Аз най-после имам малко време и реших да наваксам с автори, за които слушам от години.
Започнах с Джоан Харис, прочетох "
Шепа врани"и "
Шоколад".
"Шепа врани" не е кой знае какво, то тя си е новела. Чете се за два часа и доставя удоволствие за това време. Има някои приятни идеи и освен това книгата много печели от оформлението си, с илюстрациите и всичко.
"Шоколад" обаче е невероятна! Влюбих се! Много вълшебна, много магична. Като сюжет не е кой знае какво, но атмосферата е толкова плътна и истинска, че и аз се почувствах, сякаш съм в това чаровно малко френско градче.... Джоан Харис наистина показва, че има невероятно дълбоко разбиране за хората. Много добре развива темата за странниците - в житейския смисъл на думата - за скитниците, за пътуващите души, за различните хора, които някак не се вписват в строгия и установен ред. В "Шепа врани" ги има същите теми, просто тук са развити много по-добре. И леките магически елементи работеха чудесно, просто защото в цялата книга има много, много вълшебство. Виан е страхотна героиня, разбирам защо авторката се е връщала към нея отново и отново и вече ѝ е посветила цели четири книги. Ще ги прочета задължително! Иска ми се Джоан Харис да напише комикс за Алената вещица, толкова много би ѝ отивало! Много съм доволен. Препоръчвам горещо! Но не и за хората, които в момента са на диета - те да стоят далеч от такива четива
И сега почнах Исабел Алиенде, по-специално
"Къщата на духовете".
Първите 20 страници ми потръгнаха по-бавно, просто защото стилът е много особен, но сега, в край на първия ден, съм вече на стотна и едвам се насилих да се откъсна, просто защото чувствах, че трябва да напиша този пост и да ми разкажа колко е яка!
Докато я чета се замислям какво престъпление спрямо себе си правя, че не чета повече латиноамерикански автори... Наистина имат уникален стил, историите са просто поглъщащи. Алиенде ми хем напомня за Маркес, хем за Борхес, но си има и свой специфичен стил. Тук, както може да се очаква, магическият реализъм е по-силно застъпен, но това си е традиционно за латинска америка. Главната героиня има телекинеза и движи солниците из къщата, освен това е пророчица... и след като предрича една смърт, после се уплашва, че не просто я е предрекла, а я е накарала да се случи с думите си, както кара солницата да се движи, затова решава да мълчи и девет години не проговаря дума... В книгата има много страст, много лудост, много натуралистични описания, много особена магия, призраци, гигантски кучета и какво ли не. И за тези 100 страници има разказани толкова много истории, просто безспирни, несекващи... Нямам търпение да си я дочета.
А иначе преди това прочетох "Единствената жена в стаята" на Мари Бенедикт. Биографичен роман, разказващ за определен период от по-ранните години от живота на актрисата Хеди Ламар. Готина беше и я прочетох за ден, но последната една трета нещо ми се стори невдъхновена и насила вкарана. И като цяло не ми остави спомен за нещо невероятно, просто приятна.