По пътя на страха - разказ

[Lord Annorion]

Разходка из двете кули
По пътя на страха

/ Разказ /

Болка...Всяко вдишване причиняваше неистова болка…Задъхване и още болка…Помръдване и болката се превръща в спазъм…Бавно и мъчително изправяне съпроводено от още болка и части от спомени за случилото се преди няколко часа…
Огледах се бавно и чак сега добих представа защо съм тук насред Ветроклин и целият съм в рани.Бяхме изпратени от Ортанк да приберем онези Полуръстове.Когато ги намерихме всичко се обърка и изгубихме голяма част от момците, но поне убихме онзи човек.Дълго бягахме с плячката си, но те ни гонеха.О-о само как ни гонеха!Избягахме им, но след това дойдоха конниците и се наложи всеки да си плюе на петите и да се спасява както може.Те наистина здравата ни притиснаха на онзи хълм и място за бягство нямаше.Трябваше да се бием за живота си срещу тези омразни хора.Аз убих неколцина, за мое съжаление те също умееха да се бият.Първо получих раната на ръката си, добре че се сражавам с другата, след това получих и раната на крака си, което доста забави бягството ми и накрая само късметът ми, доколкото той съществува ми помогна да не умра след замахът на последният ми противник, който остави дълга кървава линия по дължината на гърбът ми.Добре, че онзи червей Гордет го уби преди да ме промуши още веднъж.След това успях с бавно пълзене да стигна до гората и навлязох на около четвърт миля, достатъчно далече от битката,но и достатъчно близо, за да избягам, ако се наложи.Трябваше да изчакам шумът от битката да заглъхне, за да съм сигурен, че няма да бъда проследен по тази диря която оставих след себе си.Бях наясно, че се нуждая от още ден почивка.Трябваше да реша и какво да правя сега, когато бях в безопасност.В колкото е безнадеждна ситуация да бях, този път имах избор колкото и ограничени да бяха възможностите е по-добре отколкото да знаеш,че те чака сигурна смърт.Реших да проверя с какво разполагам…
Когато развързах вързопа с храната вътре имаше малко от коравите питки с които ни тъпчеха и онова месо, което не беше толкова гадно на вкус, но предпочитах човешкото.
-Наистина от какво ли е това месо!?Жалко че не разпорихме Полуръстовете сигурно бяха вкусни.-произнесох го съвсем тихо, но все пак бързо огледах околността. Наличните ми запаси,при по малки дажби щяха да ми стигнат за 5-6 дни в най-добрият случай, но това едва ли бе сега.Чувствах се доста отпаднал и трябваше да опустоша част от наличната си храна още сега, ако исках да събера сили за дългото пътуване, което ме чакаше накъдето и да продължа.Започнах възстановяването на силите си още сега и след като свърших и пестеливо обрах трохите от земята около мен прегледах отново хранителните си запаси които се оказа, че съм преполовил.Но за това щях да се тревожа след като избера пътят си.За мой късмет бях напълно въоръжен, което включваше меч, един доста удобен лък, четири резервни тетива и един колчан с около дузина чернопери стрели.След около тричасово обмисляне на възможните маршрути и преценка за възможността да стигна до крайната си цел жив, реших да потегля към Ортанк през гората Ветроклин.По моя преценка разстоянието бе около четиридесет и пет левги, което ще рече приблизително сто и петдесет мили.Ако не бях ранен това разстояние щеше да ми отнеме около три дни, но в моят случай може би седмица.Бях измислил дори как ще се прехранвам, щях да си ловя катерици, а и си спомням, че един път онзи гоблин със странното име Мелван разказваше как е ял някакви противни червени плодове, за да оцелее в някаква противна гора като тази. Другите орки винаги казваха,че съм бил дразнещо предвидлив, което за тях бе необичайно, но този път предвидливостта можеше да ми спаси кожата.След яденето силите ми се връщаха бързо и вече бях готов за път.
Изправих се прекалено бързо,залитнах и паднах.Болката отново се усили, но нямах време за повече почивки.Отново се за изправях,но по-бавно и когато вече бях на крака се огледах за място където дърветата да са по нарядко, за да определя посоката по слънцето.С леко накуцване започнах да се придвижвам до най-близкото,и може би единствено място, което успях да видя.То се намираше на около двеста метра от мен.След три-четири минути вече бях там.Погледнах през пролуката между короните на дърветата и установих, че слънцето съвсем леко е преминало най-високото си положение на небосвода.След кратки разсъждения(е може би не бяха чак толкова кратки) стигнах до извода, че пътят ми е на запад.Вече наясно с посоката се запътих да си взема нещата от „лагера” и да потегля...
След малко повече от час бях на няколко мили от лагера, но колкото и да вървях все пак не можах да свикна с горещината.Короните на дърветата изглеждаха като зелени отражения на сводести куполи и задържаха топлината.Въздухът беше хем влажен хем сух и сякаш беше се застоял тук с години, а може би столетия?Бях леко задъхан от знойната температура и реших да поседна, за да отдъхна.Тогава се сетих за един боен марш, който обичахме да пеем с момците когато нямахме работа и го запях:

И нека сърцата на врага да спрат,
с воля и душа прекършени на две.
И страх да блесне във вражите очи
и за скорошна победа извести.

И всеки шлем и щит са разрушени
и хиляди по хиляди мечтите разпилени
и нека до последната сълза пролята,
да влязат в сметките на рата.

И със всяка стъпка нова, звездите да трептят
в подобие на вражите души.
И да се превърнем ние в ужас слязъл на земята
дорде вървим по пътя на страха

Колкото и крепости по пътя да разбием,
колкото и армии по пътя да сразим,
няма ний за миг да спрем и напред ще продължим
и ще крачим ний отново и отново пак по пътя на страха.

Наричаше се „По пътя на страха”.Още се чудя защо толкова ни харесваше, може би защото ни сплотяваше или защото възхваляваше страха и изгубеното?Може би някой ден щях да разбера, но не и сега.Този марш ми вдъхна смелост и желание да продължа напред.Дори болката беше намаляла дотолкова, че я чувствах някак далечна, сякаш принадлежеше на някой друг.
Продължих да крача на изток, докато не стигнах до едно дере пълно с бодливи храсти.”О кръв и проклета пепел” изругах наум.Веднага реших да го заобиколя, вместо да правя обречени опити да го премина, като рискувам да се нараня допълнително.Тъй като краищата на дерето не се виждаха.Трябваше да избера от кой край да го заобиколя и да се моля да се окаже, че съм избрал по краткия.Но преди да тръгна се възползвах от случая да се ориентирам за времето.Оказа се, че слънцето е превалило пладне и клони към залез, това означаваше, че имам на разположение още няколко часа да пътувам и след това трябваше да си намеря място за бивак.Не знам защо реших да тръгна наляво, но го направих, все пак това бе една от двете възможности които ми предоставяше случая.Докато стигнах края на дерето бях изминал три мили и тъкмо когато бях започнал да се отчайвам видях свършека му.
Хвърлих последен поглед към небето, единственият ориентир с който разполагах и забелязах, че вече е сумрачно.След като заобиколих дерето забелязах, че с всяка следваща минута горската потайност се превръща в застрашителна истина, готова да те сграбчи и смаже в хилядолетната си прегръдка.Не знаех колко време съм вървял, но предполагах, че е не повече от няколко часа.Горските сенки вече се извисяваха заплашително и реших,че е крайно време да си намеря място за нощуване.Не след дълго избрах едно място, където дървесните стволове бяха отдалечени и разкриваха голо място, не по-голямо от малка поляна, напълно лишено от растителност.Реших да похапна и изядох част от плодовете, които набрах, като през цялото време не спирах да ругая съдбата си наум.След това се излегнах на голата земя и бавно ме завладя чернотата на съня.

Когато се събудих видях, че е просветляло(не, че сутринта и вечерта се различаваха много в тази гора). Все още не беше се сгорещило, но въздуха бе все така тежък. Гората излъчваше същевременно неописуемо спокойствие и напираща напрегнатост, която странно напомняше на нетърпеливо очакване. Време беше да закуся и да продължа по пътя си, което и направих. Закусих с останалите плодове и малко от запасите ми с месо и гадни питки. Доста пестелива закуска за орк, като се има предвид походът, който ме чакаше. И отново потеглих на запад, с намерение да покрия по-голямо разстояние от вчера.
Към обяд се бях отдалечил на приблизително пет левги от мястото където бях прекарал нощта. По пътя се бях натъкнал само на едно не много голямо дере, което бързо заобиколих.Имах доста възможности да проверя, дали съм се отклонил от правилната посока, които с охота използвах. Оказа се че съм се отклонил съвсем малко, но след като го разбрах бързо поправих грешката си. Малко след като слънцето бе преминало най-високата точка на небосвода, седнах да похапна и отпочина за дългото разстояние, което ми оставаше да преодолея, докато се спусне нощта и сребърният светлик огрее дървесните корони със сребърните си лъчи. Излегнах се на един дървесен ствол и бавно започнах да чупя парчета от корава като камък питка и да ги преглъщам с благоговение. Бях доста изморен от дългия път изминат от сутринта, но малко по малко умората започна да чезне и болката в мускулите да спада. След час отново бях потеглил на път през гъстата и необятна гора. От почивката болката и умората бяха спаднали значително, не достатъчно за да ги забравя, но достатъчно за да се радвам. Следобедът беше някак по-различен от вчерашния .Въздухът не изглеждаше толкова застоял и топъл, сякаш загубил част от тежестта и влагата си. Гората също изглеждаше по различна. Огромните дървесни корони блестяха в зелено, всяко едно листенце по тях се бе окъпало със златистата слънчева светлина и блещукаше в смарагдов блясък с всяко потрепване от вятъра. Големите дървесни корени не се увиваха в плетеница, караща те, да се спъваш и залиташ на всяка крачка, а бяха раздалечени едни от други, оставящи паяжина от чисти пътеки между масивните дървесни стволове. Не рядко се срещаха и поточета от които можеш да утолиш жаждата си, някои от които се прескачат с един разкрач, други в които трябва да нагазиш. Едно нещо обаче си беше същото – очакването за нещо не само, че се долавяше във въздуха, който пулсираше от напрежение, но освен това бавно и монотонно се увеличаваше с всеки изминал час.
Когато най-накрая спрях, за да пренощувам светлината на деня отдавна беше погълната от нощните сенки, а мъждукащата луна бе заела мястото на лъчистото слънце. Днес бях изминал голяма част от пътя, но ми оставаха още няколко дни път до крайната ми цел, която вчера ми се струваше толкова далечна.

По обед на петия ден откакто потеглих на това безнадеждно пътуване вече бях на два дни път от кулата Ортанк и скоро щях да мога да докладвам на Шарки за случилото се преди шест нощи нападение. Много неща се бяха променили за три дни. Напрежението във въздуха се бе усилило десетократно, сякаш всеки момент ще се разхвърчат искри. Вече не приличаше на очакване, а на натегната докрай пружина. Какво ли щеше да стане, когато пружината спре да се обтяга и изпусне събраното напрежение? Какво ли ставаше в тази гора? Какво ли знаеше гората, което аз не знаех? Теренът също се беше променил. Равнина върху която се бе разположила гората, се превръщаше в осеяна с малки хълмове и възвишения земя, с начесто срещани дерета и трапове. Скоро тези ниски хълмове щяха да се превърнат в скалисти възвишения, като тези които ограждат сарумановата кула. Но имаше една доста обезпокоителна причина да бързам да се махна от тази шантава гора час по скоро. Гората вече излъчваше неописуемо силна заплашителност, която будеше в мен първичен страх. Вече виждах сенки с периферното си зрение, но когато се обърнех имаше само дървесни дънери, докъдето ти стига погледът. Каквото и да се променяше аз продължавах напред, защото някои промени бяха знак, че се приближавам целта си.
Няколко часа по-късно се сбъднаха най-големите ми страхове. Нещо от което се боях още откакто пристъпих границите на тази гора. Продължавах да вървя все така целеустремено по пътя си. Вече слънцето се спускаше към заник, за да дойде ред на луната да окъпе света в сребристо сияние. Беше моментът когато светлината и мрака са по равно, моментът когато мракът настъпва бавно и мъчително прогонвайки дневният светлик. Беше моментът когато горските сенки започват да стават все по-заплашителни. Точно в този момент усетих предупреждението за приближаващата се смърт. Нещо подразни съзнанието ми, чувство за чужд поглед вперен в мен и се обърнах. Тези няколко мига които последваха ми се сториха като цяла вечност, за тези няколко тупвания на сърцето времето забави своя ход. Обърнах се и го видях, моят страх, дърво с брада и очи. Погледнах в очите му с надежда, че не е познало какъв съм и кръвта ми се смрази. Тези очи бяха като дълбоки кладенци, събрали познанието на времето. В очите му прочетох изненада, но другото което видях в тях ме подтикна да побягна. Тези древни кладенци сега бяха изпълнени с омраза и гняв, готови всеки момент да се стоварят върху ми и желание за мъст, желание да ме убие. И в този момент побягнах без надежда да оживея от тази схватка, бягах както никога преди, бягах, за да живея няколко мига повече. И тогава ме осени една горчива мисъл. Цял живот влизах в битки с намерение да убивам и желание за победа, но ето че сега се борех за всеки миг живот, този ден щях да умра без шанс за победа и без шанс за спасение. Докато бягах постоянно се обръщах, за да преценя колко време ми остава, обръщах се и пак поглеждах напред. Препънех ли се в някой корен, залитвах и продължавах да бягам, да се боря за всяка следваща глътка въздух, изпълваща дробовете ми с болка и чувство, че съм жив. Изведнъж кракът ми се спря в едно коренище и светът около мен бясно се завъртя. Усещах всяко претъркулване и всяка драскотина по тялото си. Докато нещо не ме удари по главата, мускулите парещи от болка се отпуснаха, а очите ми бавно се затвориха, отказвайки да съзерцават повече светът. Болката и всяко чувство изчезнаха, докато не остана само тъмнината.

Чувах нещо или поне си мислех, че чувам. Усещах как нещо в мен пулсира, как нещо в мен бавно и ритмично се стяга и отпуска. Сърцето ми!? Тогава усетих и друго. Аз дишах! Трудно и на пресекулки, но все пак дишах. Бавно започнах да усещам и други неща. Болка по цялото ми тяло и във всеки мускул, както и страх и радост, че съм жив. Да, някак бях оживял! Малко по малко зрението ми се възвърна, но не бързах да научавам какво става. Каквото и да ставаше бях жив и само това имаше значение сега. Постоях малко да събера сили, за да мога да се движа. Време бе обаче, да се изправя и да проверя каква е причината да съм още на този свят. Изправянето беше бавно и толкова силно стисках зъби, да не се поддам на болката и да изкрещя, че чак изскърцаха. Когато се изправих, погледът ми улови ниски храсти с дебели клони, осеяли заобикалящите ме възвишения. До мястото от което бях станал, имаше следи от търкаляне спускащи се горе от склона. Следата спираше до дърво с ниски клони, един от които скършен.Явно бях паднал в това дере и този клон ме беше спрял, да се търкалям, като съм си ударил главата в него. Определено се бях ударил с главата. Съсирената кръв все още красеше лицето ми. Добре че след съм останал в безсъзнание. Ента сигурно си е помислил, че съм мъртъв. Явно този инцидент бе спасил животът ми. Зашеметен или не, все още помнех онези изпълнени с гняв очи и потреперих, съвсем не от страх. Бях изгубил ценно време. Цял един ден прекаран в безсъзнание на дъното на дере. Изгубих един ден без да измина и метър, когато всяка минута е важна. Време беше да свърша това досадно пътуване и да се отърва от тази омразна гора и гадните и твари.
Изкачих се на отсрещният край съпровождан безмилостно от болката. По пътя си надолу бях преминал през доста трънливи храсти и бях възнаграден с безброй рани и одрасквания. Отново потеглих на път. Накуцвайки и залитайки, но метър по метър към спасението. Само това бе важно сега, само и единствено да стигна жив до кулата. Колкото и бавно да вървях напредвах. Големите дървесни стволове бавно се приближаваха и отдалечаваха, оставящи зад себе си един накуцващ и ранен окаяник, решен да не се предава и да продължи напред. Само че тези дървета не знаеха какво изпитва този окаяник. Дълбоко в душата ми се таеше страх, който ме зовеше да му се поддам, но аз с огромно усилие отказвах. В мен се таеше желание да побягна, но не знаех дали ще мога изобщо, да направя десет крачки, без да залитна или падна заради този световъртеж в главата ми. Оставаха ми по-малко от два дни път до Исенгард, който се съкращаваше с всеки изминал час. По пътя ми се налагаше да правя чести почивки, за да не припадна от изтощение или да бъда надвит от изгарящата болка в наранените ми мускули. Изкачвах бавно хълмовете по пътя си, а още по бавно слизах от другия им край. Да продължа въпреки болката след всяко спиране за почивка, изискваше неимоверно големи усилия на волята ми. Борих се с болката за всеки метър, за всеки километър, за всеки час на път. Всичко около мен ме отминаваше бавно, а аз просто продължавах да се насилвам да слагам крак след крак и да се движа, докато не усетя как тялото ми бясно крещи за отдих. Това мъчение продължи дори след като вечерния мрак падна и донесе със себе си лека прохлада. Мускулите ми се гърчиха, раните ми пулсираха от болка, а тялото ми бе готово да поддаде при всяка следваща стъпка. Крачех още и още, борейки се със самия мен. Опитвах се да пренебрегна болката, да я направя чужда, но нямаше ефект, а аз губех контрола над тялото си. Когато най-после спрях, бе защото се свлякох от изнемога и последните капки от силата ми вече ги нямаше. Очите ми сами се затваряха, а усилието да ги държа отворени ми стигаше точно колкото да изям всичката останала ми храна, с надеждата че изчисленията ми са верни и до залез слънце утре ще достигна най-сетне Ортанк.
Събудих се рано сутринта с къркорещ от глад стомах и веднага потеглих, защото дори да исках да се нахраня, нямах с какво, а и без това не исках. Още докато си отварях очите болката се върна силна почти колкото снощи, но макар да беше намаляла все още режеше като с нож. Теренът с нищо не бе по-различен от вчерашния, имаше само една малка подробност. С всеки изминал час хълмовете ставаха все по-високи, сигурен знак че скоро мъченията ми ще свършат или може би ще се заменят с други.
Едва малко след обяд видях познато място, едва на няколко часа път от Исенгард. Бях идвал в този бивак и преди, когато патрулирахме. Само че този път това което намерих не само че ме изненада, но и ме изплаши. Бъркотията бе пълна. Телата на десетки орки бяха пръснати по земята, някои премазани, други странно килнали глави или тела под невъзможен за постигане ъгъл. По нито един от тях нямаше следи от разрез от оръжие. Това което ме изненада бяха оцелелите. Броят им бе малко над дузина, някои от тях със счупени крайници, но достатъчно живи за да ми обяснят какво става, ако не ме убият реди това. И чак тогава се сетих да извадя мечът си. Такава грешка можеше да ми струва животът и то точно към края на пътуването ми. Странното бе че никой не тръгна да ме напада, а само ме гледаха с питащи погледи, докато най-сетне един от тях не проговори.
- Хей червей от кой лагер идваш? – Оркът бе малко по-висок от останалите, с подигравателна усмивка изписана на лицето му и дълъг побелял белег, минаващ през дясната половина на лицето му. Явно не бе ранен и беше избегнал съдбата на проснатите по земята. Но за какъв лагер ме питаше? Да не би да си мислеше , че съм дошъл от някой патрул? Не, това сега нямаше значение! Важно бе единствено да разбера какво е станало тук.
- Това сега няма значение – отвърнах аз. – Първо ми кажете какво се е случило тук и защо тези момци са мъртви?
- И защо си мислиш че това ти влиза в работата – попита един нисък и мършав орк с доста насмешлив тон?
- Замълчи Гарнот – скастри го първият! – Този е здрав и ще ни трябва, а щом не знае какво е станало ще му кажем – този път говореше на всички и накрая посочи мен. – Значи искаш да знаеш какво е станало? Е, добре тогава! Вчера ни нападнаха енти докато патрулирахме. Избиха повечето, но някои оцеляхме да се спасим, кой както може. Сега събираме оцелелите от близките лагери и ще нападнем ентите в гръб. Те тръгнаха към Исенгард, явно ще го щурмуват, а ние ще ги спрем, ако можем. Не знам от къде може да си дошъл, но ще си ни от полза – другите закимаха в съгласие с него. Явно беше командир и то добър, а засега имахме съвпадащи цели.
- Ще се присъединя – отвърнах аз. Не смятах да им казвам за новините, които носех. Твърде опасно бе. - Не съм хапвал и залък днес. Имате ли нещо, което става за ядене.
Всички се засмяха гърлено.
- Избери си – каза командирът и посочи труповете по земята. – Сега поне ядене има много – добави през смях той и отново всички се засмяха, още по-силно и гърлено отпреди.
Огледах се наоколо за някой по-месест труп и си харесах един едър и внушителен. Погледнах лицето му – на него бяха изписани изненада, неверие и болка. Главата му бе килната под странен ъгъл, а тялото му себе сгърчило, може би от силната болка преди смъртта.
- Сигурно ще е много вкусен – подхвърлих шеговито аз и всички включително и командирът отново се засмяха.
Започнах да ям бавно без да бързам, въпреки нетърпението на стомахът ми. Междувременно докато аз ядях, в лагера започнаха да пристигат още и още другари, някои ранени, но повечето здрави макар и уморени.
Тъй като не бях от никой от близките патрули се наложи да им разкажа набързо какво ме е довело тук, като скрих задачата на мисията ни и товара от Раурос. Привидно не се бяха впечатлили, но когато дойде време да се изберат още двама командири, за да се избегнат грешки, почти единодушно бях избран. И така от окаян самотник, само за няколко часа станах командир на малка армия, която потегля на безнадеждна мисия.

Тръгнахме по пладне. Вече се бяха събрали над четиристотин орка, като не броим ранените. Оказа се, че някои от патрулите са избегнали клането, а други бързо са се разпръснали и избягали, успявайки да се спасят. Оставаха ни два-три часа път до Сарумановата кула и тримата командири събрахме да обсъдим действията си.
- Имаме ли някакъв шанс – попитах аз. Те поклатиха глави. Оказа се че онзи с белега се казва Дренан, а този с глуповатото лице Ендър. – Е, щом нямаме шанс поне да измислим как да им нанесем повече щети. Я ми кажи Дренан, защо всички жертви са от наша страна?
- Не знам причината, но нашите оръжия и стрели са безполезни. Мисля, че им причиняват болка, но нищо повече.
- Трябва да измислим нещо, което да може да ги порази – каза замислено Ендър
- Би трябвало да можем да ги победим с огън – възбудено отвърна Дренан, доколкото възбуден може да е един оркски командир. – Все пак са дървета! Но откъде ще намерим такива оръжия – последното го каза унило но аз все пак бях готов с отговорът си?
- Ще използваме ивици от дрехите си, за да ги увием около остриетата на стрелите. А нали имате от онази гадна напитка. Бях чувал, че може да гори. Няма да е лошо да проверим. Ако е така, ще навлажним платът за стрелите с нея.
- А оръжията – попитаха двамата в един глас?
- Ще ги натопим в същата течност и ще се надяваме, да погорят поне няколко минути, но главната ни сила ще са стрелите.
- Нямаме шанс – каза унило Ендър.
- Но това не значи че няма да се бием – отвърна с гордост Дренан.
- А какво се случва в последно време в Исенгард – попитах аз с подчертан интерес? – Има ли добри новини?
Двамата се спогледха, но когато Дренан кимна Ендър ми отговори:
- Шарки събра голяма армия, може би към десет хиляди орка, с която смята да порази Рохан и най-вече Шлемово Усое. С такава огромна сила Непревземаемата крепост най-после ще падне под напорът ни.
- Това е добре! Но защо е засилил толкова патрулите в гората?
- Мисля, че се опасяваше от нападение, но ето че когато то се случи сме безполезни и беззащитни. И аз имам въпрос към теб. Какво оръжие взехте от Раурос и защо то не е тук, както трябваше да е?
Това ме накара да се закашлям. Откъде по дяволите той можеше да знае за това? Кръв и проклета кървава пепел как без разбрал за това? Това негово знание можеше да ми донесе големи неприятности.
- Откъде си научил за това – попитах настоятелно аз?
- Слухове – отвърна простичко Ендър. Тъкмо тази простоватост събуди съмнения в мен. – Е, ще ми кажеш ли най-сетне – това прозвуча повече от подканящо. Значи бе решил да скрие нещо, но какво?
- Така или иначе вече няма значение, дали го знаете или не. Пленихме двама от народа на полуръстовете. Не знам защо, но те са много важни за Шарки.
Все още бях на мнение, че трябваше да ги изкормим докато имахме възможност, а сега те и тяхното оръжие бяха или мъртви или в плен на роханците.
- Полуръстове така ли? Какво ли им е толкова ценното – каза замислено Дренан?
- Това няма значение Дренан. А защо не сте ги довели командире? Можеха да послужат в битката.
- Защото ни нападнаха и избиха целият отряд. Не знам дали някой друг е оцелял освен мен.
- Е щом ти си единствения оцелял, значи че си и единствения виновник. Дренан не знам защо го направи командир, но е крайно време да си получи платата за провала.
Още докато говореше, извади мечът си и се хвърли срещу мен. Аз обаче бях подготвен и няколко мига по-късно вече се чуваше кънтежът от ударите на стомана в стомана. Биеше се много добре, явно не случайно бе командир. Разменяхме си мълниеносни удари и трябваше бързо да се контрираме един друг. Орките наблизо започнаха да подвикват, но сега бе важен само опонентът ми. Скоро силите ми щяха да намалеят и да забавя движенията си. И двамата си нанесохме многобройни рани. Мечът му на два пъти описа дъга във въздуха, опасно близо до главата ми, а моят на няколко пъти закачи леко дясната му ръка. Беше време да се сложи край на битката. Направих с мечът си движението наречено „Лястовица в полет” и когато опонентът ми тръгна да парира, аз рязко смених на „Вятъра над полето” и отделих главата от раменете му. Избърсах окървавеното острие на мечът и се приближих до Дренан.
- Е, явно вече ще ме само двама командире, – каза той с усмивка и се провикна силно, - ДА ВЪРВИМ КЪМ СМЪРТА СИ!

Високо в нощното небе облаците се стелеха като морски вълни, а ярката лунна светлина правеше гледката да изглежда още по величествена и внушителна. Косите и бледи сенки се стелеха по земята, създавайки впечатление за мъждиви призраци от отминали епохи. Всичко бе толкова красиво. Прекрасна нощ в която да умреш. Сякаш доловил мислите ми Дранин се приближи точно когато сменях тетивата на лъкът си.
- Какво има? Битката ли те тревожи – попита той?
- Тревожи ме това, че отиваме доброволно на сигурна смърт. А това, което ме разяжда отвътре е, че нямаме друг избор.
- А защо не избягаш?
- Защото не е редно командире. Всеки тук може да избяга, но остава за да умре достойно. Остават, за да се борят за последно с чест. Знаете ли марша „По пътя на страха” командире? За мен това е повече от марш, за мен това е съдбата ми. Аз съм роден, за да се сражавам и ще умра в битка, независимо дали ми харесва или не. Не съм длъжен да ми харесва и си признавам, че не ми харесва, но ще го направя, защото съм длъжен да го направя. Ако имах избор щях да избера враг който ми е равностоен , а не непобедим враг. Мислите ли че ще убием някой от тях? Въпреки всичко, което правим сега сме беззащитни с нашите оръжия. Аз обаче няма да се предам без бой, а ще нараня врагът си и ще му оставя спомен. Затова измислих тези стрели командире. За да ме запомнят!
Разрязах няколко ивици плат и ги натопих в течността. Увих ги грижливо около остриетата на стрелите и взех мечът си. Отидох до едно по-близко дърво и отрязах един по-малък клон. Използвах остатъка от дрехата и течността, за да си направя нещо подобно на факла. Когато привърших, забелязах че Дренан ме гледа с неприкрит интерес.
- Вие сте си избрали равностоен противник командире. Ще ви запомнят. Сигурен съм, че ще ви запомнят – промълви той и се скри в тъмнината.

Пратихме съгледвачи напред. Когато се върнаха и ни съобщиха, че битката е започнала, ние се приближихме максимално и започнахме атаката в гърбът на врагът. Запалихме стрелите и направихме четири залпа преди да тръгнем с мечовете. Стрелите ни поразиха и енти и орки, дори и сгради. Огън валеше от небето и беше време да умрем.
Бягахме с всички сили и викахме с цяло гърло „Смърт”, „Смърт”, „Смърт”. Ентите само се обърнаха и заизливаха гневът си върху нашите редици. Хвърляха, ритаха и прекършваха тела на две. Пред очите си виждах какво бе станало в лагерите. Тогава дойде и моят ред да вляза в боя.
Хвърлих се напред към един ент, заедно с още двама орка и започнахме да размахваме главните към него. На места по тялото му заискриха малки пламъчета, които скоро щяха да го погубят. Вместо да започне да се мята, дървото продължаваше да напада към нас. Извърна се рязко към единият орк и бясно го удари с горящата си длан. Той започна шеметно да се търкаля и когато спря, не се помръдна повече. После ентът се извърна и хвана другият през кръста. Гърбът му звучно изпращя. Захвърли го, той се удари в една стена и се сгромоляса безпомощен на земята. Обърна се към мен и очите ни за миг се срещнаха. Очите му бяха ледени и същевременно изгарящи. Бяха пропити от желание за мъст, бяха пропити от омраза и гняв. Не знам какво видя в моите очи, но се забави за миг. Миг достатъчен ми, за да захвърля горящата факла в лицето му. Той издаде пронизителен стон и заразмахва бясно с ръце. Едно от замахванията ме улучи и аз полетях. Когато паднах чух как няколко от костите ми се скършиха. Знаех, че това падане ще сложи край на живота ми. Болката която смятах за непоносима се бе усилила стократно и аз се загърчих като червей. Видях лицето на онзи орк, той бе умрял по същия начин. От устата ми бликна алена кръв с добре познатия метален вкус. Тази кръв бе животът, а той бавно и мъчително се отцеждаше от мен. Скоро вече нямах сили дори да продължа да се гърча. Кръвта продължаваше да се стича от мен, ако бях паднал по корем щях да се удавя от собствената ми кръв. Нямах сили да извикам, нямах сили да помръдна, само гледах към небето и чаках сърцето ми най-сетне да спре и да ме избави от това мъчение, от тази болка. И ето , че не след дълго то спря. Дъхът ми започна бавно да застива, душата ми вече искаше да напусне прекършеното ми тяло. Чернотата бавно се спусна над мен и ме обгърна със смъртоносната си прегръдка. Душата напусна тялото ми и го остави под небосвода, неспособно вече да помръдне.

[Lord Annorion]

Здравейте на целия екип и всички усери на ShadowDance.

Тъй като не разбрах точно каде се постват разкази без те да учавстват в някакво съзтезание го постнах тук(надявам се да не съм сбъркал).

Това е първият ми творчески напън който завърших и ще помоля, ако някой го прочете да напише малко критика, за да разбера къде греша.

П.С. Съжалявам, че се развива в света на Толкин, но първоначално разразът бе заплануван да е за Арменелос.

[Trip]

E, to Workshopa ne e sustezanie, ma neise.... I shto sujalqvash, che se razviva v sveta na Tolkien?

[Lord Annorion]

Ами защото му се меся в света.