъл.
Тя плачеше.
Скочи към нея и я подхвана, преди да успее да падне.
- Какво се е случило? – но вътре в себе си знаеше.
А тя само поклати глава.
- Бебето... – гласът му го стресна, беше кух и безсъдържателен.
- Няма... бебе... – успя да изхлипа Аманда – Било е грешка. Фалшива тревога.
Прегърна я силно, опита да я утеши, доколкото можеше, да й покаже, че я обича и само това има значение.
Но сам изпитваше ужасяваща празнота.
Едно парченце от пъзела се беше откъртило.

***

На другата сутрин говореха само за петното.
“Каква ирония – мислеше Майкъл – Вчера напълно го забравихме, а днес се опитваме да го ползваме, за да забравим.”
И все пак, не можеше да отрече, че то застрашително се превръща във все по-сериозен проблем.
Спомни си как Аманда го събуди с дрезгав писък, когато го бе видяла.
Не я винеше. След вчера едва ли й беше приятно първата гледка пред очите й да е гадното нещо, прилично на гигантско насекомо в сумрака на спалнята.
- Хмм – промърмори и отпусна свития си юмрук – Май наистина е някаква плесен.
Тя не беше особено въодушевена от откритието.
- Плесен? Не знам дали е плесен или колония извънземни микроби, то съсипва тапетите! Съсипва нашата спалня, Майк. Не мислиш ли, че е крайно време да направим нещо по въпроса?
Беше пак на ръба да заплаче, прегърна я и й зашепна, докато треперещото й тяло се успокои.
И все пак, забележката й го жегна.
- Знаеш ли, може да не се окаже толкова елементарно.
- Какво искаш да кажеш? – вече беше преглътнала сълзите и Майк се възхити колко бързо се промени настроението й. Пред него отново беше същата Аманда, която познаваше.
- Ами, ако наистина е някаква плесен, може смяната на лентата тапет да не свърши работа. Това е дошло отнякъде – машинално почука по петното и усети как хлъзгавото вещество полепва по показалеца му; едва се въздържа да не се избърше в пижамата си – може да се наложи да разградим стената, за да стигнем до източника. Луистън от ресторанта май се оплакваше от нищо подобно миналата година.
- И как се е справил?
- Мисля, че накрая изчезна от само себе си, днес ще го питам. И, като споменах Луистън, трябва да побързам. Обещах му да отворя ресторанта вместо него, а знаеш колко педантичен е Дарби по отношение на времето.
- Дарби може да върви по дяволите – ухили се съпругата му. За пръв път от вчера се усмихваше – Има един от най – добрите готвачи в страната и го знае.
И двамата се засмяха. Беше убийствено красива, когато се смееше. Майкъл я целуна и посегна да я прегърне. Луистън можеше и сам да отвори проклетия ресторант.
Тя обаче го отблъсна и потри бузата си.
- Боцкаш. Марш да се избръснеш.
Отново се разкикотиха и той с нежелание се упъти към банята.
Докато излизаше, Аманда го спря на вратата.
- Какво ще кажеш да започнем на чисто? – все повече приличаше на Аманда от преди вчера – Да махнем всички тапети, да се отървем от проклетото петно и да сложим нови. И без друго стаята се нуждае от освежаване.
Той зяпна:
- Да не би да намекваш, че има нещо гнило в сексуалния ни живот!? - смехът й беше заразителен, но се помъчи да остане сериозен за секунда – Идеята е интересна. Какво ще кажеш да я обсъдим? На една вечеря на свещи?
- Тия вечери много зачестиха – вмъкна тя – Май ще се наложи да отскоча за още свещи.
Когато се разделиха, “вчера” беше почти забравено.

***

- Как така си купила тапети? – хапливо се обърна към нея.
Ролките бяха подредени в ъгъла на спалнята, а над тях зеленееше гигантското петно плесен върху стената. Бяха сини, с тъмни петна тук-таме, сполучлив избор за спалня, но не там беше въпросът.
Аманда не отговори нищо, само посочи петното с размери на футболна топка и красноречиво повдигна вежди.
Той поклати глава.
- Виж, не разбирам какво толкова те дразни – подхвана тя – Но нещата започват да излизат извън контрол, а утре имаш свободен ден. Така че реших да не го губим и да се отървем от тази гадост веднъж завинаги.
Помълча за секунда, после се почувства виновна:
- Ако не ти харесват, можем да ги сменим. Мислех, че харесваш синьото.
- Не е в това въпросът, Аманда – и замълча. Стори му се глупаво да спорят за цвета на тапетите при положение, че и двамата искаха да свършат с това, да го оставят зад гърба си. Защото “цялата тази гадост” изобщо не се изчерпваше с глупавото петно на стената – Наистина харесвам синьото.
Опита се да вложи “извинявай” в думите, но не се получи. Беше пъхнал лост на грешното място.
Не вечеряха на свещи.
Преди да заспи, остана загледан в петното. Мъчеше се да си обясни защо фактът, ме Аманда беше избрала тапетите, при това следвайки неговия вкус, го беше засегнал така дълбоко.
По-рано искаше да й каже, че открива в избора някаква символика, че трябва да постигнат единство и съгласие, защото не ставаше въпрос просто за някакви тъпи тапети, ставаше въпрос за тях. Може и да беше глупаво, знаеше, че ако го кажеше, щеше да прозвучи глупаво, но въпреки това така възприемаше нещата – а постъпката на Аманда болезнено му напомняше за майка му, която го примамваше навън с обещания за сладолед и шоколадови еклери, а после го завеждаше на зъболекар. Постъпка, която може би й се вижда нещо дребно и незначително, постъпка, която разочарова не толкова сама по себе си, колкото с показаното неразбиране към важността на символа и жеста.
Но сега, загледан в петното, започна да се чуди дали наистина е било така.
Или просто изпитваше обикновена мъжка злоба от това, че жена му е направила нещо през главата му.
Това съмнение се прокрадна в заспиващото му съзнание и, макар и да беше убеден, че то няма място там, преди да успее да го прогони, заспа.

***

- Вчера говорих с Луистън – каза Майкъл.
Бяха свалили тапетите и гледаха отвратителното петно, превзело над половин квадратен метър от стената.
- Трябва да е плесен, твърде бързо расте – каза като че ли на себе си Аманда. Цяла сутрин настроенията й непрекъснато се меняха и Майкъл започваше да се безпокои. Изведнъж се обърна към него с паника в очите:
- Ами ако не помогне, Майк? Ако пак избие? Ако се окажеш прав и се наложи да разбием стената – гласът й вече трепереше и той съжали, че й беше наговорил всичките ония глупости.
- Няма, скъпа. Вчера говорих с Луистън, нали ти казах, че миналата година имаха подобен проблем – тя го гледаше, готова да се разплаче – Само че жена му наистина се паникьосала. Повикала някакъв специалист по плесените и гъбичките от университета и онзи цяла седмица събирал проби и ги изследвал. А през това време петното растяло ли, растяло. Накрая на Луистън му писнало, изгонил го и сам свалил тапетите и почистил. И си навлякъл неприятности.
- Петното пак се появило?
- О, напротив, повече не видял плесен никъде. Само че жена му му вдигнала скандал и се изнесла за две седмици.
Аманда се засмя и той я прегърна, а после я целуна бавно и страстно.
- Дай да махнем това петно!
Трийсет минути по-късно плесента вече не съществуваше, но доброто настроение се беше изпарило заедно с нея. Ръцете им бяха станали целите зелени. Опитваха да ги измият с какво ли не, но гадният цвят не се махаше. И ако Майкъл беше силно раздразнен от това, то Аманда беше на ръба на истерията.
Почти не си говореха, докато нанасяха грунтовия слой за поставянето на новите тапети.
Когато седнаха да вечерят, Майкъл с изненада откри, че макар да бяха почистили плесента, бодрото настроение не се беше върнало. Ако следобеда не разговаряха, то на масата вече си подмятаха коментари – на места така хапливи, че се запита:
“Това наистина ли сме ние?”
Вече не се чувстваше опора за Аманда, която пропадаше все по-дълбоко в своята емоционална криза. Напротив, чувстваше, че той самият започваше да губи допирни точки с реалността.
Тази нощ оголената спалня му се стори някак пуста.
За пръв път заспа самотен в собствената си къща.

***

Нещо се беше объркало.
Нещо между тях жестоко се беше объркало.
Докато тя му подаваше тапетите, а той ги залепяше със специалната четка, напрежението помежду им продължаваше да се покачва.
Наблюдаваше ставащото някак отстрани, сякаш бе статичен зрител на непълнометражен филм, и се изненадваше от всяка следваща реплика, която чуваше да излиза от собствената си уста. Мъчеше се да си обясни как и защо, откъде се беше появило това напрежение. Макар и мислите му постоянно да прескачаха на неизменното петно (слава богу, през нощта не се беше появило повече), сочеха него като абсурден, но същевременно единствен виновник и дразнител за всичко, това беше направо смешно. Истината беше другаде. Хармоничната им връзка се оказваше неспособна да издържи едно по-тежко изпитание, при което трябваше да бъдат близо един до друг, а той се опитваше да избяга от отговора, като хвърляше вината на обикновено петно плесен.
Трябваше да го каже, искаше да го каже, да спрат за малко с тези глупави тапети, да престанат да се джафкат като кучета, да изцедят тази последна доза отрова, а после да продължат напред. И щеше да го каже, ето, отваряше уста...
Но отвътре изскачаше поредният сарказъм, дълбаещ все по-голяма пропаст помежду им.
Миг преди тя да му подаде онзи фатален тапет си припомни въпроса й онази сутрин:
“Искаш ли да започнем на чисто?”
И колко елементарно изглеждаше всичко.
Господи, това същата тази Аманда ли беше?
Потрепери от яркия спомен за онази сутрин, за играта на думи, за споделения смях – всичко онова, което плесента все още не беше успяла да унищожи. И изпусна края на тапета.
Смехът й му липсваше.
- Какво правиш, да те вземат мътните!
Погледна съществото до него, вперило злобен поглед в тапета, смачкан и залепен на пода.
После се видя как несръчно посяга да го вземе, дърпа го в безсилна ярост, залита и пада на пода, повличайки и нея в опита си да запази равновесие.
- Некадърник! – извика тя и красивите й някога черти се изкривиха в грозна гримаса.
“Това ли е моята Аманда?”
Изведнъж видя същата ситуация през очите на нормалния Майкъл, паднал не толкова от несръчност, колкото нарочно, за да дръпне Аманда върху себе си на пода, сборичкани и омазани с лепило за тапети, задъхани от смях и желание...
“Некадърник...” – отекваше в ушите му до полуда.
Погледна я със съжаление, искаше да каже “извинявай”, да и помогне да се изправи, да я целуне отново...
Тя копнееше за същото, макар и лицето й да беше злобно като на куче, очите й съжаляваха.
Ако в този момент го беше направил, може би нещата щяха да се оправят.
Вместо това обаче усети как дясната му ръка потапя четката в лепилото и след това рязко я понася към лицето й, обилно разнасяйки гъстата субстанция и надолу по блузата.
Докато се мъчеше да осъднае какво правеше и защо го правеше, дали всъщност това, което виждаше, е негово деяние, ръката му направи още един курс до лепилото и порази гъстата й, пристегната на опашка коса.
През средващите няколко секунди се гледаха – тя, цялата омазана в лепило, полуизправена, със скърцащи от яд зъби; и той, стиснал с една ръка кофата, протегнал другата напред, надянал глуповатата физиономия на хлапе, внезапно решило, че би било по-забавно да хвърли сладоледа си по някого, вместо кротко да го ближе.
“Сега ще се сбием – помисли си – Ще се нахвърлим един върху друг като диваци и съседите ще повикат полиция, подплашени от крясъците ни.”
Но стана нещо друго.
Изведнъж филмът свърши.
Под слепнатата от лепилото коса вече не беше непознатата жена, нарекла го “некадърник”, там бяха очите на Аманда – спокойни и уравновесени.
И препълнени с тъга.
- Какво правим, Майк – гласът й беше тих и далечен, като разпилени от вятъра есенни листа.
Изправи се и излезе от стаята.
Когато започна да си събира багажа, вече плачеше.
Майкъл седеше на вратата, изгарящ от желание да поправи нещата, но безсилен да намери доводи и начин, отстъпвайки все повече и повече пред един друг Майкъл, когото не познаваше и не искаше да познава.
“Не си отивай!” – крещеше цялата му същност.
Но за “не си отивай” беше вече късно.
“И какво от това, кажи й го! Ако не друго, поне ще бъдеш искрен!”
Може би беше така. Може би трябваше да опита.
Но не го стори.
На външната врата тя се спря – беше измила набързо косата си и успя да нахлузи пуловер и джинси и изглеждаше страхотно с малкото сакче с дрехи на рамо.
- Не можем да продължаваме така, Майкъл. Просто не можем.
Отново се разхлипа.
“Не си отивай!”
Направи нескопосан опит да я прегърне, както преди (преди? Кога беше преди?), но тя отблъсна ръката му.
- Може би ще се върна. Може и да пратя сестра ми да събере останалите вещи. Ще ми трябва време да помисля – тръгна през двора, но на средата се спря и добави – Може би и ти трябва да помислиш, Майкъл.
Продължи надолу по улицата и изчезна в пресечката за автобусната спирка, изпроводена от разбития му поглед.
“Не си отивай!”
Вече беше късно.
Потъваше бавно в себе си, оставяйки другият Майкъл да действа.
През нощта лепи тапети.

***

Дълго се мята в леглото, опитвайки се да си обясни какво се бе случило. Докосваше се до спомените - така ярки и чисти, ала същевременно недостижимо далечни. Онази вечер, когато съжаляваше мистър Дарби, сякаш бе преди години.
Преди.
Преди...
Виждаше само лицето й, чувстваше само допира на ръката й, чуваше само смеха й, всичко това затворено в безмилостния лабиринт на паметта, завихрено в помитащ ураган от мотора на мъката и самосъжалението.
Час по час светваше нощната лампа и посягаше към телефона, за да набере номера на сестра й. След първите няколко опита даже не му се налагаше да го търси в телефонния бележник.
Може би ако й се обадеше, ако чуеше гласа й, без да я вижда, ако и тя чуеше неговия – щяха да успеят да си кажат някои неща.
Може би щяха да разберат какво беше станало, как и защо, а после да намерят причините, да ги изхвърлят веднъж завинаги и да продължат напред.
Може би тя щеше да се върне.
“Може би... но не е толкова просто” – казваше другият Майкъл.
Не се обади.
Още с вдигането на слушалката хиляди съмнения го атакуваха в безреден хор, пищейки в главата му до полуда.
Никой нямаше да се обади толкова късно.
Щеше да се обади сестра й и да му кресне да я остави на мира.
А дори и чудото да се случеше и Аманда да вдигнеше слушалката, даже да чуеше от другата страна на линията нейното разтреперано “ало”... какво щеше да й каже?
Какво би могъл да й каже?
Нищо.
Не можеше да й каже нищичко, защото самият той беше неспособен да разбере какво се бе случило, що за зъл демон беше застанал помежду им.
И щяха да мълчат, всеки хванал своята слушалка, замислен над кошмара от последните дни – две обвързани души, дамгосани от проклятието на семейния скандал.
Искаше да й се обади – искаше го силно, безумно – но не можеше.
“А защо не, Майкъл? Ако наистина държиш на нея, защо не направиш опит да си я върнеш – тук и сега, защото утре може вече да е твърде късно? Вече пропусна безброй шансове, пропусна възможността да опиташ, но сега имаш този, така че направи го! Рискувай! Какво ще изгубиш ако никой не вдигне? Ами ако тя чака също като теб до телефона? Ако се пита кога ще се обадиш, защо не се обаждаш, дали изобщо ще се обадиш? Няма ли да бъде грешка, ако не го сториш?
Нима мислиш, че тя спи сега?”
Протегна се към лампата и грабна телефона – “хайде, направи го!” – и започна да набира номера с увереност и трескаво нетърпение.
Пръстът му увисна на последната цифра.
“Последен шанс, човече!”
Изведнъж чу гласа й в слушалката.
- Ало? – нервен, сънен, превъзбуден. Глас на жена, жертва на тежка душевна болка и кофеина от дузина чаши кафе.
- Аз съм.
Кратко мълчание.
- Какво искаш?
Дотук добре.
А после?
После спомените се завръщаха, спомените от преди, колкото и отдавна да беше това преди, завръщаха се и блокираха всякакъв опит да обмисля последните дни, като че ли някакво невидимо реле подхващаше мисълта му и я препращаше назад... към преди.
И мълчаха – замислени, заслепени от миналото, неспособни да решат проблемите от настоящето.
Не.
Това не беше изход.
Вдигна пръст от последната цифра и окачи слушалката на вилката.
Докато посягаше към ключа на лампата, мисълта отекна за последен път като ехо от изстрел:
“Последен шанс, човече!”
Докато другият Майкъл отново го избутваше някъде назад и извън, миг, преди светлината да изчезне, погледът му падна върху тапетите.
Нещо не беше наред у тяхната шарка.
Вече не мислеше, че синьото е най-удачният избор.

***

Змиите бяха дълги и тънки, на тъмни петна. Съскаха и се виеха, преплитайки безбройните си студени тела с побъркващо шумолене. Бяха навсякъде, извиваха от всички страни и приближаваха леглото.
Приближаваха него.
Защото искаха да го докопат.
Сигурно вече щяха да са успели, да са обвили в хлъзгавите си пръстени потното му тяло и да се канят да впият отровните си зъби в него, за да го довършат, ако не се беше събудил.
Но сега знаеха, че той не спеше, и бяха внимателни. Напредваха бавно, затягайки обръча с всяка секунда.
Стръвни.
Безпощадни.
И съскащи.
Съскането бе най-лошо от всичко, побъркваше го, влудяваше го със своята монотонност и очевидна злонамереност:
Съсс-сс... съсс-сс...
Чу ги, когато се заслуша в движението на стрелката на часовника – отначало звукът беше нормален, но после започна да се раздвоява, разтроява докато накрая идваше отвсякъде и той проумя, че бяха те.
Колко бяха?
Стотици? Хиляди?
Безброй?
Изнизваха се безспир от тъмните тапети и идваха.
Идваха за него.
Вече бяха близо.
Потъваше все по-дълбоко и дълбоко.

***

Стана късно. Имаше горчив вкус в устата, като че да беше препил снощи – но не помнеше да е близвал алкохол.
Погледна с досада мигащия телефонен секретар – имаше две обаждания от онова дърво Луистън. На Майкъл му се догади от сервилното му поведение и вечното бягане от отговорност. Какво толкова му пречеше да отвори сам глупавия ресторант.
И все пак...
Телефонът предизвика някакъв блед спомен.
Снощи искаше да се обади на някого.
Само че не го беше сторил.
На кого?
Името заплава в съзнанието му на косъм от осъзнаването. Луистън споменаваше само Дарби в обажданията си и това име му пречеше да се концентрира.
Дарби беше шефът. Не на него искаше да се обади.
Въпреки това вдигна слушалката и набра номера му.
“Какво правиш?” – изписка немощно един глас в главата му. Но този глас продължаваше да отстъпва, да се затваря някъде далече и дълбоко, и Майкъл не му обърна внимание.
Какво пък, Дарби също беше човек. Можеха да си поговорят.
- Ало? – гласът му беше учудващо мек и Майкъл изведнъж разбра защо този мъж имаше три развода зад гърба си.
- Скот? Тук е Майкъл.
- Майкъл Фелпс? Здравей, Мики – сви устни, Дарби така и не беше разбрал колко ненавижда да го наричат така – Как си?
- Добре съм, Скот.
“Как може да се чувства един мъж след раздялата с жена си бе, Скот!” – изкрещя друг глас, много по силен от предния.
- Луистън ми се обади. Каза, че си закъснял да отвориш ресторанта и не отговаряш на обажданията му.
Гласът на Дарби беше по-скоро загрижен, отколкото язвителен, но въпреки това Майкъл усети как кръвта му кипва. Отново Луистън!
Старият помощник-готвач изглежда се беше прицелил в неговото място. Странно, как ли не го беше забелязал досега. Трябваше да се погрижи по-късно. Например веднага след разговора с Дарби.
- Мики? Там ли си, момчето ми?
Злобната искрица отново прескочи към шефа му.
- Да, Дарби. Тук съм. Ще бъда в ресторанта след петнайсет минути.
“И здравата ще сритам нечий задник.”
- Няма нужда. Луистън вече е отворил, може и сам да се справя. Нали го знаеш, винаги се оплаква. Вземи си ден-два почивка, Мики. Струва ми се, че имаш нужда.
Майкъл зяпна. Нима Дарби му беше вдигнал мерника? Дарби контето, с лъскавата си кола и съпруга, свалена от кориците на “Плейбой”?
Омразата към двуличните игри, които изглежда се разиграваха зад гърба му беше на път да експлоадира.
- Какво става, Скот? – гласът му прозвуча необичайно твърд и груб.
- Ти ми кажи, Мики. Наред ли е всичко у вас? Как е Аманда?
Ченето му увисна при тази безочливост. Контето не само че се канеше да го остави на улицата, ами и се подиграваше на личните му проблеми, укрепен зад своя купен брак.
- А как е Пеги, Скот?
“Недей, Майкъл!” – прошушна отново онова свито гласче, все по-далечно и слабо.
- Какво искаш да кажеш?
- Много добре знаеш какво искам да кажа, прасе такова!
Гласчето заглъхна и Майкъл се почуди дали изобщо го беше имало.
- Не те чувам, има някакви смущения...
- Пеги, жена ти! Как е тя?
Вече почти крещеше в слушалката.
- Майкъл, разстроен си. Нека се чуем, когато се почувстваш по-добре.
С ехидна усмивка отбеляза промяната в обръщението. Значи така се постига уважение пред хора като Дарби. Мощният глас го съветваше, изискваше да не спира, да продължи докрай сега, когато най-после беше получил възможност да заеме позиция. Още повече, че гадината си беше позволила да го нападне лично.
- Кажи ми нещо, Скот. Като се прибереш вкъщи след голфа, има ли кой да те разтрие? Има ли кой да те посрещне та вратата с усмивка, да ти предложи топло ядене и да те пита как е минал денят ти? За бога, Скот, онази курва дава ли ти още да я чукаш или вече е забягнала при адвоката си?
Чуваше учестеното дишане на Дарби от другата страна на линията и почувства задоволство от това, което беше казал. Не се изненада особено от късия отговор:
- Това беше прекалено, Фелпс! Може да си търсиш друга работа! – и в добавка кресна – И не говори така за жена ми, кучи сине!
Майкъл се вгледа тъпо в онемелия телефон и го запрати към стената. Десетки парчета пластмаса и метал се разпиляха из спалнята.
Беше сигурен, че видя как една змия се плъзна покрай едно от тях е се скри в тапета.

***

Ако се изправеше в леглото, щеше да ги види – преплели гъвкавите си тела, вперили очи в едничката си цел.
Канеше се да го стори, когато тихото съскане изведнъж премина в шепот. Бяха тъй близко, че различаваше гласовете им:
“Тапетите, кой избра тапетите?”
“Некадърник!”
“Тя беше!”
“Некадърник... некадърник...”
“Кой е виновен за всичко това, Майкъл?”
“Кой си измисли бебето, за да те държи по-изкъсо?”
“Тя! Тя! Тя!”
Бяха много, надигнаха се в лавина от шепоти и хвърлиха в агония ушите му. Затисна ги с две ръце, притисна възглавницата върху главата си, но все още ги чуваше.
Не можеше повече да слуша, мяташе се в леглото, впил показалци до болка в ушите си...
Подскочи в леглото с дрезгав вик и светна лампата.
Гласовете замлъкнаха.
Змиите ги нямаше.
Не ги виждаше, но знаеше, че са там. Бяха се сплели на кълба и чакаха.
В тапетите.
Гледаха го с малките си хищни очи и чакат да изгаси лампата, за да изпълзят отново навън.
Може би бяха там, в ъгъла? Или на мястото, където беше избило петното?
Отместваше очи от място на място, като долавяше шаванията им само с периферното се зрение.
Тапетът отсреща... Нещо не беше наред в краските му.
Преливаха едни в други по особен, нелогичен начин.
Бяха дошли оттам.
Сега ги виждаше.
Гънеха се и шаваха, усетили, че са разкрити. И продължаваха да го гледат.
Тапетът вече не беше неподвижен.
Беше гъвкава маса от змийски тела, напиращи да се изсипят към него.
Пресегна се и угаси лампата.
След малко шепотът отново започна.

***

Аманда стъпи в обраслия двор на къщата с тревожното усещане, че нещо се е променило. Почувства се глупава и суеверна, че намира своя дом заплашителен, и пристъпи към входната врата, за да натисне звънеца.
Бе решила сама да събере вещите си. Освен това искаше да поговори с Майкъл още веднъж, цял ден бе чакала звъна на телефона, но той така и не я потърси. Това я беше объркало.
По всяка вероятност и на него не му беше леко. Аманда беше размисляла върху нещата дълго и така и не успя да определи чия точно беше вината. След новината за лъжливата бременност всичко тръгна да се разпада.
Въпреки това искаше да обсъдят положението с Майкъл – с изненада бе установила, че след това така и не бяха успели да говорят сериозно и без нападки. Може би все още не беше късно. Макар и сърцето й да беше опустошено, щеше да намери място в него за съпруга си, ако нещата отново потръгнеха.
Спомняше си думите си от онази сутрин преди фаталния ден. Искаше й се да повтори въпроса и сега.
Споменът а жегна. Изкуши се за миг да се върне към онова време, когато отчуждението и мъката им бяха непознати... но сега тези спомени разпалваха единствено болка. Не можеше да живее в миналото.
А за настоящето бяха нужни двама.
Затова беше дошла. Събирането на вещите беше само предлог след проявената от Майкъл нерешителност да я потърси пръв, за да проведат този тежък, но задължителен разговор.
Никой не отваряше.
Намръщи се и натисна отново звънеца. Нарочно беше дошла по време, когато той трябваше вече да се е прибрал от ресторанта.
Отново мястата й се стори някак неприветливо... Почти зловещо.
“Стига глупости, Аманда!” – опита се да се окуражи, но без особен успех.
Колата беше паркирана на все същото място.
Изведнъж я обзе необяснимото желание да си тръгне.
Да бяга, да изчезва.
Щеше да го стори, разбира се, тъкмо се канеше да се завърти на пети, когато ръката й ненадейно намери дръжката.
“Заключено е, а сега можеш да си тръгваш, тръгвай, бягай!”
Беше отключено.
Прогони глупавите предчувствия и прекрачи прага.

***

Змиите се устремиха към скривалищата си и впериха жадни очи иззад тапетите.
Чу хлопването на вратата и се изправи.
Гласовете бяха замлъкнали, но вече ги беше слушал достатъчно дълго и знаеше какво искат от него. Пъхна ръка в джоба на пижамата си и се приближи до вратата.
- Майкъл? – гласът й беше близък, идваше към спалнята.
Гласът на Аманда.
Усети как гигантска вълна от чувства се отприщва у него със спомена за това име.
Любов.
Но любов бе твърде бледа дума.
Разбирателство и единство във всичко; начинът, по който държеше ръката й и тя държеше неговата; великолепната й усмивка; безценните моменти на споделените смях и страст.
Верига от спомени се заизнизва пред очите му – първата среща, първата нощ заедно, вечерта на венчавката...
Последните дни на това невъзвратимо преди, преди на скъпите спомени и красивите надежди за бъдещето.
Но преди - все така недостижимо и далечно.
Ръката му пусна това, което държеше в джоба.
“Ти я обичаш” – каза гласът и издъхна.
Тя влезе в спалнята.
- Аманда... – протегна ръка към нея.
Но прочете в лицето й отвращение от него, от небръснатата му четина и мръсотията по пижамата му, от разпилените празни бутилки евтин алкохол на пода, от строшения телефон в ъгъла, от всичко онова, което той беше.
Змиите започнаха да съскат оглушително.
Пристъпи напред и с мрачна решителност извади ножа от пижамата си.

***

Мистър Мичъл ги въведе в спретнат и окосен преден двор, опитвайки се да ги убеди, че не им е нужен гараж. Споглеждаха се често, отбелязвайки какво им харесваше и какво не. Агентът по недвижимите имоти беше излишен, разбираха се без думи.
Разгледаха къщата бавно и внимателно, стая по стая.
Бедният Мичъл опита да отвори един от кухненските шкафове, за да покаже колко са удобни и просторни и вратата остана в ръката му, а шкафът застрашително се заклати.
Люси извъртя очи и отиде да хвърли поглед на спалнята, докато Бен се опитваше да помогне на агента.
- Бен! – извика жена му с неподправен ужас в гласа и той побърза към стаята, извинявайки се на човека, който все още се бореше с паянтовия шкаф.
- Господи, Бен, можеш ли да повярваш – завари я с ръце на кръста, а възмутеният й поглед не се отделяше от стената срещу леглото. Изгледа я с подозрение, тъй като в първия момент не успя да проумее какво не й е наред на стената.
Тя посочи с леко раздразнение и този път го видя.
- Божичко!
- Това е престъпление! Що за некадърник е залепил тези наобратно?
Усмихна се и я прегърна. Тя се отпусна в ръцете му и двамата изведнъж осъзнаха, че бяха взели решението.
Въпреки спалнята и счупения шкаф, това щеше да бъде новият им дом.
- Ще съобщя на Мичъл – каза Бен и тръгна към вратата.
- Ще се наложи да ги сменим. Жалко, цветът е хубав.
Както винаги, Люси мислеше една стъпка напред.
Обичаше я, обичаше я безумно, но при все това изтръпна, докато се здрависваше с агента.
Може би единственото, за което никога нямаше да постигнат съгласие, беше цветът на тапетите.
Може би...
Засега.