Предварително се извинявам на тези, които не харесват дълги постове. 
В интерес на истината, съзнавам, че вероятно самият аз имам известни предразсъдъци по въпроса...
Ами, аз съм откърмен с теорията на Дарвин така, както вероятно някои са откърмени с Библията или Корана (е, сигурно не чак така, защото “фанатичен дарвинист” звучи доста смахнато; друг е въпросът, че аз приемам Библията, докато нейните фенове отхвърлят “Произхода на видовете”). Вероятно от значение е фактът, че са ми чели “Животът на Земята” много преди изобщо да чуя за съществуването на Библия. И филмът съм гледал (още като невръстно дете), и горещо го препоръчвам всекиму. Там могат да се намерят доста от отговорите на зададени в темата въпроси. Ако някой се интересува, имам го (на десетина диска). Заслужава си дори само заради превъзходния английски на Сър Дейвид Атънбъроу. Та, с две думи, дарвинист съм си от малък.
Честно казано, би ми било интересно да се запозная по-подробно с вижданията на креационистите, но всичкият ми досег с такива е приключвал катастрофално. В повечето случаи пред мен са се изправяли биологично неграмотни хора, които са ми цитирали текстове, които не разбират. Още по-лошо: които ако биха ги разбирали, не биха ми ги показвали изобщо, защото бидейки писани от също толкова биологично неграмотни хора, самите текстове са пълни с терминологични абсурди, спекулации и неверни изказвания. И на всичкото от горе, те в повечето случаи “оборват” не еволюционната теория, а погрешната представа на авторите им за това, което съдържа пустата оспорвана теория.
Чак съм се замислял “Е, аз ли, аджаба съм станал фанатик или всички тия действително ми приказват глупости?” Ама наистина, човек явно трябва да е малко по-навътре в нещата, за да види очевидните абсурди. Даже един заяви, че птицата не се водела животно...
Но, въпреки всичко, аз продължавам (с праведен плам в очите) да си защитавам добрата стара Еволюционна теория. :<
Бих искал да започна с това, което еволюционната теория е. Сбито и кратко то е казано още в заглавието на прочутия труд на Дарвин, в който той я излага за пръв път: “За произхода на видовете по пътя на естествения подбор, или запазването на по-приспособените раси в борбата за оцеляване”. Това е, с което се занимава теорията на Дарвин. На самия Дарвин изобщо не са му били ясни нито закономерностите на наследствеността, нито достиженията на попуационната и молекулярната генетика. Той е седял и е наблюдавал: занимание характерно за повечето учени от онова време. След това е обобщил наблюденията си, теоретизирал е и малко се е поувлякъл, но крайният резултат е трудно оспоима в съвремието ни, но доста оспорвана заради миналото ни теория. Действително, някои негови данни и разсъждения звучат малко наивно на съвременния учен, на много места си личи, как самият той е бил обсебен от собсвената си теория, но е факт, че много от примерите му си остават актуални и се дават до ден днешен.
Все пак, периодичният закон на Менделеев звучи не по-малко наивно (пък и не съвсем вярно) в оригиналната си формулировка: “Свойствата на химичните елементи се намират в периодична зависимост от тяхното тегло”. В този си вид не издържа критика. “Теглото” на Калия е 39.0983, а това на Аргона, който е преди него – 39.948. Да оставим настрана, че по времето на Менделеев, не само, че инертните газове изобщо не са били известни на науката, но и много от останалите елементи също. И Менделеев е оставил празни места за тях, които скоро са се запълнили. Известен е случат, в който той изпраща писмо на Лекок де Боабодран – откривателя на химичния елемент Галий, в което любезно му съобщава, че не е намерил вярно относителната му атомна маса, която Менделеев е успял да изчисли 5 години по-рано, въз основа на своя периодичен закон (макар по това време никой още да не бил виждал Галий).
Е, Дарвин не е правил чак такива подвизи, но все пак... В първите издания на “Произхода на видовете” има един пример, който не е много известен, защото е звучал твърде фантастично и отвлечено на съвременниците на Дарвин. Поради това е бил махнат от по-сетнешните издания на книгата и до ден днешен не се сещат за него. Обаче, моето издание на “Произхода на видовете” е преиздаденото трето издание, където все още го има и на мен, с моите съвременни познания ми направи голямо впечатление.
Става дума за мечката. Дарвин използва като отправна точка това, че съвременните северноамерикански мечки много често влизат в реките и ловят риба. Те правят това доста непохватно. Но, ако еволюцията им продължи в тази насока, те биха могли с времето да развият по-добре плувните си умения и да прекарват повече време във водата. Както видрите, например. След още време те биха могли да се доведат до още по-големи успехи и да се докарат до нивото на тюлените и ламантините и накрая да се превърнат в китове.
Това звучи доста абсурдно. Но по благоприятно стечение на обстоятелствата, филогенетичният ред на китовете бива изключително добре проучен. Причините за това са няколко. Първо, и преди всичко, черепът на китоподобните носи някои отличителни белези, които го отличават доста. Второ, начинът им на живот предполага условия, лесни за вкаменяване. И трето, голяма част от моретата, където се е състояла еволюциата на китовете, сега се намират на сушата, при това, на достъпни за разкопки места. Например, в Пакистан. Там са намерени костите от най-стария прародител на китовете. Той е изглеждал като едра хиена с копита. По всяка вероятност се е изхранвал с мърша и каквото друго си намери, изхвърлено на морския бряг. Едвали изобщо се е осмелявал да припари до водата. Но е носил в черепа си всички онези характеристики, които са се съхранили в потомците му до ден днешен. Въпросните потомци навлезли във водата и повече не се отделили от нея. Като, в общи линии преминали по пътя, по който по-късно едни роднини копитните, но по друга линия, тръгнали, за да дадат началото на ламантините, а още по-късно едни подобни на хищниците - на тюлените. Път, по който съвсем наскоро са тръгнали видрите. Просто китовете са имали най-много време и затова са стигнали най-далеч. Кой превари, той завари.
Е, не е точно мечка, но доста близо.
След известно време, Мендел се е заел да кръстосва грах (какво не прави скучаният манастирски живот...
). После Морган – винени мушици (у мен изниква резонният въпрос, как пък се е вдъхновил точно тях...
). Следва откриването на ДНК, изследването на структурата и и всичко останало. Проучванията в тази насока няма да стихнат скоро.
Но, междувременно се развива един помощен клон на генетиката, на който не му се обръща голямо внимание. То си е кухненска работа: черна и неблагодарна, предимно обслужваща по отношение на модерните и нашумяващи открития. Няма да е пресилено да кажа, че днес никой не работи това, ползват го само като помощен апарат. Става дума за популационната генетика. Тя се пада свързващо звено между класическата генетика (грах, кокошки и дрозофили), молекулярната генетика (човешки геном, Гатака и пр.) и еволюционната тероия (татко Дарвин). Тя се занимава с генетичните явления на ниво популация и основния закон, с който работи е изведен по математически път от математици. Това е законът на Харди-Вайнберг. Той гласи следното:
“Независимо от съотношението на генотиповете в една голяма начална популация при панмиксия (буквално означава “свободно кръстосване” – нещо като “свободна любов”, но така, както животните си го разбират) още в първото и поколение честотата на генотиповете АА Аа и аа ще се отнася както р2:2ря:я2 (където р и я са честотите на алелите А и а алтерниращи в автозомен локус, а тия двойки зад индексите означават, че е на квадрат, но не знам как да ги направя, че да са на квадрат) и това отношение няма да се измени, ако панмиксията продължи.”
Изведено е, че сборът от това е 1:
р2+2ря+я2=(р+я)2=1 (и тук задните двойки означават на квадрат)
Това се нарича уравнение на Харди-Вайнберг и е често използвано от молекулярните генетици. Ако се окаже, че изследването, което правят не удовлетворява това уравнение, то или действа естествен (или изкуствен) подбор по отношение на признаците, кодирани от съответните гени (следователно, няма панмиксия), или има грешка в методиката.
Опитните резултати и този закон, практически доказват наличието на естествен подбор. А наличието на естествен подбор си е наличие на еволюция.
От разговорите ми (завършващи обикновено със скандали) с креационисти, срещам някои типични критики, които се отправят към Дарвиновата теория. Започвам ги по честота:
“Защо сега маймуните не стават на хора, ами си остават маймуни?”
Може пък и да стават... Знае ли човек? Същността на еволюцията е в това, че процесът се извършва твърде бавно. На нас са ни трябвали няколко милиона години. Освен това, еволюцията по всяка вероятност няма предначертана цел, нито умисъл. От всяко дърво свирка не става (запознати твърдят, че най-хубава свирка ставала от млада върба...
), нито от всяка маймуна – човек.
“Не може да има развитие чрез мутациите, тъй като те са нещо вредно и водят до тежки последици за индивида.”
Това твърдение е абсолютно невярно. Повечето мутации са всъщност безразлични за индивида. “Добрите” и “лошите” мутации действително са рядкост, но това дали една мутация е “добра” или “лоша” се преценява единствено спрямо конкретните условия на средата. Много често една неутрална мутация може в дадени условия да се окаже както предимство, така и недостатък. Дори добри за едни условия белези, могат да се окажат лоши за други. И обратното. Организмите и средата са в непрекъсната връзка и промените в едното звено, неминуемо се отразяват на другото, и обратно. А неутралните мутации се запазват с постоянна честота на гените (заради закона на Харди-Вайнберг) до момента, в който започне да им действа подбор. Тогава честотата на мутантния ген или се увеличава, или намалява.
“Къде са липсващите звена?”
Ами, намират се. Така че, в този смисъл, далеч не са липсващи. Дори в много малко случаи, действително можем да кажем да някъде междинното звено липсва (както е, например, при цветните растения).
Междинните звена между гръбначните и безгръбначните са ланцетника и кръглоустите, които до ден днешен си ги има, макар последните сега да са доста тясно специализирани (въпрос на оцеляване). Преди ланцетника са баланоглосуса (един единствен оцелял представител) и граптолитите (измрели до крак, или може би е по-точно да кажа “до пипало”).
Между рибите и земноводните последно стоеше еустеноптеронът, но това е информация стара колкото мене, като нищо са открили и други междувременно. Тук следва да спомена, че има един представител на ръкоперките (латимерията), както и че усилията на рибите да се изкачат на сушата продължава (двойнодишащите риби). Специално за мен, най-забавен в това отношение е тинестият скокльо – една рибка, родствена на попчетата, на която малко и остава да се превърне в жаба (а ако се излъже някой принц да я целуне, кой знае какво ще излезе). Името и е Periophthalmus. Потърсете я в интернет и ще се влюбите в нея (ако сте от царско потекло, не преклявайе, все пак). Виждал съм я и наживо, дори съм я снимал. Голям сладур е.
Между земноводните и влечугите се намира цял разред сеймурии, за които последно като следих систематиката, никак не беше сигурно дали са едното или другото. Нямат жив представител. Най-примитивното съвременно влечуго е хатерията, която е известна предимно с третото си око (къде е сега Мулдашев?!), което на всичкото отгоре почти функционира.
За това, което се намира между влечугите и птиците, нямам намерение да говоря. Всички знаете за архиоптерикса и археорниса. Макар че и без тях, нямаше да има никакво съмнение от кого са произлезли. Птицата отдавна е определена от морфолозите като “издигнал се в небето гущер”. Само бих добавил примитивната птица хоацин (Opisthocomus hoazin). Нейните малки все още пазят спомен от далечното минало – излюпват се със съвсем функциониращи нокти, които използват за катерене и които опадат чак когато пиленцата порастнат.
Освен това, и сред влечугите продължават опитите за покоряване на въздуха: малкият гущер, сполучливо наречен Draco volans се показва като един доста обещаващ бъдещ змей.
Между влечугите и бозайниците има доста разреди от междинни форми. Заслужават споменаване зверозъбите и двинията. Но там са твърде много, за да се каже кой точно е конкретният прародител.
По отношение на човека, също не смятам да говоря излишно. Бих препоръчал на всеки, който се интересува от темата да се запознае с историята на макачката Имо. Интересна е.
“Защо човекът е имунологично по-близо до прасето, отколкото до шимпанзето, до което е генетично най-близък?”
Най-вероятно заради диетата. Човекът и прасето принципно ядат едно и също. А имунната система много се влияе от това. В природата животно, алергизиращо се към храната си няма (всъщност, може и да има, но закратко). Така че, сходните въздействия, дори на молекулно ниво, водят до сходни реакции.
Освен това, не е съвсем вярно, че сме далече от шимпанзето. Органите му не стават за трансплантация на човек по други причини: различни телесни размери, много по-малка достъпност, и много по-бавно развитие. Иначе, черният дроб на свинята се различава от човешкия дори на обикновена светлина микроскопия. Във Втори курс това ни беше изпитен препарат. *емотикон с поклащащ се свински черен дроб*
“Добре, видообразуването може и да става чрез еволюция, но това не значи, че можем да го съотнесем и към формирането на цели групи.”
Това като че е най-сериозният довод. Защото ако и да покажем видообразуване на практика, никой не може да покаже как става образуването на цяла група. Макар че, на тинестия скокльо, едни хоани му трябват и вече няма да е риба. Повечето сведения ги черпим от фосилите, които невинаги са достатъчни, и от различни косвени доказателства като ганетична близост и пр. Това обаче е неблагодарна работа. Както фосилите, така и морфологичните и биохимични доказателства се осмислят спрямо наличния материал. От фосилите имаме групи, но сред тях е много трудно да отдиференцираме кой точно вид е дал началото на следващата група. Понякога остатъците от него не са окрити, друг път може и хич да няма такива. А с биологичните методи е още по-зле. При тях се работи със съвременни видове, които също са се развивали. Макар влечугите да са поизлезли от земноводни, това не са съвременните жаби и тритони. Хубавото е, че въпреки това, може да се направи доста точна корелация, но трябва да се подбират наистина консервативни белези, които не са имали причина да се променят съществено през последните милиони години.
“Не може да произлезе живо от неживо.”
Или може, или не може. Това не е въпрос, който касае еволюционната теория. Дарвин се е опитал да даде някакво обяснение, но то едвали е достатъчно. Еволюционната теория се занимава с промените, настъпващи във видовете. Така, както химията не се интересува от ядрените реакции.
Тук се намесва и философията. А на всичкото от горе, ние все още не разполагаме със задоволителна и работеща дефиниция на понятието “живот”. На този етап само описваме това, което ни е известно за земните организми, които ние днес познаваме. Дори има спор дали вирусите са живи.
Много се надявам да не съм ви дотегнал с огромния си пост. За съжаление, не можах да го направя по-малък. Старал съм се да няма много излишни термини, дано да съм се справил. Благодаря ви за вниманието.
И голям интерес към всички сносни и интересни теории, с изкючение на онези които изискват безропотно да вярвам, се клоня и т.н. пред нещо или някой!
