Здравейте,
Търсих тук-там из нета, но не попаднах на групи на бета-читатели (освен на руски и на английски). Предполагам, че това не съществува като общност, а е индивидуален избор (стори ми се като добра идея да се направи сайт/форум, където писатели да си качват нещата срещу коментар. Иначе платформи като Wattpad и други подобни не го изискват).
Както и да е, отплеснах се...
Пиша Ви, защото в момента търся бета-читател за роман. Обемен е. Фентъзи-реализъм (оксиморон ) Доста по-различен е от предишните неща, които поствах тук. Така или иначе, готвя този проект за свободен достъп, но все пак искам да съм коректна към потенциалните читатели и да изпипам това-онова.
Ако искате да се включите, пишете ми на лично
Поздрави и хубав ден!
Бета-читател
Moderators: Trip, Random, Marfa
Re: Бета-читател
Здравейте!
Отново си търся бета-читатели. За тези четири години разбрах, че имало и алфа-читатели, но те били нещо като редактори и последна спирка преди агент/ИК, но какво пък?
Вместо да обяснявам как, защо и колко се нуждая от страничен поглед, ще споделя нещо любопитно, което четох наскоро. Беше за Русо. Освен голям писател, той си е падал и голям търговец, авантюрист и женкар. Постоянно е бил на път. Имал доста парички човека, но решил да направи голяма далавера като продава оръжия на американците. По това време те тъкмо били в разгара на войната за независимост и Русо събрал един милион от краля и дал четири милиона от личните си спестявания да купи пушки за американците и да им ги продаде на по-висока цена.
Американчетата помислили, че френското правителство им дава приятелско рамо и хич не помислили да плащат. Русо чакал ли чакал. Дошла независимостта, а Русо се оказал последен бедняк и пак намерил как да се съди с новосъздадената държава. Делото се проточило до там, че неговите наследници доживяли да видят края му, както и само фракция от вложените средства.
По някаква причина направих паралел с „Парфюмът“, който препрочитах по същото време. Там нашият главен герой (Жабчо или Грьонуй) е роден без собствен аромат, но с невероятната способност да улавя и запечатва аромати в менталната си картотека. Fast forward и той се среща с един възрастен, бездарен парфюмерист, който се възползва от неговата дарба и да се озове на върха на славата си и тъкмо когато планира как да разрасне бизнеса си отвъд Франция, нашият главен герой решава да си тръгне, за да търси нови способи за дестилация. За да го пусне, маестрото му изстисква един тефтер с рецепти, които да му осигурят старините, отива при жена си да спи и никога повече не се събужда, защото къщата му, построена върху мост над реката, се срутва и цяла седмица по-късно реката продължава да носи благовонията от парфюмите на магазина му.
Реших да гледам филма, спомних си за Алън Рикман, стана ми едно тегаво, та после се сетих за любимия си филм с него – „A Little Chaos”. Не ми хареса ролята на Кейт, макар да разбирам действията ѝ. Сметнах любовната интрига за напълно ненужна. По-интересна ми беше ролята на Рикман и как оплаква жена си под тежестта на короната и отговорностите като крал. Можеше да нарани всички около себе си и никой нямаше право да се защити. Освен героинята на Кейт, която с деликатност и разсъдливост успява да освободи краля от мъката му.
Роля, в която Кейт действително блесна, беше “The Dressmaker” и то не заради миналото, което все опитваше да си спомни, а заради противопоставянето село-град и привидно обикновените хора, вплетени в ултра-мега-сложни отношения. Любовната връзка тук също не беше на ниво. Не усетих тръпката нещо. Буквално всяка южнокорейска драма в периода 2010-2012 има повече привличане и чувства от тази awkwardness с героите на Кейт в последните два филма, а корейците дори не се целуват (в истинския смисъл на думата) заради жестоката aunty цензура. Да допреш устни с друг човек за пет секунди от пет различни ъгъла на сърцераздирателна балада все още не се смята за целувка.
Тази година има добри попадения сред корейските драми. Малко се обезнадеждих в началото и средата на годината, но последните месеци имаме Red Sleeve (историческа драма за жизнерадостна придворна дама, която се влюбва в принца), Melancholia (съвременна драма за любовта между учител, ученик и математиката между тях), Now, We Are Breaking Up (романтична история между двама безсърдечни негодници, които са твърде сексапилни, за да мразя или да осъзная колко повърхностни доводи излагат, за да скъсат), Idol: The Coup (симпатична история за айдъл групите, която реално започва от четвърти епизод), Happiness (една от първите драми, които засягат положението в момента и която разгръща сценарий за нов вирус, подобен на временно зомби състояние), One Ordinary Day (Ким „Невинните очи“ Су-хьон е обвинен в убийството на непозната. Детективски трилър с големя комедиант и екшън звезда Ча Сънг-уон). Бях започнала да гледам и Inspector Koo, ама като ми се мярна една абсурдна сцена, го зарязах – главната героиня е бивш полицай, а сега е особнячка-детектив. Нейният „Мориарти“ е едно младо момиче психопат. Още първия път, в който се конфронтират, 35-килограмовата клечка смила тренираната бивша полицайка на фона на комична, почти подигравателна музика. Категоричен пас от мен.
Като за финал, ще прибавя едно парче, което ми направи силно впечатление последната седмица (защото тогава открих съществуването му). Поздрав с “Jopping” на SuperM. (Предупреждение! Клипът съдържа множество погледи на високомерно секси безразличие, имащи за цел да купите целия наличен мърч).
Благодаря за вниманието! Ако се чувствате в Бета настроение или искате просто да си поговорим за книги, музика и филми, аз съм насреща.
~A
Отново си търся бета-читатели. За тези четири години разбрах, че имало и алфа-читатели, но те били нещо като редактори и последна спирка преди агент/ИК, но какво пък?
Вместо да обяснявам как, защо и колко се нуждая от страничен поглед, ще споделя нещо любопитно, което четох наскоро. Беше за Русо. Освен голям писател, той си е падал и голям търговец, авантюрист и женкар. Постоянно е бил на път. Имал доста парички човека, но решил да направи голяма далавера като продава оръжия на американците. По това време те тъкмо били в разгара на войната за независимост и Русо събрал един милион от краля и дал четири милиона от личните си спестявания да купи пушки за американците и да им ги продаде на по-висока цена.
Американчетата помислили, че френското правителство им дава приятелско рамо и хич не помислили да плащат. Русо чакал ли чакал. Дошла независимостта, а Русо се оказал последен бедняк и пак намерил как да се съди с новосъздадената държава. Делото се проточило до там, че неговите наследници доживяли да видят края му, както и само фракция от вложените средства.
По някаква причина направих паралел с „Парфюмът“, който препрочитах по същото време. Там нашият главен герой (Жабчо или Грьонуй) е роден без собствен аромат, но с невероятната способност да улавя и запечатва аромати в менталната си картотека. Fast forward и той се среща с един възрастен, бездарен парфюмерист, който се възползва от неговата дарба и да се озове на върха на славата си и тъкмо когато планира как да разрасне бизнеса си отвъд Франция, нашият главен герой решава да си тръгне, за да търси нови способи за дестилация. За да го пусне, маестрото му изстисква един тефтер с рецепти, които да му осигурят старините, отива при жена си да спи и никога повече не се събужда, защото къщата му, построена върху мост над реката, се срутва и цяла седмица по-късно реката продължава да носи благовонията от парфюмите на магазина му.
Реших да гледам филма, спомних си за Алън Рикман, стана ми едно тегаво, та после се сетих за любимия си филм с него – „A Little Chaos”. Не ми хареса ролята на Кейт, макар да разбирам действията ѝ. Сметнах любовната интрига за напълно ненужна. По-интересна ми беше ролята на Рикман и как оплаква жена си под тежестта на короната и отговорностите като крал. Можеше да нарани всички около себе си и никой нямаше право да се защити. Освен героинята на Кейт, която с деликатност и разсъдливост успява да освободи краля от мъката му.
Роля, в която Кейт действително блесна, беше “The Dressmaker” и то не заради миналото, което все опитваше да си спомни, а заради противопоставянето село-град и привидно обикновените хора, вплетени в ултра-мега-сложни отношения. Любовната връзка тук също не беше на ниво. Не усетих тръпката нещо. Буквално всяка южнокорейска драма в периода 2010-2012 има повече привличане и чувства от тази awkwardness с героите на Кейт в последните два филма, а корейците дори не се целуват (в истинския смисъл на думата) заради жестоката aunty цензура. Да допреш устни с друг човек за пет секунди от пет различни ъгъла на сърцераздирателна балада все още не се смята за целувка.
Тази година има добри попадения сред корейските драми. Малко се обезнадеждих в началото и средата на годината, но последните месеци имаме Red Sleeve (историческа драма за жизнерадостна придворна дама, която се влюбва в принца), Melancholia (съвременна драма за любовта между учител, ученик и математиката между тях), Now, We Are Breaking Up (романтична история между двама безсърдечни негодници, които са твърде сексапилни, за да мразя или да осъзная колко повърхностни доводи излагат, за да скъсат), Idol: The Coup (симпатична история за айдъл групите, която реално започва от четвърти епизод), Happiness (една от първите драми, които засягат положението в момента и която разгръща сценарий за нов вирус, подобен на временно зомби състояние), One Ordinary Day (Ким „Невинните очи“ Су-хьон е обвинен в убийството на непозната. Детективски трилър с големя комедиант и екшън звезда Ча Сънг-уон). Бях започнала да гледам и Inspector Koo, ама като ми се мярна една абсурдна сцена, го зарязах – главната героиня е бивш полицай, а сега е особнячка-детектив. Нейният „Мориарти“ е едно младо момиче психопат. Още първия път, в който се конфронтират, 35-килограмовата клечка смила тренираната бивша полицайка на фона на комична, почти подигравателна музика. Категоричен пас от мен.
Като за финал, ще прибавя едно парче, което ми направи силно впечатление последната седмица (защото тогава открих съществуването му). Поздрав с “Jopping” на SuperM. (Предупреждение! Клипът съдържа множество погледи на високомерно секси безразличие, имащи за цел да купите целия наличен мърч).
Благодаря за вниманието! Ако се чувствате в Бета настроение или искате просто да си поговорим за книги, музика и филми, аз съм насреща.
~A
Re: Бета-читател
Четях си Балзак и ми направи силно впечатление колко време и усилия хвърля човека да опише най-незабележимите (и понякога противоречиви) нюанси на герои, на които не им е писано да придвижват сюжета заради любовта към спокойствието и ограничеността си. А когато Балзак го прави за главния си герой, това още повече ме озадачава. Пасивността е онези елементи в Менделеевата таблица, които имат нужда от „активатор“ – странично вещество, за предпочитане киселина, което да ги приведе в действие. Т.е. главният герой вече не е герой на историята си, а сламена кукла, която останалите подмятат и на която казват какво да прави.
Ето каква е историята – в романа „Старата мома“: нашата героиня е богата, но заради дългите воЙни, не остават много бройки за женене. Едните са твърде възрастни и ветерани от войната, докато другите са прекалено млади, а и родителите им набързо ги оженват, за да не станат плячка на подобни застаряващи жени. Нашата главна героиня е застопорена в провинциален град и може да избира само от онези, които живеят в него. Тя продължава да отхвърля предложенията, които ѝ правят, намирайки различни недостатъци в кандидатите. Засега за ръката ѝ се борят трима – един младеж, също толкова апатичен и бездеен като главната героиня, и двама стари ергени – единият, галантен и хитър, другият – грубоват и прям, но възпитан, колкото да не го изгонят.
В този четириъгълник имаме два неактивни и два активни елемента. Старата мома все чака ли чака, младокът линее и всички други са наясно с чувствата му, освен главната героиня. Галантният ухажор ухажва ли ухажва, но главната е твърде плиткоумна да забележи и единственият, който има шансове с нея, е същият, който вече сам е предложил ръката си, но е бил отвергнат – едрият грубиянин. Балзак обясни влечението на главната като естествено за една жена да иска да се хвърли в ръцете на по-опитен мъж. Но къде е интригата? Искам интрига!
За сравнение ще приведа биографията на Александър Първи от Анри Троая. Този страхопъзльо, който почти не подмокря гащите, докато душат баща му на горния етаж и който прогонва всички, които са го качили на трона; този Александър има по-интересен любовен живот, въпреки че по-голямата част от изневерите му щне са осъществени. Видите ли? Също като със старата мома, Александър жадува за плът и ласки, ама като опре ножа до кокала, драсва нанякъде и почва да реве. Разни високопоставени особи му тикат съпругите си в лицето, а наш Александър ту си навива дяволито мустака, ту подскача като ощипана невеста и твърди, че той съвсем не е такъв.
Това за мен е интересен пример за пасивен главен герой. Хем нищо не иска, хем като му го предложат, прави мега сложни маневри да го избегне и все пак, в края на деня, той ПРАВИ нещо!... Само за да се върне в начална позиция.
Ето каква е историята – в романа „Старата мома“: нашата героиня е богата, но заради дългите воЙни, не остават много бройки за женене. Едните са твърде възрастни и ветерани от войната, докато другите са прекалено млади, а и родителите им набързо ги оженват, за да не станат плячка на подобни застаряващи жени. Нашата главна героиня е застопорена в провинциален град и може да избира само от онези, които живеят в него. Тя продължава да отхвърля предложенията, които ѝ правят, намирайки различни недостатъци в кандидатите. Засега за ръката ѝ се борят трима – един младеж, също толкова апатичен и бездеен като главната героиня, и двама стари ергени – единият, галантен и хитър, другият – грубоват и прям, но възпитан, колкото да не го изгонят.
В този четириъгълник имаме два неактивни и два активни елемента. Старата мома все чака ли чака, младокът линее и всички други са наясно с чувствата му, освен главната героиня. Галантният ухажор ухажва ли ухажва, но главната е твърде плиткоумна да забележи и единственият, който има шансове с нея, е същият, който вече сам е предложил ръката си, но е бил отвергнат – едрият грубиянин. Балзак обясни влечението на главната като естествено за една жена да иска да се хвърли в ръцете на по-опитен мъж. Но къде е интригата? Искам интрига!
За сравнение ще приведа биографията на Александър Първи от Анри Троая. Този страхопъзльо, който почти не подмокря гащите, докато душат баща му на горния етаж и който прогонва всички, които са го качили на трона; този Александър има по-интересен любовен живот, въпреки че по-голямата част от изневерите му щне са осъществени. Видите ли? Също като със старата мома, Александър жадува за плът и ласки, ама като опре ножа до кокала, драсва нанякъде и почва да реве. Разни високопоставени особи му тикат съпругите си в лицето, а наш Александър ту си навива дяволито мустака, ту подскача като ощипана невеста и твърди, че той съвсем не е такъв.
Това за мен е интересен пример за пасивен главен герой. Хем нищо не иска, хем като му го предложат, прави мега сложни маневри да го избегне и все пак, в края на деня, той ПРАВИ нещо!... Само за да се върне в начална позиция.
Who is online
Users browsing this forum: No registered users and 1 guest