Значи, наистина има разлика между расизъм и всякакви видове стереотипи, дискриминация и т.н....
В разговорната реч тези неща си се използват на кой както му падне, но в научната литература има разлика. Стереотипи са определени нагласи към дадени групи хора. Стереотипите могат да бъдат верни и грешни и като цяло представляват склонността на мозъка да образува модели, да категоризира - реалността е прекалено сложна, трудно е да опознаваме абсолютно всеки човек като отделна личност, затова мозъка автоматично го слага в дадена група и му придава характеристиките на въпросната група. Ако чуем, че някой е баскетболист, ще си го представим висок и т.н. Дискриминацията вече е
поведение - тя е конкретни действия, насочени към някого, в резултат на стереотипни нагласи. А разисъм и сексизъм вече са понятия, окачествяващи стереотипни нагласи и дискриминационно поведение по конкретен признак - в случая расов или полов.
Това, което безумно ме дразни в sjw манифестите, е че един тип стереотипи се смятат (основателно) за грешни, а друг тип стереотипи - за правилни. Негативните стереотипи за чернокожите и жените се смятат за най-долното нещо на света (макар някои от тях наистина да са верни за над 50% от въпросните групи), докато негативните стереотипи към белите и мъжете се смятат за нормални и естествени. Оправданието за това винаги е "ами нашите стереотипи са базирани на това, че сме страдали". Ок, ама и белия човек може да каже, че е страдал от кражби на чернокожи или цигани, затова се вижда, че оправданието е хлабаво. И не може да се каже "Разбирам, че моят мозък работи така и създава генерализации, но твоят не трябва да работи така, не трябва да генерализира!" Така се стига да потресаващи безумия. Примерно изказване "Всички мъже са изнасилвачи!" се приема напълно за ок, но изказване "Всички черни мъже са изнасилвачи!" е обидно и гнусно. Макар че "всички мъже" съдържа и "всички черни мъже", макар че ако приемеш първото, значи автоматично приемаш и второто, все пак по някаква безумна логика конкретизирането е недопустимо
Да не говорим за пълното лицемерие, когато става дума за мюсюлмани, примерно. Щото това не е нещо, с което човек е роден, не е нещо, върху което няма контрол - това е комплект от дискриминативни убеждения, особено на тема пол и сексуалност, към който изобщо няма смисъл да сме толерантни. И се стигат до безумни двойни стандарти - ако една жена носи кръстче, тя е религиозен фанатик, расист и хомофоб, а ако носи фередже е добър човек, жертва на системата.
Но това е дълга тема. Въпросът беше за репрезентацията.
Първото, което ме дразни, е че всичко се политизира ужасно, както Жоро обясни наскоро. И всеки филм не е просто филм, а
трябва да изказва политически коректна теза. И всеки женски персонаж, всеки чернокож персонаж, всеки гей персонаж, не е просто герой и човек, а
трябва да е носител на идеология, трябва да е перфектната положителна репрезентация на тази група. Не може хората да са просто хора. Това ме дразни ужасно.
Второто, което ме дразни, е идеята, че
човек трябва да вижда себе си, задължително (при това само по положителен начин), това е смисълът на изкуството, така работи то - като виждаш себе си. За да харесаш някой персонаж, трябва той да е като теб, любовта и емпатията трябва задължително да минава през идентификацията. За мен това е изначално погрешно - смятам, че идеята на изкуството е да се свързваш с другите, различните, а не да виждаш
себе си. Това е някакъв бесен възход на егото. "Искам да видя себе си! Искам да гледам само хора като мен! Показани в положителна светлина! Искам да виждам само свят като моя!" Това е безумно и опасно. Много от любимите ми герои са съвсем различни от мен, отраснали са по различен начин, произхождат от различна среда, сблъсквали са се с напълно различни трудности - но именно затова са ми интересни. Нито един от любимите ми герои не е тинейджър от пропаднал миньорски град, който отива в столицата и се удивлява на масовата ексцентричност на хората там (е, освен Катнис от "Игрите на глада"
). Аз не съм благородна принцеса, израснала в бащиния си замък сред мир и топлота и след това отишла в кралския двор, където е бита, поругавана, подхвърляна от мъж на мъж, изнасилвана и т.н., но в сърцето ми има много, много любов към Санса. Не съм и мрачен мускулест мъжкар, който се облича като прилеп защото е видял как застрелват родителите му, но обичам Батман. Не съм дете, застреляно на парижките барикади, но обичам Гаврош. Не съм сляп луд кораб, но обичам Парагон. Толкова много герои обичам!
И като гледам който и да било американски сериал, дори тийн сериал или семейна драма, никога не виждам моя свят и моите хора, виждам нещо далечно, от другата страна на океана. А за фентъзи свят виждам нещо съвсем по-далчено. И никога не съм чувствал нуждата да проектирам
себе си , да кажа "Ама защо няма дебели супергерои". Но хората все по-масово са праймвани да търсят себе си. Ако след всеки сериал те питат "Откри ли герой от твоята раса/сексуалност, имаше ли положителна репрезентация?", дори в началото да не те интересува, след пет години вече ще интернализираш този въпрос и ще си казваш "Ама моето малцинство имаше ли го в този измислен свят, и беше ли показано подробно и положително?". И така фокусът се измества. Спираш да се наслаждаваш на историята, спираш да се свързваш с героите. Само търсиш има ли някой, който има твоите демографски данни - твоят пол, раса, сексуалност, физически характеристики и т.н. И така емпатията умира
И не можеш да надхвърлиш себе си и своето положение. И това е ужасно вредно. На децата им се четат приказки с животни, слушат за зайчето и таралежчето, гледат "Бамби" и "Цар Лъв" и се вълнуват от тези истории, дори те да не показват цветът на кожата или пола им. И могат да се насладят на всяка история - и за Мулан, и за Моана, и за Елза. Защо в последните години възрастни хора са агитирани да се откажат от това и да търсят себе си? Ако герой има моите културни/демографски характеристики, това ще ми даде някаква положителна нагласа към него, ама няма директно да ми стане любим. На Лукяненко героите имат доста по-близък манталитет до българския и са ми симпатични, ама не са ми крайно любими само заради това. Wiccan от Young Avengers ми е симпатичен заради любовта му с Hulkling, но героят ми е истински любим защото е син на Алената вещица и това винаги ми е бил по-интересния аспект от него. А Айсмен винаги ми е бил скучен и няма да почна да му чета комиксите, щото е повече като мен – пак ми е скучен.
И искрено вярвам, че ако човек иска да види само себе си и градът, в който живее, в художествените произведения, особено пък във фантастичните и фентъзи такива, то той винаги ще остане разочарован.
А и нека не се лъжем - чернокожите във филмите от поне 20-30 години не са ограничени до бандити и гангстери. Най-трайният негативен стереотип, който изграждат американските филми и който продължава и до днес, вечните злодеи, най-гадните копелета, това са все руснаците и изобщо тези, чиито имената завършват на "ов". В САЩ има почти толкова славяни (Slavic American), колкото азиатци, ама никой не се е загрижил за това как да запази тяхното наследство и самочувствие и положителна репрезентация и дали е редно Скарлет Йохансон да ги играе
Ще напомня само, че разговорът беше за това твое изказване и дефиницията за расизъм, съдържаща се в него, чиято несъстоятелност аз се опитах да покажа с примера с циганите: 
