Videniya

[Super M]

Марин П. Трошанов

Видения

Ще помня този ден с особеното чувство за нереалност. Образите и картините, запечатани в главата ми, избледняват толкова бързо, че основателно се опасявах да не ги изгубя безвъзвратно, като отдавна забравено съновидение, което се оформя в съзнанието по-скоро подобно на необясним усет, отколкото на хронологически свързана последователност от преживявания с определен смисъл и послание. И все пак – тогава бях сигурен, че не е сън. И макар по-късно да се разколебах в убеждението си, реших да запиша спомените си, защото най-малкото – нямаше какво да изгубя от това. Аз не съм споделял с никого случилото се и незнам дали историята ми ще ти бъде любопитна или скучна, дали ще извлечеш някаква полза и поука от нея или ще съжаляваш, че си изгубил част от скъпоценното си време в това забързано и хаотично ежедневие, докато я четеш. Тя не е много дълга, а и ти имаш свободата по всяко време да извърнеш разсеяния си или твърде отегчен поглед, за да се заемеш с нещо друго.
Дори мога да ти кажа точно датата на тези събития – беше 18 юли 2003 година. И така...

Влакът се движеше бавно, а наоколо постепенно отминаваха последните софийски предградия, индустриални постройки и промишлени съоръжения, оставащи потопени в неясна и мътна далнина. Половин час по-късно вече ги заменяха полегати хълмисти образувания, малки горички от широколистни дървета, както и просторни, ветровити полета, обрасли с ниска трева или засети с разнообразни зърнени култури. Цветът на небето и окръжаващия виещата се железопътна линия свят, беше воднисто сив и крайно нехарактерен за горещия летен сезон, потопил в безмилостна жега цяла България. Няколко капчици се появиха на стъклото вдясно от главата ми и започнаха предпазливо да се стичат по него, маркирайки пътя си с тънка, едва забележима, влажна диря. Отвъд пределите на мрачния хоризонт блесна светкавица, която разкъса небето с мигновено появили се и в следния миг изчезнали, ярки, начупени линии, изградени от чисто природно електричество. Не се разнесе грохотът на гръмотевица – явно бурята беше твърде далеч или вече умираше в отчаяна агония след като е изляла яростта си върху нещастния прогизнал свят.
Бях изключително уморен. Тази сутрин се явих на най-важния си изпит по история и до късно през нощта за последно преговарях безкрайния материал, тъй като въпреки усилената подготовка усещах, че не го зная достатъчно добре. Събираха ми се не повече от 3 часа сън. Вече предвкусвах дългата почивка, която ми предстоеше и която щях да посветя единствено на приятелите си. Унесох се в мисли за прохладните вечери край морето, за чаша пенлива леденостудена бира и шумна весела компания. Но пътят до Бургас беше дълъг, а след около 2 часа очите ми сами се затваряха.
Не знам колко време съм спал. Просто изведнъж се размърдах и клепачите ми с мъка се отвориха. Преди да успея да огледам обстановката навън, очите ми, дали случайно, дали инстинктивно, най-напред се спряха върху новопоявилия се пътник срещу мен. Вдигайки бавно поглед, с нескрит интерес, аз го проучих от глава до пети. Фигурата му беше ниска и прегърбена. Дрехите се състояха от протъркан кафяв панталон и избледняла синя работнa горница, под която се виждаше разкопчана около врата мръснобяла риза. На главата си носеше черна накривена шапка с пречупена на една страна козирка. Загрубялата му кожа имаше тъмнокафяв цвят и той приличаше малко на турчин, но може единствената причина за това да беше непосилната полска работа под жарките слънчеви лъчи. Бръчките върху старческото лице като че ли носеха горчивите спомени на поне стотина години, ала по него не трепваше и мускул. Това, което наистина ме изненада, обаче, бяха очите на непознатия. Очаквах да са много тъмни, но цветът им беше твърде неопределен. Ирисите трудно се открояваха, обагрени с мътен сиво-синкав оттенък като очертанията им зловещо се размиваха, сливайки се с останалата част на окото, а зениците въобще не личаха и сякаш съвсем липсваха.
В един миг погледите ни се срещнаха и през гърба ми премина ледена вълна, която ме накара да изтръпна. Подсъзнателно усетих, че необичайният старец в никакъв случай не е сляп. Напротив – някакво внезапно генерирано и същевременно дълбоко стаено вътрешно убеждение се опитваше да ме предупреди, че тези необикновени, почти нечовешки очи пренебрегваха преградите на крехката материя и проникваха необезпокоявано в самите дебри на съзнанието. В следващия момент, обаче, почувствах невероятно облекчение и спокойствие, което се разля на вълни по цялото ми тяло. Изпитах внезапен прилив на сила и увереност, на необяснима енергия.
Обзе ме непреодолимото, почти инстинктивно желание да стана от мястото си и да подишам малко чист въздух. Старецът ме изпревари като внимателно се надигна от собствената си седалка и с уверена бавна походка – без да губи равновесие и да залита от лъкатушенето на машината, се отправи към плъзгащата се врата в края на вагона. Аз почти машинално се изправих и поех след него, изненадавайки се от собствените си, изключително плавни и леки движения. Сякаш неведома магическа сила ме тласкаше напред.
Междувременно влакът преустанови ход и дори инерцията му се оказа недостатъчна, за да го задържи повече време в движение. Той застина на място, а звукът от спирачните механизми въобще не се и чу. Наоколо не се виждаше поне някоя селска спирка – от онези които експресът и без това винаги отминаваше. Сега ми се струва странно, но тогава на никого, включително и на мен, това особено обстоятелство не направи впечатление. Всички останаха напълно безмълвни и безучастни.
Вратата между двата съседни вагона безшумно се разтвори и старецът слезе навън, след което се извърна и ми направи недвусмислен жест с ръка да го последвам. И през ум не ми мина да се съпротивлявам на нарежданията, които получавах от прегърбената фигура пред себе. Безропотно скочих върху малките груби и ръбести камъчета, разпилени встрани от железопътната линия и спрялата влакова композиция. Крачките на непознатия се усилваха и аз леко се затичах, за да го догоня, нагазвайки в ронлива почва и влажна трева. Той не се обърна повече. Сякаш знаеше по-добре от мен, че вървя по петите му.
Незнаех къде се намираме, а и не се интересувах твърде. По принцип съм бдителен и наблюдателен, свикнал съм да се съмнявам във всичко и всички, но тогава несъзнателно изневерявах на собствените си принципи, а обзелата ме жизненост и възникналото изгарящо любопитство унищожаваха всяка предпазливост и несигурност, още преди да се заформят в главата ми.
След малко повече от десетина-петнадесет минути се озовахме на тясна усойна полянка, обградена от стръмни, но покрити с мека зеленина, планински образувания, вероятно част от могъщата верига на безкрайния Балкански масив. Отстрани растяха многобройни, различни по вид, възраст и големина дървета, които сплитаха клони в непрестанна борба за оскъдната слънчева светлина, процеждаща се на снопове между върховете на хребетите високо горе.
Старецът пристъпи под ниския свод на потайна пещера, сътворена от неизвестна сила или издълбана в скалите от играта на природните явления в неумолимия изначален и вечен ход на времето. Мъжът, застанал на входа, се извърна към мен за втори път досега, след което ме погледна със смразяващите си очи и изчезна вътре. Продължих подире му, но за първи път от много време насам в сърцето ми се прокрадна неясно съмнение и твърде колебливо влязох в дълбокия, непрогледен мрак на пещерата.
Попаднах в тесен коридор продължаващ седем-осем метра до малка зала със стени, изградени от неравна и груба скална повърхност. В центъра и́ се издигаше невероятен пиедестал с четириъгълна основа. Наклонът на стените му, високи около метър и събиращи се в пирамидална форма, беше почти отвесен, като върхът липсваше, заменен от гладка плоскост. Отгоре над нея, ала носейки се в самия въздух, трепкаше светлосинкава сфера, която се опитваше да прогони дълбоките сенки на пещерата с развълнуваната си, приказна светлина. В нея сякаш беше акумулирана безпределна, недостъпна за нашия свят, енергия.
Гледах онемял необяснимото явление. Не смеех да отроня и дума. Фундаментът с кълбото се намираше между мен и стареца. Той посегна към сферата и в същия миг по черните лъскави стени на самия пиедестал – съставен от неизвестен материал, наподобяващ мрамор, се появиха обагрени в златисто символи на непознат език. Междувременно част от енергията на кълбото сякаш се предаваше на стареца. По тялото му преминаха едва забележими синкави искри, а когато се взрях в лицето му изтръпнах от вълнение, защото като че ли то прозираше. Под загрубялата, сбръчкана и тъмна кожа личаха нечовешки черти, съвсем друг, прикрит до този момент облик. Въпреки че двата образа преливаха по необикновен начин един в друг, аз знаех дълбоко в себе си, че именно новопоявилия се – сивкав, блед, гладък – беше същински, реален. Очите на пришълеца отведнъж припламнаха, той отправи неустоимо проницателен взор към мен. Ръката ми сама се вдигна и трепереща докосна сферата, която изведнъж се разпадна на хиляди, реещи се из застиналия въздух, малки светлинки. Невярващите ми очи се разшириха, а летящите бляскави частици енергия се отразяваха в тях като безбройни звезди на далечна галактика, нежно блещукащи в недостижимото и загадъчно космическо пространство.
- Гледай! – проехтя могъщ глас в главата ми.
И тогава започнаха виденията. Те ме погълнаха внезапно и изцяло обладаха безпомощното ми съзнание. Превърнах се в безучастен наблюдател на зловеща картина. Намирах се на висок балкон, но сякаш плавах върху сал в средата на морето, защото бях обграден от дълбока и мътна, ширнала се дордето погледа стига, вода, която потрепваше в леки вълнички. От нея се подаваха горните етажи на огромни, потопени от велик катаклизъм, небостъргачи. Небето беше сиво и свъсено. То се сливаше в далечния хоризонт с бледа белезникава ивица, на фона на която безкрайните води от страховития потоп се открояваха още по-ясно.
Усетих силен уплах. Ритъмът на сърцето ми се учести. Докато успея да затворя и след това разтворя отново очи, всичко около мен беше напълно различно. Бях изправен пред един от прозорците в голяма, широка стая на някаква непозната сграда, която приличаше на училище. Гледах през стъклото, а в главата ми сякаш ехтяха смях и добре познати гласове. Наблюдавах околните постройки, полюшващите се корони на високите дървета и по-далечното, помръкващо в гъстата синева на отминаващия ден, обкръжение. В душата ми веднага се загнезди мрачно предчувствтие, което скоро се оказа повече от основателно. Отведнъж блесна ярка светлина, която се разпространи навред като обръч от ослепително сияние. Прозорците потрепериха, а аз инстинктивно се отдръпнах от тях. След секунди блясъкът помръкна, заменен от издигащи се до висините черни кълба дим в епицентъра на експлозия, която заля света с необятна огнена вълна и могъщ оглушителен тътен. Преди този шум да погълне всички останали, веселият, почти детски смях, се замени от писъци на ужас и отчаяние като различните ехтящи звуци се сляха в невъобразим унищожителен хаос. Междувременно опустошителните пламъци прииждаха с главоломна бързина. Всяка растителност мигновено се превръщаше в пепел под чудовищния им напор. Сградите се рушаха из основи, стените им се разпадаха на летящи, подхвърляни из разпиления въздух, частици. Стъклото пред мен се пръсна на малки парченца, които се посипаха върху ми. Прикрих с ръка лицето си, за да го предпазя от нараняване и отстъпих назад, усещайки как вихърът ме обгръща. Препъвайки се в нещо, паднах с крясък назад и усетих тъпа болка в главата.
Лежах по гръб. Страхувах се да отворя очи. Най-после го сторих и видях небето. Цветът му беше наситено черен. Синевата и слънчевите лъчи не можеха да проникнат през мрачната обсада на гъстия, непрогледен смог. Надигнах се внимателно. Пръстите ми се заровиха в сух сивкав прах, застлал цялата земя. Наоколо се издигаха горящите останки от разрушени постройки. Пламъците хвърляха кървави отблясъци по лицето ми. По земята имаше безредно разхвърляни човешки кости и пречупени скелети. Безсилие и страх изпълниха съзнанието ми, защото нещо ми подсказваше, че съм свидетел на картини от едно предстоящо, изпепелено и удавено в ужас бъдеще.
Изведнъж към мен започнаха да прииждат тъмни и прегърбени силуети. Те пълзяха бавно по земята и стенеха монотонно. Бяха десетки, може би стотици. Когато се приближиха, видях около себе си жалки подобия на човешки същества – полуголи с разкъсани тела и окапваща коса. Обезобразени лица се кривяха в гримаси на жестока болка и нестихваща агония. Гротескните създания се влачеха напред и протягаха жилести ръце към мен. Изправих се мъчително. Очите ми сълзяха. Стиснах юмруци и крещях, докато гърлото ми се задави и прегракна.
И тъкмо тогава огнените езици затрептяха, a пламъците се разтвориха. От горящата разруха с бавен ход се появи сив конник. Черната му сянка се извиси над света и земята се разтресе. Той застана срещу мен и коленете ми се подкосиха, а окаяните създания прикриха с ръце загниващата си плът. Познах веднага сивия силует, загърнат в дълга раздиплена роба. Това беше четвъртият конник на Апокалипсиса, зовящ се Смърт. Дошъл от бездните на преизподнята, за да оповести свършека на досегашния живот, той водеше след себе си безумието на Ада и обновлението за началото на нова ера, а костеливата му ръка здраво стискаше дълга коса, която блестеше в призрачно сияние. Сърцето ми се скова от безпомощен ужас. Главата ми се завъртя. Обгърна ме пълен мрак.

Отворих очи и стреснато извиках. Обливаше ме ледена пот. Трескаво се огледах и разбрах, че се намирам в пътуващия влак, а една възрастна жена, която първоначално ме гледаше втренчено и леко смутено, се престраши да запита с успокояващ глас:
- Какво има, моето момче? Стресна ли се? Да не си изтърва спирката? Или просто сънува кошмар?
Нужни ми бяха няколко секунди, за да се адаптирам към ситуацията. Понадигнах се и леко се усмихнах.
- Tип-топ съм. Благодаря!
За няколко минути просто приковах очите си към една точка и опитвах да си внуша, че всичко е било само лош сън. Сърцето ми постепенно се успокои. Зареях поглед навън и установих, че до края на пътуването не остава толкова много. Влакът вече беше преминал през гара Сливен. Сега се движеше сред просторни, хълмисти области, над които слънцето залязваше, обляло със златисти отблясъци бавно помръкващата природа. В небето вече нямаше тъмни облаци и то нежно сменяше нюансите на цветовете си, в очакване да го обгърне ефирното було на нощта.
Тогава се замислих. Не можех да повярвам, че съм сънувал, но така или иначе изпитвах невероятно облекчение. Нуждаех се от твърдост и вяра. Каквото и да ни очаква занапред, ние сме тези, на които принадлежи бъдещето и ако трябва, ще се борим за него – доколкото можем, а дори и повече. Осъзнах, че въпреки мрака има много красота и любов, които нито разрухата, нито смъртта ще успеят да ни отнемат. Необходимо е винаги да отстояваме доброто в сърцата си, верни на себе си и справедливостта. Злото не е вечно. То ще отмине, ако пожелаем, защото се намира вътре във всеки един от нас. И дори да изпепели света, животът пак ще се възроди. И щом го твърдя аз – който се изправих лице в лице с Апокалипсиса – значи още има надежда да го избегнем.
И тогава се усмихнах, защото навън беше тихо и приятно. Първите звезди изгряваха в прохладната вечер и една от тях сякаш се движеше с невероятна скорост Тя беше устремена към безкрая, а от нея някой внимателно ни наблюдаваше.