Изкушаване

[dogmeat]

*струва си и аз да направя кратко включване към форума

Изкушаване

Дявола стоеше прав, с ръце пъхнати в джобовете на тъмночервения си костюм. С театрален жест размърда врат, така сякаш вратовръзката го стягаше и ми каза:
- Нека сменим темата за момент, искаш ли? – не, че очакваше да му дам отговор. - Ще ти разкажа за Исус. Случи се толкова отдавна, а вие хората разказвате за това сякаш някой от вас е бил там. Нещата бяха малко по-различни, отколкото ги описвате във вашите романи. Все пак адмирации за усилията, имате богато въображение въпреки ...хм, въпреки всичко. Откъде ли да започна разказа си? Мда, нека е от тук... Исус плака пред мен, знаеш ли? Плака като дете. Не бързай, да ме нападаш, не бях аз виновен. Аз само му посочих истината. Посочих му бъдещето. Стояхме, аз и той, край скалния връх, а битката долу тепърва започваше. Казах му „Гледай Исусе! Гледай и се наслажвай, защото войните долу скандират твоето име докато убиват. В твоя чест те са извезали кръстове върху гърдите си и това им дава нужната непоколебимост, когато намушкват поредния си враг. Нима не е прекрасно, Исусе?“ А той, милият, беше паднал на коленете си и ридаеше. Знаеше, че не го лъжа. След малко зарови лице в ръцете си не погледна отново към бойното поле. Тогава реших, че е време да сменим кадъра. Когато шума от звънтящ метал стихна, той вдигна очи. Тогава отново му рекох: „Това са твоите проповедници, Исусе. Менторите на религията, която ти си създал. Тези, чиято вяра е най-силна. Но заслушай се за момент в разговора им. Тук, на сигурно място, в твоя храм, те обсъждат как да поделят земята помежду си. Спорят за парите и власта, която им се полага като главностоящи. Мислят планове как да изнудят още повече васалите на държавата, използвайки като оръжие сляпата вяра на овцете, попаднали под твоята религия. Милите хорица от своя страна, дават мило и драго да закупят официален документ, писан от църквата, който ще изкупи всичките им грехове. Наричат я индулгенция, Исусе. Съвсем евтина е – един селянин работи цял живот за да изкара толкова злато. Но нима не е по-важно да отидеш в рая, отколкото да се грижиш пълноценно за своето семейство? Гледай ги, Исусе, гледай ги! Нима вярата в тях е изчезнала? “ И той гледаше и мълчеше... Заведох го да погледа и събитията, които вие наричате „световни войни“. Показах му как войници от двата лагера се молят живота им да бъде пощаден, а след миг те самите се впускаха да отнемат нечий чужд. Показах му машините ви за убиване – пушки, танкове, самолети, подводници, атомни бомби. Той обаче не виждаше тях, виждаше само труповете, а те не бяха никак малко, знаеш. Ах, дори моето дяволско сърце се късаше. Извинявай, отегчих ли те? Даа, понякога се задълбочавам в стари спомени. Защо обаче тръгнах да ти разказвам тази история ли? Ами незнам, може би просто защото незнам какво да те правя. Виж, Исус имаше бъдеще и аз му го показах. Опитах се да го уплаша, чрез него, чрез личното му творение. И на теб бих показвал бъдещето, с тази разлика, че ти го нямаш. Ти нямаш бъдеще. Нямаш деца, няма и да имаш. Помниш защо си тръгна момичето в което беше влюбен нали? Така и не пожела да си намериш друга. Затова вместо да отидем някъде напред във времето, ние седим в тъмната ти стая и гледаме как тялото ти лежи в собственото си повръщано. Бих ти показал какво би се случило с теб, ако не умреш тук и сега, но едва ли ще видиш нещо ново, заради което си струва да живееш. Просто още един безцветен момент, след който отново ще се озовеш на същото място. Къде са приятелите ти сега? Някой би ли почукал на вратата ти, за да попита как си? Не, ако умреш тук и сега ще те намерят след седмица. И единствената светлина идва от монитора ти, от друго не се нуждаеш. Търсиш си приятели, гледайки в светлия монитор? Пишеш словата си и се надяваш някой да ги прочете и да извлече поука от тях? Нима не ги четат само група глупаци, които виждат в думите ти само безсмислени слова? Дрогата те е асоциализирала, сам виждаш. Говориш само със себеподобни. Опитваш се да ги предпазиш от собствените си грепшки ли, или търсиш съчувствие от тези, които са имало подобна на твоята съдба? А можеш ли да ги наречеш свои приятели? Приятелите си помагат, нали знаеш? И къде е живота ти? В механичната кутия, наречена компютър? В света създаден от компютрите. Там ли искаше да пренесеш всичките си чувства? А затворена в този бункер седи само тялото ти, което както сам виждаш, прави своя протест срещу нещастието ти. Ще ти кажа защо Исус не се пречупи пред това което му показах – Исус имаше вяра. Имаше сляпа вяра в човека. Някои я наричат чиста и непорочна вяра, но за мен е все същото. Колкото и гадости да му бях показвал, той нямаше да се откаже. А кажи ми ти самия в какво вярваш? Вярваш ли, че деянията ти пораждат добро? Вярваш ли, че словата ти стигат до някой, който ги разбира? Вярваш ли, че можеш да донесеш щастие някому? Искал си нали? Но светът не ти позволи, никой не поде и зрънце от твоята вяра. Или ти сам не си позволяваш, докарвайки се до това окаяно състояние. Не е ли време да се откажеш? Хайде, ела!


Дявола ми подаде ръката си. Изражението му не излъчваше нищо, беше напълно спокоен. Нямаше я лукавата усмивка, която седеше на устните му докато разказваше стария си разказ, нямаше и съжаление, защото той сам знаеше, че на неговото лице това предизвиква само недоверие. Почудих се аз ли съжалявам него или той мене? Хванах ръката му и ми помогна ми да се изправя. Въздъхнах, прескочих, макар и ненужно, лежащото ми на пода тяло и заедно с моя дявол продължихме напред.